Тери Лоурънс
Страст без край (12)

12.

— Време е за лягане, сънльо. — Марси нежно го целуна по слепоочието. Усети полъха на парфюма й, като се облягаше назад на дивана. — Баща ти спи от един час.

Рей се усмихна и се ослуша да чуе хъркането от спалнята на тавана.

— Той лесно заспива. Така е, след като цял живот си бил само първа смяна.

— Аха, а ти нощна птица ли си?

В съзнанието му изплува картина, в която той стоеше на тъмно пред къщата й и наблюдаваше прозореца на спалнята й. В известен смисъл той все още гледаше нагоре. Защо не можеше да забрави това?

— Защо не изчакаме огънят да изгасне?

Марси се сви в долния край на дивана и мушна пръстите на краката си под неговото бедро.

— А междувременно имаш ли против да се затопля?

Рей усети стягане, вътрешно напрежение. Познаваше тази дръзка усмивка. През по-голямата част на деня се занимаваше с нещо из къщата и отбягваше неизбежното. Беше почти единайсет. Марси нямаше да му позволи да се свива повече. А също и собствената му съвест. Имаше нещо, което трябваше да обсъдят открито.

Рей бе втренчен в пращящите пламъци. Буйният огън, който беше стъкнал, щеше да гори най-малко още час.

— Мисля, че трябва да поговорим — каза той.

Мълчанието на Марси го накара да я погледне. Не беше изненадана, нито обидена. Не изглеждаше и да е нащрек. Леко вирна брадичка и вдигна вежди.

— Да?

Рей свали крака от дивана и подпря лакти на коленете си. Така по-добре можеше да се прави, че гледа огъня.

— За това какво бъдеще има това между нас. Ако те интересува.

Това било значи. Марси преглътна, но успя да го стори безшумно. Той търсеше подходящи думи — какви точно, тя нямаше представа. Бъди приветлива, помисли си тя. Мисли положително. Няма нужда да се паникьосваш още отсега. Но сърцето й биеше бързо и сякаш тези инструкции не стигаха до него.

— Мисля, че имаме обещаващо бъдеще. — Звучеше като годишен отчет. Тя здраво стисна устни.

Рей не каза нищо.

Не й харесваше как се беше втренчил в игривия огън, а тя зъзнеше. Седна до него с подгънати крака. Бедро до бедро, го помилва по гърба и сякаш събра сили от топлината му, без да обръща внимание на напрежението, което долавяше.

— Притеснявала ли си се някога от факта, че не сме свързани с достатъчно общи неща?

— Не. Ние сме доста еднакви по същество. — Тя се изсмя.

— Не виждам такова нещо.

Не виждаше. Защото гледаше не там, където трябва — гледаше в огъня, не в нея, беше се взрял в миналото, а не в настоящето. Марси трябваше да го накара да прогледне.

— Ние сме активни личности. Поставяме си цели и преследваме това, което искаме. И преди се възхищавах на това твое качество — нали помниш, вечерното училище, упоритата ти работа.

— Никога не си ми казвала, че искаш да имаш дърводелска работилница.

— И аз не знаех. Знаех само, че трябва да постигна някои неща.

— Например?

— Ами бях една от семейство Корвил. Това бе свързано с определени отговорности. Но исках да постигна нещо и сама. Проблемът беше да го направя, без да обърна гръб на семейството.

— И при мен е същото. На семейните пикници ми казват, че ще стана твърде важен и ще се отдалеча от семейство Крейн. Голяма клечка.

— Само те дразнят.

— Да, но все пак постигат целта си.

— Няма да обърнеш гръб на хората, които те обичат, познавам те. — Тя плъзна леко пръст по шията му. Разтриваше го нежно и леко го драскаше с маникюра си.

Той потръпна. Искаше да тръсне глава, да остане съсредоточен върху разговора. Хвана ръката й. Задържа я в своята. Ноктите й бяха в идеално състояние — леко заоблени и блестящи. Кожата на ръцете й беше безупречна и контрастираше ярко с неговата — напукана, загрубяла от работа. Колкото и високо да се беше издигнал, никога не би могъл да се сдържи да не грабне чука, ако се намираше на работна площадка.

— Значи и двамата сме лоялни към своя произход, към своите семейства.

— Това имах предвид, като казах общи неща.

Напротив, той смяташе, че в това се състоят техните различия.

— Затова ли се омъжи, Марси? Под натиска на семейството ли?

Марси подпря брадичка на рамото му и едва чуто въздъхна. Надяваше се, че само това ги отдалечаваше един от друг. Да можеше да разпръсне тревогите му.

— Не, нямаше натиск, близките ми не са такива хора. Исках да ги зарадвам, а освен това се заблуждавах, че точно това съм търсила. Че е част от плановете ми за живота.

Рей не беше чувал този израз от десет години. И той беше имал свой план. Беше я помолил да бъде част от него. Бяха деца с дръзки мечти. Тя беше неговата сбъдната мечта. Може би беше крайно време да се осъзнае.

Огънят пукаше и пращеше.

— Убеждавах се, че обичам Брад — каза Марси. Говореше внимателно и не много високо, но гласът й отекваше в ухото му. — Бяхме съвсем един за друг, той никога не противоречеше на целите, които си поставях.

Засмя се тихо и продължи:

— Отне ми доста време, за да разбера, че са ми нужни предизвикателства, че не обичам да играя без риск. Правех тъкмо това, когато се появи ти.

Той се обърна към нея.

— Значи аз съм предизвикателство, така ли?

— Караш ме да изпитвам неща, които е по-безопасно да не изпитвам. Разклащаш основите ми.

Задъханият шепот в ухото му го караше да се усмихва, но от страстните й думи го заболя.

— Караш ме да губя контрол над себе си. Ледената принцеса се разтопява край теб и не казвай, че не си го забелязал. — Тя галеше и стискаше с възхищение бицепсите на ръцете му.

Нещо вътре в него взе да го пари. Тази жена знаеше какво прави. Ухажваше го леко, спокойно, без каквото и да е било усилие. Възхищаваше се от него, не криеше възторга си и всичко това правеше тактично, без ни най-малко да накърни собственото си достойнство. Той се отпусна назад и се облегна на дивана, а тя се намести удобно до него, положила брадичка на дланта си. Изглеждаше възхитително. Едва ли би имало мъж на земята, който не би пожелал да я притежава, да бъде изцяло негова. Защо си придаваше излишна важност и се правеше на по-различен от другите?

— Сега всичко както трябва ли е, Марси? Достатъчно ли съм предизвикателен? Достатъчно ли много пари имам? А какво ще кажеш за представянето ми в леглото — достатъчно добър ли съм там?

Тя бе така слисана, сякаш я бе облял студен душ. Ако я беше зашлевил, едва ли щеше да бъде по-изненадана. На лицето й бе изписано неподправено недоумение. Рей искаше да си вземе думите обратно, но колкото и да съжаляваше, знаеше, че това бе невъзможно.

Тя се отдръпна дотолкова, че да кръстоса ръце на гърдите си, без да докосне рамото му.

— Рей, отново позволяваш на миналото да ни пречи.

— Нямам друг избор, то все още стои между нас. Само дето имам повече пари. Това е единственото нещо, което се е променило.

Не, тя искаше да му изкрещи, по-скоро да изпищи.

Това беше знак, че трябва да се овладее или всичко щеше да свърши с грозна сцена. Много добре. Ако трябваше да залага чувствата си, щеше да го направи. Можеше. Поне това беше разбрала този път. Единствената разлика се състоеше в това, че склонът, който изкачваше този път, бе по-висок и по-хлъзгав, а значи и падането щеше да бъде по-страшно.

— Много съм горда с това, което си направил. Постигнал си много.

— Това какво ни засяга нас? Къде сме ние в цялата тази работа?

Заедно, шепнеше сърцето й.

— Представям си — бавно започна тя, — че живеем в Дерби. Ще установим щаба на „Крейн Корпорейшън“ там, аз ще ръководя „Образци от миналото“.

— Ще се присъединим към провинциалния клуб. Поне на мен ще ми се наложи.

— Но ти вече си член…

— На други два, да. Сега ще членувам и в този на Дерби.

— Можем да живеем в моя апартамент. — Забеляза, че челюстта му се стегна и че сви юмрук. Знаци, сигнали, защо не успяваха да изкажат това, което мислеха. Изглежда нямаше думи за това. — Може да помислим да построим нещо друго, ако предпочиташ.

— Имението Корвил е твоят дом.

— Веднъж вече го обявих за продан.

— Марси!

— Добре, бих искала да остана. Обичам го. Но теб обичам повече. — Думите я задавиха. Трябваше да се сети за друго, което биха могли да споделят. — Обичаш ли децата?

— Да.

— Аз също. Аз съм последната издънка на рода Корвил, но ти имаш повече от достатъчно роднини за компенсация. — Засмя се с надеждата, че той ще се присъедини.

Направи го, но смехът му беше кратък и тъжен.

— Поне на това съм богат.

— Богат си на много неща — прошепна тя.

— Сега съм.

— Винаги си бил.

Той не каза нищо. Пулсът бучеше в ушите й.

— Оставих те преди. Не се ли тревожиш, че може да се случи отново?

— Онова бе донякъде по моя вина.

— Каза ми да си вървя и аз си тръгнах.

— Накрая сама си причиних мъка. Питах се как може да си ме обичал и да си идеш просто така.

— Аз се чудех какъв мъж е този, който би си тръгнал без борба. Такъв, какъвто бях тогава…

— Рей, кажи ми какво има?

— Може би съм все още такъв. Неспособен да оправдая надеждите, независимо колко се старая.

— Не е вярно!

Погледът му беше като милувка — от косата, към страните, после устните й. Милувка за сбогом.

— Поне преживяхме това.

Марси искаше да преглътне сълзите си, да тича, да се бие. Той беше толкова спокоен, сдържан. Отдалечаваше се все повече от нея. Независимо от усилията да го задържи, й се изплъзваше.

— Какво да направя, за да те убедя? Да хвърлям? Да чупя? — Знаеше, че повишава тон, но трябваше някак си да го настигне. — Не беше неподходящ за мен, аз просто се страхувах от това, което ме караше да чувствам. Бях съвсем различна с теб, съвсем не това, което очакваше. Обичах те толкова силно.

Той чу как гласът й секна, видя, че в очите й заблестяха сълзи.

— Себе си не мога да убедя. Нито сега, нито тогава. Ти беше красива, богата, от висшето общество. Кого си мислех, че заблуждавам?

— При всичко, което си направил, не ми казвай, че се чувстваш несигурен.

— Не пожела да разбереш какво означава несигурност — тихо отговори Рей, като ставаше от дивана.

Несигурност? Тя я изпитваше всеки път, когато не знаеше какво мисли той, всеки път, когато й обръщаше гръб.

Рей изучаваше пламъците.

— Може би всеки мъж си има слабост, нещо, в което не е сигурен. При мен това си ти. — Той се окашля шумно и присви очи. — Моите пари и връзки трябваше да променят всичко.

Някогашният мъж у него не беше имал смелостта да се бори за нея, да я свали от пиедестала, на който сам я бе качил. А сега не можеше да се отърве от мисълта, че всичко това му бе струвало толкова много. Беше живял, стремейки се към нещо, което не можеше да притежава. Защо да залага и да изгуби? Не беше ли по-добре да си тръгне сега? — питаше се той.

— Рей, моля те, говори, кажи ми нещо.

— Какво ще се промени? — Той направи гримаса. Знаеше, че я кара да страда, но едва ли щеше да е чак толкова силно, ако оставеха нещата да приключат сега и се върнеха в действителността. Време беше да престанат да витаят в света на мечтите.

— Дали още някой милион би променил нещо? Или два? Кажи ми колко са нужни, за да съм равностоен с теб?

— Не! — Тя сложи ръце на ушите си. После веднага ги свали и ги скръсти на гърдите си. Трябваше да се овладее, иначе щеше да се разреве в краката му.

— Толкова много грешиш. Може да нямаме еднакъв произход, но и двамата имаме импулсивност, характер.

— Любов. — Нежната дума я удари като юмрук.

Рей се взираше в огъня и си казваше, че тя ще се оправи. Марси се справяше с неща от този род. За разлика от него.

— Искаш ли да си отида? — попита Марси.

Не искаше. Ако го кажеше, трябваше да я погледне. А погледнеше ли я, щеше да я прегърне, щеше да й признае, че я обича, да я последва в спалнята, в която тя бе извадила куфара си и хвърляше смачкани дрехи в него. Спреше ли я сега, щеше да означава, че се хваща за малкото, което им оставаше. Всичко това само щеше да продължи агонията, дори и да се правеше, че не вижда различията между тях.

Всяка жена би го обичала заради парите му. Някои вече го бяха правили. Но не и Марси. Искаше тя да го обича заради самия него, а не заради това, което бе постигнал. Не би могъл да рискува да бъде по друг начин. Всичко се свеждаше до гордостта му и той отлично го съзнаваше.

* * *

Нощта беше лунна, влажна и топла. Лек воал от мъгла се движеше над езерото и навлизаше сред дърветата. Марси се страхуваше, но не от тъмнината, а от треперенето на гласа си.

— Рей?

Той я последва навън. Макар и смътна, появи се някаква слаба надежда, че ще вземе куфара от ръката й. За жалост той не се опита да й попречи да го хвърли на задната седалка.

— Какво мога да направя? Кажи ми какво да кажа и ще го чуеш. — Марси изпитваше физическа болка. — Какво очакваше от мен да променя!

— Съвсем нищо. — Той погали косата й почти пряко волята си. Страхуваше се, че щом веднъж я погали, ще бъде невъзможно да отдръпне ръката си. Но с известно усилие успя. — Мисля, че сбъркахме. Не биваше да опитваме отново.

Вятърът шепнеше между боровете думи на неизказан копнеж. Марси погледна Рей в очите, със страх, че я възприема само външно — руса, синеока, нереална безчувствена.

— Ако пищя? И споря? Ако започна да те моля? — Каза последната дума отсечено и бързо.

— Недей! Приеми, че вината е моя. Мрази ме, ако трябва. — Познати му бяха чувствата, които изпитва човек, когато любовта му се разпада. Предстояха още много такива нощи. Той се обърна към верандата.

— Чакай! — Тя не можеше да вдигне ръка, за да го спре. Щеше да трепери видимо. Изгледа го продължително и внимателно. Беше живяла със спомените си толкова време, защо да не прибави още малко към тях.

Той я изгледа така безизразно, че я заболя сърцето. Защо бе глупава да се влюби в мъж, когото не може да има? Мъж, който искаше всичко, но нямаше доверие да отговори със същото.

Тя затвори очи да пропъди болката. Пристъпи, олюлявайки се, към колата.

— Как да се върна?

— Вземи мерцедеса — каза той.

Чу лекото скърцане на боровите иглички под краката му. Пристъпваше към нея. Едва различи ръката му в тъмното, видя как проблеснаха ключове. Значи това било.

— Ти как ще?…

— Татко ще ме вземе. Остави колата пред ателието си. Ще мина да я взема.

Щеше да се отбие. Щеше да го види отново. Лъч, искрица надежда. Като си помисли само, че беше стигнала дотам — да се хваща за такива жалки сламки.

Беше толкова жалко, колкото и мисълта да забрави тук нещо нарочно, за да може да се върне отново за него. Например сърцето си.

* * *

Форсирането на мотора му се стори като острие, което се забива в него. Рей я наблюдаваше как си тръгва. Сам си заслужи това наказание.

„Доволен ли си сега?“ — някъде от тъмните дебри на съзнанието му се обади грозен глас. Този път тя беше тази, която трябваше да си тръгне.

Само с истинско усилие на волята успяваше да задържи ръце в джобовете си. Ослуша се. Шумът от колата заглъхваше. Всичко щеше да свърши рано или късно. Трябва да се гордее, че го бе проумял и бе приел нещата такива, каквито са. Защо тогава я тормозеше? Всяка дума, която бе казал, бе истина. Миналото не можеше да се поправи, нямаше как да го върне и да я накара да го оцени такъв, какъвто е, да го отдели от делата му. Иронията се криеше в това, че бе правил всичко заради нея, за да може да се върне един ден и да я спечели отново. Но гордостта не му позволяваше да я задържи, след като беше я спечелил.

— Идиот! — Последва порой от проклятия в тишината.

— Сине?

Баща му спусна стълбата от тавана.

— Отивам в града — отсече Рей.

— По това време няма град. Навиват тротоарите на руло и ги прибират.

— Имам предвид Дерби.

Баща му спря на средата на стълбата. Един бегъл поглед му даде да разбере, че Марси вече я нямаше.

— Сръдня на влюбени?

— Един идиот си прави кефа и този идиот съм аз.

— Вземаш камиона ли?

— Ако не възразяваш.

— Само ми остави достатъчно храна. Макар че, да речем, винаги мога да си изкопая дупка в леда и да хвана малко риба.

— Няма да те заточа тук. Ще се обадя на някой от синовете на Тед. А те могат и без това да дойдат, нали? Ако се наложи, ще се върна да те взема лично. — Не биваше да я пуска да тръгва сама.

Изведнъж наблизо се чу шум на мотор.

Сърцето му подскочи. Тя се връщаше.

Представи си хиляди неща, които му върнаха надеждата. Тя ще се хвърли на шията му, може би ще се разплаче. Даже и да го направеше, той щеше да й се извини, че не е бил прав. Не я заслужаваше, това бе повече от ясно, но я обичаше. Ако можеше да го приеме и да му прости, той би се съгласил на всичко. Съжаляваше, че е трябвало заради него да преживеят всички тези тревоги само за да успее той да превъзмогне гордостта си.

Фаровете осветиха дърветата. Колата бързо се приближаваше. Рей отиде на края на алеята, решен да я посрещне и да изглади впечатлението от лошото си поведение.

Спирачките изскърцаха и колата спря на педя от коленете му.

— Какво си се изправил насред пътя? — попита Джони, едно от момчетата на чичо Тед. Другите се изнизаха от колата.

— Хей, Рей! Как я караш?

— Рей, не знаехме, че ще си тук.

— Ако колата ми се одраска от това, че те блъсна, Мерилин няма да ми прости. Че съм одраскал колата де.

Джони го прегърна. Майк и Ед започнаха да разтоварват спалните чували.

— Сигурно леглото вече е заето. Къде е чичо Бил?

— Вътре — беше единственото, което се изплъзна от Рей.

Някъде в къщата се чу шум на плъзгаща се врата, която се отвори и затвори.

— Хей, чичо Бил, здрасти!

— Здравейте, момчета!

— Кой беше този луд, когото за малко не прегазихме на пътя?

— Прегазихте? — Стомахът на Рей се стегна.

— Отначало помислихме, че си ти. Беше някакъв тип с мерцедес. Караше в обратна посока по нашия път. Трябва да се е загубил или е бил пиян. Ясно беше във всеки случай, че не познаваше пътя.

— Криволичеше ли? — попита Рей. Тя сигурно е плачела. Още един пристъп на самообвинения. Изобщо не трябваше да я пуска сама.

— Ами защо някой ще е толкова далеч от населено място? Освен ако не е търсил Дърводелския бар.

Рей изруга и затръшна вратата зад себе си. Тръгваше след нея. Това беше единственото нещо, което трябваше да направи. Хвърли си дрехите в един куфар и навлече коженото яке.

Когато се върна отвън, баща му и момчетата приказваха тихичко край седана на Джейк.

— Рей, отиваш след нея, нали?

Рей спря изведнъж и каза, гледайки гневно баща си:

— Да.

— Успех в търсенето!

Старият камион на баща му подскочи по коловозите на пътя и се наклони покрай дърветата. Амортисьорите на колата се натягаха до края при подскачането.

— Голям мъж. Отива да я спечели отново. Да я превземе като крепост. Никога не съм забелязвал и ти да имаш крепост около себе си. Ти не я заслужаваш, Рей. Никога не си я заслужавал — говореше си той.

Това нямаше да го спре. Последния път го спря. Този път почти го спря. Но никога повече.

Ако той искаше тя да го обича, парите и всичко друго бяха вътре в това желание. То обясняваше много неща. Рей се отклони за магистралата и пое на юг. Десет години той дращеше със зъби и нокти, за да се измъкне от една яма, протягайки ръка към светлината, мъчейки се да намери обратния път към Марси.

Този път нямаше да се плъзне надолу в ямата.