Елизабет Бойл
Съдбовна целувка (4)

Глава 3

Джак влетя в спалнята и захвърли подгизналите си дрехи. Беше твърдо решен да направи това, за което копнееше — да се отдаде на така нужната му почивка. Покатери се в голямото легло, издърпа завивката през главата си и се опита да заспи. Въпреки че бе прекарал цялата нощ на крак, сънят не идваше и той бе наясно коя точно е причината за безпокойството му.

Мис Портър и нейните поверенички. Как, по дяволите, човек би могъл да бъде спокоен, знаейки, че в къщата му има толкова много жени?

Бе наистина великодушно от негова страна, че им даде цял час, за да си тръгнат, но докато лежеше в леглото, изброявайки най-малко хиляда и един начина, по които неканените гостенки биха могли да му съсипят живота, постъпката му се струваше безразсъдно смела.

И особено хапливата мис Портър.

Обърна се и затвори очи. Не искаше да си го признае, но откакто се бе сблъскал с нея у мис Емъри, червенокосата лисичка и нейното мистериозно копче бяха обсебили мислите му.

Искаше му се въображението му да беше пленено единствено от червената й коса, тъй като винаги бе имал слабост към красавици с бакърени кичури, но… в нея имаше нещо друго — начинът, по който изглеждаше, така дълбоко наранена, бдителността в очите й — всичко това го караше да копнее да научи повече за нея…

Може би наистина трябваше да отиде до града, както Темпъл винаги го караше, и да утоли бушуващата в кръвта му нужда в някой луксозен бордей. Но дори и това не го изкушаваше, тъй като за да отиде в града…

Джак поклати глава. Беше изгорил твърде много мостове в Лондон, за да намери покой там. Не, за добро или лошо, неговият живот беше тук, в Тисълтън Парк.

Леля Джозефин се бе погрижила за това.

 

 

Лондон

Пет години по-рано

Чук! Чук! Чук!

Непоносимият шум в главата на Джак беше предвестник на махмурлука, който знаеше, че ще последва трите прекарани в пиене и хазарт дни. Само преди часове лорд Джак Тремонт бе изгубил съзнание, след приключването на поредния запой и определено не бе в настроение да го безпокоят.

Освен това помнеше добре, че бе спечелил предишната нощ, така че едва ли на вратата бе някой кредитор, дошъл да си прибере дълга. Не вярваше и да идват да го предизвикат за забележка, коментар или обида, отправени през последните няколко дни.

Чук! Чук! Чук!

Настоятелният посетител продължаваше да хлопа, сякаш се опитваше да избяга от портите на ада.

Небеса, още малко и щяха да разбият вратата, а той не можеше да си позволи нова, нито пък наема за това пълно с плъхове, жалко подобие на апартамент.

— Какво искаш? — изръмжа, без да става от леглото си — стаята се въртеше бясно и той нямаше особено желание да изпробва краката си.

— Ставай, безпаричен нехранимайко, или ще дам този адрес на брат ти.

Гласът принадлежеше само на един човек, но накара Джак да се изправи толкова рязко, че за малко да изпразни съдържанието на стомаха си в близката кофа.

Мили боже, не и леля Джозефин!

Измъкна се от леглото и се повлече към вратата. Не си беше направил труда да се съблече, преди да си легне, така че видът му бе сравнително приличен.

Ако с подобна дума би могъл да бъде описан Джак.

Пропадналият Джак. Пияното нищожество. Онзи разсипник Тремонт.

Отвори вратата и тя нахлу в стаята, без дори да изчака покана.

Вероятно бе пребледнял, тъй като упоритата старица побутна кофата към него и му обърна гръб, изчаквайки го да повърне. Когато всичко приключи, му подхвърли кърпа и разполагайки се на единствения читав стол в стаята, отбеляза:

— Какъв поздрав само!

— Лельо Джозефин, какво…

— Замълчи, глупако — прекъсна го тя.

Джак стисна устни. Би пренебрегнал подобна заповед и би намерил кураж да се противопостави на всеки друг, но това беше лейди Джозефин Тремонт. Подозираше, че самият крал не би посмял да й възрази.

— Пропаднал си — установи старата дама.

Можеше да разчита, че пралеля му ще премине направо към същината на въпроса.

— Да, но съм щастлив — измърмори той.

Тя изсумтя и с отвращение се огледа из стаята.

— Изглежда съм пристигнала навреме. Все още си жив.

— Колкото и да не му се вярва на Паркъртън.

Старицата се засмя, макар смехът й да приличаше на кикот.

— Брат ти е тесногръд глупак. Би получил удар, ако те види в подобно състояние.

— Идеята не е никак лоша — призна Джак, като избута кофата настрани и се подпря на ръба на леглото. Честно казано не смяташе, че може да се изправи — стаята продължаваше да се върти дяволски бързо. — Лельо Джозефин, какво искаш?

— Време е да заемеш мястото си в семейството.

— Паркъртън не би го понесъл — отвърна й младият мъж.

— Все още те държи отговорен за опозоряването на онази девойка, нали?

Джак сви рамене. Цялото общество го обвиняваше за падението на мис Мабърли и за трагедията, която бе последвала. Дори след годежа на дъщерята на обикновен буржоа с граф Оксли, никой не бе проявил интерес, но една целувка по погрешка я бе изпратила в немилост, а самият Джак бе низвергнат като парий.

— Да… Е, всичко това остана в миналото — каза леля му. — Време е да заемеш полагащото ти се място.

— Не мисля, че обществото ще бъде добре предразположено към мен.

След ужасната грешка с мис Мабърли, братът на Джак — херцог Паркъртън, бе спрял издръжката му напълно. Постепенно успя да обиди и засегне всички свои приятели, докато накрая и Александър Денфорд, барон Седжуик, неговият най-добър приятел, го изхвърли от живота си. Не че Джак не го заслужаваше. Бе объркал всичко и ето сега пред него седеше леля му Джозефин, която дърдореше за дълг и обясняваше какво е „да бъдеш Тремонт“.

— Избрала си грешния мъж — измърмори той, чудейки се дали този кошмар все някога ще свърши.

— Грешният мъж? Глупости! Ще направя от теб достоен Тремонт, дори това да е последното нещо, което ще сторя.

Тези думи ечаха в главата му, когато потъна в дълбок сън, който му донесе само кошмари и никакъв отдих.

До след няколко часа, когато отново се събуди.

Друго настоятелно хлопане отново прекъсна съня му.

— Проклятие — измърмори той, прекатурвайки се на пода. Какво искаше леля му сега?

От другата страна на вратата обаче не стоеше лейди Джозефин, а дребен очилат мъж, който примигваше глуповато на мъждивата светлина в апартамента на Джак в Севън Дайълс.

— Лорд Джон? — запита той, намествайки очилата си. Тонът му предполагаше, че се надява да не се е озовал на правилното място.

— Да — отговори Джак. Нямаше смисъл да отрича фактите. Ако мъжът беше тук да си събере дълговете, нямаше да възразява. Не бе останало какво повече да се вземе. — Е, кой ви изпраща? Галдуел? Родни? Нямам пари да платя на никого от тях.

— Ъм, не. Аз съм представител на мистър Елиът.

— Мистър Елиът? — Джак изпусна въздишка и каза: — Не си спомням да му дължа нещо. — Опита се да затвори вратата, но мъжът настоя и подобно на леля му, си проправи път навътре.

— Тук съм заради вашата леля. Пралеля ви — лейди Джозефин Тремонт. Работя за нейния адвокат — мистър Елиът.

Джак потърка очи.

— Току-що я изпуснахте. Потърсете я…

— Извинете? — възкликна мъжът.

— Казвам, че я изпуснахте. Замина си преди малко.

Човекът го зяпна учудено.

— Казвате, че леля ви е била тук?

— Да — отвърна Джак, започвайки да става нетърпелив. — Преди няколко часа, предполагам.

— Не виждам как. — Носът на неканения посетител се присви от отвратителната миризма, носеща се в апартамента. Разлято бренди и още по-лошо — кофа, която трябва да бъде изпразнена. — Е, това е интересно. Но както и да е, милорд, мистър Елиът ме изпрати, за да…

— Вижте, ако сте дошли да търсите леля ми, тя не е тук. Така че наминете към къщата на брат ми в Мейфеър. Тя вероятно е там и измъчва някой друг пияница, за да го накара да се поправи. — Той отвори вратата малко по-широко. — Всичко най-хубаво и приятен път.

Но мъжът беше упорит.

— Милорд, не съм дошъл да търся леля ви. Дойдох при вас. Идвам заради нейното имение. Налага се да подпишете някои документи и да се извършат определени процедури, за да може да бъде прехвърлен имотът.

Джак поклати глава. Небеса, откъде беше намерил Колдуел снощното бренди? От Темза? Беше дяволски трудно да проследи мисълта на този мъж.

— Какво имение?

— Имението на лейди Джозефин Тремонт, разбира се. Тисълтън Парк.

— А защо леля ми би искала да ми даде къщата си? Къде ще живее тя?

— Да живее ли, милорд? — Мъжът отново запримигва глуповато. — Не смятам, че това ще бъде някакъв проблем. Сега, ако бъдете така добър да ме придружите до офиса на мистър Елиът, той ще ви разясни условията на завещанието й и…

— Завещанието на леля ми? — повтори Джак. Ръцете му настръхнаха и внезапно го завладя предчувствието, че щеше да се случи нещо съдбовно. Усещането бе силно и настойчиво, подобно на ударите по пода от бастуна на старицата. — Да не би да казвате, че леля ми е починала?

— Да, милорд. Преди две седмици. Щях да дойда по-рано, но срещнахме някои трудности, докато ви открием.

— Но тя беше… — запелтечи младият мъж. — Искам да кажа, че тя… — Той хвърли поглед към вратата и се огледа из стаята, опитвайки се да проясни паметта си.

Ще направя от теб достоен Тремонт…

— Милорд? — попита чиновникът.

Джак тръсна глава и се опита да прогони мъглата от изминалата нощ, преди да изслуша това, което имаше да му каже помощник-адвокатът.

 

 

— По дяволите — процеди Джак, поглеждайки към часовника.

Оставаше поне още половин час до заминаването на неканените му гостенки, а превъзходната закуска, приготвена от Бърдуел, си седеше на бюфета и изстиваше с всяка изминала минута. Съмняваше се, че ще успее да придума иконома си да му притопли малко, особено като се има предвид как се бе държал тази сутрин.

С това подобие на извинение, той скочи от леглото и затършува из разхвърляната стая, търсейки сравнително чисти дрехи, които да облече.

Все пак — каза си той — трябва да сляза долу и да се уверя, че посетителките ми ще си тръгнат.

Докато слизаше по стълбите, зърна гърба на мис Портър, която подбутваше повереничките си към входната врата, и си отдъхна.

Идеално! Вън от дома му, вън от живота му.

След като се поздрави, че грубиянските му маниери са ги изплашили достатъчно и те си тръгваха още преди изтичането на крайния срок, той се улови, че наблюдава мис Портър, надявайки се да зърне отново меките й заоблени бедра и чувствените червени къдрици, надничащи изпод бонето й.

Спомнѝ си, прошепна досадният гласец в главата му.

Какво имаше у тази жена, че го караше да се чувства така, сякаш са се срещали и преди?

Може би се бяха виждали в Лондон… Той трепна. Надяваше се да не са. Предпочиташе да забрави тогавашния си живот… В онези времена беше отвратителен използвач, а след катастрофата с Мабърли… е, надяваше се никой да не помни онези дни.

Остана разочарован, че не успя да хвърли още един поглед към дамата, тъй като Бруно с решителен замах затвори вратата след гостенките им. Сякаш им казваше: Дори не си помисляйте да се връщате.

Въпреки възторжените хвалебствия на мистър Билингсуърт, Джак не смяташе, че Тисълтън Парк би могъл да бъде смятан за почтен дом.

Отново погледна към вратата. Вероятно би могъл да излезе и да ги упъти. Беше очевидно, че не можеше да се разчита на пътеводителя да ги отведе в правилната посока.

Точно така — каза си той — само малко помощ. Щеше да ги изпрати по пътя им, с което, поне в известна степен, можеше да им се реваншира.

Продължи да слиза по стълбите с желанието да помогне или поне да зърне за последно мис Портър. Вероятно ако успееше да погледне отвъд скованите й маниери и възхитителните бакърени кичури, щеше да успее да си спомни и да разбере защо тази досадна жена обърква сетивата му.

Когато излезе през вратата, той почти се сблъска с малката групичка дами, които се бяха събрали на парадното стълбище подобно на ято гъски, вместо да се качат в каретата си и да излязат от живота му.

— Отивате да извикате властите? — попита Талия, а от въодушевлението в гласа й ставаше ясно, че копнее да се впусне в ново приключение.

Господи, това момиченце сигурно подлудяваше добрите си родители, а след като порасне, подобна съдба очакваше и някой беден мъж.

— Не — отвърна той, като се опитваше да си придаде разкаян вид заради думите, които бе казал по-рано. — Дойдох да ви пожелая лек път и да ви дам някои напътствия, които биха могли да ви послужат по-добре от знаменития ви мистър Билингсуърт.

— Това щеше да бъде прекрасно — каза мис Портър, — ако си заминавахме.

Не заминаваха?!? Джак отново усети надигането на паниката в гърдите си, но положи усилия да я овладее.

— Да не би да има проблем с каретата или конете ви? — попита той, готов да предостави най-доброто, с което разполагаха конюшните му, само и само да види как тези нахални момичета и червенокосата им учителка си отиват.

— Не съвсем — отвърна младата жена, като отстъпи встрани и посочи към портата.

Джак бе ужасен. Оказа се, че снощната буря му бе донесла и други беди, освен нежеланите посетителки и отсъствието на Даш. Огромният дъб, който от векове стоеше на стража до портите на Тисълтън Парк, сега лежеше върху пътя.

Билингсуърт имаше право — зидът, изграден около къщата преди векове, беше уникална гледка. Едва ли обаче някой от строителите му беше допускал, че стената, проектирана да предпазва обитателите на имението от нахлуването на нашественици, сега щеше да попречи на оттеглянето на тези, които вече бяха вътре?

Очевидно мис Портър споделяше ужаса, предизвикан от гледката на препречилото пътя дърво.

— Лорд Джон, вашите мъже казаха, че това — тя посочи към блокираната порта — е единственият изход. Това не може да е вярно, нали?

В гласа й ясно се долавяше нотка на паника. От какво, по дяволите, се ужасяваше?! Не беше тя човекът с тежестта на целия свят върху раменете си.

— Не може да бъде — промълви Джак, спестявайки на дамите проклятието, което би искал да изрече. Слезе по стълбите, като ги взимаше по две наведнъж и закрачи из двора.

Бяха се събрали мъже от имението, както и някои от жителите на съседното селце, които очевидно бяха чули за падането на величествения дъб. Когато се приближи, те се отдръпнаха и му направиха път.

— Жалка гледка, милорд — каза Джонас, управителят на конюшнята му. — Беше великолепно дърво.

— Да, а сега е великолепна пречка. — Джак крачеше от единия до другия край на портата, опитвайки се да измисли как биха могли да отместят огромния ствол, за да освободи пътя за каретата, която да отведе гостите му възможно най-скоро. Обърна се към Джонас и разпореди: — Наеми колкото мъже са ти нужни. Вземете брадви, триони, въжета, скрипец и каквото още е необходимо, за да го нарежете и да го отстраните от пътя.

— О, не бива да правите това, милорд — долетя протестиращ женски глас.

Джак се обърна и се взря в мис Портър — източникът на неочакваното възражение. Тя застана до него, а свитите й в юмруци ръце бяха отпуснати до тялото.

— Това дърво не ви принадлежи. То не е ваше и не можете да го нарежете просто така.

Не било негово? Та това беше нелепо!

— Смея да възразя — отвърна й той. — В случай, че сте забравили, мис Портър, това са моята къща, моята земя и моето дърво. — Джак отново се обърна към Джонас: — Предложи двойна надница на всеки мъж, който пожелае да помогне.

Дамата обаче не можеше да бъде спряна толкова лесно. Тя го улови за лакътя и го придърпа по-близо.

— Виждате ли тази плочка? — попита и посочи малка метална табела, враснала в дървото.

— Да — отговори й.

Никога не бе обръщал внимание на плочката. Предполагаше, че е поставена от някой от блудните му предци. Не беше ли Тисълтън Парк последното убежище за своенравните и чудати членове на прекалено благоприличната фамилия Тремонт? За някой от ексцентричните му предци маркирането на дърво не беше толкова необичайна постъпка.

— Това е гербът на краля — отбеляза мис Портър, — което означава, че дървото принадлежи на короната.

— Каквооо? — заекна той.

Младата дама явно бе осведомена по всеки въпрос, също като леля му Джозефин. Когато се приближи, за да разгледа табелата, макар и само за да я подразни, наистина видя кралския герб.

Какво, по дяволите, искаше владетелят на Англия от дъба на Тисълтън?

— Кораби — рече мис Портър, сякаш бе прочела мислите му. — Дървото най-вероятно е било отдадено — тя огледа обраслата с плевели градина и зле поддържания парк — или продадено на короната за построяването на военни кораби. Това е обичайна практика, тъй като качествените дъбове с подобен размер са много търсени.

— Дамата има право, милорд — потвърди Бруно, приближавайки се към тях. — Натъкнах се на документите преди известно време.

— И не си сметнал за необходимо да го споменеш? — попита Джак.

— Не мислех, че е важно. Дървото нямаше да отиде никъде. Е, поне не и преди снощната буря — отвърна Бруно. — Сега е повалено, а в договора за продажба пише, че не може да бъде местено или рязано, докато човек на краля или някой представител на флота не одобри.

Да не се реже? Да не се мести?

Невъзможно!

Дървото трябваше да се махне. Веднага!

Джак се извърна и поклати глава, обмисляйки дали да не извърши предателство към Короната, като насече проклетото нещо на подпалки, а след това да твърди, че е невинен.

Но после погледна към морето зад тях, към канала, който отделяше Англия от враговете й. Корабите, които пазеха бреговете, бяха здрави и надеждни, изработени от солидни английски дъбове. Неговото дърво можеше да наклони везните в борбата на Англия срещу потисничеството. Величествена, внушителна представа, която бе твърде неудобна, предвид обстоятелствата.

В неговия лагер също имаше врагове, макар за повечето хора да бе трудно да сравнят учителка и три млади момичета с вражеска държава. Джак знаеше твърде добре, колко любопитни и нахални създания са жените и особено младите госпожички. Те щяха да си пъхат носовете навсякъде, да надничат в живота му, да задават въпроси…

— Проклятие — изруга той.

Мис Портър не изглеждаше толкова шокирана, колкото очакваше, че ще бъде. Всъщност Джак подозираше, че тя споделя мнението му и не желае компанията му повече, отколкото той се нуждаеше от нейната… нейната компания. Да, това беше. Нейната компания.

— Сигурно има някакъв начин да се измъкнем оттук? — попита младата жена, а в думите й се прокрадваше паника. Очевидно и тя споделяше желанието му да си тръгнат час по-скоро. Това беше добра новина. — Ако не можем да преместим каретата си, не бихте ли могли да ни заемете вашата?

Молбата й накара Бруно да изсумти.

— Нямам карета — обясни Джак, — а дори и да имах, тя също щеше да е от тази страна на двора.

— Тогава ще наемем — отвърна учителката и се обърна към Джонас. — Вероятно някой в селото би могъл да ни заеме карета… — Миранда огледа бедните хора наоколо и добави: — Или каруца, която можем да използваме за няколко дни, докато намерим друг превоз.

Конярят потърка брадичката си.

— Едва ли ще намерите нещо подходящо, мис. Всички са навън и разчистват пътищата. Оттук до Хейстингс не може да се намери каруца. Момчетата от Хенри казват, че в цялото графство е дяволска бъркотия. Извинете ме за израза, мадам. — Той сви рамене. — Не виждам как някой би могъл да стигне далеч през следващите няколко дни. Нападали дървета блокират пътищата, дори мостът на кръстопътя е отнесен. Бурята беше ужасна.

— Може да яздите — предложи Джак. — С удоволствие ще изпратя екипажа на графа, щом преместят дървото.

— О, не — запротестира кочияшът. — Негова Светлост не би го одобрил. Той не обича да яздят впрегатните му коне.

— О, да — намеси се Пипин. — Това никога няма да стане. Татко е особено придирчив към конете си. Освен това, мис Портър не язди. — Момичето поклати печално глава, сякаш беше ужасен, непоправим недостатък.

— Не яздите ли, мис Портър? — попита Джак.

— Не, не яздя — отвърна тя и отново намести шала си. — Но уверявам ви, това няма да ни задържи на прага ви. Наблизо сигурно има странноприемница, в която да се преместим, за да не злоупотребяваме повече с гостоприемството ви.

Странноприемница? Възхищаваше се на решителността й.

— Прекрасна идея — възкликна той. — Долу в селото има малък хан — „Добрият Хенри“. Разполагат с няколко стаи, които, бих казал, са съвсем…

— Милорд! — извика шокирано Бърдуел.

Джак се сви. Единственият недостатък на заточението му бе, че Бърдуел го последва и бе донесъл със себе си цялото си лондонско чувство за благоприличие. И естествено, решаваше да го демонстрира във възможно най-неподходящите моменти.

Икономът се изпъчи царствено.

— Не предлагате мис Портър и младите дами да отседнат при Хенри, нали? — Той понижи глас: — Знаете много добре, че компанията там е крайно неподходяща, както и че стаите се ползват за…

Миранда премести поглед от иконома към Джак и вдигна вежди, очаквайки да потвърди тази информация.

— Да, да, Бърдуел — отвърна той. — Имаш право, навярно при Хенри не е най-подходящото място.

Бърдуел изсумтя. Навярно? — питаше погледът му.

— Ако ханът не е подходящ — намеси се дипломатично младата жена, — може би викарият или някой съсед биха могли да ни приютят?

Истинската й цел беше да намери място, каквото и да е то, стига да е далеч от Тисълтън Парк.

Джак донякъде се възхищаваше на упоритостта й, но изпитваше и леко угризение на съвестта. Той съзнаваше, че се бе държал доста грубо, а вероятно и малко арогантно, но това наистина не бе причина за чак такова бързане от нейна страна.

Не че бе опитал да избяга от репутацията си на грубиян и да бъде очарователен… напоследък. А и сблъсъкът им при мис Емъри беше малка грешка от негова страна. Твърде малка, според него, но нямаше да й го каже. Ако тя държеше да си тръгне, нямаше да й пречи. Освен това му бе дала прекрасна идея.

— Да, мис Портър. Къщата е доста просторна и мистър Уотърс е…

— Милорд! — прекъсна го Бърдуел със същия плам, с който бе реагирал и на предложението за „Добрия Хенри“.

Джак погледна през рамо към него.

— Какво има сега?

— Мистър Уотърс? — Бърдуел поклати глава.

— Има ли някакъв проблем с викария? — попита Миранда.

— Викарият е… е, нека да кажем… — възрастният мъж заекна.

— Това, което моят бдителен, изгарящ от желание да помогне иконом се опитва да каже, е, че викарият е пияница. В неделя сутрин е достатъчно добре, но през останалото време… е, не мисля, че ще го намерите в най-доброто му състояние.

Младата жена кимна с разбиране.

— Съсед?

— Мис Портър, няма нужда да си тръгвате от Тисълтън Парк — настоя Бърдуел. — Вашето присъствие е чест за лорд Джон, въпреки начина, по който ви посрещна. Вие и младите дами ще внесете в къщата така необходимото й женско присъствие. Трябва да останете. — Икономът отправи към Джак укорителен поглед.

— Да останем? — Миранда и Джак възразиха в един глас.

— О, съгласете се, мис Портър — примоли се Фелисити.

— О, да, моля ви, може ли да останем? — И Талия се присъедини ентусиазирано към молбата.

— Невъзможно! — отсече възпитателката им и уви синия шал около раменете си. — Може да сме се отклонили, но това няма да ни попречи. — Тя се обърна и направи няколко крачки към мястото, където стоеше кочияшът им. — Мистър Стилингс, страхувам се, че засега не можем да отместим каретата на графа. Бихте ли могли да намерите начин да стигнете до Хейстингс, да наемете карета и приличен впряг и да се върнете за нас възможно най-бързо? Ще се придържаме към графика си, както беше запланувано. Няма да се натрапваме на Негова Светлост за още една нощ.

— Да, мис — отговори мъжът, отправяйки неодобрителен поглед към Джак. — Но съдейки по това, което казват тези момчета, може и да не се върна преди залез, а може би дори и до утре при това състояние на пътищата. — Той се наведе и снижи глас, макар че всички чуха предупреждението му: — Нещо не е наред с това място. Не смятам, че е редно да оставя вас и младите дами сами тук, както и конете, и каретата на Негова Светлост. Графът е много взискателен по отношение на конете си.

— Бъдете сигурен — увери го лорд Джон, — че конете и каретата на графа ще бъдат готови и ще ви чакат.

Мис Портър кимна.

— Мистър Стилингс, не виждам друг избор. Просто побързайте, а аз ще имам грижата за момичетата… и за конете на графа… докато се върнете. — После се обърна към Джак: — Тъй като мистър Стилингс отива в Хейстингс, предлагам да му дадете документите и той ще ги занесе в корабостроителницата. Ако си спомням правилно, тя е малка, но има сключен договор с флота и би трябвало да са в състояние да изпълнят поръчението на Негово Величество.

Джак, Бруно и Бърдуел се вторачиха в нея. За съжаление, тя прие това като съгласие, обърна се към Стилингс и му даде съответните наставления. Относно делата на Джак!

— Потърси мистър Норман — нареди тя на кочияша. — Обясни му, че е спешен случай. Кажи му, че дъбът е — тя се обърна и погледна дървото — с обиколка около тридесет фута. Така че със сигурност ще изпрати квалифицирани работници.

Стилингс кимна, сякаш беше нещо напълно нормално да приема подобни инструкции от преподавателка по благоприличие.

Джак се съвзе достатъчно, за да попита:

— А вие откъде знаете всичко това, мис Портър?

Миранда сви рамене.

— Баща ми беше търговец. Често работеше с флота. Предполагам, че съм научила това-онова по време на вечеря.

По време на вечеря? Звучеше по-скоро като собственик на корабостроителница.

— Лорд Джон, престанете да ме зяпате. Една жена може да притежава ум. Ако мъжете обръщаха повече внимание на това, което мислят жените, светът щеше да бъде много по-процъфтяващо място. — Тя погледна към работниците и селяните, които обикаляха безцелно наоколо, сложи ръце на кръста си и се намръщи. — В този ред на мисли, бих предложила мъжете да се захванат за работа и да отстранят малките клони и листата. Ще бъде много по-добре, отколкото да стоят и да се кокорят като празноглавци, когато има работа за вършене.

Джак направи всичко по силите си да не обръща внимание на самодоволното подсмихване на Бърдуел.

— Благодаря ви, мис Портър — отвърна той. — Предложенията ви са изключително полезни. — „Вие сте истинска напаст.“ — Междувременно, се чувствайте свободна да останете в Тисълтън Парк, колкото е необходимо. — „Или поне, докато ви удуша.“

Опита се да се усмихне, но думите му бяха изречени насила и не бе в състояние да се принуди да я погледне приветливо.

— Чудя се — обърна се Пипин към доволния Бърдуел, — дали закуската вече е отсервирана?

 

 

На близкия хълм, прикрит от друг огромен дъб, висок кокалест мъж държеше далекоглед. Не го интересуваше дървото на Тисълтън, а групичката, събрана около него.

— Кои са тези с Тремонт?

Той подаде далекогледа на мъжа до себе си, който погледна и поклати глава.

— Никога преди не съм ги виждал. Не може да са от кораба на Дашуел, защото още не е акостирал.

— Трябва да се молим капитан Дашуел в момента да се намира на дъното на Канала, заедно с безценния си товар. Ще платим дяволски висока цена, ако пътниците му отново стъпят в Англия.

— Oui, monsieur — съгласи се по-дребният мъж. — Ще съсипят всичко, което сте постигнали.

— Сме постигнали, приятелю — каза, потупвайки партньора си по гърба. — Все още нищо не е изгубено и имаме много работа за вършене.

Той пое далекогледа си и хвърли още един поглед към дамите, които се връщаха в къщата. Жените вероятно бяха съвсем безобидни, но от опит знаеше, че понякога могат да бъдат смъртоносни като цяло гнездо със змии.

— Разбери кои са тези дами и какво правят с Тремонт.

Събеседникът му кимна с глава и двамата поеха в различни посоки, еднакво решени да видят падането на Англия в ръцете на враговете й.

Точно както бурята бе повалила могъщия дъб.