Елизабет Бойл
Съдбовна целувка (6)

Глава 5

Не е никакъв джентълмен. Думите кънтяха в ушите на Миранда през целия ден. Особено, след като Стилингс се върна твърде късно от Хейстингс и не можаха да продължат пътуването си. Все пак бе успял да намери приемлива карета и нищо нямаше да им попречи да потеглят към лейди Калдекот, веднага щом утрото настъпеше.

Вечеря и още една нощ в Тисълтън Парк и Миранда щеше да си поеме дълбоко дъх и да се върне към живота, който бе запланувала за себе си.

Далеч от развратника, който го бе съсипал.

— Мис Портър, няма да сте облечена с това, нали?

Въпросът долетя от Фелисити, която стоеше на свързващата спалните им врата. Девойката изцъка с език и изчезна обратно в стаята си.

Миранда извъртя очи. Все още я сватосваха, въпреки лекцията й от по-рано. Не можеше да се отрече, Херцогинята бе твърдо решена.

За щастие, момичето нямаше да има достатъчно време, за да осъществи брачните си планове.

За нейно разочарование, Фелисити се върна с малка чанта в ръка, следвана от сестра си и братовчедка си.

Тали погледна учителката им и поклати глава.

— О, не, мис Портър, това няма да свърши работа.

Дори Брут поклати невярващо рошавата си глава.

Миранда не отстъпи.

— И какво му има на сегашното ми облекло?

Момичетата се спогледаха, сякаш опитваха да решат как най-добре да й поднесат лошите новини.

Междувременно, тя бързо надзърна в огледалото и не видя нищо нередно. Кокът беше прилично стегнат на тила й, тъмносивата й рокля бе съвсем порядъчна, а любимият й син шал лежеше скромно на раменете й.

Семпло и прилично облекло за провинциална вечеря — с изключително непристоен и съмнителен джентълмен.

— Нямате ли нещо… — Тали прехапа устна, като наклони глава и заразглежда учителката си от различни ъгли. — Не толкова строго? Бавачката Лусия винаги казваше, че една дама трябва да има малко цвят върху роклята си.

Миранда бе чула достатъчно.

— Ако това е поредната ви сватовническа глупост…

— О, не, мис Портър — възрази Пипин. — Изобщо не. Това, което братовчедките ми имат предвид, е, че е срамота да изглеждате толкова стара, когато не може да сте на повече от двадесет и девет.

— Не съм на двадесет и девет — тросна се тя малко необмислено и отново погледна към огледалото. Почти на тридесет? Първо сър Норис, сега и момичетата. Наистина ли изглеждаше толкова стара?

Фелисити изсипа съдържанието на чантата си върху леглото.

— Тогава нека се уверим, че никой друг няма да допусне тази грешка — каза немирницата и измъкна панделки, дантели, комплект луксозни гребени и няколко бурканчета с грим. — Бавачката Таша винаги казваше, че възрастта на една дама трябва да бъде мистерия.

Миранда затвори очи. Сериозно започваше да се замисля относно избора на лорд Лангли за бавачки за дъщерите му. Повечето от това, което момичетата повтаряха, звучеше по-скоро като съвет от опитна блудница, а не от предана гувернантка на малки възприемчиви деца.

Фелисити я приближи с четка в едната ръка и бурканче с червило в другата.

Миранда поклати глава.

— О, не, няма начин.

Тали застана до сестра си.

— Бавачката Рана казваше, че една дама е длъжна да се погрижи да е най-сияйна на масата.

Тя се усмихна на Фелисити и заедно изрецитираха:

— Никога не крийте блясъка си, защото как иначе ще ви забележат мъжете? Вашата искра, вашият огън са най-ценните ви притежания.

И двете въздъхнаха, сякаш току-що бяха споделили лек за всички тревоги на света. Тали огледа преценяващо Миранда.

— Страхувам се, мис Портър, че вашият блясък е доста мъждукащ.

Учителката беше чула достатъчно от глупостите на бавачките им и ги пропъди от стаята си.

— Ще бъда мрачна колкото си искам.

— Но, мис Портър, само за една вечер — запротестира Фелисити.

Дори една нощ беше твърде много според Миранда.

— Сега се заемайте със себе си — каза им тя, опитвайки се да звучи, сякаш наистина беше на двадесет и девет. — Пипин, намери си обувките. Фелисити, измий си бузите. Знаеш, че мис Емъри стриктно забранява всякаква козметика. Тали, мястото на шала ти не е на купчина върху пода.

След като ги отпрати, младата жена затвори вратата между стаите им и пое дълбоко дъх. Упорити малки лисички.

Е, тя нямаше да участва в техните планове.

Преди да слязат долу за вечеря, щеше да ги строи и да им изясни правилата за вечерта. Всяко нарушение, всяко отклонение от указанията й щеше да осигури и на трите уроци по счетоводство до края на пътуването им… Защото тя щеше…

От съседната стая отново долетя кикот и Миранда се обърна по посока на звука. Толкова приповдигнат дух и странно поведение бяха… бяха…

Почти до вратата, се огледа в огледалото и внезапно спря.

Жената, която се взираше в нея, беше като непозната.

Стара — призна тя, като се приближи до отражението си. — Кога остарях толкова?

Та какво друго обяснение можеше да има, задето лорд Джон не я разпозна?

Като извърна главата си на една страна, после на друга, мис Портър опита да реши, какво се бе променило толкова през изминалите девет години.

Може би беше заради кока. Вероятно момичетата имаха право, изглеждаше малко потискащ. Погледът й попадна на панделката, която бе изпаднала от Фелисити. Вдигна я и за миг се замисли как някой би сложил подобно нещо в косите си.

Всъщност никога не бе харесвала дрънкулки и украшения. За последно беше официално облечена през онази нощ в операта. Майка й бе изтърпяла огромни мъки, за да я види как заприличва на — макар и скромна — бъдеща графиня. И какво й бе донесло това — лорд Джон я бе объркал с любовницата си.

Отправи още един изучаващ поглед в огледалото. Сега нямаше как да я объркат с ничия любовница.

И така трябва да бъде, каза си тя, като остави панделката и приглади строгия си кок, за да се увери, че всяко косъмче е на мястото си. И тогава, поради някаква причина, очите й се отклониха към отражението на една свещ в огледалото. Трептящият, искрящ пламък привлече вниманието й и задържа погледа й.

Като светлината, за която бавачката Рана говореше.

Светлина, как ли не — смъмри се тя. Що за жена беше тази Рана, щом окуражаваше млади момичета да се излагат така?

И то за някого като Дивия Джак Тремонт! Тя поклати глава.

Освен това той беше прекалено страстен, за да бъде приличен съпруг. Щеше да се налага през цялото време да търпи авантюрите и безумните му желания.

Миранда си припомни колко много я бе развълнувал само с една кратка прегръдка в Академията на мис Емъри.

И знаеше твърде добре на какво са способни целувките му. Те караха коленете й да се огъват и гърдите да я болят, копнеещи за докосването му.

Не, не я притесняваше къщата, както бе предположила по-рано Пипин. С известни парични средства и прилично ръководство щеше да стане поносима. И не идеята за брак преобръщаше света й с главата надолу. Това, което целувката на лорд Джон можеше да стори с чувствата й, с разбиранията й за приличие, я караше да трепери.

Неговата целувка бе причината да крие блясъка си през всички тези години.

 

 

Ако Миранда смяташе, че може да обуздае Фелисити, Тали и Пипин, много грешеше. Въпреки че съвсем ясно бе инструктирала момичетата, че вечерята трябва да бъде ръководена единствено от най-добрите им маниери, лорд Джон бе подкопал правилата още в мига, в който влезе в трапезарията.

Домакинът им се настани в стола си и настоя да загърбят обичайните формалности.

— Наричайте ме Джак — каза той на момичетата и те, възхитени от промяната на обстоятелствата, се представиха с прякорите си. След миг Джак, Тали, Пипин и Херцогинята си бъбреха като стари приятели.

— Вярно ли е твърдението на сър Норис — попита Тали, — че тази къща е прокълната?

— Значи сте срещнали сър Норис, така ли? Спотайвал се е наоколо, както обикновено — каза младият мъж. — Сигурен съм, че е бил изключително изчерпателен по въпроса.

Тали закима.

— Сър Норис ни предупреди, че ако останем тук прекалено дълго, ще полудеем също като останалите…

— Талия! Достатъчно! — скастри я Миранда с най-строгия си учителски тон. — Колко пъти трябва да ти припомням да не разнасяш клюки.

— О, но те обикновено са доста по-интересни от истината — възрази Джак и намигна на Тали. — Освен това тази къща наистина е прокълната.

— Наистина ли? — попита Пипин, а Фелисити се присмя на твърдението.

Мъжът кимна.

— Толкова, колкото всяка къща би могла да бъде, но как можем да очакваме друго, след като почти всеки обитател е носил петното на Тремонт.

— Петното на Тремонт? — присви съмнително очи Фелисити. — Никога не съм чувала за него.

Той се наведе и снижи глас.

— Във всяко поколение Тремонт има един от нас, който накрая се озовава заточен тук, и то не без основание.

Джак направи кратка пауза, за да напълни чашата си с вино и Миранда се сети за няколко причини, които правеха домакина им напълно подходящ за тази резиденция.

— Човек би казал — продължи той, — че Тисълтън Парк е бил построен специално, за да крие греховете на семейството.

— Лорд Джон — скастри го Миранда. — Моля ви, недейте да пълните главите на момичетата с такива скандални безсмислици.

— Това не са безсмислици — настоя мъжът. — Мога да го докажа.

— Как? — попита Фелисити, все още скептично настроена.

— Като ви разведа из къщата — отвърна Джак. — Тисълтън Парк е пълен с тъмни тайни и е добре да знаете къде не бива да се размотавате посред нощ, за да не се натъкнете на някой от предците ми.

— Що за глупост? — рече Миранда.

Вече си представяше как сенките, обитаващи тази прокълната къща, са насядали около масата.

— Вие също може да дойдете, мис Портър, и смея да кажа, че накрая няма да сте толкова склонна да ми се присмивате. — Той повдигна вежди и добави: — Но ще очаквам отплата за услугите си.

Отплата? Можеше да си представи каква ще бъде.

— Каква? — попита Тали.

— Да, каквото и да е — добави Пипин.

Джак се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си и заприлича на пират, точно както беше описан в „Хрониките“ на Фелисити.

— Да разбера какво крие Херцогинята в безценния си журнал.

Фелисити мигновено сложи тетрадката в скута си и я покри с ръце.

— Това не е журнал, милорд — поправи го Тали, — а списък с…

— Тали! — скастри я сестра й. — Да не си посмяла!

Миранда почувства облекчение, че очевидно някои неща бяха забранена територия. Небеса, тя дори не искаше да си помисли какво би казал той, ако прочете абзаца, който Фелисити бе написала.

… Мис Портър би била идеална съпруга за бивш развратник с ограничени средства като лорд Джон.

Дори не искаше да си представи какво би си въобразил за този малък коментар. Но за нейно учудване, изглежда Джак притежаваше известни скрупули.

— Няма значение, Херцогиньо — каза той на момичето. — Ако съдържанието на тетрадката ти е поверително, как бих могъл да постъпя другояче, освен да уважа тайната ти? — И пакостливият дявол им намигна. — Това не означава, че не мога да гадая относно темата на тези така важни бележки.

Момичетата се закискаха и Миранда разбра, че развратникът, в този временно появил се джентълмен, няма как да бъде опитомен.

И така вечерята продължи с историите на Тали и цитатите на любимите им бавачки. Фелисити сподели брачните си стратегии за привличането на херцог. Пипин говореше за книги и коне, а през цялото време Миранда слушаше и наблюдаваше Джак.

Не можеше да устои на естествения му чар. И не само заради пленителната искра в сините му очи, докато разказваше една весела история след друга. Джак умееше да увлича слушателите дотолкова, че сякаш и те бяха присъствали на соарето на лейди Дилинг или на скандалния бал с маски на Притчърдс заедно с него.

Нищо чудно, че го бяха смятали за прекрасна компания през годините му в града. Гостът, който със сигурност можеше да оживи и най-скучното събиране.

Но един джентълмен притежаваше и нещо повече от чар, припомни си Миранда.

Освен това тя не можеше да се отърси от усещането, че зад приветливата му компания се крие нещо повече. Той беше прекалено очарователен — дори и за легендарната си репутация.

Само трябваше да погледне как кара момичетата да се смеят с глас с разкази за собствената му бавачка.

— Не мога да повярвам, че сте заключил горката жена в килера! — изкиска се Фелисити. — Никога не бихте успял да го направите с бавачката Герта.

— Само защото тя не би се побрала вътре — отбеляза Тали.

Всички се разсмяха и Миранда усети как се усмихва, въпреки решението й да остане резервирана и неподатлива към чара на лорд Джон.

Всъщност какво лошо имаше да се наслади на една забавна вечер? Подобна компания щеше да бъде рядкост в новия й дом, в новия й живот. Макар да твърдеше пред мис Емъри, че иска да прекара дните си в тих труд, внезапно самотното бъдеще започна да й се струва по-скоро отегчително.

Но ти искаше точно това — напомни си тя. Нали?

— Мисля, че бих се справил много по-добре с някоя от вашите Таша, Лусия или Марта — казваше той на близначките.

Момичетата се разсмяха, а Миранда извъртя очи. Имайки предвид подозренията й относно техните така наречени бавачки, можеше да си представи какви уроци биха изнесли пред един поразителен мъж като лорд Джон.

Тя го погледна косо и откри, че подлецът се взира в нея със страстен изпитателен поглед, който изпрати тръпки по гръбнака й.

Колко неприлично — каза си и се съсредоточи върху чинията си, като опита да не поглежда към него.

До края на вечерята.

Но когато отново вдигна очи само за да се увери, че той не я гледа, негодникът има куража да й намигне.

Какво нахалство!

Наистина ли си мислеше, че може да бъде съблазнена толкова лесно?

Сърцето й трепна и тя колебливо вдигна салфетката към вече сухите си устни. Може би беше най-добре да не изпробва примамливия му чар.

Това така или иначе нямаше значение, реши Миранда, когато Бърдуел се появи, за да разчисти чиниите. Всичко, което трябваше да стори, бе да благодари на домакина им и да придружи момичетата до стаята им.

Да, всичко вървеше почти по план.

Избърса устни със салфетката и я постави до чинията си, като кимна към повереничките си да сторят същото. Те правеха всичко по силите си да се забавят, но Миранда знаеше какви са намеренията им.

Тогава, за неин ужас, Тали изчурулика:

— Джак, вярно ли е, че сте убил леля си, за да спечелите Тисълтън Парк?

Миранда се задави, както и домакинът им, който изплю последната си глътка вино.

Но той се овладя пръв, забърса брадичката си със салфетка и каза:

— А, виждам, че сър Норис е бил в отлична форма днес.

— Той направи някои грозни коментари относно преждевременната смърт на леля ви — обясни Фелисити дипломатично. — Но наистина не заслужават да бъдат повторени. — Тя остро изгледа сестра си.

Джак се засмя.

— Сигурен съм, че сър Норис ви е проглушил ушите как съм тласнал леля си към вечния й покой в безскрупулните си опити да спечеля тази къща.

— Нещо такова — отвърна Пипин. — Ние му казахме, че е невъзможно.

Миранда се бе съвзела достатъчно, за да се изправи на крака.

— Дами! Достатъчно по тази тема, която, смея да кажа, не е никак уместна. — Тя се обърна към домакина им, който също бе станал от стола си. — Лорд Джон, приемете извиненията ми за неуместните им забележки. Сега, ако ни извините…

— Мис Портър, няма нужда от извинения — прекъсна я той. — Бил съм обвиняван и в много по-лоши неща. И, Пипин — каза, обръщайки се към момичето, — благодаря ти, че си ме защитила.

Девойката се изчерви.

— Не бях аз, а мис Портър. Тя добре нахока сър Норис, като му каза, че вие сте…

— Пипин! — възкликна Миранда и отправи поглед към Джак, който се взираше в нея с въпросително повдигната вежда. — Не си заслужава да бъде повтаряно — заяви и седна, а мъжът и момичетата последваха примера й.

— Добре сте го нахокали, а, мис Портър? — каза той.

— Не бих го нарекла точно така — отвърна младата жена. — Сега, ако ни извините…

Лорд Джон се усмихна и се обърна към Тали.

— Какво каза знаменитата ви мис Портър на онзи придирчив старец?

— Тя каза… — започна Тали.

— Нищо важно — прекъсна я учителката им. — Достатъчно е да спомена, че не сметнах за прилично да позволя да се злослови относно нашия домакин.

— Мислите, че е злословил по мой адрес? — попита Джак. — Оставили сте професията си да говори вместо вас, мис Портър. По-голямата част от обществото споделя мнението на сър Норис за мен. — Той я заразглежда изучаващо, с което я накара да се почувства неудобно, след което попита: — Как така вие не споделяте чувствата им, особено имайки предвид грубото ми поведение тази сутрин?

— Аз… Аз… — Тя затвори уста и пое дълбоко дъх в опит да измисли какво да каже. Наистина го смяташе за ужасен негодник, но да изрече гласно подобен укор, бе друго нещо.

Да прекара вечерта с него, да гледа в дълбоките му очи и да си припомня мъжа, който я бе целувал с толкова много страст, я караше да влиза в противоречие с убежденията си.

— Мис Портър не вярва на клюките и спекулациите, които безделниците разнасят — обясни Фелисити. — Тя казва, че човек трябва да използва здрав разум и добра преценка, когато определя нечий характер.

— Така ли? — Джак отново се облегна назад. — И какво ви казват здравия разум и добрата преценка за моя характер, мис Портър?

Помещението потъна в тишина и Миранда се прокле, задето бе позволила вечерята да излезе извън контрол. Трябваше да задържи момичетата в стаята им и да им занесат поднос там… трябваше…

Това, което не трябваше прави в този миг, бе да вдига поглед към хипнотизиращите му сини очи.

Онова, което видя там, не зачиташе добрата преценка и караше здравия разум да се изпарява пред подобна смущаваща мистерия.

— Вие сте труден за разгадаване човек — отговори тя искрено.

Джак се загледа в нея миг по-дълго от приличното, сякаш и той самият се опитваше да използва здравия си разум и добра преценка, за да анализира жената пред себе си.

— Добре казано, мис Портър. Но нямаме ли всички ние своите тайни? Бих се обзаложил, че и вие криете няколко. — Красивата вежда отново се повдигна, а пръстите му задърпаха най-горното копче на сакото му. Почти успя да го чуе как тихо довършва намека си.

Като сребърното ви копче.

— Аз? — кратко и неубедително се засмя Миранда. — Не мисля.

О, проклятие! Трябваше да изхвърли това копче още преди години. Нещо повече, трябваше да се омъжи за дребничкия викарий на Хиберт или за вдовеца с рунтавите вежди и четиринадесетте деца.

Наистина, какво го интересуваше лорд Джон, че пази мъжко копче? Не беше негова работа. Не беше негова грижа.

Ако той беше джентълмен…

И все пак, ако беше джентълмен, нямаше да я целуне преди толкова много години, да вдигне воала над невинността й, да й покаже буйната сила на целувката и да я остави с едно копче, което се бе превърнало във воденичен камък за здравия й разум. Малък знак, който я обременяваше с нелепи мечти за героичен тъмнокос рицар, който язди към самотната къщурка на Хиберт и я отвежда с отнемаща дъха целувка и пламенни молби за сватба в Гретна.

Но вместо това, съдбата я бе оставила на самотните й мечти и й се бе присмяла, поставяйки ужасното копче обратно в неговите ръце.

Е, съдбата може и да се забавляваше за нейна сметка, но все пак Миранда щеше да се смее последна.

Негодникът не разпознаваше нито копчето си, нито нея.

Младата жена отново се изправи.

— Сега, лорд Джон, е време да ни извините.

Последва всеобщ протест.

— Мис Портър, Джак ни обеща да ни разведе из къщата — оплака се Фелисити.

— Така е — съгласи се той и стана на крака. — И бих бил небрежен домакин, ако не удържа на думата си — добави и отправи поглед към Миранда. — Въпрос на добри маниери, нали, мис Портър?

— Смятам, че вечерята беше повече от достатъчна — настоя тя, въпреки надигащите се протести от момичетата. И удостои триото с най-строгия си поглед.

Напълно ли бяха забравили плана им?

Вечеря. После щяха да се извинят. И нищо повече.

Но когато погледна искрящите светлини в очите им, разбира, че за тях никак не е трудно да забравят правилата. Или по-точно, да ги игнорират.

— Лорд Джон, достатъчно дълго ви се натрапвахме — каза възпитателката им. — Мисля, че би било по-добре да използваме времето си, за да приготвим багажа си за отпътуването ни утре сутрин…

— Да си приготвяте багажа? Ако това е единственото, което ви задържа горе, бих казал, че ще имаме време за обиколка — прекъсна я той, след което се обърна към момичетата. — Нека бъде обиколка.

— Не — каза Миранда. — Не мисля…

— Хайде, мис Портър — настоя мъжът, като звучеше повече като учител и от нея. — Очаква се да ви разведа из къщата, нали? Бих искал да бъда най-добрият домакин. Но ако вие настоявате да опаковате багажа си, аз ще обиколя с момичетата и ще ги изпратя по-късно.

Младата жена за малко да си глътне езика. После, за неин ужас той излезе от трапезарията, а младите дами го последваха без дори да поискат разрешение.

Докато се съвземе, те вече бяха далеч по коридора и почти не можеше да ги чуе. Тя закрачи решително след групичката и само можеше да си представя колко ниши и усамотени ъгълчета притежава тази къща.

Не е никакъв джентълмен. Този път призивът на сър Норис зазвуча в ушите й като боен вик. Лорд Джон можеше да отклони някое от тези момичета от правия път само през трупа й.

— Срещали ли сте наследника на херцога на Линтън? — попита Фелисити.

— О, не, не, не! — каза мъжът. — Не и Седбъро! Той не е подходящ за теб, Херцогиньо.

Това накара Миранда да се закове на място. Брачен съвет от Дивия Джак Тремонт? Тя вдигна поглед към тавана. Нямаше ли край мъжката наглост?

— Фелисити — продължи той, — бих заложил на наследника на херцога на Холиндрейк. Насочи се там. Смятам, че с него би станала чудесна херцогиня.

— Херцогът на Холиндрейк — повтори мис Лангли, сякаш обмисляше тази препоръка.

— Как така вие никога не сте се оженил? — попита Пипин.

Младият мъж се сепна и Миранда спря, за да се наслади на гледката как бива набоден на шиш заради тема, по която бе готов веднага да даде съвет, но не и да бъде пряк участник.

— Не мисля, че е нужно да повтарям тази стара клюка — възпротиви се той.

Защо не, Джак? — прииска й се на мис Портър да попита. — Защото не искаш да кажеш истината на тези момичета — че си негодник и подлец? Че си съсипал невинно младо момиче и си отказал да постъпиш почтено?

— Клюките рядко са най-добрият източник на информация — отбеляза Фелисити.

— О, да, разкажете ни, Джак — настоя Тали.

Ако не го направеше, Миранда бе почти готова да им даде подобаващ отчет за поведението на техния герой.

Човек можеше да си помисли, че той е жертвата в цялата тази история. Беше се облегнал на подпората в края на стълбището и изглеждаше безсрамно нещастен — поза, която можеше да проработи, ако я нямаше искрата в очите му.

— Всичко започна, когато целунах погрешната дама.

— Как някой целува погрешната дама? — попита Фелисити с подозрителния си тон, който дължеше на мис Емъри.

Джак потърка брадичка.

— По-рано вечерта бях изпил прекалено много бренди.

Беше съвсем пиян — поясни безмълвно Миранда.

— И закъснявах за среща с приятел в операта.

Предвид опиянението ти, се учудвам, че изобщо си намерил операта.

— Така се озовах в претъпканите коридори и помислих, че по-надолу съм видял една позната дама.

Помислил си, че си видял любовницата си в една сумрачна ниша и си поискал да се възползваш от това временно удобство.

— И така, отидох и я целунах — каза им той.

— Целунал сте дама, която ви е била просто позната? — попита Пипин. — Това звучи доста дръзко.

Браво, Пипин! Още веднъж високите стандарти на преминалите обучение при мис Емъри девойки си проличаваха.

Макар и не за дълго.

— Братовчедке — прошепна й Фелисити. — Татко винаги целуваше бавачките ни. Един мъж може да целува добрите приятелки на семейството или любимите служителки без никакви последствия.

Миранда затвори очи. Това потвърждаваше подозренията й относно лорд Лангли и неподходящите му възпитателки. Тя си отбеляза да добави така необходимия урок — за това кой може да се целува, или по-скоро кой не бива да се целува — по време на пътуването до лейди Калдекот.

— Значи сте целунал тази дама, която сте си мислел, че познавате — каза Тали, насочвайки разговора обратно към темата. — И после какво?

— Не беше дамата, която си мислех, а годеницата на друг мъж.

— Мис Мабърли — прошепна Фелисити.

— Да, мис Мабърли — призна Джак.

Е, най-накрая частица истина в тази нелепа измислица — помисли си Миранда.

— Какво стана после? — настоя Тали.

— Щом осъзнах грешката си, незабавно се извиних.

Миранда дори не удостои тази безсрамна лъжа с втора мисъл.

— После отидох при граф Оксли, годеника на дамата, и се опитах да се реванширам.

Подкупи го, за да не се налага да ми предлагаш или да приключиш дните си с трева за закуска.

— Когато графът се показа безсърдечен относно цялата тази ситуация…

Най-вероятно, защото не си предложил достатъчно пари.

— … аз отидох и отправих почтено предложение за ръката на мис Мабърли.

Мис Портър поклати глава, тъй като не можеше да повярва на ушите си. Почтено предложение? Защо лъжеше, проклетия…

— А защо не се оженихте за нея? — попита Пипин.

Вероятно, защото никога не й е предлагал — помисли си Миранда възмутено.

— За нещастие, когато отидох…

Изтрезнял…

— … мис Мабърли се бе разболяла — обясни младият мъж.

— Заради скандала, несъмнено — изрече Фелисити с далновидната мъдрост на осемдесетгодишна.

— Не знам как се е разболяла — каза Джак, — но до края на седмицата мис Мабърли… мис Мабърли… — Той пое дълбоко дъх и поклати глава, сякаш не можеше да довърши.

Напусна града! — искаше й се да извика Миранда. — Беше натъпкана в карета от разгневените си родители и изпратена в Нортъмбърланд, за да живее с далечни роднини.

— Тя какво? — настоя Тали, а очите й бяха широко отворени и насълзени.

Всички затаиха дъх, докато Джак се вземаше в ръце. Дори Миранда се бе навела напред, за да разбере как ще завърши дръзката лъжа.

Той положи ръка на рамото на Тали, подготвяйки я за истината.

— Мис Мабърли почина от треска, преди да успея да поискам ръката й.

— Починала? — възкликна Миранда, преди да се осъзнае. Почти незабавно сложи ръка върху отворената си уста.

— Да, мис Портър — отвърна той, а тихите му думи се разнесоха из коридора и се изляха върху й. — Тя си отиде.

— Умряла е? — прошепна Пипин ококорено.

Джак кимна, сякаш ако го кажеше за трети път през тази нощ, нямаше да може да го понесе.

— Упадък — прошепна Тали. — Както винаги съм казвала.

Починала е? Какво безумие! Миранда закрачи надолу по коридора, без да си дава сметка за онова, което думите й можеха да сторят. Тя спря пред него, почука с пръст по брадичката си и каза:

— Нека се изясним, лорд Джон.

Четиримата я погледнаха шокирано, сякаш не можеха да разберат защо и тя не замълчи за минута в памет на скъпата покойна мис Мабърли. Само Брут изглежда разбираше какво смята да направи и крайно нетипично остави Тали, за да седне до мис Портър, сякаш подкрепяше мнението й.

Животинчето я погледна с малкото си маймунско лице и кратко излая.

Миранда продължи с негова подкрепа.

— Целунал сте чужда годеница в операта…

— Случайно — поясни той.

— Да, случайно — продължи тя. — И когато сте стигнал до задънена улица с граф Оксли относно поправянето на тази грешка, сте смятали да се ожените за мис Мабърли, за да спасите погубената й репутация?

— Разбира се! — отвърна, като изправи рамене и я погледна в очите.

Изведнъж вече не беше Дивият Джак Тремонт, който лъжеше и се измъкваше от проблемите. Мъжът пред нея беше на тридесет и осем, лицето му бе белязано от трудно научени уроци. Но очите му бяха тези, които я разтърсиха чак до върха на благоприличните й почтени ботуши. Очи, непоклатими като мрамора под краката й.

Стабилният, почтен поглед на джентълмен.

— Мис Портър, каквото и да мислите за мен — каза той с леден глас, — имайте предвид едно: макар да съжалявам, че целунах младата дама и причиних такъв скандал, онова, от което се срамувам повече, е, че тя си отиде от този свят, без да бъде възстановено доброто й име. Отдадох последна почит на погребението й…

Погребение? Как беше възможно?

— … и макар родителите й да не приеха съболезнованията ми, старият ми приятел лорд Седжуик беше до мен, тъй като съпругата му, Емалийн, много харесваше мис Мабърли…

Лорд и лейди Седжуик? Родителите й?

Изведнъж гласовете на майка й и баща й зазвучаха от един далечен спомен… Те спореха през вечерта, в която я изпратиха далеч от Лондон. Разгорещените им думи се разнасяха из къщата и нямаше как да ги избегне.

Бих предпочел да я видя мъртва, отколкото да дам и пени от парите си за този безполезен разсипник.

Но, Сайръс, ако тя не се омъжи за него, никога няма да може да го стори.

Добре! Но няма да гледам как плодовете на дългогодишните ми усилия биват захвърлени в Темза. Защото бих направил точно това, преди да дам и едно петаче на Дивия Джак Тремонт.

Мъртва? — Смазващата тежест на истината се стовари върху нея. — Татко, майко, какво сте сторили?

Бяха казали на всички, че е мъртва!

И те им бяха повярвали. Включително и Джак.

Затова баща й никога не й позволи да се върне в Лондон. Това беше причината наследството й да бъде на името на „мис Джейн Портър“, а не на рожденото й.

Защото всички останали мислеха, че е мъртва.

Миранда се опита да си поеме въздух, за да се успокои, но вместо това фоайето се завъртя покрай нея.

Младият мъж отстъпи назад и скръсти ръце на гърдите си.

— След това всички ме обвиняваха за смъртта й, и то с право. Ако не я бях целунал, тя щеше да бъде графиня Оксли, а аз… е, да се надяваме, че нямаше да съм съгрешил някъде другаде и да понасям студеното неодобрение на обществото още много години.

— Сякаш и двамата сте умрели — каза Тали с драматичен, печален глас.

Миранда почувства как по тялото й се разлива тръпка, все едно наистина се бе споминала през онзи ден. Коленете й трепереха, докато се опитваше да се съсредоточи върху нещо устойчиво и солидно.

И погледът й неволно се спря върху лорд Джон.

През всички тези години, през цялото това време тя си бе мислела, че никой не я е потърсил заради него, а сега разбираше, че е било, защото са я мислили за мъртва. Заради лъжата на баща й и безжалостния му гняв към опозоряването й.

— Беше ли красива, Джак? — попита Пипин.

— Мис Мабърли? — Мъжът се засмя кратко. — Така мисля.

— Така мислите? — Фелисити изцъка с език. — Или е била, или не.

Един мускул на челюстта му запулсира.

— Не си спомням лицето й… коридорът не беше добре осветен, а и трябва да призная, че бях малко пиян. Но помня косата й. Нюанс на червеното, който човек няма как да забрави. Изпълнена с огън и страст.

— Като на мис Портър? — попита Тали.

Той погледна към Миранда.

— Да, много близко до нейния.

Признанието му я изкара от унеса й. Какво беше казал? Изпълнена с огън и страст.

Тя?

— И не помните нищо друго от нея? — попита Пипин, като звучеше прекалено разочарована.

Домакинът им се засмя.

— Да, Пипин, помня нещо друго за нея. Спомням си целувката й.

Признанието му беше изпълнено с толкова много тъга, че момичетата въздъхнаха.

Миранда помисли, че коленете й ще се огънат. Целувката й?

— Хайде — каза Джак, — стига толкова меланхолични разговори за една нощ. Обещах ви обиколка и ще я получите.

И ги поведе надолу по коридора.

Младата жена остана като закована към пода. Все още се опитваше да осмисли казаното. Малкият Брут стоеше неподвижно в краката й и бдеше над емоционалната битка, която се водеше в нея.

— Мис Портър, идвате ли с нас? — извика й Фелисити.

— Ъм, о, да — каза Миранда. — След миг.

Джак вдигна глава и я погледна.

— Добре ли сте, мис Портър?

Тя се изправи и направи всичко по силите си да диша.

— Да. Ей сега идвам.

Той се намръщи и изглежда искаше да каже още нещо, но момичетата го задърпаха. Нетърпението им да видят прокълнатата му къща не можеше да бъде удържано.

Когато завиха зад ъгъла и се изгубиха от погледа й, жената рухна на стълбите и се вкопчи в парапета. Брут легна в краката й и я погледна в очите, предлагайки утехата, която можеше да й донесе.

Никога не го бе правила, но сега протегна ръка и почеса малката му главица.

— Ами ако това, което каза лорд Джон, е истина? — прошепна му. — Че е възнамерявал да се ожени за мен?

Брут не отговори, но наклони глава, за да го почеше там, където бе пропуснала.

— О, татко, защо би сторил подобно нещо? — каза тя тихо, а размерът на измамата на баща й се разпростря пред нея.

Сякаш животът й се бе обърнал с главата надолу. Редът и непоколебимите възгледи, които бяха нейната опора, сега се бяха превърнали в неразгадаема бъркотия.

Тя затвори очи и си припомни какво бе казал Джак.

Това, от което се срамувам повече, е, че тя си отиде от този свят, без да бъде възстановено доброто й име.

И по-важното, твърдеше, че помни целувката й.

Тя докосна устните си и съжали за всеки път, в който се бе опитвала да забрави.

Миранда бавно се изправи на крака. Можеше да чуе дълбокия глас на Джак надолу по коридора.

Какво трябваше да направи сега? Да му каже истината?

Не, никога! — извика заклетата стара мома вътре в нея. — Нито дума.

Наистина, какво можеше да спечели като му каже, че е жива?

Когато си зададе въпроса, погледът й попадна в огледалото отсреща и този път, когато се огледа, видя това, което и всички други — жената, в която се бе превърнала.

Със стегнатия си кок, строгата сива рокля и вечно сключените вежди.

Небеса, тя наистина беше толкова стара, колкото момичетата любезно се бяха въздържали да й кажат. И бяха прави. Нямаше никаква следа от блясък, дори и искрица огън, който да се види у нея.

И още по-лошо, нямаше ни най-малка представа как да запали подобна светлина.

Погледна отново кока си и прехапа устна. Пресегна се и издърпа една фиба. После втора. И трета. Докато не освободи косата си.

Е, това е начало — помисли си тя, като се огледа. А ако почувстваше нужда от помощ, една налудничава мисъл нашепна в ухото й отговора.

Дивият Джак Тремонт знае как…