Елизабет Бойл
Съдбовна целувка (13)

Глава 12

Джак почти бе стигнал до библиотеката, когато наемниците на сър Норис го догониха. Нямаше значение, че изглежда като страхливец, когато побягна при разкриването на тялото на Малкълм в градината. Можеше да служи по-добре на Англия жив — и да го мислят за страхливец — отколкото героично да увисне на бесилото.

Мислеше си, че ще успее да се добере до тайния тунел, тъй като Бруно стоеше между него и преследвачите му, но при четирима срещу един, шансовете на секретаря му не бяха толкова добри, колкото Джак се надяваше.

Нито пък неговите.

— Хванах те, Тремонт! Хванах те, да! — грачеше сър Норис, сякаш бе заловил самия Наполеон.

— За да сме точни, четири жени и едно псе ме спипаха — отвърна Джак, все още борейки се с двамата главорези, които държаха ръцете му. — Вие нямате почти нищо общо с това.

Магистратът сви рамене.

— Аз ще получа признанието, само това е от значение. И никой няма да го е грижа как се е стигнало до там, веднъж щом увиснеш.

Лорд Джон почувства тръпката от думите на мъжа чак до мозъка на костите си.

— Наистина ли мислите, че брат ми ще позволи да ме обесите? — Нямаше нужда да пита, защото знаеше отговора. Паркъртън може и да беше жесток, дори и само защото мислеше, че трябва да изглежда такъв, но лично би вдигнал тост за сър Норис, задето го е отървал от това „петно в семейната история“, както обичаше да го нарича.

— Няма значение — заяви сър Норис. — Ако имаме късмет, съдът ще бъде свикан вдругиден в Хейстингс и аз ще се погрижа да те признаят за виновен още преди седмицата да е изтекла.

— Сър Норис — възрази Миранда — поне на Джак му прозвуча като възражение, — със сигурност не можете да обесите човек толкова набързо, нали?

Старият чудак изсумтя.

— Мис Портър, оставете това на хората, които разбират. — Той я потупа по ръката и й обърна гръб.

Това беше грешка.

— Сър Норис! — каза тя, като заобиколи баронета и застана пред него. — Не можете просто да обесите лорд Джон, базирайки се на факта, че в двора му има мъртвец.

Проницателна и бдителна, както обикновено, помисли си Джак. Какво беше намислила? Тя беше причината той да е затънал в тази каша, а сега си променяше мнението и го защитаваше?

За него щеше да е по-добре, ако бе размислила, да речем, около час по-рано.

— Защо не? — попита я магистратът, като я гледаше, сякаш бе напълно обезумяла. — Защо да не мога да го обеся?

— Защото нямате доказателство, че той е извършил престъплението. Всеки би могъл да убие този мъж. По дяволите, вие дори не знаете кой е горкият човек.

— Той е мъртъв, ето това е — отвърна представителят на властта, а раздразнителността му се повиши при нейната намеса. — Достатъчно е за мен.

— Не съм убивал никого — избухна Джак. — Този човек… той…

— Той какво? — изсъска сър Норис.

Тремонт стисна здраво устни. Какво можеше да каже? Че Грей беше агент на Короната и че Нешбит и войската му трябва да бъдат съдени — не само за убийството на Малкълм, но и за измяна и намеса в Кралските дела?

— Е, кой е? — попита баронетът. — Снощи на плажа имаше престрелка с контрабандисти. Знаете ли нещо за това? Или вероятно предпочитате да ми кажете кой е мъжът в градината ви? — И малките му кръгли очички се впиха в него.

Джак само поклати глава.

— Така си и мислех — каза сър Норис. — Няма значение, убийството е по-добро обвинение от контрабанда. Така със сигурност ще ви обесят.

Гърдите на лорд Джон се стегнаха. Какво щеше да стане, когато тази вечер Даш се върнеше, за да си поиска златото и задържеше другите агенти, докато не му платят? И тях ли ги очакваше същата съдба като Малкълм?

И все пак, какво можеше да стори? Да каже истината? Да разкрие шпионската мрежа, която ползваше Тисълтън Парк като вход към Континента и отвъд? Имаше достатъчно предатели, които даваха всичко от себе си да видят падението на Англия и без Джак да разкрива ситуацията пред заблуден стар глупак като сър Норис.

Отчаянието, гневът му, скръбта по безсмислената смърт на Малкълм, разкриването на самоличността на мис Портър, всичко закипя вътре в него и с всяка капка сила, която притежаваше, той се хвърли върху Нешбит.

Успя да освободи ръката си и незабавно стовари юмрука си върху носа на баронета, запращайки го в калта.

— Ти, тъпо, умствено изостанало копеле — крещеше Джак, дори когато мъжете на магистрата го хванаха отново. — Не можеш ли да проумееш, че тук е заложено много повече, отколкото миниатюрният ти мозък може да разбере?

Ако не друго, то гледката на сър Норис, проснат по задник в прахта, си струваше.

Само че, изглежда това бе последното нещо, което щеше да види, защото в този миг беше ударен по главата и тъмнината го погълна.

 

 

— Вие го убихте! — извика Миранда, втурна се към проснатото тяло на Джак и коленичи до него.

— По-добре сега, отколкото Короната да трябва да плаща надниците на съдиите. — Сър Норис се изплю, когато се изправи на крака.

Тя игнорира противния мъж и свали ръкавиците си, а голите й пръсти се допряха до врата на Джак.

— Той… — попита Фелисити, като се приближи заедно с другите две момичета. Те се бяха сгушили плътно една в друга.

Миранда сви рамене и я обзе чувство на безпомощност, когато потърси признак на живот. Най-накрая, изпод пръстите си усети слабото биене на сърцето му.

— О, благодаря ти, Боже, жив е — каза, изпускайки една въздишка.

— Какво е всичко това? — попита сър Норис, кимайки към мъжете да отнесат Джак. — Вие дойдохте до дома ми, готова да видите този мъж арестуван, а сега искате да тъне в коприна и кожи?

— Просто не мисля… — започна младата жена.

— Мис Портър, не ме интересува какво мислите вие. Можете да споделите погрешните си представи в съда.

— Как така пред съда? — заекна тя, изправяйки се на крака пред него, с поглед все още прикован в Джак.

Какво бе казал той, преди да го ударят? Нещо за „заложено много повече“? Какво имаше предвид?

— Съдът — повтори сър Норис. — Ще ви призоват за свидетели. Всички вас.

Думите на баронета най-накрая стигнаха до съзнанието й.

— Да свидетелстваме? — Със сигурност не го бе чула правилно.

— Разбира се. Вие открихте тялото, мис Портър, вие и вашите момичета. Ще трябва да свидетелствате в съда.

Да свидетелстват? Миранда успя само да поклати глава. Не можеха да свидетелстват, особено пред публика. Само дума за това и момичетата щяха да бъдат съсипани.

И най-лошото, техните показания щяха да осъдят Джак на смърт.

О, Джак. Сърцето й прескочи един удар и за първи път разумът й надделя. Имаше нещо повече от това, което се виждаше…

— Не мисля, че ще можем да свидетелстваме, сър Норис — каза Фелисити, сякаш отхвърляше неприлично предложение. — Очакват ни у лейди Калдекот по пладне. И тъй като ще трябва да се закълнем, че ще казваме истината, всъщност Брут намери мъжа. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Ние нямаме нищо общо с това.

Магистратът я погледна.

— И кой е този Брут?

Тали пристъпи напред и вдигна ключовия свидетел.

— Кучето ми.

Баронетът се задави и се закашля.

— Куче? Очаквате кучето да свидетелства? — Лицето му бе станало тъмночервено и той насочи гнева си към мис Портър. — Вие и повереничките ви няма да ходите никъде.

Тя поклати глава.

— Сър Норис, невъзможно е…

— Не само е възможно, мис, а настоявам. Опитайте се да напуснете графството и ще се погрижа и четирите да бъдете затворени редом с негодника, за да съм сигурен, че ще свидетелствате.

— Ще ни затворите? — Сега беше ред на Миранда да се разгневи.

Момичетата се спогледаха.

— О, да, мис. Не изпробвайте търпението ми. Прекарал съм години в преследване на отвратителните Тремонт, както баща ми преди мен, и сега, когато хванах един от тях с изцапани с кръв ръце, ще се замислят, преди да изпратят още някой от тях тук.

— И къде точно очаквате да останем ние? — попита младата жена, а гневът й бързо нарастваше.

Мъжът въздъхна раздразнено и махна с ръка към къщата.

— Останете тук. Досега беше достатъчно добро място за вас, а сега, когато лорд Джон е в добри ръце, поне няма да спите с едно отворено око, за да пазите младите дами. — Той се засмя на грубата си шега и подсвирна на кучетата си.

Джак беше хвърлен не особено нежно в една каруца, която сър Норис бе взел от корабостроителите. Мистър Джоунс вече бе там окован и овързан.

Миранда избърза напред и надникна през перилата към Джак, който лежеше неподвижен и мъртвешки тих. Какво ти сторих? Тя несъзнателно се протегна да докосне ръката му, за да се увери, че е все още жив.

— Свалете си ръцете от него — изръмжа мистър Джоунс.

Макар да знаеше, че огромният мъж е окован, Миранда отдръпна ръката си при жестокия му и покровителствен тон.

— Не направихте ли достатъчно? — изсъска той. — Трябваше да ме послуша и да продаде всички ви в деня, в който пристигнахте — поклати глава. — Но той е прекалено благороден. Винаги прави това, което е правилно. Опитва се да си изгради добро име. Не че очаквам някой като вас да го разбере. — И извърна лице.

Миранда отстъпи назад. Никога не го бе чувала да говори толкова много, а думите му бяха изпълнени с ярост и вяра. Вяра в Джак, която отразяваше собствените й подозрения относно загадъчния мъж, който лежеше между тях.

— Не исках това да се случи… — започна младата жена, но се спря, осъзнавайки, че каквото и да каже, думите й няма да поправят това, което щеше да се случи с Джак… или мистър Джоунс.

— Но, сър Норис, какво ще стане с горкия човек? — попита тя, посочвайки към тялото в градината.

— Предлагам да бъде заровен, мис. Този път малко по-дълбоко. — Той се изкиска, сякаш никога не бе чувал по-добра шега.

— Човекът заслужава прилично погребение, сър — каза Миранда, игнорирайки подигравката му. — В църковния двор и с благословия от свещеник.

Магистратът извъртя очи, сякаш събираше и последната си капчица търпение.

— Ако искате християнско погребение, ще изпратя пастора да каже няколко думи за този пияница, но не очаквайте да го заровят в църковния двор. Вероятно е също толкова неморален, колкото и останалите, които се навъртат тук, и не заслужава да лежи до добрите хора от графството. Погребете го тук, мис. До останалите членове на тази сган, Тремонт.

Миранда сложи ръце на кръста си.

— Сър Норис, възразявам…

Той вдигна пръст във въздуха.

— Достатъчно, мис! И дори не си помисляйте да тръгвате. Възпрепятстване на правосъдието ще ви осигури най-малкото каторга, а ако аз имам думата, щяхте да увиснете на въжето редом с Тремонт.

И също толкова внезапно, колкото светът й се бе разпаднал, сър Норис и придружителите му си заминаха и младата жена се оказа сама с момичетата насред двора на Тисълтън Парк.

— Мис Потър? — каза Тали, заставайки до нея. — Какво ще правим?

— Ще стигнем до дъното на всичко това, ето какво ще направим.

 

 

Няколко часа по-късно Миранда вече не беше толкова уверена в плана си, тъй като все още не бяха постигнали никакъв успех с отварянето на тайния изход в библиотеката.

Не че бяха прекарали цялото време в опити да го отворят. Първо трябваше да свършат нещо друго — да погребат непознатия в градината на Джак. Не успяха да открият мистър Стилингс, нито Бърдуел, затова мис Портър бе помолила работниците да изкопаят гроб. Никой не беше склонен да помогне, докато тя не отиде да си вземе чантичката и не предложи абсурдно висока сума за задачата.

Не ставаше дума за самото копаене на дупката, бе признало едно от момчетата. Това, че трябваше да ровят около погребаните там Тремонт, правеше местните мъже подозрителни.

Но в крайна сметка работата бе свършена и мъжът погребан, а гробът му отбелязан с букет цветя, които момичетата набраха. Тогава Миранда се зае със следващата им задача.

Да отворят тайния изход. Бе убедена, че това ще помогне да си отговорят на въпросите. Но опитите им не доведоха до никъде.

Тали и Фелисити седяха на дивана, а Брут сумтеше между тях. Пипин лежеше на пода пред рафтовете.

— Предавам се — заяви девойката. — Имам синини по цялото тяло от опитите отново да падна по същия начин.

Миранда трябваше да се съгласи с нея. Нямаше друг начин да го отворят отново, освен ако не приложеха по-ранната й идея да използват брадва.

— Не можем ли да предложим на мъжете отвън още малко злато, за да съборят стената? — попита Фелисити.

— Вече опитах — отвърна младата жена. — Няма да го направят. Този Джонас каза, че копаенето на гроб било едно нещо, но нямало да съборят стената и да пуснат навън духовете, които живеят в тази къща.

— Духове — присмя се Тали, което й спечели укоряващи погледи от сестра й и братовчедката й. — Е, може да съм повярвала малко на историите миналата нощ.

— Какво ще правим, мис Портър? — попита Пипин. — Сутринта ще преместят Джак и мистър Джоунс в Хейстингс и тогава няма да можем да ги спасим.

— Не знам, Пипин — призна тя.

— Ами братът на Джак? — предложи Фелисити. — Може да изпратим спешна бележка до херцога.

Миранда обмисли възможността, но реши, че отговорът на херцога на Паркъртън ще бъде същият, какъвто би бил и този на баща й.

Няма да пилея добри пари за нещо лошо.

— Смятам, че ще е по-добре да повикаме моя адвокат. — Имаше пари… и нямаше кой да възрази на начина, по който ги харчи. И щеше да ги похарчи, помисли си, докато се оглеждаше за хартия и писалка. До последния шилинг, ако това означаваше да помогне на Джак.

Поне да се убедя, че ще има справедлив процес, аргументира се тя, докато се опитваше да съгласува кръвта по нощницата си с мъжа, който по думите на мистър Джоунс „се опитва да си създаде добро име“.

Пипин стана от пода и се втренчи в стената с ръце на кръста.

— Иска ми се мистър Бърдуел да не бе изчезвал — въздъхна девойката. — Отдавна мина времето за вечеря, а пропуснахме и обяда и следобедния чай. — С това оплакване мис Ноулс отправи огорчен поглед към Миранда. Когато не й спечели никакво съчувствие, госпожицата насочи вниманието си обратно към стената, която беше причината за всичките им проблеми. — Прегладнях от всичката тази работа. — Тя срита най-долния рафт с обутия си в пантофка крак и отскочи назад, когато той изскърца и се измести, оставяйки отвор, колкото някой да се промуши през него.

Учителката се втурна напред.

— Какво направи, Пипин?

— Не знам — призна момичето. — Просто го сритах.

— Това е решение за много неща — долетя нервен старчески глас. — Понякога всичко, от което мъжете и кучетата разбират, е добър ритник.

Тали и Фелисити скочиха на крака, а мис Портър пристъпи пред тях, избутвайки и Пипин зад себе си, за да се изправи пред най-новата изненада.

— Кой е там? — попита тя.

От отвора в стената излезе енергична стара жена. Изглеждаше на около седемдесет, но се движеше с пъргавината на млада дама през първия си сезон.

— О, стига сте зяпали като куп скумрии на пазара. Сякаш не знаехте за тайния изход. Поне Дингби така ми каза.

— Коя сте вие? — настоя Миранда.

Едната царствена вежда на дамата се изви неодобрително.

— Аз съм господарката на този дом, щом настоявате да знаете, безочлива нахалница такава.

Тали сключи вежди.

— Искате да кажете съпругата на Джак?

Старата жена се засмя — е, изкиска се, сякаш никога не бе чувала нещо по-смешно.

— Омъжена за този простак? В никакъв случай. Той принадлежи на друга. — При това тя изгледа учителката остро.

Отърсвайки се от тръпките, които преминаха по целия й гръбнак, Миранда се вгледа малко по-отблизо в новодошлата и й хрумна една нелепа идея.

— Лейди Джозефин?

Възрастната дама я огледа бавно и преценяващо, след което кимна.

— Точно както каза безполезният ми племенник, вие сте прекалено умна за свое собствено добро. Да, аз съм лейди Джозефин.

— Но вие сте мъртва — промълви Пипин, отстъпвайки крачка назад.

— Не вярвайте на всичко, което чуете, млада госпожице.

— Но сър Норис ни каза… — рече Фелисити.

— Сър Норис? Този конски задник? Той няма достатъчно мозък да изчисти обор, какво остава да разбере откъде идва изцапаното.

Миранда отново погледна жената и остави думите й да отекнат в спомените й. Бе чувала този глас и преди.

— Вие бяхте с лорд Джон в библиотеката онази нощ. Вие сте мисис Пим.

Лейди Джозефин кимна.

— Да. А вие душехте наоколо.

— Не душех.

Възрастната жена отново се засмя.

— Бих предложила да се съгласите с тази теория, тъй като ако не сте душели наоколо, тогава защо сте търсели компанията на племенника ми по това време на нощта?

Мис Портър се изчерви при обвинението на дамата.

— Те са увлечени един по друг — сподели Тали.

— Увлечени? Така ли го наричат в днешно време? — Старицата изсумтя. — Ние го наричахме по друг начин. Изпепеляваща страст. Това е израз, който означава нещо. И с който не си губите времето.

— Лейди Джозефин, какво означава всичко това? — попита Миранда, решена да върне всички към належащата тема. — Защо се криете в собствената си къща? И къде е мистър Бърдуел?

— Бърдуел? Кой, по дяволите, е… — Усмихна се и кимна. — Имате предвид Дингби? Той е някъде там. — Тя мушна глава обратно в процепа и извика: — Дингби, Дингби Майкълс? Къде си, по дяволите? — След това потърка брадичка. — Беше точно зад мен. Трудно е да се повярва, че един разбойник няма да намери пътя в тъмното. — Кимна към Пипин и посочи с кокалестия си пръст към бюфета. — Бъди добро момиче и ми подай свещите оттам.

Пипин изпълни молбата.

— Разбойник? — запелтечи Миранда, опитвайки се все още да приеме факта, че лелята на Джак е жива. — Тук вътре има разбойник? — попита, като посочи към тунела и издърпа Пипин от входа, хващайки я за полите.

Лейди Джозефин въздъхна.

— Не е като мястото да се е напълнило внезапно с плъхове. И честно казано, през тази дупка са минавали много по-големи престъпници от Дингби. — Дамата въздъхна огорчено и взе свещите от Пипин. После ги пъхна в процепа и извика: — Дингби, бъди така добър да излезеш. Този идиот, съседът ни, отдавна го няма и не намирам никакви признаци за капан. — Тя отправи извинителен поглед към публиката си. — Дори след всички тези години си остава плашлив, когато властите се появят. — И отново погледна към тунела. — Ето те и теб. Помислих, че съм те изгубила. Хайде, младите дами те търсеха.

И от тайния вход излезе измачканият и мръсен иконом, който изглеждаше много по-стар и раздърпан от преживяното.

— Мистър Бърдуел! — каза Фелисити и пристъпи напред, за да помогне на съюзника си в сватосването. След което спря. — Или предпочитате мистър Майкълс. Радвам се да видя, че сте невредим.

Миранда също се радваше да види стария човек, но се зачуди дали имаше нещо в Тисълтън Парк, което е такова, каквото изглежда. Мъртвата господарка беше жива. Достойният благовъзпитан иконом бе разбойник.

— Бивш разбойник — каза Бърдуел, сякаш бе прочел мислите й. — Отказах се преди години.

— Не че не му е от полза в дни като този — изкиска се лейди Джозефин, погледна към Фелисити и присви очи. — Ти си момичето на Лангли, една от… — Думите й секнаха, когато погледна към Тали. — А, да, близначките. Това обяснява много неща. Наследили сте външния вид на майка си и дързостта и ума на баща си. Някой ден ще бъдете страховита двойка.

Мис Портър видя как двете се издуват от гордост. Небеса, всичко от което имаха нужда бе окуражаване от някой като лейди Джозефин.

— Милейди, мистър Бърдуел — каза Миранда, — може да прекараме цялата нощ да се опознаваме и да се тревожим за проблемите с чая, но междувременно Джак… искам да кажа, лорд Джон и мистър Джоунс ще бъдат преместени утре в Хейстингс и тогава… — Тя не искаше да довърши изречението, защото дори изричането на думите „ще бъдат обесени“ изглеждаха равностойни на това да се предадат. — Трябва да направим нещо. Тази нощ.

Възрастната дама погледна към Бърдуел, който й кимна, сякаш даваше съгласието си, че могат да им се доверят.

Тя ги погледна сериозно.

— Това, което ще ви кажа, трябва да бъде запазено в дълбока тайна. Заложени са много повече животи от този на безполезния ми племенник. Трябва всички вие да ми дадете думата си.

Миранда и момичетата обещаха.

И тогава лейди Джозефин им обясни всичко.

В края на невероятната история Миранда погледна през прозореца към тъмата навън.

Джак, о, Джак, защо не разбрах?

Мъжът, който отхвърляше, който мислеше за безделник, бе всичко, за което бе мечтала.

И още веднъж бе на път да го изгуби.

Но този път нямаше да остави благоприличието, доброто поведение или мисълта за другите да застанат на пътя й. Сега, когато бе разбрала, че Джак не е развратният негодник, за когото го мислеше, беше време тя да се превърне в жената, която бе скрита през всички тези години.

Жената, която й бе писано да бъде, би казала бавачката Рана.

— Тогава можем да сторим само едно — заяви Миранда, като се изправи от стола и наметна шала върху раменете си. — Когато сър Норис пристигне сутринта, за да ги отведе в Хейстингс, ще намери празна килия.

Прочиствайки гърлото си, Бърдуел каза:

— Това е добър план, мис Портър. Но има само един проблем.

— Какъв? — попита тя.

— Те са заключени вътре — отбеляза лейди Джозефин. — Но ентусиазмът ви е похвален. — Стана и закрачи из стаята. — Жалко, че Малкълм си отиде. Той разбираше от експлозиви. Беше много сръчен в подобни ситуации. — Погледна към момичетата: — Някоя от вас умее ли да борави с барут?

Фелисити изглеждаше ужасена, Тали разочарована, а Пипин почти готова да опита, само за да угоди на старицата.

— Милейди, килията е наистина малка — прекъсна я Бърдуел. — По-скоро ще навреди, отколкото да помогне.

— Жалко — каза дамата. — Можеше да докараме на сър Норис фатален апоплектичен удар, ако намери затвора си взривен.

— Само ако мистър Стилингс беше тук, за да ни помогне — каза Пипин.

Бърдуел погледна към лейди Джозефин, която, ако можеше да се вярва, изглежда се бе изчервила.

— Мисля, лейди Филипа, че мога да разреша тази загадка — каза той.

Като взе свещите, мъжът слезе в тунела, след което се върна, водейки Стилингс, овързан и със запушена уста.

— Най-искрените ми извинения — каза икономът. — Но се опасявам, че ни видя да местим тялото на мистър Грей от къщата и Бруно го изпрати в безсъзнание, преди лорд Джон да го спре. След като сър Норис щеше да идва, решихме, че е най-добре мистър Стилингс да се съвземе в тунела.

Кочияшът бе развързан и след като преодоля унижението от цялата ситуация, Пипин и Миранда успяха да го убедят да им помогне.

Както и да е, оказа се, че човекът не разбира нищо от експлозиви и още по-малко от проникване в затвори. Единствената му мисъл бе да се погрижи за конете, затова той се извини и излезе.

След като замина, лейди Джозефин въздъхна и потърка брадичката си.

— Тогава трябва просто да го направим с по-малко финес. Ще намерим някой да разбие ключалките.

— Мисля, че ще мога да помогна с тази задача — долетя отговор, който изненада всички.

Погледите им се насочиха към Тали. Момичето се ухили.

— Мога да отворя ключалка.

Лейди Джозефин се пресегна и с един пръст бутна долната челюст на Миранда.

— Мис Портър, затворете си устата. Не е прилично една дама да зяпа така.

 

 

Джак се събуди в почти пълна тъмнина. Главата адски го болеше, а останалата част от тялото му не беше много по-добре. Опита се да стане от студения влажен каменен под, но му се зави свят и се срути обратно долу.

Когато падна, дочу смях, който изпрати тръпка по гръбнака му, която нямаше нищо общо със студения под под него.

— Е, великият Тремонт най-накрая се събуди. Спазваш градските часове, а, денди?

— Сър Норис — измърмори Джак, по-скоро като проклятие, отколкото като поздрав.

Тогава си спомни всичко. Смъртта на Малкълм, предателството на мис Портър — или по-точно на мис Мабърли.

Не знаеше от кое го заболя повече — от факта, че беше жива или че не бе дошла първо при него. Да го попита за тайния проход, за Грей.

О, да, а той щеше да й каже цялата истина, помисли си и потърка пулсиращата си от болка глава. Не, доверието беше дефицит в Тисълтън Парк.

А трябваше да се помисли и за Даш. Ненадеждният, непредвидим Даш.

Ако Джак не се върнеше на плажа тази нощ със златото, кой знае какво щеше да направи арогантният смахнат янки с товара, който бе по-скъп от всички бижута в Лондон. Вероятно щеше да отплава обратно към Франция и да продаде другите агенти, които сега държеше като заложници на Бонапарт.

Иронията във всичко това бе, че Бонапарт най-вероятно щеше да му плати повече от Пим.

Тремонт се изправи на крака.

— Пусни ме от тук. — Той се вкопчи в решетките, дори и само за да се задържи прав. — Не осъзнаваш какво правиш. Трябва да бъда… — Но спря, тъй като не знаеше доколко може да се довери на сър Норис. Макар да беше магистрат, мъжът не бе от най-умните или проницателни хора.

И със сигурност не беше човек, на когото Джак би искал да повери съдбата на Англия.

— Да бъдеш къде, копеле? Обратно на плажа? Да откраднеш поминъка ми точно под носа ми? Е, вече няма да гледам отстрани малките ти среднощни набези. Достатъчно дълго обира печалбата ми. — Баронетът удари с бастуна си по решетките на килията и за малко да отнесе пръстите на Джак, ако той не ги бе дръпнал точно навреме.

— Сър Норис, направил сте си погрешни изводи. Ако само ме изслушате…

— Да те изслушам? Да приема думата на един Тремонт? Лъжи и измами. Леля ти винаги ми говореше, докато ми се завие свят. Тя беше истинска лисица с нейните хитрости и чар. — Мъжът отстъпи назад и поклати глава. — Няма да слушам и дума, казана от твоята уста. Освен ако не искаш да ми кажеш какво ще пристигне на брега тази нощ и кой е доставчикът ти. Винаги съм на разположение за нови източници на бренди.

Лорд Джон седна обратно на пода и поклати глава.

— Не е бренди, а? — каза магистратът. — Чай може би? Точно сега би получил много добра цена в Лондон. — Той щракна с пръсти. — Това е, нали? Чай. И аз си мислех същото. Ще бъда богат до сутринта. Ще се договоря за солидно количество с твоя човек и ще поема бизнеса от Хейстингс до Дънджинес. Или поне ще получа солиден дял от него.

— Ще умреш, ако слезеш там — предупреди го Джак.

— И ще се отървем от него — измърмори Бруно от своя ъгъл.

— Ще ме убият? — изсумтя сър Норис. — Мислите, че ще ме уплашите с лъжите си? Защо, по дяволите, би ме убил? Съвсем просто е — или ми дава товара си, или пускам няколко ракети. Тогава редовният ми контакт с — да ги наречем приятелите ни от Кале, които са след този тип от месеци — ще разрешат проблема вместо мен. Ще превземат кораба му, преди да успее да отплава. Погрижил съм се за това.

Тремонт скочи на крака и раздруса решетките.

— Не можеш да го направиш. Всички на борда ще умрат.

— Тогава предполагам, че не трябва да уговарям доставка с този човек, така ли? — Баронетът изсумтя. Той се пресегна и отвори джобния си часовник. — Време е да тръгвам. Имам малко чай за разтоварване. — И се обърна, за да си върви, а любимците му го последваха по петите.

— Не, не можеш да сториш това! — възрази Джак. — Мъжът, който ще акостира, не обича игрички или преговори.

— Всички преговарят — отвърна му сър Норис. — В противен случай се оказват в същото положение като приятеля ти в градината. — Той отвори вратата и понечи да си тръгне.

Лорд Джон нямаше какво повече да губи. Ако старият глупак слезеше долу на плажа, всичко, така или иначе, щеше да бъде изгубено.

— Бъдещето на Англия е заложено, човече! Не прави това!

Нешбит спря и се обърна.

— Бъдещето на Англия? — засмя се той. — Леля ти би измислила по-добра история от тази. И щеше да е малко по-убедителна. — След което напусна затвора.

И остави Джак на съдбата му.