Тери Лоурънс
Страст без край (5)

5.

Ударът на съдийското чукче прозвуча като изстрел и отбеляза края на разискванията през първия ден. Съдебните заседатели бързо се разотидоха, като почти в хор си размениха по едно „До утре“.

Пред закачалката, където се изчакваха, Рей се пресегна над Марси и взе сакото й.

— Позволи ми…

Тя мълчаливо го поздрави за хитрия ход. Не можеше да си тръгне, без да се приближи до него. Някога си мислеше, че умее да направлява действията му. Но направляваната, и то съвсем майсторски, се оказа тя. Но този път нямаше да му се даде. Като си спомни за новото си решение, с готовност пристъпи в прегръдката му.

— Благодаря ти.

Бяха последните в стаята. Ръцете му останаха върху раменете й. Сега или никога, Марси. Тя си пое дълбоко въздух и се обърна към него. Стана й приятно, като забеляза как погледът му потъмня, щом вдигна очи към лицето му. Пристъпи към него.

— Смятах, че искаш да си говорим за секс. — Тя си играеше с огъня. Едно мъничко, беззащитно кътче от сърцето й се примиряваше с факта, че едва ли щеше някога да разбере дали я бе обичал. Но сега трябваше да провери дали жената в нея е способна на неща, на които момичето не е било, като например да целуне Рей Крейн и да си тръгне, без да й се случи нищо.

Пристъпи напред, докато се докосна до сакото му. Беше гладко избръснат и тя усети едва доловимия мирис на одеколона му. Ръката му ухаеше свежо на сапун.

Той вирна брадичка. Очите й се спряха на гърлото му. Не й отговори.

— Ти си нервен? Не може да бъде, Рей. — Докосна го с ръка, прокара пръсти по ревера му, отклони се за малко върху ризата и усети топлината на тялото му. — Костюмът не е за човек като теб, както и седлото не е за дивия жребец — дразнеше го тя с подкупваща усмивка.

— Така ли смяташ? — Той изправи рамене отбранително.

Тя започна да дърпа възела на връзката му надолу, докато единият й край се развърза.

— Трябва да призная, че доста добре си се приспособил. Човек, който те среща за пръв път, ще помисли, че си роден за костюм.

— Ти ме помниш съвсем различен.

— Мисля, че и двамата помним доста неща по-различно. В това може би е нашият проблем.

— Значи не говорим за секс. — Той прокара пръст по бузата й. — И ти помниш всичко като мен. Затова и бягаш.

Дали затова затваряше очи всеки път, когато я докоснеше? Отвори ги с усилие на волята. Той я предизвикваше. Гласът му беше тих и дрезгав. Този път тя не бягаше. Той беше като опъната тетива — тя имаше намерение да го огъне или да го счупи.

— Как ме помниш, Марси?

— Без седло, необязден — каза пресекливо тя.

Той стисна зъби. Разроши с ръка косата й и хвана главата й в ръце.

— И така можем…

— Да опитаме.

Той се поспря, проверявайки почвата, преди да поеме инициативата.

— Искам и ти да го знаеш.

Тя се усмихна истински този път. Устните й се разтвориха и въздъхна през смях.

— Какво смяташ, че правя тук?

— Искрено се надявам, че знаеш — изстена той и я притисна към себе си.

Устните му потърсиха нейните. Едната му ръка я прихвана през гърба. Мускулите й се стегнаха при допира, после се отпуснаха и отново се стегнаха.

Тя почувства, че е възбуден. Това й хареса, но същевременно я разсейваше. Искаше да мисли за него, колко бе висок и как трудно беше да обвие с ръце шията му. Беше напрегната. А, ето какво бе търсила — гола плът над разтворената му яка. Притисна устни в ямката на шията и го чу да изстенва. О, да, тя се владееше. Нарочно бе избрала тези действия, слабостта в краката й също бе нейно решение. Топеше се, но това не означаваше, че се предава.

Трябва да запазиш самообладание, предупреди я някакъв вътрешен глас. Докато траеше тази целувка, всичко се завърташе така бързо, че тя почти забрави да контролира нещата.

Желаеше го.

Той я притисна в ръба на съдийската маса, а с крака си избута един стол настрана. Тялото му беше прилепнало о нейното. Нямаше смисъл да се правят, че не разбират какво ставаше между тях. Учестеното му дишане, глухите стонове подсказваха как му въздействаше тя. Той хвана лицето й в длани.

— Марси! — Дрезгаво, но настойчиво прошепна името й. Парфюмът й го замайваше, от топлината на тялото й го избиваше пот. Проклет костюм. Беше облечен с твърде много дрехи. Тя също. Подплатата на костюма й беше с цвят на шампанско — като косата й. Сините й очи блестяха трескаво. Устните й бяха разтворени и влажни, косата разрошена, но все още прибрана с много фиби. Носеше я вдигната високо, помисли Рей. А мъжът, който трябваше да я развърже, беше той, единствено той.

Сложи ръце на талията й и я вдигна върху масата. Очите й се разшириха от изненада. Той мушна коляно между краката й.

— Не ме спирай, Марси!

— Тук!

Това изражение му беше познато. Тя беше шокирана, но и възбудена. С него бе готова на всичко. Никоя друга жена не беше предизвиквала у него такъв прилив на сила, такъв адреналинов шок.

— Направи го. С мен.

Едната му ръка придържаше гърба й и я притискаше към него. Другата тръгна по бедрото, под полата, все по-нагоре. Той преглътна шумно.

— Кажи ми, че единственото, което прегражда пътя ми сега, е само дантела.

Кръвта пулсираше в ушите й. В главата й вихрено се сменяха чувства и съмнения, но над всичко звучеше гласът му, а в него прозираше неудържима страст. Сега не можеше да го погледне, не и ако искаше да държи нещата под контрол.

Прокара пръсти по гърдите му, надолу, чак до затоплената метална тока на колана. Не биваше, не биваше, не и тук. Въпреки това не можеше да се спре. Как да овладее нещо, което бе така неудържимо!

— Хм!

Нужно им бе известно време, за да възприемат този звук, след което замръзнаха вцепенени.

— Ще заключвам стаята вече. — Съдебният пристав отметна един лист от бележника си, сякаш търсеше нови инструкции в него.

Рей се отдръпна така, че да прикрива Марси, която бързо събра колене. Щом мушна блузата в полата и се пооправи, той безмълвно я свали от масата. Но не я пусна. Остави съвсем малко пространство между него и ръба на масата, за да не му се изплъзне. Погали я по косата. Накара я да го погледне отново в очите. Това, което видя в тях, противоречеше на нежния му жест. Още не бяха свършили. Рей искаше от нея да не забравя това. Телата им не оставяха място за каквото и да е било съмнение.

— Ще излизаме вече.

— Утре сутрин в осем часа — припомни им приставът.

Марси почти усети усмивката в гласа му.

— Ще бъдем тук. — Рей прозвуча съвсем сериозно. Той й подаде ръка.

Марси почти се изчерви. Беше замаяна, гадеше й се, вътрешно бе разтреперана. Би трябвало да се чувства унизена, засрамена. И наистина се почувства такава, щом съзнанието й се проясни. Но се изненада от разочарованието, което изпита, от това, че някой ги беше прекъснал.

Ето докъде стигаше нейният самоконтрол, мислеше си тя. Ако не бяха спрели, ако човекът беше дошъл десет секунди по-късно… Не искаше да мисли дори какво би станало.

Вън ги посрещна свежият мартенски вятър. Рей закопча копчетата на сакото си. Марси не посмя, ръцете й трепереха твърде явно. Тя се загърна, като стискаше яката на палтото с една ръка.

— Ще те заведа до колата ти — каза Рей. — После ще те последвам до дома ти.

Тя се спря. Снегът падаше около тях. Бяха застанали в оранжевия ореол светлина на една улична лампа. Беше се здрачило. Марси си пое дълбоко въздух, но това не успокои галопиращото й сърце.

— Това, което направих там…

— Което ние направихме — подчерта настойчиво мъжът.

Марси го изгледа гневно. Той беше инат. Как можа да забрави това? Явно бе забравила доста от отрицателните му качества. Шофирането му, пълното безсрамие, което проявяваше. Би направил всичко, без да се интересува кой ще научи. Липсваше му всякакво чувство за благоприличие.

— Което ти направи, бих могла да уточня.

Той се усмихна накриво. Тонът му беше почти присмехулен.

— Да не искаш да кажеш, че съм се възползвал от теб?

— Смяташ, че знаеш какво правиш, нали?

— Някога ме накара да повярвам, че съм експерт в това отношение. Макар да нямаше с кого да ме сравняваш.

Той я последва, докато прекосяваше паркинга.

— Да не би да твърдиш, че това е било просто щастлива случайност?

— Ти ме целуна за здравей, сметнах, че мога да ти отговоря със същото. Заради едно време. — Беше доста близо до истината, но прозвуча безсмислено, както смехът му.

— Заради старото приятелство ли, Марси?

Тя продължаваше да върви.

— Марси! — Той я сграбчи за ръката. Тя едва се удържа на заледения тротоар. — Една целувка по бузата е напълно в духа на едно старо приятелство. Но ако това, което направи сега, е твоят начин за подновяване на старо познанство, не ми се ще да присъствам на някоя юбилейна среща на класа ти.

Това преля чашата! Тя се обърна към него с вдигната ръка. Но движението беше твърде рязко. Кракът й се подхлъзна на снега и ако не беше Рей да я подхване, щеше да падне. Стояха един срещу друг, дишаха учестено и се гледаха гневно. Облачета пара струяха в двете посоки.

— Как се осмеляваш! — Гласът на Марси издаваше колко бе ядосана.

— Бих казал същото и за теб. Искаш да излъжеш за случилото се. Защо не излъжеш за всичко останало? Защо не кажеш, че между нас никога не е имало нищо?

— Никога не се държа така, никога!

— Освен с мен.

Не можеше да го отрече и при това да го кара да й вярва. И двамата знаеха това твърде добре. Той беше мъжът, пред когото тя сваляше всички прегради. С него отхвърляше всякакви задръжки, насаждани от рождение. Но също така той беше и единственият мъж, който някога я беше карал да иска да се обърне и да избяга.

С голямо усилие успя да му каже:

— Не желая това, Рей.

— Ако дойда при теб през нощта, ще ме отблъснеш ли?

— Не разчитай на това. — Очите й заблестяха гневно. Тя отключи вратата на колата и я отвори широко.

Той я затвори с разтворена длан.

— Няма да тръгнеш, преди да ми кажеш защо стигна толкова далеч тази вечер!

— Ти ме свари неподготвена.

— Ти също. Винаги ли милваш така мъжете, когато си приятелски настроена?

— За бога, само разхлабих вратовръзката ти.

— И хубавичко ме целуна.

— Млъкни!

Ледът бе разчупен. Лицето на Рей се изкриви в усмивка.

— Не на обществени места. Трябваше да внимавам. Не искаш да те виждат с мен. Какво ще кажат хората?

— Не смей да ми се подиграваш. Не е заради това и ти го знаеш.

Тя се обърна да скрие сълзите си. Въздухът бе студен. Очите й пареха.

— Не обичам да се самоунижавам. А точно това направихме с теб там.

— Значи да изберем по-добро място следващия път?

— И да приключим? — Тя се засмя горчиво и отвори вратата на колата.

Този път той не я спря.

— Ставам луд по теб, Марси. Ненаситен. Никога не съм спирал да те желая. — Ето, каза го.

Моторът запали. Това, че я желаеше, не беше я спряло последния път, защо да се надява сега. Той промърмори някаква грозна ругатня, отправена към самия него. Тя толкова бързаше да се махне, че натисна педала докрай. Той отскочи, за да излезе колата от паркинга.

* * *

Рей откри вратовръзката си смачкана в джоба и я запокити на пода, както вече бе сторил със сакото си. Заобиколи внимателно някакви кашони и отиде до барчето с напитките. Махна златното фолио на една вносна бира и перна капачката. Къщата бе хладна и влажна. Току-що се бе нанесъл. Търсеше нещо за постоянно пребиваване, но сега не беше толкова сигурен, че му е нужно. Може би Дерби беше разумно място за главен офис на „Крейн Корпорейшън“, но тук беше и домът на Марси.

Той крачеше из безличната всекидневна, раздразнен, както винаги, от липсата на порядък или на някакъв личен почерк в новопостроения модел. Беше я получил чрез един приятел строител, който не се плашеше от конкуренция. Къщите не бяха слабост на Крейн и никога нямаше да бъдат. Един хубав апартамент щеше да го задоволи напълно. Щеше да се появи в управлението и да остави строителството на къщи на някой друг.

Това едва ли щеше да има някакво значение, ако той не можеше да накара Марси да му обърне внимание.

Влезе в банята и завъртя крана на душа. От врялата вода се издигаше пара. Когато ризата му падна на пода, бирената бутилка беше вече запотена. Събу чорапите и гащетата, затвори стъклената врата и се стегна да влезе под шибащите горещи струи.

Те не можеха да отвлекат мислите му от все още нестихващата физическа болка. Сега, когато я беше докоснал и вкусил от нея, нямаше никога да успее да я забрави.

Разпери ръце на плочите и се остави на водните струи. Ако неговите намерения имаха някаква стойност, досега щяха да са вече в леглото с Марси и тя щеше да му казва, че го обича, че го желае и че винаги го е обичала и искала. „Продължаваш да си мечтаеш, приятелче.“

Но вместо това, тя го отбягваше, караше го да си тръгва, реагираше само на допира му, на шепота и възбудата, която всеки от тях предизвикваше у другия. Можеше да се добере до тялото й, но не и до сърцето й. Както преди десет години, така и сега.

Тази мисъл го гнетеше. Половин бутилка го чакаше на барплота. Знаеше, че няма да му стигне само една бира.

* * *

Тя пристигна в осем без пет, пет минути преди съдебният пристав да влезе да ги преброи. Кимна на другите съдебни заседатели, но него дори не погледна. Дори когато се занизаха в колона по един към съдебната зала. Единствената й реакция беше, че подскочи цялата, когато той докосна ръката й, за да й помогне да се качи в ложата на съдебните заседатели. След това и той се държеше на разстояние. В два съседни стола, това не беше съвсем лесно.

След няколко минути всички бяха по местата си. Междувременно Рей успя да прецени колко вреда бяха донесли събитията снощи.

Марси беше облякла строг костюм в тъмносиво, на едва забележимо райе. Сатенената й блуза беше с цвят на слонова кост, също като кожата й на определено осветление. Рей добре знаеше кои дрехи могат да служат като броня.

Маникюрът й беше в бледорозово. В съответствие с червилото. Той смело се пресегна и сложи ръка върху нейната. Очите й моментално го стрелнаха. Той поглади с палец розовите възглавнички на пръстите й.

— За човек, който работи с дърво, поддържаш ръцете си много меки. За кого?

Тя се отдръпна и скръсти ръце в скута. С известно усилие гласът й прозвуча безгрижно:

— Ти мазоли ли очакваше?

— От теб във всичко винаги съм очаквал само съвършенство — каза той и отвърна поглед.

Марси искаше съдът по-скоро да започне работа, за да има друг материал за размишления, освен загадъчната му реплика. Съвършенство. Тя се усмихна кисело на себе си и се запита колко ли хора биха сметнали това за обида. Може би твърде често Сенди я бе наричала „ледена царица“, намеквайки с това да се държи малко по-свободно. Но се бе провалила предната вечер. Такъв маниер на държане не й подхождаше. Освен това представата и претенциите й, че може да се владее, бяха рухнали.

И то само заради него.

Марси отбеляза, че Уолтър Стайнбек и неговият адвокат влязоха. И тя донякъде имаше вина за случилото се, а може би грешката бе изцяло нейна. Как да се отнася с Рей Крейн от сега нататък? Да му обърне гръб? Като ледена принцеса?

Съдът откри заседанието и съдията Роузън влезе. Марси бавно въздъхна, намерила временно спасение от мъчителните си мисли и още по-измъчващите я чувства.

— Искам да призова господин Джордан Уайдмън от счетоводната фирма на „Хардимън, Уайдмън и Краули“. — Обвинението започна втория си ден със сковаващите ума обяснения на основни положения в счетоводството и процедурите, използвани от фирмата на Уолтър Стайнбек.

След обедната почивка съдебните заседатели заеха места за следобедната сесия. Марси все още усещаше вкуса на сандвича с фъстъчено масло, който беше хапнала набързо в работилницата. Беше влетяла там с обяснението, че иска да види как вървят нещата.

— Няма те само ден и половина — кисело отбеляза Сенди. — Мисля, че засега се справям.

— Все пак аз съм отговорна за всичко. Кой се е обаждал?

След кафето и сухия сандвич те бяха прегледали всяка по-значителна сметка. Това им отне десет минути.

— Има ли и друга причина да си тук? — прямо попита Сенди.

— Цяла сутрин говориха за сметки. И затова ми се прииска да прегледам нашите счетоводни книги.

— И какво?

Тя сви рамене.

— Къде другаде да ида за обед?

— Няма ли ресторанти за тази цел?

— Стига с този сарказъм. Освен това — Марси вдигна чаша към устните си, — къде другаде мога да получа такова кафе? — Тя го гаврътна и се нацупи. — Какво е това? Има вкус на машинно масло.

— Турско е.

— Не си го предлагала на клиенти, нали?

— Единствените, които сме имали, знаят, че не трябва да молят за кафе. Кажи ми как ти се отразява принудителната близост на Рей Крейн?

Марси погледна часовника си.

— Трябва да вървя.

— Толкова рано? — Сенди вдигна вежди.

— Съдията ще ме заключи отвън, ако закъснея.

— В такъв случай може би трябва да ти слагам наркотик в кафето. После ще мога да поема компанията завинаги.

— Първо, няма да пия достатъчно кафе от твоето, за да ме упоиш. — Марси се усмихна и надяна сакото. Шумоленето на сатенената подплата й навя спомени от предишната вечер. Тя веднага забрави какво беше второто. — Имам за какво да мисля и без такива служебни интриги.

— Особено когато интригите в съдебната зала са далеч по-интересни — измърмори Сенди, докато Марси се отправяше към вратата.

* * *

Отново в съдебната зала, Марси потисна раздразнението си. Откак бе основала „Образци от миналото“, цялата й енергия бе отдадена на компанията и почти не бе излизала с никого. Откъде разбираше Сенди, че този мъж е нещо по-различно за нея? За човек, който се смяташе за емоционално сдържан, самата мисъл, че е прозрачен за околните, бе смущаваща. Едно беше да си уязвима в компанията на приятели, съвсем друго бе да си беззащитна с мъж като Рей Крейн.