Тери Лоурънс
Страст без край (4)

4.

В нарочно опразнената от мебели стая цареше напрегната атмосфера. Десет души, които не се познаваха, бяха принудени да водят разговор. Влизането на още един съдебен заседател предизвика едва чута въздишка на облекчение. Наложи се отново да се изредят и да се запознаят с него. Марси потърка с пръсти по лака на ореховата маса около която седяха. Чу се лек скърцащ звук, сякаш от някое дребно животно, попаднало в капан. Рей моментално я погледна. Тя стисна юмруци и сложи ръце на скута. Не искаше да показва страха си, не искаше да му даде да разбере, че осъзнава положението, в което се намираше, или каквото и да е било друго. Освен, разбира се, че се беше променила.

Изправи се мъж на средна възраст, облечен в спортно сако. Той не само се усмихваше, но и самодоволно бе наклонил глава леко настрани. Марси имаше усещането, че този беше в бизнеса с недвижими имоти. Може би го бе срещала в клуба.

— Господа, дами. — Гласът му беше малко силен за размерите на стаята, но, изглежда, той бе единственият, който не го осъзнаваше. — Може би трябва да се заловим с избирането на председател на журито. Или председателка, ако сметнем за по-уместно. — Той се усмихна с професионално заучена усмивка. — Казвам се Гиър. Ето визитната ми картичка. — Извади цяло тесте. — Вземете си по една и предавайте на следващия.

Марси си спомни забележката на Рей в работилницата преди две седмици: „Поне си спести раздаването на визитки“. Тя го погледна, докато му подаваше тестето картички. Той се беше ухилил и тя потръпна при мисълта, че и двамата споделяха шегата, без да говорят.

— Сега какво, избори ли ще правим? — наруши мълчаливото им общуване една жена.

— Съдебният пристав може да ни посъветва за това. Защо не го почакаме?

— Може би е по-добре да е председателка, защото жените са девет срещу трима мъже — предложи една млада дама.

— Председателка или председателстваща?

— А защо не предразполагаща?

Забележката на Рей предизвика всеобщ смях. В момента той си наливаше кафе. Вдигна една чашка, отправил въпросителен поглед към Марси. Тя поклати глава и изрече само с устни:

— Не, благодаря.

Стори й се, че очите му се поспряха върху устните й, но веднага реши, че си въобразява.

— Доколкото знаем, може би в момента обсъждат възражението — каза Рей.

— Може делото изобщо да не се гледа.

— Точно така.

— Прав е човекът.

Това ли искаше той, питаше се Марси, да се върне отново към работата си и да няма повече контакти с нея? Ако можеше да бъде сигурна в това, щеше да изпита известно разочарование, но поне ще спи по-спокойно довечера.

— Марси?

Харесваше й как произнася името й. Някак гърлено и ниско, но нежно.

— Марси.

— Да! — Тя премигна.

— Ти си стар член на тази община. Какво ще кажеш да заемеш председателското място?

— Аз ли?

Другите я гледаха с мълчаливо одобрение. Представляваше разумна алтернатива и за посредника на недвижими имоти.

— Тя не се побоя да говори със съдията.

— Нито пък да се изправи пред толкова много хора в съда. Аз никога не бих могла да го направя — обади се една възрастна жена и нервно приглади посивялата си коса.

— Тогава въпросът е решен.

— По-полека. Даже не сме гласували — каза господин Гиър. — Трябва да направим това веднага.

Той започна да къса листчета от едно малко тефтерче и да ги раздава.

— Напишете името, което желаете — великодушно добави той.

— Победата трябва да е съкрушителна — предпазливо подметна Рей. Той гласно произнасяше буквите, докато пишеше името Корвил. — Така се пише, нали?

Марси кимна.

Листчетата бяха предадени в единия край на масата на една жена, облечена в дебела, ръчно плетена жилетка.

— Е, трябва да кажа, че това е първото ни решение като жури от съдебни заседатели. Изглежда, ще бъде госпожа Корвил.

— Госпожица — поправи я Марси, без да обръща внимание на усмивката на Рей. — Бързо действаш — промърмори тя, като минаваше покрай него към чайника с кафе. В крайна сметка бе решила да изпие едно.

— Може пък да се окаже, че преживяването си струва.

Тя си спомни за подобни думи, произнесени в друга ситуация, изречени нежно и настойчиво — тогава я придумваше да стигне до крайност с него.

Марси отново седна, като бъркаше кафето си и изучаваше мъжа срещу себе си.

— Да не мислиш да се откажеш?

Тя се усмихна, но не отговори. Наистина се колебаеше. Не си спомняше колко пъти бе изпитвала съмнение, щом нещо се отнасяше до Рей Крейн.

— Сърдиш ли се, че те забърках в това? Изглеждаш много замислена.

— Така ли?

— Струва ми се, че се притесни.

Той се усмихна. Бръчиците около лешниковите очи станаха още по-дълбоки.

Сигурно често се усмихва, мислеше си Марси. Пулсът й се учести, като си представи как въздейства тази усмивка на повечето жени. Беше решила от тази сутрин да не стои срещу него и само да се усмихва кротко и да мълчи като… като девственица.

— Добре съм — настоя тя.

— Бъркаш това кафе вече три минути.

— И какво от това?

— Не си сложила нищо в него, Марси.

Тя стреснато погледна надолу.

— Може би вече е добре разбъркано.

— Може би не си сложила нищо в него. Наблюдавах те.

Вярваше му. Не беше откъсвал очи от нея досега.

Тя огледа останалите съдебни заседатели с надежда, че ще може да се включи в разговора им, но не разбра за какво ставаше дума. Какъв съдебен заседател можеше да излезе от нея?

Съдебният пристав почука и влезе да ги преброи.

— Всички ли носите значките си? Добре. Съжалявам за поничките. Обикновено имаме по дузина. Виждам, че сте намерили кафето. Ще трябва да седнете на същите места, на които седяхте в деня на избирането ви. Някой да си е забравил мястото? — Съдебният пристав погледна схемата в бележника си.

— Ти помниш ли го? — Рей попита Марси, втренчил поглед в нея. Думите му бяха повече от многозначителни.

— Да. — Помнеше. Не само това. Помнеше толкова много други неща.

* * *

Обвинението започна с изреждане на досегашните престъпления на Уолтър Стайнбек. На Марси й прозвуча като списък с покупки, които трябва да се направят скоро. Присвояване на средства, измама, ръководене на фиктивни корпорации с цел укриване и пране на пари от незаконни приходи. Тя изучаваше с поглед безличния човек на средна възраст, седнал зад отсрещната маса. Беше облечен спретнато, в тъмносин костюм и виненочервена вратовръзка. Докато прокурорът излагаше фактите по делото, той си играеше със сребърните копчета на ръкавелите си. От време на време вземаше една сребърна писалка и си отбелязваше нещо в някакво бележниче.

Съдията Роузън привлече вниманието на съдебните заседатели, като ги погледна строго над очилата си.

— А сега, господа съдебни заседатели, чухте представянето на доказателствата. Отново ви припомням, че това, което адвокатите включват във встъпителните и заключителните си речи, са само техни интерпретации на случая. Те не представляват факти. Единственото, което може да имате предвид при определяне на присъдата, е казаното под клетва в свидетелската ложа. Господин Спаник току-що представи случая според обвинението, а сега ще дам думата на господин Хейзълтън, който ще го представи от гледната точка на защитата. Ако имаме късмет, ще свършим с това до обед — измърмори под носа си той.

* * *

Марси беше очарована от процеса. Вниманието й бе изцяло погълнато от него. В това отношение очакванията й се оправдаха. Той бе предизвикателство за ума — да имаш предвид всяко правило и едновременно с това да помниш напълно противоположните изложения на адвокатите. Тя беше се концентрирала максимално, вперила поглед в подсъдимия, докато адвокатът му, господин Хейзълтън, изтъкваше поред неговите достойнства, заслугите му за обществото, успехите му в образованието, чувството му за отговорност.

Едно нещо направи силно впечатление на Марси — госпожа Стайнбек не присъстваше в съда като свидетел на съпруга си. Вместо да го подкрепи, тя беше се развела с него и сега щеше да свидетелства против него. Така обясни прокурорът, господин Спаник. Марси приемаше напълно сериозно задълженията си на съдебен заседател и затова се отказа от по-нататъшни размишления. Отново насочи вниманието си към господин Хейзълтън, който четеше списък на всякакъв род благотворителна дейност, за която Уорнър Стайнбек беше събирал суми.

Изправена пред толкова много подробности и факти, Марси почти успя да изхвърли Рей Крейн от съзнанието си. С изключение на моментите, когато той обръщаше глава и до нея достигаше слабият аромат на неговия афтършейв. Погледът й се стрелна надолу, когато мъжът се опитваше да кръстоса крака в тясното пространство. Той се усмихна измъчено и й намигна. Докато успее да потисне трепета си и се усмихне вежливо, Крейн отново гледаше към подсъдимия.

Що се отнасяше до Уолтър Стайнбек — той или бе изпечен мошеник, откраднал повече от сто хиляди долара в продължение на пет години, или пък неподходящо повишен в длъжността финансов директор и недостатъчно контролиран, благодарение на което бе прехвърлял страшно много пари от сметка в сметка, преследвайки цели, които — според драматичното обещание на неговия адвокат — щяха да бъдат разкрити при разпита на свидетелите.

— А както вече знаете, господа съдебни заседатели, след вълнуващите думи на съдията Роузън, това, което има значение в съда, и това, което вие трябва да вземете под внимание при решението си, са свидетелските показания, а не цветистите встъпителни речи. — Хейзълтън махна пренебрежително с ръка към своя уважаем опонент.

Сякаш в знак на съгласие стомахът на Марси шумно изкъркори.

Всички, чак до първия ред на залата, обърнаха глави. Рей мушна пръст във възела на връзката си, за да го разхлаби, като същевременно стискаше устни да не се усмихне. После намигна на Марси и погледна ръката, положена върху стомаха й.

Тя изпита крайно унижение. Дори съдията беше чул. Рей тайно се пресегна и я потупа по коляното. Пръстите му се плъзнаха леко не само по подгъва на полата, но и по копринения чорап. Марси изправи гръб, сякаш бе я ударил ток.

Вниманието на всички отново се насочи към адвоката на защитата, който ровеше в папката си.

— Страхувам се, че документът, който смятах да представя, е останал в офиса ми, Ваша Светлост.

— Това няма да ни помогне на работата тук, господин Хейзълтън. Кога смятате, че ще можеше да го намерите? — попита съдията.

— През обедната почивка, уверявам ви.

— Добре тогава. Почти е време да си починем. Пристав, бихте ли извели съдебния състав? Дами и господа, бъдете тук в един и половина. Не понасям закъсненията.

Съдебните заседатели въздъхнаха едновременно. Главите им бяха размътени от доводи и контрадоводи.

— Какво стана с обеда? — попита високо посредникът на недвижими имоти, докато съдебният пристав ги водеше към стаята на съдебните заседатели. — Както знаете, не получихме понички тази сутрин.

— Съжалявам — измърмори приставът, преди да се обърне към цялата група. — Обедът ще остане на ваши разноски. Но за предпочитане е да е някъде наблизо.

— Не поема ли съдът разноските за обед?

— Само ако съдията нареди да останете за разисквания.

— Трябва ли да ядем заедно? — попита някой друг.

— Не, не е необходимо. Но ако го правите, гледайте да не обсъждате делото.

Съдебните заседатели се заизнизваха от залата.

Рей тръгна след Марси.

— Мисля, че това не е особено трудно за изпълнение — каза той, като се наведе над рамото й. Дъхът му опари бузата й. Ръката му леко я обгърна над талията.

Марси бе щастлива, че е с дебело вълнено сако. Май само си бе въобразила, че усети леко притискане.

— Имаме да си говорим за много неща.

— Да, така е. — Защо я беше целунал например. Или защо го беше оставила да си отиде.

— Какво ще кажеш да те закарам някъде, където не сме били преди?

Многозначително предложение. Ако нямаше подтекст в тона му, значи беше само в мислите й, под кожата й, която пулсираше трепетно. При затварянето на вратата се чу леко свистене от раздвижения въздух, което се сля с въздишката, изтръгнала се от гърдите й. Трябваше с усилие на волята да отпусне пръстите си, които здраво стискаха чантата.

— Тогава показвай пътя.

— Не съм ли го правил винаги?

Ах, тази дяволска усмивка!

* * *

Мястото, където я заведе за обяд, представляваше дълга и тясна зала с висящи от тавана саксии със зеленина. Подът бе застлан с черни и бели плочи, които имитираха карирания десен на покривките на масите. Тухлените стени бяха варосани в бяло. Барът се наричаше „При Фърн“.

Марси махна весело с ръка на собственика. В продължение на пет минути размени приказки с трима познати. Раздаваше сияйни усмивки и се държеше непринудено, като у дома си.

Рей щеше да започне да ревнува, ако тя не се беше обърнала към него с искрящи очи. Начинът, по който го гледаше право в очите, винаги го караше да мисли, че се кани да сподели някаква вълшебна тайна.

— Била съм вече тук.

— Забелязах. Смятах, че мястото е ново.

— Ново е, но клиентите са стари. Стари познати, искам да кажа.

Тя замълча в очакване на отговора, като продължи да се усмихва, без да обръща внимание на изражението му.

Като я гледаше, Рей почувства, че нещо започва да го стяга под лъжичката. Независимо от това, че бяха минали толкова много години. Макар да се кълнеше наляво и надясно, че всичко е въпрос на външни ефекти, той наблюдаваше обноските й тук, в ресторанта, и за жалост можеше да я гледа до края на живота си и никога да не му омръзне. Както и никога да не научи урок номер едно: Не се влюбвай в някоя жена само защото те гледа в очите!

Знаеше, че трябва да се вслушва в разума, а не в сърцето. И съвсем определено — не и в онази част от него, която пулсираше в трескав огън само защото тя се пресегна през масата, докосна леко ръката му и каза:

— Хайде да поръчаме.

— Хайде — хрипливо каза той.

— Като те слушам, май ще трябва да пийнеш малко вода.

— Мислиш ли, че един час ще ни е достатъчен за разговор?

Марси отвори листа с менюто.

— Зависи колко искаш да се задълбочиш в него.

— Чух за развода ти.

— Беше преди шест години. — Тя се усмихна. Говореха си така спокойно, сякаш обсъждаха времето.

— Имаш ли депа?

Тя поклати глава. В края на краищата разговорът не се оказа толкова болезнен. През изминалите години се бяха случили доста неща. А и тя доста бе пораснала.

— Какъв беше той? — рязко попита Рей.

— В какъв смисъл?

Той сви рамене.

— Беше ли женкар, пияница?

— Страхувам се, че в женитбата ми нямаше чак толкова драматизъм.

— Да не би да нямахте достатъчно общи интереси?

Тя отново се усмихваше. Любопитно й беше защо той стиска зъби при всяка нейна усмивка. Можеше да направи така, че и двамата да се отпуснат.

— Напротив. Но никакви пикантни истории, никакви големи разкрития. Просто се търпяхме цяла година. Не можех да си представя, че ще прекарам остатъка от живота си така…

— Така?

— Така улегнала, невъзмутима. — Марси спря. Никога не беше говорила нещо лошо за бившия си съпруг. Всъщност се гордееше, че се разведоха така цивилизовано. Погледна Рей. С него винаги й беше трудно. Дойде й наум думата „обезпокояващо“. — Може би няма смисъл да приказваме за това.

Той присви очи. Някой бе отворил вратата и лъч светлина проряза стаята. Около очите му се вдълбаха бръчици.

— Не мога да си представя, че животът с теб може да бъде скучен.

Измъчената му усмивка накара сърцето й да се преобърне. Защо не кажеше направо: „Ако се беше омъжила за мен, нямаше да ти бъде скучно“?

Марси постави книжната салфетка в скута си така внимателно, сякаш обядваше с кралицата. Под масата ръката й трепереше.

— А ти? Не си ли се оженил повторно?

Той поклати глава и отмахна от челото си кичурче коса.

— Изненадан съм, че си спомняш за първия ми брак.

— Името й беше Каръл. — „Помня, Рей. Повече, отколкото предполагаш.“

— Тя се е омъжила отново. Този път — щастливо. Интересно как някои грешки могат да се поправят, ако се появи подходящият за това човек.

Тя веднага отвърна поглед. Беше престанала да стиска салфетката. Рей сложи ръка върху нейната. Тя не я отдръпна. Бавно вдигна очи към него.

— Искате ли кафе? — попита сервитьорката, докато оставяше две салати на масата.

— Благодаря. — Рей подаде чашата си.

— Бих искала чай с лед — каза Марси.

Момичето бръкна с щипци в една кофичка и цопна две кубчета лед в чашата на Марси. Третото се изплъзна и се изтърколи от масата като зарче. Рей успя да го улови, после облиза мокрите си и охладени пръсти.

Връхлетяха я спомени. Стомахът й започна да олеква като при бързо спускане с асансьор. През една влажна лятна нощ той бе взел кубче лед от високата запотена чаша и го бе прокарал по шията й.

Марси се окашля, отпи от чая и отново се закашля. Какво й ставаше? Предполагаше се, че този обяд няма да бъде нищо повече от обикновена размяна на информация за това как живеят сега. Тя се опитваше да намери приемлив в очите на хората начин на общуване с него, за да може още една седмица да седят спокойно един до друг в заседателната зала. Ако трябваше да се действа по същество, нямаше какво да отлага.

— Исках да те попитам защо се върна тук?

— Питай!

— Каза, че строиш голям супермаркет.

— Точно това казах.

— И това ли е всичко?

— Да не би да питаш защо не се върнах по-рано? — Лешниковите му очи можеха да приемат изненадващ стоманеносив цвят.

— Ако не желаеш да говорим за това, аз не настоявам. — Всъщност щеше да изпита облекчение.

— И ще се примириш само с това, така ли, Марси? — Точно както се беше примирила някога и го бе оставила да си замине.

Тогава не бе искала да го пусне, знаеше го, усещаше го. Ставаше й ту горещо, ту студено, и после пак пламваше отново. И всичко това само защото седеше срещу него. Сърцето й биеше в неравен ритъм всеки път, щом усетеше изучаващия му поглед върху себе си. Цяла сутрин й се виеше свят и й прималяваше. Не беше от липса на храна, а от голям апетит. Към него.

— Мина доста време. Може би не е уместно да намесваме миналото. Сега сме други хора.

— Уместно! — Той изръмжа недоволството си от книжната дума и отпи от кафето си.

— Не можем да говорим по делото.

— Наистина не можем.

— И двамата се занимаваме с бизнес. Да поговорим за това — предложи Марси.

— За наемане на работници и платежни баланси ли?

— За дължими суми може би? — Тя сви рамене и се засмя. Отново бяха в неутрални води.

— Какво ще кажеш да поговорим за стари дългове?

Тя се стегна едва забележимо, но не отклони темата.

Прави й чест, помисли си Рей.

— Да не би да искаш да кажеш, че си дължим нещо?

— Хайде да не говорим за това. — Той отметна глава и изпи кафето си. Вече нямаше значение, че някога го беше използвала. Тогава беше по-млад и по-лековерен. Проявяваше интерес към тази жена, която сега седеше пред него, макар интерес да беше доста меко казано. Гледаше как светлината играе в косите й и усещаше, че в слабините му се разлива топлина, която не беше предвиждал.

— Няма смисъл да гледаме назад.

— Съгласна съм.

Защо тогава не можеше да спре да я гледа? Защото все още бе най-красивата жена, която беше познавал. Защото я желаеше. Винаги я беше желал и щеше да я желае и за в бъдеще. Гнетеше го мисълта, че някога тя бе негова, а той си беше тръгнал от нея.

— Не бихме могли да се върнем назад даже и да опитаме.

Усмивката й му подейства като лъч светлина, който го прободе.

— Много се радвам, че мислиш така. Човек на младини прави много грешки, изоставя…

— Живее за момента, сякаш не съществува утрешният ден.

Тя се засмя отново. Той винаги разпознаваше лекото и бързо докосване по ръката му, когато искаше да го поздрави за сполучлива шега.

— И възрастните го правят, Марси.

— От опит ли говориш?

— Аз винаги съм бил човекът с опит.

— Мислех, че сме загърбили тези неща. — Тя прехапа устни и укорително му се усмихна.

— Правилно, така че можем да започнем отначало. — Той взе ръката й в своята и видя как страните й пламнаха. — Какво ще кажеш да вечеряме на някое по-усамотено място? В дома ми?

— Не! — извика стреснато тя. Думата се изплъзна, преди да успее да заглади отказа с някои по-учтиви фрази.

— Поне си пряма — засмя се насила мъжът.

— Заради това дело ще имам доста работа довечера.

— На това място бих измислил нещо заради повода. — Той се ухили. Привлекателен, обезоръжаващ, застрашително изкусителен.

— Освен работата, трябва да посетя майка си и да намина да проверя какво става на строежа. — Марси рязко дръпна ръката си.

Рей се облегна назад и погледна часовника си.

— Продължавай. Искам да видя колко извинения можеш да измислиш за шейсет секунди.

— Ти също си зает — припряно продължи тя. — Или толкова добре се справят без теб, че не си необходим?

— Обичала ли си ме някога? — Въпросът увисна във въздуха като едно от онези леки перца, които се спускат към земята с много бавни кръгове. Не беше очаквал, че ще я попита. Знаеше само, че твърде дълго се беше колебал.

Тя се втренчи в него. Дали го беше обичала? Беше луда по него, без всякакви задръжки, изцяло под неговата власт.

— Не че има значение — дрезгаво каза той, като разчупи рязко хлебчето си. — Миналото си е минало.

Гърлото й така се беше стегнало, че дори чаят с лед не й помогна много. Животът й беше внимателно организиран и тя не се връщаше към спомените си само за да обяви, че те не са били от значение. Може би за Рей беше така. Трябваше да го запомни.

— По-добре да не говорим за това — каза той.

— Разбира се. — Тя изпъна рамене.

— Мислиш ли, че този път ще се получи по-добре?

— Няма да има „този път“, Рей!

— Така ли мислиш?

— Зная го.

* * *

Бяха обядвали сравнително мълчаливо. Повечето храна бе останала в чиниите им. Като плати сметката, Рей я хвана под ръка и я поведе навън. Тя отлично можеше да се справи и сама, но знаеше кога не бива да спори с него.

Спъна се, като слизаше от тротоара. Разбира се, не можеше да ходи и едновременно да изучава с крайчеца на окото си линията на челюстта му.

— Съжалявам.

— За какво ще е най-добре да говорим? — попита мъжът неочаквано.

— Трябва ли да говорим?

— Да — почти изсъска той.

Марси внимаваше къде стъпва по павираната улица.

— Не знам какви общи интереси имаме.

— Какво ще кажеш за секса? — Рей се спря на пешеходната пътека.

Тя се намръщи и продължи сама.

— Между нас наистина имаше нещо особено, Марси. Или това ти звучи като клише?

— Много те моля да не ми крещиш по улицата.

— Ти не искаш да се срещнем насаме. Въпреки че, доколкото си спомням, обичаше тайните срещи. Това засилваше тръпката. Точно това ти е липсвало в брака.

Тя продължи да върви с ръце в джобовете, навела глава срещу бръснещия вятър. Усети, че космите на врата й настръхват, но си каза, че това нямаше нищо общо с приближаването на Рей зад гърба й.

Наистина какво би казала за секса! Марси изкачваше стъпалата на съда така разгневена, че не можеше дори да си спомни какво беше обядвала. Рей Крейн подкопа решителността й, разстрои я, смути я на обществено място и отгоре на всичко го направи с видимо удоволствие. Най-лошото бе, че я накара да желае неща, които никоя разумна, здравомислеща жена не би си позволила да иска.

„Не и този път, Рей. Няма да ти позволя да ми сториш това.“

Този вътрешен вик звучеше доста приповдигнато, само че бе насочен не към когото трябваше. Не Рей беше човекът, който бе на ръба да изгуби самообладание и да припада заради една обикновена целувка.

Беше завладял едно момиче преди цял един живот с дръзкото си държане. Марси се бе отдала напълно съзнателно и по своя воля. Но вече не беше същото момиче. Ако се гордееше с това, че може да направлява сама живота си, то имаше само един начин да убеди и двама им в това.

Щеше, от своя страна, също да го целуне. Без да престава да се владее.