Тери Лоурънс
Страст без край (3)

3.

Това беше само една обикновена целувка, нищо повече. Марси не се съмняваше, че той не влага друг смисъл в нея. Но не разбираше защо сърцето й биеше така силно. Когато отвори очи, той вече се отдалечаваше. Обзе я страх, че отново ще напусне живота й.

— Рей! — задъхано го извика тя.

Мъжът се спря до камината. Даже и изправена на пръсти, Марси едва бе достигнала горния ъгъл на решетката, за да го изстърже, а той само вдигна ръка и погали светлото дъбово дърво.

— Добра работа си свършила.

Нима отново се опитваше да води непринуден разговор? Жената пак затвори очи и се опита да се отърси от въздействието на целувката му, от одеколона му, от спомена си, от огромното чувство на съжаление, което заливаше сърцето й. Беше невъзможно да върне нещата. Тя се стегна. Би било унизително, ако той разбереше колко силно й се искаше да го направи.

— Беше в една почти разрушена къща — събра кураж да изрече, без да издава чувствата си. — Със Сенди успяхме в последната минута да се свържем със собственика и да измъкнем всичко, което има истинска историческа стойност.

Той я наблюдаваше в огледалото на камината.

— Решетката е великолепна. Някои хора биха построили цяла къща около такава камина.

— Значи често извършваш подобни услуги.

— Обичам да спасявам стари неща.

— За да ги караш да изглеждат както едно време, така ли, Марси?

Тя отмести очи от ръката му. Погледите им се срещнаха. Не й беше трудно да си спомни как тази ръка бе галила тялото й — изучаващо, с възхищение и любов. Дали това бе означавало нещо за него?

— Някои неща не могат да се възстановят. — Гласът й бе толкова тих, че едва се чуваше.

— Доброто дърво винаги си струва да бъде спасено. Разбира се, с тези антики, които имаха родителите ти, е нямало нужда да рендосваш надълбоко, за да откриеш доброто качество, нали?

Тя настръхна. Защо, защо толкова добре знаеше какво да каже и да я предизвика? Връщаше се в живота й така спокойно, както го бе напуснал. Целувката му беше толкова нежна, толкова пълна с любопитство и интимност, колкото бе нужно, за да накара сърцето й да препусне в търсене на убежище. И изведнъж — пак тези думи!

— Значи за мен всичко е било лесно, това ли искаш да кажеш?

— Нещо такова. — Откровено и дръзко той я предизвикваше да се нахвърли върху него. Но нямаше да успее да я подлъже.

— Признавам, родителите ми не са имали затруднения при моето отглеждане и възпитание, но това не означава, че всичко ми е било поднасяно на тепсия. След като си тръгна…

— След като аз какво? — Гласът му звучеше приглушено, очите му гледаха сурово.

Овладя се, преди гърлото й да се стегне. Да, беше го отпратила, но той не се противопостави с нищо. Тръгна си, без да се трогне и без да прояви и най-малкото внимание.

— Беше много отдавна — предпазливо каза тя. — Нещата се променят.

— Променят? Тогава обясни ми как.

Вдигна рамене. Не желаеше разговорът да приема друг характер. Трябваше да остане просто обмяна на информация. В края на краищата не можеше да се изтърве и да признае колко наранена се бе почувствала някога от проявената от него студенина.

— Скъпи близки умират във всяко семейство. Парите стават кът. Такъв е животът. Аз се борих сама, за да създам всичко това. Не ми беше дадено в ръчичка.

Той се замисли.

— Добре, тук съм съгласен с теб.

— Не е нужно да се съгласяваш с каквото и да е било. Аз съм сама. Трябва да се грижа за майка си, да се занимавам с къщата и с бизнеса си. Животът ми е изцяло запълнен.

— И ти си изцяло погълната от него.

Би се нахвърлила върху него, ако не беше игривото пламъче в очите му. Думите й бяха прозвучали надуто и самомнително. Той винаги успяваше да й влезе под кожата.

— Има нещо, което пропускаш, това поне разбирам.

Пропуснатото не можеше да се забележи, но тя знаеше, че това не би го възпряло да прави предположения.

— Личният ми живот…

— … е запълнен също, сигурен съм. — Той се облегна назад и кръстоса ръце на гърдите си. — Тогава защо приличаш на жена, която няма такъв?

— Ти съзнателно се държиш грубо.

— Това не беше ли първото, което хареса в мен?

— Не.

— Значи е имало и друго. Поласкан съм.

— Рей, не ми се иска да навлизаме в такъв разговор. Да не ровим в миналото.

— Като в някакъв канал с нечистотии, нали?

— Не! — Тя хвана в длани лицето си. Още един жест, още един жегващ спомен за Рей.

— Винаги успявах да те предизвикам — добави той нежно. Кръстоса крак върху крак и продължи да я изучава. И двамата знаеха колко хубаво им беше тогава.

— Не си спомням такова нещо.

— Искаш ли да говорим за друго?

— Да, моля те.

— Добре. Защо не поговорим за това колко си пасвахме в леглото.

Тя го изгледа гневно и преглътна думите му.

— Ако не спреш, ще те помоля да си тръгнеш.

— Направи го.

— Отивай си.

— Това ми звучи повече като заповед.

— Реших да си спестя любезностите.

— Хайде сега, Марси, не ти е в стила. — Той се ухили и й намигна. — Мисля да поостана още малко. Кой знае, може и да се самопоканя горе в къщата.

Кръвта й замръзна и сякаш слезе в петите.

— Защо, Рей?

Въпросът беше прям. Защо се беше върнал? Защо настояваше да я дразни, да й се надсмива, да я целува?

Би могъл да отговори по няколко начина. Но истината беше, че не знаеше защо. Заради уязвимостта, която бе успял да зърне зад сдържаната й фасада, заради факта, че не беше безразлична към него? Можеше да я ядосва или да я кара да застава нащрек, но поне й въздействаше. Вече не беше някогашният наивник, който със замъгления си поглед виждаше във връзката им несъществуващ романс, но беше решил да я накара да говори за онова време.

Той погали една врата от черешово дърво.

— Не съм ли ти казвал, че да се грижиш за дървото е като да правиш любов? И за двете неща са нужни допир, влага, пазене и нежна любов и грижи.

— Не — излъга тя.

— Лошо. Мислех си, че това е една от безпогрешните ми реплики. — Този път в очите й безспорно се появи искра. Той искаше да искрят.

— Има ли ефект? — попита тя.

— Много пъти.

Устата й се стегна и ъгълчетата й увиснаха надолу. Беше попаднал в целта. А не трябваше. Интимният му живот не беше нейна работа.

— Ако искаш да видиш къщата, заповядай.

Той не помръдна от мястото си до камината. След малко се поокашля.

— Твоята къща?

— Моята. Бащината ми къща. — Махна с ръка към имението Корвил.

Не приличаше на учтива покана. Рей знаеше как стават тези неща. Само едно възражение и щеше да му покаже вратата.

— Не мисля, че родителите ти ще ми се зарадват много.

Странно усещане премина през Марси, като разбра, че той не знаеше за родителите й.

— Татко умря преди няколко години, а мама е в старчески дом. Преместихме я точно преди Коледа.

— Сигурно й е било тежко.

— Тя почти не го осъзнаваше.

— Съжалявам, Марси.

Отново смяташе да я докосне, да изрази съчувствието си. Не би могла да се справи този път. Трябваше да предприеме нещо. Изключено беше да плаче в прегръдките му.

Беше й много тежко, но бе плакала винаги сама. Изведнъж всичко й се стори по-скоро тъжен факт от живота, отколкото някакво постижение, до което се бе добрала със собствени сили.

— Разделяме къщата на шест апартамента. Аз живея в единия, останалите ще бъдат продадени. Това е единственият начин да запазим къщата с възможно най-малко промени в оригиналния й вид. Никой няма да я купи цялата.

— Опитвала си да я продадеш ли?

Тя не отговори веднага.

— Ще ти покажа докъде сме стигнали с нововъведенията.

Тя опипваше плитката си с наведена глава и притворени очи. Пъхна измъкналите се кичури обратно на мястото им. Беше несъзнателно женствено движение. Тези дребни, неочаквани жестове имаха най-голяма власт над Рей и предизвикваха отдавна забравена болка в него.

Тръгнаха надолу по пътеката. Рей никога не беше харесвал къщата на Корвилови. Може би защото винаги бе влизал в нея от задния вход, момчето работник в любовни отношения със златното момиче. От една плачеща върба върху главите им се посипаха ледени капки. Като завиха зад ъгъла, Рей вдигна яката си, след това погледна нагоре и видя опустошенията.

Земята пред къщата бе разорана навсякъде. През някогашната внушителна морава, от която се виждаше целият Дерби и околността, минаваха дълбоки коловози, оставени от строителните машини.

Рей дръпна връзката си и я смачка в юмрука си. Обзе го неочаквано чувство на задоволство. Той беше преуспял, а ето какво бе станало с къщата на Корвил. Реакцията му беше недостойна, но съвсем естествена.

Боята беше напукана и на шупли, тухлите, с които някога беше павирана алеята — разхвърляни и натрошени. Вместо тях бяха наредили плочи — удобни, представителни, по-евтини за поставяне и поддръжка. Градината от западната страна не съществуваше вече. Мястото беше асфалтирано и превърнато в навес, достатъчно голям да приюти десетина коли. Разбира се, че не можеше да се намери човек в града, който да може да купи всичко това. Кой би могъл да си го позволи?

— Значи, жилищна кооперация?

— Да.

Те отминаваха колона след колона по покритата тераса, докато стигнаха точно пред главния вход. Рей никога не беше влизал оттук. Никога.

— Знам, че сега не изглежда добре — каза Марси с престорена откровеност, — но щом се оформи паркът, боядиса се наново…

— Марси, късно е.

Моля? — Тя бързо се обърна, изненадана от нежните нотки в гласа му.

— Може би някой друг път.

Ясно беше, че не го разбра. Бе погълната от разказа си за неприятностите, свързани със строителството. А той се радваше на всеки обърнат камък, на всеки натрошен стълб. Защо? Нима бе тук, за да разрушава, да размества и променя всичко, докато стигне до неговото равнище? Парливият наплив на противни чувства го обезпокои.

Не беше дошъл да отмъщава. Трябваше сам да повярва в това. Сега тя беше жена, а не безгрижно момиче. От момента, в който я видя, изпитваше желание да я докосне. По дяволите! Беше се поддал на някакво носталгично чувство и я беше целунал. Но това не му стигаше, искаше още. Дали щеше да се задоволи, ако я спечелеше отново в леглото си? Знаеше, че няма. И което беше по-лошо — знаеше, че е решен да го направи.

Рей слезе от последното стъпало. Никога не започваше нещо, без да прецени какво ще му струва.

— Ще се възползвам друг път от поканата ти за обиколка на имението.

Марси отново скръсти ръце на гърди — учтива, сдържана, отново владееща чувствата си.

— Добре, тогава ще оставим за друг път.

— Не ме изпращай. Ще се оправя сам.

Само това каза за довиждане. Миналия път тя беше тази, която го преследваше, докато накрая загуби интерес. Сега той щеше да реши кога да направи следващата стъпка. Но трябва добре да я обмисли, да планира всичко докрай. Щеше да предяви права над всичко, което можеше да му даде. Сега нямаше да се задоволи с по-малко.

* * *

— Защо ще те целува?

Две седмици след като Рей поиска да огледат къщата, Марси се замисли над разумния въпрос на Сенди. Гордостта сигурно беше най-проклетото чувство.

— И аз се питам същото.

— Защо не го попита?

— Май ти си по конфронтациите, а не аз.

— Знам, че не се справяш чак толкова зле. Виждала съм те как преследваш за просрочени сметки. Можеш да събираш пари направо от дърветата.

— Където според Рей Крейн те растат за хора като мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Струва ми се, той смята, че съм го накарала да си върви заради класовите ни различия.

— Защо ще си мисли такова нещо?

— Защото аз поисках да се разделим. — Тя се изсмя кратко и тъжно. — Беше по-лесно, отколкото да му обяснявам истината.

— Била си лудо влюбена в него.

— Толкова ли съм прозрачна за всички?

— Само за най-близките ти хора. — Сенди сложи ръка върху рамото й. — Всички други май се плашат от теб. Заради тази твоя независимост и самонадеяност, за това, че си жена, която може да се справи с всичко.

— Излиза, че съм измамница.

— Не, просто в теб има повече неща, отколкото позволяваш на другите да видят. Не споделяш с всекиго. Ако Рей Крейн знае това, сигурно доста неща си му разкрила.

— Просто се хвърлих на шията му. — Марси съзерцаваше релефната зърниста повърхност на едно старо бюро. — Дори не знам дали ме е обичал. Никога не ми го е писал или казвал…

— О, не! — изпъшка Сенди, застанала до острието на резачката.

Марси замръзна, после бързо каза:

— Какво има?

— Само не ми казвай, че това е една нещастна любовна история, в която майката или някоя зла хазяйка краде писмата ви. Работникът ги намира скрити зад една тайна преграда в библиотеката. И двамата се помирявате.

— Библиотеката ни е без тайни прегради. — Марси се изсмя.

— Семейството ти се нуждае от по-авантюристичен поглед към света. Аз ако притежавах тази къща, тя щеше да бъде натъпкана с тунели и фалшиви бюфетчета. Не е твърде късно. Би трябвало да въведеш такива неща.

— Както и подземия.

— Които да бъдат за хора, които не отговарят на писмени покани като теб. Като стана дума за това, ще дойдеш ли на събирането у нас?

— Не, ако отново се опитваш да ме сватосваш. — Марси въздъхна.

— Честна скаутска, няма да се повтори. Изглежда, че поне за момента цялото ти внимание е погълнато от Рей.

Последва нова въздишка.

— Ех, да беше имало заловени писма.

— Може би наистина те е обичал, но ти така си го наранила, че никога не ти е писал. Да не си му счупила пръстите?

— Може би е било само приятелство. Не се чуваха никакви сватбени камбани.

— Аха, използваш моята метафора. Защо ми се струва, че нямаш намерение да застанеш лице в лице с този господин и да му кажеш всичко както трябва?

— Просто приеми, че нямам. Този път ще се направя, че не съм чула въпроса ти.

Как би могла да й обясни, че не беше заради целувката, а заради неуреденото минало.

* * *

На деветнайсет години всичките й приятели й се подиграваха, че е застаряваща девственица, затова си постави за цел да научи всичко за любовта между мъжа и жената. Въпреки че беше планирала всичко много внимателно, Марсел Люси Корвил не се смяташе за пресметлива, а само за зряла и уравновесена, както винаги до този момент.

Но ето че видя Рей на покрива на някакъв гараж.

Косата му бе чорлава, горният й пласт — златисторус. Джинсите си носеше според модата — опънати и ниско под кръста. Когато се обърна, той се усмихваше и в усмивката му имаше нещо, което я накара да прикове погледа си в него.

— Защо не подсвирнеш? — бе й извикал той. Две трапчинки грееха на усмихнатото му лице.

Тя не се изчерви, нито пък отмести поглед. През онзи ден бе изключително дръзка. Бавно вдигна ръка да засенчи очите си от слънцето. С леко вирната брадичка, дългата й права коса покриваше целия й гръб. Тя я разтърси и отмина.

— Хубава гледка — извика тя през рамо. Сега беше негов ред да я наблюдава.

Когато връзката им се задълбочи, тя често го водеше при приятелите си от местния клуб. Дори да се бе чувствал нащрек в нейната компания, той никога не беше го показал. Притежаваше онази вътрешна сила, която позволява на човек да отминава дребните обиди. Тогава не беше оценила това му качество. Във всеки случай не й беше нужен, за да впечатли някого. Тя го желаеше за нещо съвсем различно. А пък и той толкова силно я желаеше. Марси потръпна при спомена. Нощи и изгреви, тайни срещи и мокра трева.

Тя се изправи и премигна изненадано от пукането в коляното си. Отиде от другата страна на вратата и започна да нанася нов слой лак. Лекото свистене на четката й напомни тихия глас на майка й, припомни й лекото скръцване на леглото, когато седнаха на него да поговорят. Не за секс — разговорът за секса бе проведен още когато Марси бе на тринайсет години. Този бе за съвсем друга отговорност.

Всъщност всички около нея бяха направили това, което им беше по силите, за да се уверят, че ги е разбрала. Тя имаше определено обществено положение. Нейното име имаше много по-голямо значение от нейните желания. Тя беше от рода Корвил.

— Имам си цели в живота, които трябва да постигна — говореше на верандата едно младо момиче в сумрака на ранната лятна вечер.

— Аз нямам ли? За какво, мислиш, работя, ходя на училище. — Той стоеше в долния край на стълбището.

— В моите не се предвижда напускане на колежа.

— Кой те е молил за това? — Бе мушнал ръце в джобовете, стиснал юмруци, за да се овладее. — Само те помолих да се върнеш.

Той изрече думите напористо, но доста тихо. Тя се направи, че не ги беше чула, и продължи:

— Не включват и женитба. Точно сега. Ти самият каза, че бракът ти е бил грешка. Когато хората са толкова млади, това не…

— Този път това не е основание, за да се откажа от брак.

Не смееше да го погледне в очите. Страхуваше се, че ще види болката в тях, ще разбере за всичко, което той искаше от живота и бе решил да има.

— Кажи ми поне една причина за противното.

Тя не направи дори и това, само вдигна рамене и зарея поглед в градината, прегърнала една от колоните. И сега сякаш все още усещаше хладината и твърдостта на бялата мазилка. Тогава й се искаше да бъде точно като нея.

Рей бързо и критично огледа тези поддържани морави, града, който се виждаше целият от имението им, алеята, която водеше към къщата. Изпънал шия, той отстъпваше назад, докато вече можеше да види и балюстрадата на втория етаж. После сведе поглед и очите им се срещнаха. Дълго я гледа.

— Всичко беше ясно от самото начало, нали?

Никой не можеше да отговори на този въпрос, особено мълчаливото момиче на верандата. То стоеше, зашеметено от ефекта на своя план.

Той не се противопостави, беше си тръгнал с наведена глава и приведени рамене, като човек, извървял дълъг път, само за да открие, че е стигнал до края му.

— По дяволите, тогава имах определени задължения — извика Марси в празната работилница. — И без това нямаше да излезе нищо. Щях да съм нещастна и да съжалявам, а рано или късно поне единият от нас щеше да си отиде.

Не се случваше всеки ден да имаш възможността да поправиш грешката си. Тя беше сторила всичко в границите на своята забележителна воля, за да го забрави. Но десет години минаха и осъзна, че това бе по-скоро проява на страх, а не на сила. Той имаше повече власт над нея, отколкото бе предполагал. А тя бе избягала от него.

Сенди се окашля предупредително, преди да влезе, предшествана от лакирания край на парче перваз, който държеше възможно по-далеч от пуловера си.

— Все още ли мислиш за тези неща?

— От тези изпарения започва да ми се вие свят.

Телефонът иззвъня. Марси и Сенди се спогледаха, защото и на цвете ръцете им бяха заети с нещо.

— Аз ще се обадя.

Тя измърмори нещо в отговор и затвори.

— Чиновникът от съда. Трябва да съм там в понеделник в осем часа.

— Какво ще правиш с Крейн? — настоятелно я попита Сенди.

— Мислех, че ще обсъждаме как ще се оправяш сама с работилницата.

— За това вече сме приказвали. Какво ще кажеш за Крейн? — повтори въпроса си Сенди.

Марси въздъхна. Най-близките й приятели знаеха как да задават директни въпроси без заобикалки.

— И аз това мисля.

— Знаех си, че е така.

— Поставих си за цел…

Сенди побърза да довърши мисълта й:

— А той се намеси и обърка плановете ти. Тогава защо да се чувстваш виновна, така ли е?

— Ъ-хъ. Имам нова цел. Трябва да разбера защо се е върнал в града.

— Звучи разумно.

— Може нищо да не излезе.

— Може.

— Може да е тук само по работа.

— Ъ-хъ.

— Не мога да се залъгвам, че съм единствената причина, поради която се е върнал тук. Минало е толкова много време.

— Точно така.

— Това ли е всичко, което ще кажеш?

— Звучи ми, сякаш сама се навиваш.

— Само заради… — Марси въздъхна.

— Какво?

Тази целувка. Защо я беше целунал? Докосна леко с пръсти устните си и усети острата миризма на терпентина. Дали не означаваше нещо? Ръмженето на багера, който копаеше близо до новите навеси за коли, прекъсна мислите й.

— Всичко, което искам, е да приключа с това дело в съда.

— И да разбереш защо се е върнал.

Тя стисна здраво устни. Може би по това как я гледаше или заради начина, по който тя се топеше, когато усещаше погледа му върху себе си, Марси имаше тревожното усещане, че вече знае защо Рей Крейн се беше върнал.