Тери Лоурънс
Страст без край (8)

8.

Около масата се водеха оживени разисквания. Това продължаваше от часове. Марси се опитваше да отдели основните становища. Прииска й се да има собствено чукче като съдията. Рей гледаше мрачно в кафето си. Изведнъж огледа присъстващите и удари с длан по масата. Последва неловко мълчание. Всички започнаха да обръщат глави от Рей към Марси и обратно.

— Един по един, уплашихте дамата — изръмжа той.

Марси изслуша всички съдебни заседатели.

— Тогава не сме единодушни по точка пета.

— Страхувам се, че е така — обади се някой.

— Да продължим с точка шеста: Обвиняемият сигурно преднамерено е искал да измами работодателя си.

Последва същата бъркотия.

— Откъде да знаем какво е възнамерявал? — попита един съдебен заседател.

Марси откри отговора в папката си с документи.

— Съдията ни даде инструкции с правни дефиниции. Ще ги раздам на всички, за да прочетат какво се има предвид под преднамереност. — Докато ги четяха, Марси си припомни инструкциите за основателното съмнение. Едно нещо й се въртеше в ума заедно с гласа на съдията Роузън: „Основателното съмнение е такова състояние на ума, при което ще се съмнявате да вземете важно решение в личния си живот“.

Съвсем точно. Личният й живот седеше на другия край на масата. И това можеше да бъде последният им ден заедно като членове на съдебното жури.

Рей вдигна поглед и втренчи очи в нея. Страните й пламнаха, а в стомаха си усети приятен гъдел. Той избърса с палец капката кафе в ъгълчето на устните си. Спомни си как някога бе прокарвал палец по нейните устни. Струваше й се, че е било преди сто години. Нямаше намерение да се връща в пашкула си от отговорности и задължения. Щеше да рискува и да го обича, стига той да й позволеше това.

Всички глави бяха наведени над документите. Той отново се зае с кафето си. През цялото време бе особено критичен към Стайнбек. Марси се страхуваше от първото гласуване.

— Окей, преднамерени действия са тези, които извършваме със съзнанието, че не са правилни. Така ли е при него?

— Опитал се е да подкупи ревизора.

— Да.

— Показанията на този човек не завършиха с хвърляне на чанти.

— Значи Стайнбек е възнамерявал да укрие фиктивните корпорации, които е създал.

— Да ги засекрети — с удоволствие повтори Гиър.

— Той молил ревизора да не разкрива това. Имаме неговите показания.

— Противни мнения? — Марси имаше чувството, че делото се разглежда отново.

— Бедният човек е работил средно по шейсет и четири часа седмично, а ревизорът му се намесил в работата.

— Така казва ревизорът.

— Но Стайнбек не искал да даде дискетата. Даже я взел вкъщи през нощта.

— Секретарката му свидетелства за това.

— Май е подозрителен, не мислите ли?

— Добре. — Марси направи последния знак. Дъската вече беше изписана цялата с тебешир. Реши да хване бика за рогата. Ако тя и Рей имаха обратни становища по въпроса, време беше да приеме този факт. — Да обсъждаме ли дали собственикът се е съгласил Стайнбек да измисли тези корпорации и да си плаща от тяхна страна, или да предприемем първото гласуване, за да видим докъде сме стигнали?

Съдебните заседатели единодушно приеха да гласуват. Резултатът беше шест за осъждане и шест против. Марси се усмихна смело, за да окуражи и най-скептичните сред тях. Въпросът щеше в крайна сметка да се реши по един или друг начин. Нямаше нужда да се тревожат. Несъзнателно запретна ръкавите си.

— Изглежда, ще продължим още малко с обсъждането.

* * *

Четири часа по-късно напрежението стремително се покачваше. Сандвичите бяха свършили. Масата бе осеяна с найлонови пликчета и празни пакетчета от горчица, празни чаши от газирана вода и кафе.

— Марси? Не сме чули твоето мнение.

Сърцето й подскочи при звука на гласа му. Наистина полагаше неимоверни усилия да се държи нормално, но всеки път, щом той погледнеше към нея, усещаше, че е безкрайно объркана.

— Бих казала, че е невинен до доказване на противното.

— Така е с всеки човек — тихо я предизвика той.

Искаше й се да може да се вгледа за по-дълго в очите му, за да разбере какво точно имаше предвид. За жалост нито моментът, нито мястото бяха подходящи да говорят за това. Като се поизправи на стола си, тя несъзнателно прие спокоен тон и взе да подбира внимателно думите си, както би направила майка й.

— Обвинението не е доказало, че господин Елдредж не е дал устно позволение.

— Това, че изобщо го е дал, е само предположение на Хейзълтън — напомни й Рей. — Стайнбек не е свидетелствал за това.

— Знам, знам. — Тя разтърка чело. — Но Спаник не е доказал, че това не се е случвало, а според инструкциите тук би трябвало да го докаже. Отговорността е негова.

— Отговорността е наша, ако питате мен. — Гиър изсумтя недоволно.

Последваха шумни въздишки и сред журито се възцари дълго мълчание.

— Трябва да отида до тоалетната.

Марси прехапа устни.

— Може би господин Гиър има право. Да видим дали приставът ще ни позволи още една почивка.

Марси и Рей се срещнаха отново до чайника с кафе.

— Ще издържиш ли? — тихо я попита той.

— След четири чаши кафе в продължение на четири часа гърлото ми е пресъхнало и нервите ми са опънати до крайност.

— Не звучи много добре.

— Даже локумът на Сенди би имал чудесен вкус сега.

Той тръгна към масата.

— Рей.

Гласът й го спря. Тя докосна рамото му.

— Защо да не го обсъдим сега? Нали такава ни е работата тук.

Той не отговори веднага. Започна да разбърква сметаната и захарта и да гледа как гранулките потъват.

— Не проявяваш особено съчувствие към господин Стайнбек — каза Марси.

— С такава съпруга ли?

— Точно това имах предвид.

Не беше пропуснал сходствата между този случай и техния.

— Щом глупакът не е разбрал, че не трябва да се въргаля като куче заради тази жена, не изпитвам никакво съчувствие. Един мъж трябва да знае кой е и къде му е мястото.

— Но ако има даже и сянка съмнение във виновността на някого, трябва да му простиш, независимо какви грешки може да е направил в миналото.

Устата му се изкриви в подобие на усмивка.

— Опрощаването е за тези, които грешат. Какво сме сгрешили ние с теб, освен че сме се влюбили?

Сърцето на Марси трепна. Беше ли я обичал някога? Досега бе смятала тяхната връзка унизителна за нея — заслепеното от любов момиче. Изглежда, чувствата й не са били толкова неразумни.

— Може би това, че сме се влюбили, е единственото правилно нещо, което сме направили. Сгреших, че те отпратих тогава.

— Така ли мислиш?

— Искам да опитаме отново, Рей.

Стаята би могла да се разпадне, планетата да спре. Единственото движение бе това на очите му — мъжът ги сведе от косата към нейните и накрая върху устните й.

— Май е по-добре да седнем. — И той се отпусна на стола си.

* * *

В десет часа вечерта съдията ги пусна да си ходят. На другата сутрин трябваше да се явят отново и да разискват цял ден. Само при мисълта за това Марси, която беше спала само три часа предишната нощ, се чувстваше още по-изтощена. Застанала пред огледалото си в спалнята, тя решеше назад косата си и изучаваше лицето си.

Днес беше изказала съвсем открито желанието си: „Искам да опитаме отново“. Но той не беше особено въодушевен от предложението.

Е, какво пък можеше да очаква тя? Едва ли щеше да падне в краката й там, в заседателната зала. Би трябвало да се обади, нашепваше й някакъв глас.

О, не. Само защото смятам, че го обичам, не означава, че ще стана като ония жени, които седят непрекъснато до телефона. Часът е почти единайсет. Бяхме заети цял ден, утре ни чака същото…

Камбанката на вратата звънна. През цялото й тяло премина тръпка. С трепереща ръка тя остави четката и слезе по стълбите.

— Рей — сърцето й се преобръщаше, устата й пресъхна, — влез.

— Може ли?

— Разбира се… Днес ценят беше много дълъг.

— И аз това си мислех. Но нощта ще бъде още по-дълга, ако не поговорим и не решим въпроса.

Да решим въпроса. Дали не означаваше да приключим, питаше се тя. Рей прекрачи прага и погледна нагоре. Извитото стълбище водеше два етажа нагоре.

— Никога не си разглеждал къщата, нали?

— Никога не си ме канила да го направя.

— Щеше да ми откажеш — нежно го смъмри тя.

— Вярно е. Сигурно щях да откажа.

Стояха, заслушани в тишината. Въпреки че междинните стени я разделяха на апартаменти, къщата все още имаше внушителен вид.

— Какво ще кажеш да започнем отначало? — предложи изведнъж тя. — Ти и аз, в моето скромно жилище.

— Скромно? — Той се засмя и я остави да води. Чувствата му бяха достатъчно объркани и без нейния присмех.

Предната нощ тя със сълзи на очи го беше молила да престане да я преследва. Днес беше флиртувала с него в ложата на съдебните заседатели, приятна колкото си иска и красива както винаги, като се изключат леките кръгове под очите. Изведнъж пък бе казала, че иска да опитат отново. А той, като бездомно псе, не можеше да остане безучастен. Докато обикаляха из къщата, го завладя познато като болката от развален зъб усещане. Всичко това беше от друг, по-висш, а не от неговия свят.

Тревисти тапети, черешови бюра, ръчно тъкани килими. За къща, разделена на шест, всичко беше направено с много вкус. Въпреки промените, Марси беше спокойна и компетентно представяше дома си. Той се запита гласно какво ли й струваше всичко това.

— Трудно ми е, разбира се, но не бих могла да я поддържам сама. Бих прекарвала твърде много време в мисли за това как е изглеждала някога.

Също като него. Наблюдаваше движенията й, неосъзнатата грация, полегатата линия на раменете й. Джинсите й стояха много добре. Изглеждаше безупречно, шик, секси. Като изкачиха стълбите, той се извиси над нея. Но тя не проявяваше страх. Никога не беше проявявала. Изправи се редом с него като жена, решена на нещо. Сърцето му заби учестено.

Бяха в библиотеката на горния етаж. Стаята бе облицована с идеално полирана ламперия с ръчно изработена резба. Тапетите бяха с десен на гроздове, а тапицерията на кушетките — от шарен флорален кретон. Масите със заоблени ръбове бяха покрити с плат и отрупани със сребърни рамки за картини. Обстановката в стаята говореше за старо богатство.

Рей едва чуто отрони въздишка на облекчение, когато влязоха в прясно боядисана кухничка. Подиум от избелено светло дюшеме я отделяше от другите стаи. Усети резливия мирис на смола, който говореше за строителство. Макар „Крейн Корпорейшън“ да правеше офиси, а не домове, Рей от пръв поглед оценяваше доброто качество.

Той я попита и тя му каза името на компанията, с която работи, какви са били предвидените и реално направените разходи.

— Твърде лошо.

— Много ли съм платила?

— Не. — Той се ухили. — Мислех си, че бих могъл да ти се притека на помощ и да ги разпердушиня. Но, изглежда, не си имала никаква нужда от моите услуги.

Тя също се засмя и каза нещо подходящо за случая. Много мило от нейна страна, мислеше си той, неоснователно раздразнен.

— Какво има горе?

— Третият етаж. Преди всичко моя територия.

Стрелна го със сините си очи и бързо отмести поглед.

— Винаги съм бил любопитен да видя стаята ти.

— Сигурна съм. — Тя се засмя. — Какво ще кажеш да направя кафе?

— Съгласен. — Рей се поколеба, преди да стъпи на перленорозовия мокет. Огледа обувките си, намръщи се и изкачи последната поредица от стълби до стаята й.

— Какво е мнението ти като професионалист? — Дори да се беше изненадала, че го намира пред тоалетната й масичка, не го показа.

Постави подноса на края на леглото. Освен кафе, в него имаше и шепа сладки в овална порцеланова чинийка, направена точно с такава цел. Беше спокойна и сдържана. За разлика от него.

Рей погледна навън през френските прозорци, които излизаха на малко балконче с перила от ковано желязо. Погледът му отново се върна върху балдахина над леглото.

— Защо не си сложиш наниз перли?

— Моля?

— Представяш се като отлична домакиня.

— О-хо. Печелиш точка. За съжаление дъската с тебешира не ми е подръка. — Тя седна внимателно върху леглото, за да не разклати подноса.

Марси започна да подръпва покривката на леглото. Не можеше да повярва, тя беше притеснена. Рей се усмихна. Можеше да си позволи поне това. Облегнат на вратата на балкона, той каза:

— Исках да видя къде спиш, също и балкона, от който някога ми даваше сигнали.

— Смятах, че не сме тук, за да си спомняме миналото.

Значи така. Тогава оставаше въпросът за какво бяха тук. Изведнъж му се стори, че въздухът е горещ и сух. Завъртя дръжката на вратата на терасата. Нахлу ветрец.

Марси усещаше, че трябва да се изправи. Леглото не беше място, не, то беше идеалното място, но не и за разговора, който искаше да проведат.

— Можем да поговорим.

— По-добре да направя нещо.

— Какво например? — попита тя и вирна брадичка. Предизвикваше и себе си, и него.

— Например това.

Нарочно я целуна бавно и леко. Не се противопостави. И тя като него желаеше тази целувка.

Рей се пресегна да разкопчае сакото си. Ръката му неволно докосна едната й гърда. Обхвана я в шепа. Тя трепна. Зарови пръсти в косите й. Дишането й стана учестено.

— Непрекъснато ми показваш какво се е променило. Покажи ми какво не е. Ние. И онова, което знаем, че имаме.

Разкопча златните копчета на жилетката й от талията до гърдите и я отметна. Тя остана по копринена блуза.

— Често си мечтаех, че се връщаш — прошепна тя. — Не можех да ти кажа колко често.

— Кажи ми сега.

Устните му се плъзнаха по шията й. Зъбите му смъкнаха една презрамка. Тя не знаеше какво да прави. Само го прегръщаше замаяна.

Вратите на балкона се отвориха от порива на вятъра и в стаята нахлу студен въздух. Тя отиде да ги затвори. Той тръгна след нея. Простря ръце върху нейните, широко разперени върху двете половини на вратата. После се пресегна отпред да разкопчае блузата й.

— Някой може да види.

— Не ме интересува — приглушено прозвуча гласът му зад нея. Разкопча и последното копче и разтвори блузата й. — А теб?

— Не. — Тя поклати глава. Косата й се спускаше по раменете й като водопад от злато. Обърна се в прегръдката му и след всяко разкопчано негово копче целуваше мястото на гърдите му, което се оголваше. На петото усети, че коремните му мускули се стягат. — Често сънувах, че сме в тази стая. Ти се беше върнал…

— Сега не сънуваме — дрезгаво прозвуча гласът му. Не се усмихваше.

— Намирах те в градината, върху тревата. О, моля те, Рей. Искам го отново. Искам всичко, което можем да получим, ако сме заедно.

Той я грабна на ръце и я положи на леглото.

— Сега не сънуваме.

В сънищата не дрънчат подноси, не се чува тропането на паднали на пода обувки. Не би могла да сънува при запалени лампи, настръхнала от студ. Тя се покри.

Рей стоеше в края на леглото между ефирните завеси. Стисна завивката и я дръпна с рязко движение.

— Ако ти е студено, кажи ми.

— Ще затвориш ли вратата?

Той поклати глава и съблече последните си дрехи.

— Сега ще те стопля.