Тери Лоурънс
Страст без край (9)

9.

— Моля те — прошепна тя.

Чувстваше се объркана, приповдигнато, сякаш парещият спомен плуваше в прилива на действителността.

С едната си ръка я бе обгърнал, а пръстите на другата се промушваха в колана на джинсите й.

Нейните ръце бяха студени и той трепна при допира й. Тя се засмя ниско, гърлено.

Рей изръмжа.

— По дяволите, студени са.

— Ще се стоплят — усмихна се тя с премрежени очи.

— Дотогава няма да има какво да галят.

— Не мисля така. — Тя го погледна. Ръцете й наистина се стопляха.

Косата й бе разпиляна на леглото като ангелски ореол, но милувките й не бяха на светица. Сега щеше да получи най-съвършения урок, който някога й беше предавал.

— Марси — предупреди я той да не бърза.

— Когато бяхме по-млади, бях готова за секса, но не и за чувствата. Покажи ми сега. Искам да ме научиш да обичам.

— Отново?

— Моля те.

Той се стегна. Изведнъж усети хлад по гърба.

— Това ли било, още уроци?

Тя потърка с длан раменете му, погрешно възприела неговото стягане.

— Помня нещо от онова, което ме учи. — Ръката й прошава. — Например това.

Значи това било, мислеше си Рей. Усети в устата си вкус на желязо. Връзка съгласно нейните условия, платен инструктор. И ето как му се плащаше. Хвана китката й.

— А договор за услугите ми?

— Рей!

Той се освободи от прегръдката й и се изправи.

— Това за благодарност ли е?

Тя беше слисана. С гръб към нея, той се обличаше.

Марси притвори блузката си. Поне да бяха загасили светлината.

— Знаеш, че не исках да ти кажа такова нещо. Между нас имаше, има повече от това.

— Бог знае, че би трябвало да е така. Изглежда всеки път, щом съм във владението на фамилия Корвил, се отнасят с мен като с някой от наемните работници.

— Владение! — Тя кипна от унищожителния сарказъм в гласа му. — Ако съм се отнасяла с теб така, вече ти се извиних.

— За какво? — извика той. Думите му отекнаха в голямата къща. — За това, че знаеш, че мястото ми никога не е било тук, в този дом или в твоето скъпоценно легло? За това, че си била благоразумна да се отървеш от мен, когато нещата станаха по-сериозни?

— Изопачаваш думите ми и правиш всичко между нас да изглежда жалко и евтино.

— Доколкото си спомням, беше безплатно. — Ставаше все по-зъл с всяка минута.

— Тогава спри да си спомняш! — Боже мой, сега пък тя пищеше срещу него. Хвана главата си с ръце.

Той напъха ризата в панталоните си и закопча колана.

— Виж ме такава, каквато съм сега. Спри да ме обвиняваш.

Той я хвана за брадичката и с рязко движение я принуди да го погледне.

— Скъпа, жената, която виждам пред себе си, не иска да повтаря грешката си с такъв като мен.

Мекият килим заглуши шума от стъпките при излизането му от стаята.

— Къде отиваш? — Тя отметна с ръка косата от лицето си, объркана още повече от безпорядъка й. Последва го до стълбището с изправени рамене. Не го преследваше, все още имаше някакви остатъци от гордост. — Мислиш, че съм планирала това. Нещо като заплащане за миналото?

— Не. — Той слизаше по извитото стълбище, бе стигнал почти до първия етаж.

— Ако беше планирано, щяхме да си хапнем малки сандвичи от хляб без кора.

— О-о!

Изведнъж спря да мисли, да страда. Пристъпът на гняв бе светкавичен и тя посегна към вазата, преди да знае къде ще я насочи. Запрати я надолу в празното пространство. Чу се трясък върху плочите два етажа по-ниско. Рей погледна бавно надолу. Беше озадачен, но се смееше.

Марси стисна колоната на перилата с една ръка, а с другата запуши широко отворената си уста.

— Аз… аз… Добре ли си?

— Мина далеч от мен — спокойно отговори той.

Гневът й бе изчезнал със счупването на вазата. Изпита известно затруднение, но продължи в същия стил.

— Ами… аз… как смееш да ми кажеш такова нещо?

— Е, мисля, че ще си взема думите назад — провлачено каза той. Излезе във фоайето и подритна с върха на обувката счупените парчета порцелан.

— Чакай да взема метла. — И гласът, и лицето на Марси издаваха колко беше развълнувана и объркана.

Когато стигна при него, Рей бе вече клекнал в средата на големия коридор и разсеяно обръщаше лъскавите парчета порцелан. Очите на Марси бяха доста по-блеснали от тях. Тя се наведе и веднага започна да мете с малка метличка от единия край.

— Добре свършена работа — каза Рей. — Човек би си помислил, че всеки ден чупиш по нещо.

Тя гледаше гневно плочите от оникс и продължаваше към вътрешността на коридора.

— Да стигна дотам! Да хвърлям!

— Казах ти, че си чешит!

— Можеше да те ударя!

— Мен ли целеше? — спокойно попита той.

Бутна се в коляното му, без да иска, и се отмести вляво.

— Не! Знаеш много добре.

— Слава богу.

— Можеше да те удари някое отхвръкнало парче… Недей! Не сядай там, може да се порежеш. Още не съм мела там.

Той се изправи и изтърси панталоните си.

— Не всичко може да се измете докрай. Или да се залепи отново. — Наведе се над нея и пусна назъбено парче порцелан в лопатката за боклук.

Марси знаеше, че може всеки момент да се разплаче, но беше безсилна. Дали не беше развалила всичко с тази проява на смешна ярост?

— Понякога мисля, че ме караш да проявявам най-лошото в себе си, Рей Крейн. — Тя го погледна с плувнали в сълзи очи.

Но той имаше дързостта да се усмихва.

— Затова съм тук.

Унижение, гняв, мъка и — кой знае защо — известна благодарност се бореха в нея. Тя с ожесточение се зае отново с метенето.

— Преди малко бе тръгнал да си отиваш. Доколкото си спомням, бях извършила нещо непростимо. — Макар че не си спомняше какво. — Искам да кажа, преди да избухна.

— Тази част донякъде ми хареса.

— Аха. Сигурно. — Тя избърса нос с ръкава си, после замръзна на място, накрая въздъхна: — Имаш ли представа колко стара беше тази ваза? Колко ценна!

— Не — кратко отвърна той.

— И аз нямам — каза след миг тя с широко отворени от изненада очи. Засмя се, после пак. Преди да се усети, вече седеше на пода и се заливаше в смях, а по страните й се стичаха сълзи.

Рей се смееше с нея.

Отново я обичаше. Кой друг можеше да я накара да избухне така? Кой можеше да я провокира като него? Тя кръстоса крака като индийка и остави метличката и лопатката встрани от себе си. Бурята бе отминала.

— Наистина не знам какво ми става, когато си край мен.

Той вдигна рамене.

— Как да те убедя, че нашите различия нямат никакво значение. Ако в това е проблемът, как да го решим?

Той сви устни. Оглеждаше върха на одрасканата си обувка.

— Ела с мен на лятната вила.

Тази идея му дойде наум в момента. Семейната им вила беше дървена къщурка на брега на едно малко езеро, доста далеч от населено място, в най-северната точка на Мичиган, преди да пресечеш за Канада. Построена от неодялани трупи, непригодна за живот при зимни условия. Това бе единствената лятна вила, която семейството на Рей можеше да си позволи.

Но поне щяха да бъдат сами и което бе най-важното — далеч от имението Корвил.

Тя се поизправи и се замисли над предложението му. Само Марси можеше да изглежда елегантно, седнала на голия под само по джинси и набързо облечен пуловер върху полузакопчаната блуза. Рей си постави за цел да я гледа в очите и да отбягва пламналата й шия, подаващата се дантела на бельото. Но не можеше да се прави, че не вижда руменината на страните й, блясъка в очите.

Чувствата още бяха в разгара си. При нейното „Кога?“ едва не прекоси коридора да отиде при нея.

— Когато приключи делото.

— Но работата…

— Съдружничката ти смята, че ще ръководи сама цяла седмица. Моите работи се движат и без мен. Ще бъде Великден и ще имаме три дни.

— Ако вземем решение за присъда утре. — Сърцето й подскочи. Можеше изобщо да не стигнат до решение, за което тя бе една от пречките.

— Може би трябва да поспим — каза той.

Тя кимна, макар че почти усети думите „Моля те, остани“ на върха на езика си.

— Тогава решено за този уикенд. — Вратата се затвори след него, но струята студен въздух, която нахлу й напомни, че блузата й бе разкопчана. Потрепери цялата, но не от студ. Цял уикенд заедно! Стоеше несигурно, коленете й се подгъваха.

— И да махнете всичко чупливо, преди да дойда там, господин Крейн. — Божичко, как й въздействаше този мъж!

* * *

Марси се опита да задържи въздишката си. Еви Картър, която не бе казала почти нищо предния ден, за една нощ бе развила истински талант в спора. Марси се чудеше с кого ли бе обсъждала всичко това, но реши, че е по-добре да не я пита. Обявяването на невалидност на делото в този момент щеше да бъде по-влудяващо от самото обсъждане на присъдата.

— Може ли да вдигнете ръка още веднъж?

Бяха решили да съкратят процедурата с малките листчета за тайно гласуване. Като отчете последните резултати, й се прииска да накъса още стотици листчета хартия със собствените си зъби. Госпожа Доузиър сега гласуваше за присъда, а Мелани Зиловски беше променила решението си на оправдаване.

Тихият смях на Рей бе единственото, което я възпря да не изпищи. Погледът, който й отправи, й напомни колко близо бяха до уединения уикенд на лятната вила. Тя и Мелани бяха единствените, които пречеха да решат, че обвиняемият е виновен. Молеше се да не би Рей да вземе да го изтъкне пред всички.

Направи го господин Гиър.

— Трябва да разберете! Този приятел е засекретил тези фондове. Не е казал никому. Пилеел е пари, правил се е на важна клечка.

— Това може да е престъпление срещу добрия вкус, но не и срещу закона. Никога не се е хвалил, че ги е присвоил.

— Припомням си психологията — изрече госпожа Доузиър.

— Тъкмо на място — кисело коментира Рей.

Госпожа Доузиър му се усмихна притеснено, от което гримът й се набръчка. Тя се впусна в обяснение на теорията си.

— Представете си, ако обичате… — Тя се направи, че не е забелязала едва прикритите въздишки около масата. — … че това е беден младеж, влюбен в жена, която е много загрижена за името и общественото положение на семейството си.

— И? — възможно най-учтиво я попита Марси. — Тя лесно можеше да си представи картината, която госпожа Доузиър описваше.

— Ами те се оженват. Но онази винаги му напомня кой е и накрая го прекършва. Тя счупи бъркалката за кафе на две, за да бъде по-нагледна. Той е смазан от тежестта на големите очаквания.

— Може би го съжалявате. — Думите на Рей звучаха и като твърдение, и като въпрос. Погледите им се срещнаха. Този път Марси не можеше да отвърне очи.

— А ти? — Въпросът бе само между тях двамата.

— Не му завиждам за съпругата.

— Тя ли е престъпникът във всичко това? — Муха да бръмнеше, щеше да се чуе в тягостната тишина, която настъпи. Марси знаеше, че очите издават мъката й, но даже и ударът на съдийското чукче не би могъл да я накара да мигне. — Обвиняваш ли я за това? В това ли е проблемът?

— Той е пропилял живота си, за да се опитва да живее съгласно чужди норми. — Още веднъж я изгледа пронизващо. — Мога да разбера какъв е бил подтикът за това. Но е извършил и престъпление, и обстоятелствата не го оневиняват.

Него, а не тях. Марси разтърка зачервените си очи. Нима тя допускаше личният им живот да пречи на решението? Миналото да оцветява настоящето?

— Госпожица Зиловски — твърдо каза Марси.

— Наричайте ме Мелани.

— Мелани, аз не съм единствената спънка тук.

— Ами — шикалкавеше младата жена, — ако вие промените мнението си, мисля, че и аз бих могла да променя своето.

— Не става така. Ако смятате, че не е виновен, няма да ви насилваме да вземате друго становище, мога да ви обещая. Това е въпрос на съвест. — В нейния собствен случай — въпрос на гузна съвест.

Докато Мелани се колебаеше, тази мисъл отекваше в съзнанието на Марси. Стайнбек не беше Рей, независимо от многото общи неща между тях. Рей беше преуспял, но по честен път, с упорит труд. Чувството за вина поради някогашното й отношение към него не можеше да предизвика у нея съчувствие към Стайнбек. Без тези чувства отговорът изглеждаше прост.

— Мисля, че той наистина изглежда доста виновен — съгласи се Мелани.

— Мелани — Марси я гледаше строго, — под влияние на свидетелските показания или под влияние на дискусията променихте решението си? О, боже мой, говоря като съдията Роузън — плачевно каза тя. Посрещнаха я снизходителни усмивки. — Това е единственото основание да промените присъдата си.

— Така мисля.

Десет чифта очи се спряха върху Марси в очакване на нейното решение.

— Може ли да гласуваме още веднъж тогава? За виновен по точка първа?

Дванайсет души вдигнаха ръце.

— По точка втора?

Съшият резултат.

— От точка три до точка шест — фиктивните корпорации?

Същото.

Разнесоха се въздишки и единични ръкопляскания.

— Госпожо Уили, бихте ли казали на съдебния пристав, че сме стигнали до крайно решение.

* * *

Тръгнаха за лятната вила в четвъртък, след като Марси отдели още един ден, за да уреди нещата в ателието си. И да събере смелост.

Утрото беше сиво и необещаващо. Не бе спряла да говори, откакто се качиха в колата.

Най-после се запъна и спря:

— Не мислиш ли?

— Мисля — каза Рей, без да откъсва очи от пътя, — че за човек, който е прекарал почти цели два дни в разисквания в съда, ти не си никак отпаднала.

— Е, извинявай.

Той се изсмя на ледената й сдържаност. Смехът му я поразтопи малко.

— Опитвах се да изтъкна, че да съобщиш в съдебната зала, че си сметнал един човек за виновен в углавно престъпление, не е лесна работа.

— Бях там.

Марси примираше от желание да го попита, но не знаеше как да се изрази.

— Не, гласът ти не трепереше — каза той.

Марси въздъхна леко и се засмя. Как разбираше тези неща?

— Но това не важеше за ръцете ти. — Той се усмихна, обърнат към жълтата линия. Купчини мръсен сняг бяха струпани встрани на иначе сухите шосета, водещи на север. — Документът съвсем определено шумолеше в тях.

— Сега ме дразниш.

— Нещо, което смятам, че едва сега започвам да правя с теб.

Ледена тръпка премина по тялото й.

— Поне не се налагаше да препоръчваме присъда.

— Не и в този щат.

Приятелското мълчание продължи доста. Марси кръстосваше крака от време на време. Не трябваше да хвърля джинсите си за пране снощи. Бяха се свили и стягаха точно където не трябваше.

— Нервна ли си? — попита той.

— Разбира се, че не. — „Защо не отмества очи от пътя?“ — питаше се тя раздразнено. Чувстваше се така, сякаш това не му се налагаше. Сякаш всяко нейно движение му се предаваше чрез вибрации, телепатия, електричество.

— Бихме могли да се преструваме — каза той така, сякаш дълго бе мислил върху това.

— Че това е просто още един уикенд? — обади се тя. — Че сме го правили и преди?

Поклати глава.

— Да кажем, че съм впечатляващо висок, красив мъж…

— Бая преструване ще пада — дръзко отговори Марси.

— Само гледай. Току-що си се запознала с мен.

— Хмм. Значи нямаме никакво минало. — Той кимна. Тя одобряваше идеята. Щеше да намали това изкуствено напрежение, което сами си налагаха. — Но мама казва никога да не излизам с непознати.

— Кажи й, че съм ти обещал бонбони. — Този път се обърна към нея с изгарящ поглед.

— Защо, господин Вълчо, имате такива големи зъби?

— За да те изям по-добре, ау-у-у! — Той отметна глава назад и се изсмя високо. — Карай ти нататък.

Тя не посмя да довърши. Обаче тези роли бяха за предпочитане пред всички онези малки иглички, които гъделичкаха нервните й окончания. Пред чувството за празнота в стомаха, пред бездната, на чийто ръб стоеше.

— Твърди като камък бонбони ли? — дрезгаво попита тя.

Той се опита да спре усмивката си, но не успя.

— Твърди като камък е точното определение.

— Рей Крейн, имаш страшно мръсно подсъзнание.

— И ти не изоставаш.

— А ти караш с десет мили над позволената скорост.

— Така ще стигнем по-бързо. — Той отпусна малко газта. Посегна за ръката й, вдигна я към устните си, после я постави върху бедрото си. — Вината можеше да прехвърлиш върху слабостта ми към сладките неща. — Отново последва кос поглед. — Къде си мислеше, че ще сложа ръката ти?

— Сигурна съм, че не зная.

— Не съм винаги толкова груб.

— Само когато се налага.

— Понякога може да се окаже въздействащо. На теб едно време ти харесваше.

Гледаше напред и се опитваше да не мисли за това как той притискаше ръката й върху бедрото си, забивайки показалец в чувствителната й длан. По ръката й плъзнаха нагоре най-различни усещания, гърдите й започнаха да набъбват, сърцето й отекваше в гръдния й кош.

— Мислех си, че няма да се връщаме в „едно време“. Започваме отначало.

— Права си. Мъж и жена, които си позволяват един уикенд заедно, за да се опознаят.

И да докажат нещо, поправи го наум Марси. Тя щеше да му покаже, че го обича не само за неговото обучение. И щеше да докаже на самата себе си, че може да го обича, без да се самозабрави напълно.

Когато го погледна отново, ръката й бе обърната с дланта нагоре, а пръстите й — преплетени с неговите. Проблемът й с една дума беше, раздразнено си помисли тя: В близост до Рей Крейн тялото й си имаше собствено мнение.