Тери Лоурънс
Страст без край (7)

7.

— Така — започна съдията Роузън, — за протокола, това е продължение на делото от миналата седмица: Държавата срещу Уолтър Стайнбек. Смятам, че сте запомнили препоръките ми и не сте обсъждали случая по време на почивните дни.

Съдебните заседатели кимнаха с глави.

— За това най-малко съм се сетила — измърмори Марси под носа си. Докато съдията продължаваше с някои правни встъпителни уговорки, тя сложи ръка на облегалката, така че върховете на пръстите й леко докосваха маншета на Рей.

С тази ръка той разхлаби, после затегна възела на вратовръзката си. После я приглади. Погледна часовника си.

Върти се като наедрял ученик в твърде тесен чин, мислеше си Марси. Или като осъден на електрически стол.

Рей преглътна. Връзката му го задушаваше, като че ли беше примка. Човек почваше да смята, че светът е предназначен за пигмеи, но не и за мъже. Престъпниците са тези, които трябваше да се чувстват неудобно, а не съдебните заседатели. Проклетият стол го притискаше, съдебната зала беше задушна, а беше само осем сутринта. От двете страни го атакуваха с парфюми, но едно ухание бе най-силно — това на Марси. Щеше му се да не е така.

Тя беше любезна с него. Дори флиртуваше. Защо? Той бе получил отговора, който търсеше, разбрал бе дали някога го беше обичала. Бил е глупак, за да не го разбере сам. Това щеше да реши нещата. Може би не беше го отпратила така студено, както някога си бе мислил, но предишната вечер го направи. Съвсем категорично. Разплакана. Как можеше да я спечели отново сега? Човек си има гордост в края на краищата.

А обвинението си имаше дело, което да води. И Рей трябваше да седи до Марси Корвил, докато то свърши. Междувременно защитата не бе направила нищо друго, освен да разпита свидетелите на противната страна, като хвърля съмнения върху всяко по-значително от свидетелските показания. Рей прецени това, което беше чул, в очакване на онзи факт, който щеше да обяви Стайнбек за виновен в нещо повече от лошо ръководство.

— Бих желал да призова свидетелката Емили Стайнбек — обяви прокурорът.

Тя се появи с дълъг шал от норки. Веднъж бе видял майката на Марси да кара колата си в града с подобен шал. Но онова бяха стари пари. Бившата госпожа Стайнбек миришеше на нови пари — скоро отпечатани и бързо похарчени. Пръстенът на дясната й ръка бе огромен и блестеше така ярко, че човек би си помисли, че диамантите не ги изравяха от земята. Същото се отнасяше и за обиците. Тя влезе в свидетелската ложа с шала.

Никой не отмести поглед от нея, въпреки че Спаник бавно започна да я приближава.

— Госпожо Стайнбек, откога сте разведени с Уолтър Стайнбек?

— От три месеца — отговори тя с видимо удоволствие. — Даже се страхувахме, че няма да можем да свършим навреме.

Явно с нетърпение бе очаквала този ден. Рей се запита за миг какво изобщо би могло да свързва една такава хладнокръвна жена с такъв смачкан и потиснат мъж като Уолтър Стайнбек. Той сякаш се свиваше на мястото си само при думите й.

Неодобрителната гримаса, която се изписа на лицето на господин Спаник, направи по-сдържани следващите отговори на Емили Стайнбек.

— Отговаряйте само на въпросите ми, моля. През онези години, когато сте били женена с него, бихте ли могли да ни кажете той колко пари ви казваше, че печели?

Хейзълтън стана.

— Свидетелски показания, основани на чуто от другиго, Ваша Светлост!

— Изразете се с други думи, господин Спаник.

— Госпожо Стайнбек, знаехте ли какво действително печелеше съпругът ви?

— Видях му фиша. Не изглеждаше много.

Стайнбек се сви още повече. Рей си каза, че трябва да се концентрира върху свидетелските показания, без да се поддава на съчувствие.

— Знаехте ли какъв пост заема? Беше ли ви известна длъжността му?

— Смятах, че го знам — отговори остро тя, приглади втвърдената си от лак коса и пооправи червилото като притисна устни една в друга.

Докато приключат с нея, госпожа Стайнбек свидетелства доста убедително, че съпругът й е беден кариерист, които се беше оженил за жена над неговата класа, а после бе крал пари, за да поддържа начин на живот, който иначе не би могъл да си позволи. Беше успяла да убеди Рей Крейн, че Уолтър Стайнбек никога не бе имал шанс със своята съпруга.

Марси си пое бавно и дълбоко въздух. Нещата май не вървяха добре за ответника. Обаче при всеки друг свидетел адвокатът на защитата беше успял да хвърли достатъчно съмнения…

Тя стисна здраво ръце. Не беше ли това картината, която би съответствала за Рей и нея някога? Евентуалните последици от брак между отгледана в охолство жена и мъж, който е твърде млад да обича. Мъж, който неусетно е въвлечен в престъпление, за да я впечатли, да запази тази неравностойна връзка. Само да можеше да поговори с него!

Лешниковите очи на Рей бяха станали стоманеносиви. Той не отместваше поглед от госпожа Стайнбек, заслушан в проповедта й за значението, което винаги е имала семейната единица в обществото. Усетил погледа на Марси върху себе си, хвърли непроницаем поглед върху нея.

— Обвинението приключи със свидетелката, Ваша Светлост.

Хейзълтън се изправи и допря до устните си вишненочервената си носна кърпа. Напомняше котка, която току-що беше вечеряла с охранено и сочно канарче и бе готова за следващото блюдо. Той мушна копринената си кърпичка в горното си джобче и започна внимателно, сякаш опипваше почвата.

— Казахте преди малко, ако може да ви цитирам: „Бояхме се, че разводът няма да приключи навреме“. Кого имате предвид под „ние“?

— Мен и моите адвокати.

— А какво искахте да кажете? — все така внимателно продължаваше господин Хейзълтън.

— Че не бих могла да свидетелствам, ако бяхме женени. Такова е законното положение.

— А вие силно желаехте да свидетелствате?

Тя се изпъчи. Коженият й шал се крепеше върху огромния й бюст.

— Аз знам истината.

— Късметлийка — кисело коментира Хейзълтън. — Казахте адвокати. Разтрогването на този нещастен брак изискваше повече от един адвокат, нали?

Тя се размърда неспокойно и взе да подръпва кожените си доспехи.

— Имах един адвокат, но и другите в кантората бяха достатъчно великодушни да ме съветват от време на време.

— А коя е кантората?

— Не виждам какво общо има…

Хейзълтън наклони глава. На лицето му бе изписана злорада усмивка. Не беше нужно да казва „Отговорете на въпроса“. Просто остави тишината да тегне.

Емили Стайнбек изсумтя. Като главен свидетел явно бе очаквала по-добро отношение.

— „Хопкинс, Спаник, Гудол и Кемп“. Доволен ли сте?

Гласът й беше много остър, щом станеше язвителна, забеляза Марси. Коженият шал отново бе подръпнат.

Хейзълтън повтори отговора й на съдебните заседатели.

— Казвате, че вашият адвокат е съдружник на фирмата, където господин Спаник е работил, преди да напусне и стане прокурор в местния съд. — Гласът му набираше скорост и сила и притискаше Емили Стайнбек в свидетелската ложа. — Помогна ли ви той да се решите на развод? За да подсигури делото си срещу съпруга ви. Един съпруг, когото явно желаете да накажете за това, че не ви е осигурявал постоянно начина на живот, който сте си избрали?

— Какво очаквате да отговоря на всичко това? — изкряска тя.

— Не гледайте към господин Спаник сега, госпожо Стайнбек — изобщо не спря Хейзълтън. — Той не може да ви напътства повече.

— Възразявам, Ваша Светлост!

— Приема се, господин Спаник. Господин Хейзълтън, известно ли ви е какво означават такива обвинения в съда? Театралното изкуство е едно, а…

— Да, Ваша Светлост. Оттеглям забележката си. — Но не спря да се усмихва самодоволно на съдебните заседатели. Бавно заобиколи и застана пред свидетелската ложа, като акула, надушила кръв във водата. — Госпожо Стайнбек, съпругът казал ли ви е някога, че краде заради вас?

— Каза, че е направил всичко заради мен.

— Точно ли го цитирате?

— Да — изсъска тя. — Направих всичко заради теб, каза той. В момента, когато полицията чукаше на вратата.

— Направих всичко заради теб. — Хейзълтън размишляваше над изречението. — Направил какво? Изпочупил си пръстите и никога не получил друго от вас, освен сметката по кредитната карта? Работил по седемдесет часа седмично, за да можете да се оплаквате, че никога не ви придружава до местния клуб?

— Няма да отговоря на този въпрос! Той е обиден!

— Това са вашите свидетелски показания, госпожо Стайнбек. В изложението си се оплаквате от дългите часове работа, които са пречели на общия ви живот. Дали някой друг, освен вас го е чул да казва: „Направих всичко заради теб“?

— Не. Но моето мнение значи нещо.

— Искаме свидетелски показания, а не мнения. При вашата настойчивост съпругът ви накрая „събрал кураж“, както се изразихте, да се бори за заслуженото. Започнали да пристигат по-големи фишове за заплатата му.

— Не се старайте да изглежда, сякаш съм планирала всичко. И без това съм била унизена достатъчно. Да имам съпруг престъпник, неудачник. Винаги съм знаела, че не го бива за нищо.

— Но въпреки това се омъжихте за него.

Тя рязко отвори чантата си и извади ленена носна кърпичка. Подсуши очите си, въпреки че изглеждаха сухи.

— Бях млада и глупава — каза госпожа Стайнбек, но не успя да убеди никого, че е била поне едното.

— Свидетелствали сте, че ви е издържал чрез присвояване на обществени средства.

— Не виждам откъде другаде би могъл да вземе парите.

— Така сте свидетелствали вие. Но въпреки всичко сте задържали норките, бижутата, къщата.

Изведнъж преструвките свършиха.

— Те са мои.

— Как така? Те са купени с…

— О, не, недейте! — Тя почти бе излязла от мястото си. Нямаше нужда от микрофон. Пискливият й глас се разнесе в съдебната зала. — Те са мои, вие не можете да ми ги вземете. Знам, че не можете! Господин Спаник ме увери, че те ще останат мои, когато се съгласих да свидетелствам.

Последва ахване и всички глави се обърнаха към прокурора. Той полагаше всички усилия да остане невъзмутим. Това само по себе си беше реакция.

— Кажете ни, госпожо Стайнбек — Хейзълтън почти мъркаше от удоволствие, — каква точно сделка сключихте с господин Спаник? Каква част от парите, които обвинявате съпруга си, че е откраднал, смятахте да задържите?

Емили Стайнбек кипеше от ярост. Въртеше очи от Хейзълтън към Спаник, после обратно. Накрая величествено пооправи кожата около шията си и запрати чантичката си към главата на Хейзълтън. В съдебната зала настана смут, а приставът изтича да укроти свидетелката. Съдията удари с чукчето си.

Рей хвърли поглед на Марси. Очите й бяха така разширени от изненада, че той се усмихна. Тя отвърна на усмивката му.

— Боже мой — едва чуто каза тя.

Той стисна ръката й.

Спаник скочи прав.

— Възразявам! Възразявам!

— Приема се, Ваша Светлост, и така съм съгласен — надвика врявата Хейзълтън и даде чантичката на съдебния пристав. Той махна с ръка, сякаш го отпращаше към свидетелката, и приглади косата си. — Това е купено свидетелстване. Смятам, че съдебните заседатели видяха всичко, което им бе необходимо.

Съдията настръхна и удари с чукчето още веднъж.

— Видяха само едно цирково представление. Това да е последно за това дело. Хейзълтън, свършихте ли?

Господин Хейзълтън затегна с леко движение вратовръзката си.

— С така наречения свидетел тук? Да, Ваша Светлост.

— Тогава седнете. Господин Спаник, някакви допълнителни въпроси? Не? Добре, госпожо Стайнбек… — Жената вече плачеше наистина в свидетелската ложа, разтърсвана от ридания. — Можете да се оттеглите. И смятайте, че имате страшен късмет, че няма да ви затворя за това. Кой е следващият свидетел на обвинението?

Спаник бавно се изправи. Главната му свидетелка го изгледа гневно и тръгна да напуска съда. Той преглътна така шумно, че Рей почти усети как подскочи адамовата му ябълка.

— Нямаме друг, Ваша Светлост.

— Тогава сме готови за защитата.

Хейзълтън застана спокойно зад масата на защитата.

— Защитата — последва нарочна пауза — се въздържа.

И Рей, и Марси успяха да се сдържат да не ахнат от изненада. Останалите съдебни заседатели не успяха. Съдията вдигна чукчето и удари два пъти. По бузите му бяха избили червени петна.

— Това ли е всичко, което имате да кажете? — изръмжа той към господин Хейзълтън.

— Смятам, стана ясно, че обвинението издиша на много места…

— Спестете си обвиненията за следобедното заседание. — Съдията Роузън гневно погледна часовника в дъното на залата. Беше само десет и четиридесет и пет, но нямаше как да продължи при такава възбуда сред хората. — Бъдете тук в един часа, и то всички. Ще следват заключителните речи и инструктажът на съдебните заседатели. Разискванията ще започнат в три часа. — Той се обърна към съдебните заседатели с нещо като опит за усмивка. — Тогава ще можете да изпълните това, за което сте избрани. Свободни сте.

Като ставаха Марси усети, че ръката й беше все още в тази на Рей. Бяха стояли така през цялото време. Сякаш беше най-естественото нещо на света. Но първо трябваше да се справят с друга задача. Тя неохотно пусна ръката му.

* * *

Значи това беше целият случай. Марси размишляваше върху театралната му страна, докато с останалите съдебни заседатели обядваха мълчаливо. Хейзълтън просто бе хвърлил пешкира на ринга, беше се предал без бой. Но бе вдигнал също и много прах. Цялата му защита се основаваше само на сянката на съмнението. Щеше ли да свърши работа?

Марси непрекъснато се връщаше към госпожа Стайнбек. Царствените маниери, приповдигнатият тон, надменността й. А бедничкият Уолтър Стайнбек я гледаше в очите, както гладно куче гледа пържола. Той бе едно бедно момче, несъмнено замаяно, че е успяло да хване такава съпруга, и толкова неспособно да намери начин да я задържи.

Но беше ли присвоил парите?

— Той не даде показания — измърмори търговецът на недвижими имоти от другия край на масата.

— Шт! — каза някой друг. — Ще имаме достатъчно време да го разискваме след три часа.

Той изсумтя и отхапа от хамбургера. Няколко съдебни заседатели погледнаха към Марси. Бяха я избрали за председателка. След няколко часа щеше да организира разискванията.

Благодарение на Рей, сърдито си помисли тя.

Ами ако всичко приключи бързо? Какво щеше да стане с Рей и с нея?

* * *

След няколко минути мълчание от неудобство съдебните заседатели най-после се отпуснаха и започнаха да обсъждат делото.

— Той е невинен.

— Така ли смятате?

— Ако собственикът не беше умрял и не бе дошъл нов да се ориентира в нещата…

— Той самият си е повишил доста заплатата.

— Да, така е.

— Това не е много хубаво.

Предложението на Рей се вряза във врявата.

— Можем да започнем с обвинението за присвояване на парите, които действително е взел, четиристотинпроцентното увеличение на заплатата и премиите.

Всички млъкнаха.

— Мисля, че това е някаква възможност.

— Означава ли то, че му прощаваме за стоте хиляди?

— Това означава, че стесняваме фокуса на вниманието си и не се захващаме с много неща едновременно.

Марси пое дълбоко въздух, за да успокои треперенето под лъжичката си, стана от председателското място и благодари на Рей. За щастие гласът й звучеше уверено.

— Дами и господа, както всички разбрахме, господин Спаник се постара да очертае ясно, а господин Хейзълтън да замъгли колкото може повече възможните престъпления на обвиняемия. Като избран от вас председател, аз се съгласявам с господин Крейн, че трябва да започнем работа с едно нещо, например с неправомерното увеличение на заплатата.

— Набедено за неправомерно — вметна господин Гиър.

Марси вдигна вежда. Не беше очаквала от Гиър да защитава подсъдимия. Той разбра мисълта й.

— Просто се правя на адвокат на дявола — добави той.

— Благодаря, господин Гиър.

Тя отиде до черната дъска, която бе вкарана в заседателната зала на колелца. Всички погледи я следяха внимателно. Почувства се отговорна, сама. Рей би бил чудесен съюзник в случай като този, ако не бяха сърдити. И без това другите съдебни заседатели ги брояха за двойка. Като знаеше, че не беше истина, й ставаше още по-болно.

Тебеширът леко изстърга, когато Марси тегли една отвесна черта върху дъската.

— Отляво ще отбележа шестте точки, по които съдията иска да отсъдим. Отдясно ще разделя на още две колонки — едната „за“, другата „против“.

— Той ще бъде осъден — обади се някой.

— Ще стигнем и до това — смразяващо отговори тя през рамо. Чувстваше се като педантична учителка, но, от друга страна, усещаше облекчението им, че някой е поел отговорността. Иначе биха спорили цяла нощ.

— Първа точка е неправомерното увеличение на заплатата и премията, която се предполага, че Стайнбек е получил за основаването на тези корпорации.

— Бая смело момче, да си плаща за всичко, което е присвоил, а шефът му да умира в болницата.

— Не изглеждаше толкова смел.

— Никак даже.

— Почти карикатура на мекушав счетоводител, ако питате мен.

— Може би карикатура е важната дума тук — намеси се Рей. — Може би е било поза, за която адвокатът му го е посъветвал.

— Бих искала да се върнем на въпроса — прекъсна ги Марси. Тя усети, че Рей клонеше към осъждане. От самата мисъл пулсът й леко се ускори, тъй като тя самата не бе съвсем убедена. Последното нещо, което им трябваше сега, бе открит конфликт по този въпрос.

— Външният вид не е свидетелско показание — придаде си важност тя. — Забелязах, че някои от вас се въртят неспокойно на местата си по време на процеса, но това не означава, че са виновни.

Последва одобрително кикотене. Рей я изгледа продължително. Сега знаеше, че го бе наблюдавала с крайчеца на окото си през цялата седмица и че присъствието му бе така осезателно за нея, както нейното за него.

Марси се завъртя към дъската.

— Обвиненията за присвояване са следните…