Елизабет Бойл
Съдбовна целувка (8)

Глава 7

Миранда продължи да се взира след Джак дълго, след като той изхвърча от Големия салон. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Прозорците в дългия коридор се разтресоха, когато вятърът отново се усили, предвещавайки нова буря.

Също като вихрушката от емоции, бушуваща вътре в нея.

— За какво беше всичко това? — попита Фелисити.

— Не знам — излъга Миранда, проклинайки се, задето е поела такъв риск — че бе послушала съвета на бавачката Рана. Светлина, как ли не! Животът й почти се бе преобърнал наопаки.

Някак в хода на грандиозния й експеримент нещо едва доловимо и опасно се бе случило между тях. Само миг в обятията му и помежду им отново се появи онази необяснима, осезаема връзка.

Младата жена потрепери и се зачуди какво щеше да стане, ако я бе целунал. Наистина ли си спомняше целувката й, както твърдеше?

Както тя не можеше да забрави неговата?

— Мисля, че е време да се качваме горе и да довършим опаковането на багажа си — каза на момичетата, отправяйки последен поглед към лорд Албин.

Ами ако двамата с Джак наистина бяха прокълнати? Обречени един на друг до края на дните си?

Сякаш тъжните натрапчиви очи на Албин щяха да я последват извън стаята. Все едно й се присмиваха от затвора си от дърво и маслени бои.

Всички ние имаме своите кули, в които се крием.

Миранда побърза да излезе от стаята. Наистина, тя изобщо не се криеше.

Е, може би съвсем малко. Смяната на името й й бе осигурила мястото при мис Емъри. Едно незначително премълчаване, за да получи работа и да запази почтеността си не означаваше, че се крие.

Тръгна бавно след момичетата, които заизкачваха стълбите.

Освен това вместо да сключи брак без любов, бе свободна да преследва мечтите си. Сега, след като навърши пълнолетие и получи наследството си, можеше да прави каквото си пожелае.

Какво изобщо знаеше Джак за нейния живот? Криеше се, друг път! Беше напълно освободена от ограниченията, които ръководеха живота на повечето жени.

И все пак, тъничък гласец вътре в нея оспори твърдението й. Свободна да върши какво?

Тя се бе запътила към Кент, за да прекара остатъка от живота си като стара мома… отшелница. Със същия успех можеше да вземе наследството от баща си и да си построи собствена кула, както Албин.

О, да, ако тя беше свободна, то тогава Джак беше богат като Мидас.

Стигнаха до стаите си и Миранда остави момичетата да опаковат, след което изтича в малката си спалня и затвори вратата, която ги свързваше. Нямаше да отнеме много време да прибере малкото си вещи в старата обикновена чанта.

Наистина — помисли си, когато седна на леглото и се вгледа в намръщената жена от портрета над камината — няма нищо лошо в криенето.

Опитът й да „заблести“, следвайки съвета на бавачката Рана, почти се бе превърнал в катастрофа. Момичетата я гледаха така, сякаш си бе загубила ума.

А ако трябваше да бъде честна, наистина бе мъничко полудяла. Напълно разбираемо за човек, който току-що е разбрал, че светът го смята за мъртъв.

Да бъде освободена от собствената си смърт — колко смешна мисъл. Но онова, което лъжата на баща й бе причинила на Джак, не беше никак забавно. Той бе съсипан, отритнат от обществото, от семейството си и накрая прогонен тук в Тисълтън Парк.

Кажи му коя си — нашепна й странен тих глас. — Кажи му и го освободи.

Миранда погледна към дамата в рамката и изрече:

— За какво би послужила истината?

Да му каже, че е жива? Че баща й го е лъгал, както и нея?

Щеше да побеснее, и то с право. И после какво? Щеше ли да я презре отново?

Не че първият път я беше намразил, не мислеше, че е било така. И все пак дори погрешното предположение я нарани дълбоко.

Не, не можеше да каже истината на Джак. Но все пак не беше ли по-лошо да замълчи? Да го остави да продължи напред, порицаван от приятелите и семейството си? Може би, ако името му се изчистеше и възвърнеше репутацията си, би могъл да открие живот зад мрачните ограничения на тази къща и тъмното минало, което изглежда извираше от самите стени.

Тя погледна към сърдитата жена над камината. Небеса, да събере всички тези ужасни спомени от миналото и да ги изпрати на брата на Джак би било първото нещо, което би сторила, ако беше господарка на тази къща. Нека херцогът да се грижи за лудите си роднини.

Ако ти беше господарка на тази къща… — подразни я странният тих гласец. — Е, не е ли това прекрасна идея?

Миранда поклати глава. Нищо чудно, че всички твърдяха, че къщата е прокълната и обитавана от духове. Смяташе се за модерна дама, вярваща в разума и науката, но в тази древна купчина камъни наистина имаше нещо зловещо.

— Не бих приела, дори и да ми предложи — каза на дамата и съдейки по студения й мрачен поглед, предположи, че и тя е била заточена тук — и то най-вероятно с основателна причина. — Не че очаквам да го направи след всички тези години.

Мили боже, какво й ставаше? Говореше си с портрет! Стана и прекоси стаята, преднамерено обръщайки гръб на камината.

Но разбра, че не може толкова лесно да избяга от временната си лудост.

Помня целувката й…

Признанието на Джак закънтя из разбърканите й мисли като хор от тромпети.

Целувката й! Миранда стисна устни и надзърна през рамо към портрета.

Въобразяваше ли си, или жената й се присмиваше с леката извивка на устните си?

— Да, знам — продължи да говори. Той вероятно бе разказал измислена история на момичетата, тъй като ако наистина помнеше целувката на мис Мабърли, тогава защо възнамеряваше да целуне нея във фоайето?

Защото ти си тя. И дори той да не го знае, има някои неща, които не можеш да скриеш от съдбата.

Съдба! Миранда се надсмя над подобна мисъл.

Тогава какво правиш тук?

Преди да успее да продължи с нелепия спор, вратата се отвори и Фелисити нахлу в стаята й.

— Хрониките ми! — възкликна девойката. — Забравих ги. Знам, че казахте, че трябва да си останем в стаята, но мис Портър, оставих ги долу…

Младата възпитателка извъртя очи. Имаше съдба — и нейното име беше Фелисити.

— Съмнявам се, че някой ще им навреди — успокои я, като поведе момичето обратно към стаята му.

— Не се притеснявам, че някой ще ги вземе, мис Портър. Страхувам се да не ги прочете.

Миранда рязко спря. Да ги прочете?

Нещастното признание на Фелисити предизвика ужас в сърцето на учителката й.

О, мили боже, ами ако Джак прочетеше написаното на онези страници?

… Мис Портър би била идеална съпруга за бивш развратник с ограничени средства като лорд Джон.

Ами ако си помислеше, че тя има нещо общо с пристигането им в Тисълтън Парк? Или още по-зле, че глупостите на Фелисити не са чак толкова лоша идея? Докато Джак все още успяваше да я разтрепери, бракът с подобен мъж беше немислим. Може лудостта на къщата да я бе разсеяла леко, но нямаше да снижи изискванията си за идеалния партньор.

Джентълмен във всеки един случай. Винаги почтен. Благороден и честен.

Мъж, чиято целувка…

Целувката му е без значение — каза си тя. Точно заради това трябваше да излезе от имението. Да избяга от тази лудост, преди Фелисити или съдбата да са успели с плана си.

Миранда се обърна към момичето.

— Къде точно ги остави?

— На малката масичка в библиотеката.

Младата жена кимна и наметна шала върху раменете си. Нямаше друг избор, освен да отиде да ги вземе.

Преди да е станало прекалено късно.

— Не излизайте от стаята — предупреди трите си поверенички, а после затвори врата зад себе си и безшумно слезе долу.

— Фелисити, наистина ли мислиш, че ще проработи? — прошепна Пипин, след като стъпките на мис Портър заглъхнаха по коридора.

Братовчедката й кимна.

— Разбира се. Видя ли ги тази вечер? Джак постоянно я гледаше, а когато се сблъскаха на стълбите… беше толкова романтично. Бих се обзаложила на една четвърт от месечната си издръжка, че ако прекарат още малко време заедно, накрая ще се оженят.

Тали се изправи в леглото.

— Може и да е истина, но тази вечер имаше нещо повече от твоето сватосване, Фелисити. Мисля, че биха се влюбили, ако не беше… не беше…

— Ако не беше какво? — попита Пипин.

— Не знам — призна момичето. — Но нещо друго се случи тази вечер. Нещо, което пропускаме.

— Единственото, което ни липсва, е още време — каза Фелисити, мръщейки се към вратата. — Мис Портър е твърдо решена да си заминем. Трябва да има начин да удължим престоя си.

Сестра й задъвка долната си устна и помисли няколко секунди. Внезапно хубавите й черти засияха.

— Херцогиньо, спомняш ли си, когато трябваше да отпътуваме от Виена, а бавачката Биргит не искаше?

— Ъ-хъ — кимна Фелисити разсеяно, докато обикаляше наоколо, опитвайки да измисли нов план за атака.

Тали продължи:

— Тя подкупи коняря да направи така, че конят да изглежда окуцял, за да не можем да тръгнем още няколко дни.

Малката сватовница спря, завъртя се и погледна сестра си развълнувано.

— Спомням си. Накара момчето да направи нещо с подковата. — Обърна се към лудата си по конете братовчедка: — Пипин, ти можеш да го направиш.

— Да направя какво?

— Да накараш един от конете да окуцее.

Момичето скочи от леглото при тези думи.

— Няма да нараня никой от скъпите коне на татко.

Фелисити поклати глава.

— Никой не иска да нараняваш горкото животно, само ще му попречиш да тегли каретата, която мистър Стилингс докара. — Херцогинята задърпа братовчедката си към канапето и я настани на него. — Помисли. Какво можеш да направиш — и за да й угоди добави, — което няма да нарани конете?

Пипин погледна първо едната сестра, после другата. Не беше толкова сигурна за цялата тази работа със сватосването, но това беше много важно за Фелисити и Тали. А и мис Портър изглеждаше различно тази вечер, а Джак… Тя въздъхна. Джак може и да беше малко стар, но много чаровен.

— Предполагам — започна, а другите две момичета се наведоха по-близо, за да я чуват, — ако се промъкнем до конюшните и…

 

 

Само надолу по стълбите и до библиотеката — каза си Миранда. Щеше да вземе „Хрониките“ на Фелисити и да се върне, преди…

Преди да се натъкне на Джак.

Тя уви шала си по-стегнато.

Кажи му… кажи му истината — сякаш й нашепваха стените на къщата.

Дължеше му го. Щеше да освободи и него, и себе си.

А ако той искаше да я целуне — е, тогава…

Миранда внезапно спря. Няма да има никакви целувки. Нито каквото и да е друго — смъмри се строго. Щеше да му каже истината и да продължи живота си в Кент. Където щеше да прекара остатъка от дните си, криейки се. Или изграждайки кула…

Небеса, трябваше да си тръгне от тази къща или щеше да полудее също като повечето Тремонт.

Долу, от тъмните дълбини на къщата, долетя звук, който я изкара от унеса й и изпрати тръпка на страх по гръбнака й. Толкова силна, че се вкопчи в парапета, за да не падне по стълбите като бедната Изолда.

От библиотеката долетяха високи и гневни гласове.

Което едва ли щеше да я спре, ако едната страна в разгорещения спор не бе жена.

Жена?

— Как така нямаш парите? — питаше Джак, а дълбокият му глас се разнесе през солидната врата. — Как ще платя на Дашуел без златото, което ми обеща?

— Джак, скъпи, направих всичко по силите си — отговори дамата.

Жена? Тук имаше жена? И той искаше пари от нея?

Миранда стисна устни. Сър Норис беше прав. Джак Тремонт не беше никакъв джентълмен.

— Всичко по силите ти не е достатъчно — каза той. — Обеща ми да намериш парите до седмица, а това време отдавна мина, мадам.

— Не мога да направя пари от въздуха — тросна се събеседницата му. — Освен това знам от сигурен източник, че ни следят. Не е никак лесно да идвам и да си отивам.

— Следят ни? Глупости. Наоколо няма никого.

Мъжът спря за миг и Миранда отново усети студената тръпка по гърба си.

Никой, освен неочаквано пристигнала стара мома и три момичета. Пое си бавно и дълбоко дъх. Лорд Джон със сигурност не можеше да си мисли, че имат нещо общо с проблемите му.

Каквито и да бяха те.

Любопитството й я накара да се приближи, като слезе няколко стъпала по-надолу. Каза си, че трябва да разкрие тази загадка дори и само за да се увери, че момичетата няма да се окажат забъркани в някакъв скандал. Но честно казано, това, което искаше да знае, бе истината за Джак.

— Ами съпругът ти — предложи той. — Със сигурност разполага с парите, нали, госпожо Пим?

— О, сега за теб съм просто госпожа Пим! Доста интересно, предвид начина, по който стоят нещата между нас.

— Не мисля — отвърна й, — че можеш да използваш близостта ни, за да се измъкнеш от задълженията си.

Дамата беше омъжена? И дължеше пари на Джак?

Защитническото чувство, което изпитваше Миранда — макар през цялото време да бе подозирала, че нещо не е наред в тази къща — силно я подразни.

Какво очакваше? Развратникът винаги си…

Джак отново повиши тон.

— Златото ми, госпожо Пим. Без повече оспорване и отлагане.

Но за какво би могло да му е нужно злато? Изнудване? Дългове? Тя погледна към прозорците и помисли за нощните му набези. След като Канала беше едва ли не в задния му двор, сигурно се бе забъркал с контрабанда.

Бавно се плъзна по останалите стълби, придържайки се към сенките, а очите й останаха приковани към вратата на библиотеката, докато Джак продължаваше с тирадата си.

— Стиснатото старо копеле, за което се омъжи, има парите. И двамата с теб знаем това. Как смееш да идваш тук и да ми заявяваш, че нямаш златото, което ми е нужно? Бях достатъчно търпелив с теб, но вече край. Залогът е твърде голям.

Разговорът продължи, но Миранда не можеше да чува добре, затова се приближи.

„Хрониките“ на Фелисити бяха забравени. Страхът й, че той ще прочете размислите на една ученичка — които сега изглеждаха съвсем невинни — беше изместен от драмата, която се разиграваше вътре в стаята.

— Скъпото ми момче, ще ти намеря парите, но не и докато не разбера, че ти…

Миранда се приближи още малко, но видя как мистър Джоунс се появява от сенките и се насочва към нея.

— Какво правите тук, мис? — каза той и я хвана.

— Пуснете ме — изсъска тя и се задърпа, като посочи към вратата. — Чух… това е…

Гласовете в библиотеката незабавно секнаха. Сърцето на Миранда прескочи един удар, когато вратата се отвори. Какво я интересуваше, че в къщата на Джак се намираше нечия чужда съпруга — освен общата неуместност на ситуацията?

Но поради хиляди причини, никоя от които не разбираше, я интересуваше. Внезапно и силно. Той беше вътре с омъжена жена. Която изнудваше за цяло състояние в злато.

Какво беше казал баща й, когато я отпрати? Развратникът винаги си остава развратник. Ще пропилее парите ти и ще разбие сърцето ти.

Но при всичко на което си представяше, че ще стане свидетел, за нейно изумление Джак излезе небрежно, сякаш нямаше нищо нередно. Очите му се разшириха, когато видя, че секретарят му я държи притисната до стената.

— Мистър Джоунс, какво означава всичко това? — попита той. — Пуснете мис Портър незабавно.

— Но тя щеше…

— Бруно! — нареди. — Пусни я!

Едрият мъж въздъхна тежко и неохотно го направи.

Миранда се отърси от продължителната му хватка.

— Мис Портър, има ли някакъв проблем? — попита Джак, сякаш изведнъж се бе превърнал в най-загрижения и внимателен домакин.

Тя игнорира въпроса му и прелетя покрай него, като нахлу в библиотеката, страхувайки се от онова, което щеше да завари.

Или по-скоро кого.

Но за нейна изненада, стаята беше празна.

Огромният трон все още си стоеше в ъгъла. Лавиците с книги бяха наредени покрай стените. Бюрото му бе отрупано със счетоводни книги и кореспонденция.

И не се виждаше никой.

Миранда се завъртя.

— Къде е тя?

Джак повдигна въпросително вежда.

— Къде е кой?

Младата жена преброди стаята, поглеждайки зад трона и под бюрото.

— Къде сте я скрил?

— Мис Портър, не знам за какво говорите. Тъкмо работех върху сметките си, когато чух гласа ви в коридора.

Учителката сложи ръце на кръста си.

— Лорд Джон, знам какво чух. И това беше женски глас. В тази стая. А вие спорехте с нея.

Той има нахалството да поклати глава.

— Скъпа мис Портър, имам свое правило да не споря с дами. Може би просто сте си въобразила…

— Милорд, не съм склонна да си фантазирам.

Мъжът я измери с поглед — от стегнатия кок до върховете на износените й пантофки.

— Не бих си го и помислил.

Миранда пое дълбоко дъх. А бе имала намерение да освободи този негодник.

Отново огледа библиотеката и този път погледът й се спря на големия прозорец, който, както предположи, водеше към градините.

Прекоси бързо стаята, дръпна завесите и опита да го отвори. Но колкото й да се мъчеше, не успя да го помръдне.

Мошеникът застана до нея.

— Мис Портър, ако имате нужда от свеж въздух, бих ви посъветвал да излезете през входната врата. Този прозорец вероятно не е бил отварян от цял век.

Миранда раздразнено изстена.

— Какво направихте с нея?

Лорд Джон отправи объркан поглед към секретаря си, който гледаше по подобен начин.

— Мис Портър, вероятно денят е бил прекалено изморителен за вас. Защо не седнете, а аз ще изпратя мистър Джоунс за нещо тонизиращо.

— Нямам нужда от освежаване — тросна се тя. — Къде сте я скрил?

Когато никой не й отговори, се върна във фоайето и заразглежда входната врата, която все още бе залостена за през нощта.

Зад гърба й Джак каза:

— Както виждате, единствената жена долу сте вие. — Той затвори вратата и тръгна към нея. — А какво ви накара да напуснете убежището на стаята си, мис Портър? — Очите му отново я обходиха и на устните му се появи лека усмивка.

Миранда се огледа и осъзна, че мистър Джоунс го няма. Отново се бе слял със сенките, от които се бе появил по-рано, което означаваше, че е сама с Джак.

Сама с един развратник.

— Щом искате да знаете — отвърна му, — слязох долу, защото Фелисити забрави тетрадката си и се притесняваше за благополучието й.

След което профуча покрай него, взе я от масичката и я вдигна, за да му я покаже, сякаш доказваше твърдението си.

— Вътре трябва да има нещо изключително важно, за да ви накара да се промъкнете долу и да я вземете. Искате ли да споделите съдържанието й с мен?

— Определено не! — каза язвително и едновременно с това я скри зад себе си. — Това е личният дневник на мис Лангли и не е предназначен за забавление на околните.

Той сви рамене, ухили се и се опита да надзърне зад нея.

Миранда заотстъпва назад, докато гърбът й не опря в стената и се оказа в капан.

Джак се приближи толкова, че тя можеше да види как брадата му бе започнала да набожда и да усети топлината на дъха му върху челото си. Тялото й не желаеше да послуша разума, нито да си спомни, че той е развратник от най-лошия вид, и изглежда се радваше на близостта му.

Заля я обезпокоителна вълна от желание. Бедрата й се стегнаха, когато я придърпа по-близо. Сърцето й заби шумно, като градски глашатай, нетърпеливо да събуди всеки нерв в нея.

— Разкажи ми за него — каза Джак. Това не беше въпрос, а по-скоро заповед.

— За к-к-кого? — заекна тя.

— За него. Този с липсващото копче.

Миранда поклати глава, а погледът й се закова върху сакото му и обикновените копчета върху него, които висяха от протритите конци.

— Той не е важен.

Най-малкото сега… непочтеният подлец.

— Мис Портър, вие сте много неща, но не и добър лъжец. — И още повече се приближи. — Разкажете ми за този мъж, който така ви е завладял.

— Не е направил нищо подобно. Както казах, той не е…

— Целувал ли ви е?

— Ка-а-кво?

— Целувал ли ви е? — попита, взирайки се в устните й. — Все още ли си спомняте целувката му?

Тя стисна „Хрониките“ с една ръка, а другата вдигна към устните си и поклати глава.

Джак се ухили.

— Значи ви е целунал.

— Само веднъж — издърдори, опитвайки се да го заобиколи. Той вдигна ръка и я постави на стената до нея. От другата й страна бюфетът препречваше пътя й. — Само веднъж и, както казах, нямаше…

— Сигурно целувката ви е харесала, щом пазите копчето му.

— Лорд Джон — запротестира Миранда. В коридора изведнъж стана ужасно горещо — от топлината на тялото му, притиснато толкова близо… и спомена за целувката, който винаги я караше да се изчервява… и да се вълнува…

— Джак — каза й мъжът.

— Ка-а-кво? — Вдигна поглед към него, но беше трудно да го гледа, без да се взира в устните му.

Тези опасни, изкусителни устни.

— Наричайте ме Джак.

— Това не би било прилично.

— Мисля, че сте оставила благоприличието си горе, когато сте решила да се размотавате из къщата ми посред нощ.

Този път думите му бяха като милувка. Те я дразнеха и предлагаха нещо, което тя знаеше, че е по-добре да не приема.

Последния път, в който я бе целунал, бе разбил живота й.

Какво повече можеше да направи един мъж на жена?

Миранда преглътна и си помисли, че ако някой можеше да отговори на този въпрос, то това бе Джак.

И тогава, за неин ужас, лорд Джон реши да й покаже.

— Приближете се, мис Портър — прошепна, а очите му бяха потъмнели и изпълнени с обещания. — Обзалагам се, че мога да ви целуна така, че неверният ви любовник да се превърне в далечен, жалък спомен.

Младата жена потрепери при хипнотизиращата му закана. Той я изпитваше и дразнеше.

Разсейваше я.

Разсейваше я?

Миранда се скова. Отвратителният звяр преднамерено й отклоняваше вниманието. Както бе правил през цялата вечер.

Това определено обясняваше внезапната му трансформация от груб простак в любезен домакин.

О, да, великите истории, грижливо проведената обиколка из къщата, лекият флирт, всичко бе дирижирано така, че да не забележи несъответствията.

Секретарят, който изглеждаше като боксьор, прекалено приличният лондонски иконом. Без икономка, без прислужници. Ами самият джентълмен? Мъж, който яздеше из околността по всяко време на денонощието? Живееше бедно в разнебитена къща, когато чарът му някога го бе направил любимец на обществото? Този, който изискваше цяло състояние злато от омъжена жена?

А тя го бе защитила пред сър Норис.

Смяташе да му каже… нямаше значение какво смяташе да му каже.

Миранда никога не се бе чувствала като такава глупачка. Джак Тремонт бе най-презреният развратник, който някога бе живял.

— Отдръпнете се от пътя ми — настоя тя и се опита да се мушне покрай него.

Той прегради пролуката помежду им и сведе устни към нейните.

— Мис Портър, мислех, че сме постигнали съгласие, разбирателство…

Младата жена не го остави да довърши. Вместо това постави свободната си ръка върху гърдите му и силно го избута. Изненадата беше достатъчна, за да го извади от равновесие, но само за кратко и недостатъчно, за да й осигури мястото, от което имаше нужда, за да избяга. Затова Миранда извади „Хрониките“ на Фелисити и им намери по-добро приложение от сватосването.

Стовари тетрадката върху главата му със силно тупване.

— Бих умряла, преди да попадна в капана ти, Джак Тремонт — каза тя, като се шмугна покрай него, прекоси фоайето като светкавица от муселин и изкачи стълбите по две наведнъж.

Не знаеше каква магия е обхванала къщата и не я интересуваше. Щяха да си тръгнат още призори и с всяка миля, която оставяха между себе си и Тисълтън Парк, щеше да отправя благодарствена молитва задето не се бе омъжила за този простак.

Но когато стигна до вратата на стаята си, спря за миг и погледна към тъмнината зад себе си. Сърцето й все още препускаше от желанието, което той толкова умело бе предизвикал у нея.

При цялото й възмущение и всичките морални поучения, дълбоко в себе си знаеше, че най-лошото от всичко бе, че отчаяно й се искаше да я целуне.

И част от нея съжаляваше, че не му бе позволила да я заблуждава още няколко минути.

 

 

Бърдуел и Бруно се появиха от противоположните страни на фоайето и ниският им смях свидетелстваше, че бяха видели повече от достатъчно от срещата му с мис Портър.

— Не виждам кое е толкова смешно — измърмори младият мъж, докато потъркваше главата си. Малката лисичка здраво го беше халосала.

— Добре я уплашихте, а, милорд? — подсмихна се Бруно. — Изглежда ви видя сметката. Ще заложа парите си на нея следващия път, когато се решите на няколко рунда.

Работодателят му го изгледа свирепо.

— Тя е необикновена дама.

— Защото не падна в краката ви ли, милорд? — попита Бърдуел. — По-скоро подозирам, че дамата притежава рядък интелект.

— Прекалено е интелигентна — каза Джак и вдигна поглед към тъмното стълбище, като им даде знак да го последват в усамотението на библиотеката. — Колко смятате, че е чула?

Бруно поклати глава.

— Трудно е да се каже. Но определено душеше наоколо. Слезе на пръсти по стълбите. Не я чух, докато не се озова точно до мен.

— Не сте заспал отново, нали, мистър Джоунс? — попита Бърдуел.

— Заспал? — кресна секретарят. — От всички обидни…

— Нямаше да е за първи път — отбеляза икономът.

— Милорд — запротестира Бруно.

Джак вдигна ръка, прекратявайки препирнята им. Поне засега.

— Всичко, което ме интересува, е колко е чула — очевидно е било достатъчно, за да знае, че не съм бил сам.

— В защита на мистър Джоунс — каза Бърдуел — и вие не бяхте особено дискретен. Учудвам се, че сър Норис все още не е пристигнал с надеждата да ви хване най-накрая.

— Това би бил забележителен ден — отвърна Джак и се изсмя кратко. — Колкото и досаден да е съседът ни, не е и наполовина обезпокоителен, колкото мис Портър и повереничките й. Какво, по дяволите, правеше тя долу? Тетрадката беше само извинение. Изобщо не й повярвах.

— Трудно е да се довериш на жена, която може да те обезсърчи така — намеси се Бруно. — Не мислите, че са я изпратили, за да ви наблюдава, нали?

Бърдуел бясно заклати глава, преди Джак да успее да отговори.

— Това е нелепо, мистър Джоунс. Що за жена би използвала три невинни момичета в подобна измама? Не, невъзможно е да е изпратена тук от враговете ни.

Джак не беше толкова убеден. Мис Портър бе преобърнала живота му с червената си коса и хапливите си забележки. Можеше ли да е толкова разсеян, че да сбърка измамния блясък в очите й с желание?

Бе използвал чара си върху безброй дами, за да постигне целите си. Защо и една жена да не може да постъпва по същия начин?

— Смятате ли, че ни наблюдават, милорд? — прошепна Бруно. — Както каза Нейна Светлост?

Лорд Джон погледна към тъмнината зад вратата на библиотеката.

— Не знам. Но смятам да разбера.

— Мис Портър и младите дами ще си тръгнат призори — намеси се Бърдуел, продължавайки да защитава гостенките им. — Дори и да е чула нещо съм сигурен, че е стигнала до грешно заключение, имайки предвид всеизвестната ви репутация.

Младият мъж сви рамене при уверенията на иконома си. Ако мис Портър бе чула прекалено много — е, тогава… не искаше да мисли за онова, което би се наложило да направят.

Не че Бруно би се възпротивил на подобно развитие на нещата.

— Все още мисля, че трябва да ги затворим в сандъци и да ги продадем на Даш, преди да са разкрили за какво става дума. Освен това златото би било добре дошло, след като не получихме обещаното.

— Даш е приемал честната ми дума и преди. Нека се надяваме, че ще е в щедро настроение, когато пристигне — каза Джак. — Междувременно, трябва да отида да запаля фенерите и да опитаме да го примамим да прекоси Канала, въпреки че ни връхлита нова буря. Товарът е нужен повече от всякога.

— Ами ако пак я хвана да души наоколо? — попита Бруно.

Господарят на къщата направи всичко по силите си да игнорира надеждата в гласа на секретаря.

— Е, ще му мислим, когато се случи.

Бруно радостно потърка ръце.

— Тогава ще приготвя сандъците. — Но погледна към възмутения Бърдуел и добави: — Просто за всеки случай.