Тери Лоурънс
Страст без край (6)

6.

Господин Спаник, прокурорът, размахваше една дискета под носа им. Марси си наложи да внимава.

— За ваше сведение, дами и господа. Господин Уайдмън, това ли е една от дискетите, използвани от „Халиуел Корпорейшън“?

— Мисля, че да — отговори Уайдмън. — Не бих могъл да съм сигурен, ако не го бяхте обявили.

На една от централните маси инсталираха малък компютър. Прокурорът постави в него дискетата. След няколко писукания и избръмчавания на екрана се появи счетоводен баланс.

— Сега е малко по-различно от времето, когато по два тома счетоводни книги не стигаха за справяне с фалшивите сметки. Сега всичко се прави с компютър. Господин Уайдмън, какво каза Уолтър Стайнбек, когато му представихте дискетата и сметките, които е записал върху тях?

— Възразявам, Ваша Светлост. — Хейзълтън скочи на крака. — Не е доказано кой е записал тези сметки.

— Приема се. Господин Спаник, бихте ли желали да повторите…

— Господин Уайдмън, в процеса на финансовата ви ревизия какво каза Уолтър Стайнбек, когато му показахте тази дискета?

— Казах му, че ще взема дискетата със себе си поради счетоводни нередности, които съм открил в нея. Той ми отговори, че не мога да направя това.

— Каза ли ви защо?

— Била необходима за работата му.

— А вие? Какво предложихте?

— Да се направи дубликат на дискетата. Той изяви желание сам да направи това веднага и да ми го даде на другия ден.

— Вие отказахте ли?

— Като правило във финансовата ревизия, бях принуден да откажа. Дискетите могат да се изтриват или сменят и често няма как да се разбере каква информация е била изчистена.

— А как реагира той, когато настояхте да вземете оригиналната дискета?

— Той ме умоляваше да не го правя.

— Той какво?

Господин Уайдмън се окашля и се наведе към микрофона.

— Той ме умоляваше да не я вземам. Каза ми, че това, върху което работи, е наполовина свършено и ще му липсват някакви данни, ако я взема. Когато отново предложих да презапиша дискетата в негово присъствие, той ми предложи десет хиляди долара.

— Подкуп.

— Да, така го възприех.

Рей се поизправи и подръпна сакото си. Въпреки че се беше концентрирала върху случая, Марси непрекъснато забелязваше и най-малките му движения — как се изсулваше от седалката, за да се намести по-удобно, как мушкаше палец в колана си.

Добре че Хейзълтън отвлече вниманието й с бавното театрално ставане от стола. Как щеше да обори разкритията на Уайдмън? Той приглади вратовръзката си, поглади брадичка и прелисти няколко документа, усмихвайки се на себе си, сякаш имаше някаква информация, която бедните заблудени съдебни заседатели нямаха.

Съдията се намеси.

— Съжалявам, господин Хейзълтън, не съм сигурен, че днес ще имаме време за това. Бихте ли се съгласили да го отложим за първа точка утре сутрин?

Драматичното начало на Хейзълтън бе осуетено. Прехапал устни, той презрително измерваше свидетеля с поглед.

— Искрено се надявам, че утре сутрин ще можем да получим още няколко разбираеми отговора от свидетеля. Не зная как се чувстват съдебните заседатели, но от лекцията му за компютърното прехвърляне на фондове ми се зави свят. В счетоводството, изглежда, има почти толкова шаблони за замазването на истината, колкото и в компютърния бизнес. Сега, когато и двете са свързани, тук, в съда, никога няма да може да се чуят откровени и честни думи.

— Благодаря за редакторската забележка — изръмжа съдията. — Встъпителните речи бяха вчера. Да смятам ли, че ще си починем до утре?

— Да, Ваша Светлост.

Съдията удари чукчето.

— До утре в осем часа.

* * *

Нямаше сутрин през останалите дни от седмицата, в която Марси да дойде по-рано от осем без пет, отбеляза Рей. На обед или отиваше в работилницата си, или обядваше с другите съдебни заседатели. Отбягваше го по всякакъв начин.

Но Рей я познаваше. Това, което бе намислил, можеше да й се стори ужасно непростимо, но нямаше да си позволи да се разправя с него пред други хора. Ето защо я спря до закачалката в петък следобед, когато съдебните заседатели си тръгваха.

— Докога ще продължаваш да се държиш така? Да се правиш, че не съществувам?

Никой не извърна глава. Като съдебни заседатели те бяха станали експерти по слушането.

— Няма за какво повече да говорим — каза Марси тихо и кротко. Владееше се напълно.

— Искам да поговорим за това, което стана онази вечер.

Съдебните заседатели, които бързаха припряно да си тръгнат за уикенда, изведнъж започнаха да забавят движенията си и да се мотаят. Не беше честно от негова страна, но четири дни Рей беше размислял, залагал и преценявал риска. А през четирите нощи бе преживявал отново възбудата, която тя бе предизвикала у него. Не беше в настроение да играе по правилата. Трябваше да остане с нея насаме, това беше единственият начин, по който двамата знаеха да общуват.

— Тук ли ще говорим, или ще идем на някое по-усамотено място?

Марси болезнено съзнаваше, че хората започнаха да се струпват около тях и гневно го изгледа. Той я манипулираше и тя искаше да му покаже, че разбира това. Номерът нямаше да мине. Нямаше да я спечели по този начин. Разгневена, но привидно спокойна, Марси отвърна:

— Можеш да се отбиеш в ателието.

— Кога?

— Когато искаш, господин Крейн. Ние винаги сме отворени за клиенти. — Като премина през скупчените заседатели, тя тръшна вратата след себе си.

След няколко минути Рей остана сам. Не ликуваше. Не празнуваше. За миг се почувства прекалено уморен, за да прави планове. Стараеше се отново да я спечели, както би трябвало да направи преди десет години. Този път нямаше да се прокрадва тайно, нямаше да има среднощни срещи. Имаше само едно предимство. Щеше да играе без правила. За щастие никой досега не беше казвал, че в любовта всичко е почтено.

* * *

Марси почти беше успяла да си внуши, че всички тези приказки за счетоводство бяха причината да се зарови до гуша в документацията на компанията си. Започваше много лесно да лъже. Ако човекът искаше да разговаря, можеше да го стори. Би трябвало да се справи с разговора. Надяваше се, че ще може.

Не беше ли използвала и преди същата стратегия? А всичко стана прекалено бързо. Не беше ли винаги така с Рей? Не се ли страхуваше от силата на страстите, които бяха еднакво неудържими и у двамата?

Щеше да премисли пак. Беше неделя вечер. Бяха минали шест дни от безсрамната сцена в стаята на съдебните заседатели. Все още се изчервяваше при спомена. Определено той бе виновен за всичко.

— Имаш ли нещо против да вляза?

Тя почти подскочи. По дяволите! Ако така реагираше на гласа му, каква надежда й оставаше, че ще се справи с допира му?

Марси продължи да гледа в документацията. Напоследък работеше до късно през нощта, за да може да се изтощи и да заспи по-лесно. Иначе сънуваше Рей.

— Малко е късно.

— Надявам се, не е твърде късно.

Марси настръхна, разбрала смисъла на думите му.

Сенди стремително излезе от един страничен офис с по чаша прясно кафе във всяка ръка.

— Може да ти правя компания, ако си решила да се преумориш до смърт. Това трябва да е достатъчно силно, за да издържим половината нощ будни. О! — Тя остави линийките и без усилие продължи на друга вълна: — Може би две чашки са напълно достатъчни. В края на краищата може и да не оставам.

Сенди съвсем ясно предлагаше да играе ролята на възрастна придружителка на младо момиче. Марси трябваше да реши дали да приеме или откаже. Знаеше, че собствената й гордост й пречеше, но през целия си живот се беше оправяла по начин, който се ласкаеше да смята за разумен и зрял. Точно сега не можеше да моли за помощ. Това беше нейна битка. Трябваше да я води сама. Въпросът беше, че не знаеше дали за да бъде победата нейна, трябваше да отпрати Рей, или да го задържи.

— Достатъчно много стоя, Сенди. Благодаря ти за помощта.

Сърцето на Марси лудо заби, щом колата на Сенди заглъхна в далечината. Рей стоеше в далечния край на стаята и се мотаеше безцелно — точно както първия път, когато беше дошъл. Погледът му се стрелна към стълбището от груби дъски.

— Имаш ли нещо против да погледна?

Марси поклати глава. После го последва горе.

— Тук, горе, си е все същото. Склад за превозни принадлежности.

Няколко сламки бяха пръснати по небоядисания дървен под. Рей подритна една.

— Истинско чудо е, че никога не ти се забиват трески.

Марси се окашля, пренебрегвайки намека.

— Смятам, че ти дължа извинение. — Дължеше му много повече.

— За какво?

— Че едва не те зашлевих миналата седмица. Никога не посягам. Не мога да разбера какво ме прихваща… — Когато съм в близост до теб, си каза на себе си.

— Показваш характер, но невинаги. — Той изсумтя, без да я погледне.

Прозвуча като укор. Марси го остави без отговор.

Той оглеждаше старите сбруи, които висяха от рафтовете, подковите, забити по гредите. Клекна и посъбра стиска слама в ъгъла, под един малък мръсен прозорец.

— Не става кой знае какво легло от това, нали?

— Рей.

— Странно как миризмите навяват спомени.

— Знам. — Усещаше това винаги, щом седнеше до него в ложата на съдебните заседатели и вдъхнеше одеколона му. Картините, които този аромат предизвикваше, бяха доста шокиращи — те я държаха нащрек, настръхнала, съзнаваща непрекъснато неговото присъствие.

Рей вдишваше бавно. Сърцето му забави ритъм, но чаткаше силно, като тропот от конски подкови. Поне за това се беше съгласила с него. Той почти усети миризмата на нафта от градинския трактор под тях, долови шумоленето на гълъбите над тях, видя Марси отново на деветнайсет как съблича блузата си на лунната светлина.

— Мястото по-малко ли ти изглежда? — попита тя. — Открих, че когато се връщам някъде…

Той поклати глава и се изкашля силно.

— Може би по-празно. Няма бали със сено. — Погледна прозореца. — И по-мръсно.

— О, не! — веднага реагира тя, но се овладя. Кой знае защо, не й се искаше да го изкарва по-мръсно.

— Звукът е различен — допълни той и се изправи. Тръгна към нея. Тропането от токовете на обувките илюстрира думите му.

— Какво искаш да кажеш? — Застанала на най-горното стъпало, тя не можеше да отстъпи, без да започне да слиза надолу.

— Гласовете са различни. Почти отекват. — Той направи още една крачка към нея и като я хвана нежно под лакътя, я отдръпна встрани от стълбището. — Свързвам това място с шепот и нежни думи. Но думите винаги звучат по-различно на тъмно. Понякога дори се питам дали означават същото.

— Светлината винаги въздейства добре тук — припряно добави Марси, без да има нужда. Тя отиде до прозореца. — Ще стане добър мострен магазин за тапети. Смятаме да се захванем и с такава дейност. А може би от него ще излезе една прилична таванска стая.

— Не смятам, че това, заради което се качвахме тук, би могло да се нарече прилично, Марси.

Тя трепна. Той беше твърдо решен да я накара да си спомни, като се приближи до нея.

— Често ли идвате тук? — тихо попита Рей. Беше шега, тяхната шега, родена след десетина тайни срещи. „Тук“ означаваше речният бряг, гората, високите живи плетове, които ограждаха западната градина, навсякъде, където се срещаха. Означаваше и това място.

Той прокара длани нагоре-надолу по раменете й. Марси вдишваше учестено уханието, което се носеше от него — остро, мъжко, на мускус, на нещо истинско.

— Ти свали блузата си. Беше първият ни път — дрезгаво каза Рей. Дъхът му галеше страната й. Напомняше й за слама, за ароматна канадска ела и влажната конюшня. — Ти ме погали. За пръв път докосваше мъж.

Тя помнеше. Звукът на дръпнат цип, издрънчаването на разкопчан колан. Стояха голи и той я остави да го разгледа. После сложи ръце върху тялото си.

— По-смело, погали ме.

Тя се бе забавила върху лицето му. После опипа раменете и гърдите му. Осмели се да обхване кръста, дори бедрата му. Но неговата ръка бе тази, която постави нейната в центъра. Нейният настойчив учител.

— Марси — смъмри я след малко, — само здрасти ли ще правим?

Тя се изкикоти. Той се засмя. Не знаеше дали има мъже, които да се смеят така в такъв момент.

Чак по-късно, доста по-късно, бе започнала да го търси пипнешком в тъмнината и да показва нетърпение за още любов. Вече нямаше нужда от инструкции. Изненадана беше от желанието и нуждата, на която той откликваше отново и отново.

Сега, в склада за превозни принадлежности, тя със стиснати в юмруци ръце го попита:

— Защо се връщаш?

— Желая те.

Тя замръзна, когато я целуна.

Държеше устата си затворена. Нямаше значение. Той не бързаше, опитваше устните й. Имаше възможност да ги захапва леко и игриво, да ги смуче и изследва. Страните й бяха меки като коприна. Вдъхваше уханието на косата й, което се разнасяше още по-лесно от топлината, като парфюм зад ухото й. Той целуна и него, заслушан в учестеното й дишане.

— Толкова ли те плаша?

Устата й бе суха, сърцето й отекваше в гръдния й кош като в празна стая.

— Не е толкова просто.

— Легни отново с мен и ще разбереш.

— Не! — Тя го отблъсна. Той почти не се помръдна. Но магията бе развалена. — Има разлика между носталгия и възбуда.

— Има ли? И при двете е нужно желание, каквото нямаме. Можем да го имаме отново, Марси.

— И ти с удоволствие ще си предложиш услугите. — Тя самата не хареса как прозвучаха думите й, не одобри отчаянието в тях.

Изтича надолу по стълбите. Рискуваше да й се забият тресчици, като плъзгаше ръце по перилата. Затвори рязко една счетоводна книга и започна да гаси осветлението.

— Ако смяташ, че мога да бъда така безцеремонна с човек, който е почти непознат…

— Някога беше такава.

Тя натисна едно копче и още една лампа угасна.

— Онова беше различно.

— Защо?

— Нужен ми бе учител.

— А сега какво ти е нужно, Марси? — Тихите язвителни думи достигнаха до нея в отделния офис.

— Да бъда цинична, пресметлива и да си начеша крастата с теб, това ли искаш да чуеш? Мисля, че предложението ти мирише на гнило.

Кратката му ругатня прозвуча също така грубо, както гласът й.

— Или ще продължим, или ще приключим завинаги.

Той я хвана за ръката, когато тя посегна да вземе палтото си. Стояха неподвижно в единственото светло петно в стаята. Тъмнината наоколо ги обгръщаше заговорнически.

— Докажи ми, че греша. Покажи ми, че споменът е по-добър от всичко, което би могло да има между нас.

Предизвикателство, насмешка. Само ако знаеше колко силно й се искаше да се вслуша в настойчивите му думи, които той шепнеше в тишината.

Външната врата бе надута от влагата и изскърца при отварянето. Тя порови в чантата и намери ключ, с който да заключи.

— Пътуването в алеята на спомените завърши.

— Защо бягаш?

— Защо ме притискаш? — Тя почти не можеше да си поеме въздух. Не знаеше откъде дойде това вълнение. — Това е всичко, което имам сега. Не виждаш ли? Когато имах теб, аз — аз почти се отказах от всичко. И за какво?

— Почти? Каза ми да си тръгна.

Гласът едва се чуваше от бръснещия вятър.

— И ти веднага се съгласи.

— Ти си момиче, което решава само. Не мислех, че има смисъл да споря. — Започна да мисли, че сигурно бе имал шанс тогава. Би могъл да го забележи, ако не беше толкова сигурен, че не е подходящ за нея.

— Бях на деветнайсет години, Рей. — Тя спря, задавена от сълзи. Преди да продължи, бе овладяла отново гласа си. — Щях да те последвам навсякъде, да зарежа всичко. Аз, разумната, спокойна, зряла Марси. Дори и да си ме искал, не се постара да го докажеш.

Въздъхна, сякаш примирена с горчивата истина. Тръгна към къщата. Не очакваше да я последва.

Въпросът, който той бе обявил за маловажен, не бе спрял да го преследва. Трябваше непременно да научи отговора.

— Попитах те преди дали изобщо си ме обичала. Не ми отговори.

— Смятах, че е повече от очевидно. Бях полудяла по теб. Полудяла, пристрастена, готова да се откаже от плановете си, от очакванията на родителите си, от всичко. Може би стана по-добре, че се разделихме. Щях да те следвам навсякъде като странстващ фермер.

— Не бях толкова беден.

Марси се усмихна нежно, като долови чувствата на наранена гордост.

— Ако се бяхме оженили, нямаше да станеш по-богат.

— Затова ли мислиш, че те исках? За парите ти?

Каза исках, а не обичах. Марси премигна, за да спре сълзите, които напираха в очите й.

— Казвам само, че можеше да свършим, като се опропастим взаимно.

— Глупости! С жена като теб бих могъл…

— Би могъл какво? — Тя рязко спря и се обърна към него. Заболя я прекалено много. В момента искаше само да влезе в къщата, да затвори вратата и да си изплаче очите, без да мисли защо. — Би ли могъл да основеш компания без мен? Да натрупаш милиони? Така или иначе си успял. Моля те, спри да ме преследваш заради миналото, заради това, което съм чувствала или което ти си направил. — Не знаеше, но все още не смееше да го пита, не и с облени в сълзи страни. — Много по-лесно би било, ако просто си тръгнеш. Моля те, върви си.

Той го стори. Знаеше, че не би искала да вижда сълзите й. Мразеше се, защото беше безпомощен да ги спре.

* * *

Утрото на понеделника настъпи твърде рано за Марси. Трябваха й поне още шест часа, за да си почине. Беше замаяна и ядосана. Прекарала бе половината нощ, преосмисляйки целия си досегашен живот. Само киселите забележки на съдията Роузън към закъснелите съдебни заседатели я пришпориха да напусне леглото.

Пристигна в съда в седем и тридесет, а Рей — в осем без пет. Тактиката й беше позната. Мислено му присъди една точка, после веднага му я отне поради липса на оригиналност. Щеше да се прави на недостижим. Може би бе различил стоманения блясък в очите й, когато на два пъти й позволи да срещне погледа му.

Бе признала, че го беше обичала. Той не бе казал същото. Избухването в сълзи едва ли беше някой от любимите й начини за постигане на целта. Всъщност не помнеше кога за последен път бе плакала. Може би на осем години.

Много добре. С това беше приключено. Но не и с тях. През изминалата нощ бяха се държали много по-откровено, отколкото през последните три седмици.

Някъде към три и половина сутринта беше открила, че е жена, която се плаши от всяко чувство, което не може да се контролира. Ако отпратеше Рей пак, щеше да й бъде по-лесно. Нямаше да се тревожи отново, да плаче, както предишната нощ, или да се забърква в невероятно смущаващи емоционални истории. Нито пък да рискува някога да бъде толкова възторжено щастлива. На осемдесетгодишна възраст щеше да си припомни изминалите години и щеше да каже, че никога не е ставала смешна заради някой мъж. И порядъчният й, лишен от смисъл живот щеше да й послужи за доказателство.

Марси гледаше ливадите от прозореца си. Искаше нещо повече от това. След десет лишени от всякакви чувства години имаше шанса отново да обича, да се смее, да рискува. Желаеше този риск.

— Може пък отново да се получи нещо между нас — каза тя и дъхът й размърда ефирните пердета. Можеше и да не я обича така всеотдайно, както тя бе способна да го обича. Но нима има риск в това да знаеш всички отговори предварително? От сега нататък щеше да поема рискове.

Щеше да преследва мъжа, който й бе учител в любовта. Сега щеше да я научи как да спасява чувствата си, а не да ги осакатява. Научи ме, Рей. Покажи ми къде сгреших.

Зората стопи сивата мъгла на хоризонта, а тя се усмихваше. Стана й едва ли не мъчно за Рей Крейн. Деветнайсетгодишната нямаше нищо общо със зрялата жена, когато ставаше дума за постигане на желаното.

* * *

— Единайсет, дванайсет — отброи съдебният пристав. — Съдебните заседатели биха ли заели местата си, моля?

Марси не се тревожеше. Имаха още една седмица. Щеше да го хване в коридора, до закачалката, по време на обеда. И щеше да го притисне до стената.

Но първо трябваше да приключат с делото. Тя се поспря, преди да изкачи стъпалото към ложата на съдебните заседатели. Рей почти се блъсна в нея. Не й предложи ръка, за разлика от съдебния пристав. Марси се забави за част от секундата, после с вирната брадичка отиде царствено до края и седна самодоволно на мястото си. Грейс Кели едва ли би могла да се държи по-невъзмутимо. Косата й бе пусната и сресана назад, всеки кичур поставен на мястото си. Костюмът беше „Шанел“, бял със златни копчета. Чорапите бяха от най-фина коприна. Тя бавно кръстоса крака. Погледна към масата на ответника, към тази на ищеца и накрая към Рей.

Погледът му рикошира от краката й към сияйната усмивка на лицето й.

— Добро утро — каза тя.

Той стисна зъби така силно, че на челюстта му изпъкна една вена. Тя докосна крака му. Той подскочи като ужилен.