Тери Лоурънс
Страст без край (10)

10.

Набразден с дири от колела, пътят криволичеше в сянката на високите борове. Скоро се стесни и стана само за една кола. Между дълбоките коловози се извисяваше гърбица от чимове трева. Тук-там, покрай покрити с мъх повалени дънери, беше останал още нестопен сняг. От замръзналите локви се чуваше леко пукане, когато колата минаваше през тях. Тънката им ледена коричка се разпукваше и водата ги заливаше отгоре. Голи клони драскаха колата отстрани. Най-сетне завиха и спряха пред малка дървена къщичка.

Изглеждаше й по-голяма, отколкото си я спомняше. Етаж и половина с полегат покрив. Помнеше тавана с голите греди и скърцането на дървените врати. Прозорчетата си бяха същите — малки, с шарени перденца.

Рей изключи радиото, което беше настроено на местната радиостанция. Погледът му се плъзна по краката й. Тя усети, че започва да трепери от вълнение.

— Искаш ли да видим езерото?

Беше оглеждал състоянието на ботушите й, а не краката й.

— Разбира се. — Тя се опита да отговори спокойно, макар че бе изпитала известно разочарование.

Рей заобиколи отвън и отвори вратата.

— Обичам първо да се отбивам там.

— Защо? Да се увериш, че езерото е все още на мястото си?

— Човек не знае кога ще се намери някой, дето ще му дръпне запушалката.

Засмяха се и тръгнаха бавно по възвишението, сякаш беше нещо обичайно за тях, нещо, което са правили всеки уикенд. Останалите тук-там петна сняг, както и калната пътека, бяха гравирани от червеникавокафяви борови иглички. Езерото беше с овална форма, обрасло с тръстика. В него, сред млечнобял лед, се подаваха счупени папури. Имаше и по-тъмни ивици и дори слой вода отгоре, което беше признак, че времето се затопляше.

— Не е много безопасно — измънка Марси.

— Не бих се наел да ходя по леда.

— А ти не се безпокой — весело каза тя. — Не съм смятала да бягам от вилата ти.

— Няма ли? — попита той и я изгледа продължително.

Марси потръпна. Като че ли бе казала, че обещава никога да не напуска леглото му. Скръсти ръце, за да прикрие още едно потръпване.

— Може би трябва да свалим багажа.

— Добре.

Тази дума ехтеше в съзнанието й през целия път обратно. Тя усещаше погледа му върху себе си, докато вървеше зад нея по пътеката. По дяволите тези тесни джинси!

Можеше да се залъгва, че са дошли да си поговорят.

— Точно така! Да си поговорим! И да подишаме чист въздух! Как не! — измънка на себе си.

— Моля?

— Нищо.

Той тръгна встрани от пътеката, по скриптящия чакъл на алеята за коли. Марси разгледа къщата от задната страна. Имаше няколко пристройки. Виждаше се един снегоход и един извънбордов мотор, подпрени на дебело парче шперплат, в кашони бяха подредени различни резервни части. Очите й се спряха върху една по-малка постройка.

Рей проследи погледа й и се засмя.

— Това е бараката за дърва. Преди пет години прекарах парни тръби вътре в къщата. — Той посочи с глава към новата придобивка. — Всичко това е от другата страна. Момчетата на чичо Тед го използват през ловния сезон за елени. И другите братовчеди идват от време на време.

— А ти?

— Аз съм дал парите за това — простичко каза той. — То е преди всичко мое и на татко.

— Би могло да е изцяло твое, справил си се отлично.

— Е, да — както винаги, отбягна комплимента. — Но татко държи на своя дял.

— Как е баща ти?

— Добре е. Пенсионира се. Оправя мотори за лодки и някои дребни повреди по двигатели. Винаги чопли нещо. Може да се отбие този уикенд. Обикновено заедно откриваме сезона на Великден.

Семейни празници. Нещо, което преди не бяха споделяли заедно.

— Подай ми чантата с продуктите — поиска да помогне тя.

— Не може.

— Защо не?

— О, Марси, знаеш, че мразя да гледам дама да носи тежко.

— Глупости, господине, може да забравиш за това сега. — Тя се наведе в колата за куфара си точно когато той направи същото от другата страна. Ръцете им се срещнаха върху дръжката на куфара.

— Да постигнем компромис! — Гласът му прозвуча необичайно дрезгаво в тясното пространство.

— Аз ще нося своя багаж, ти твоя.

— Аз ще нося, ти ще разопаковаш.

— Рей!

— Марси!

— Не искам да се бием.

— Тайно се надявах, че ще се поборим, но по-късно.

— Пусни да си го взема. — Тя не реагира на похотливата му усмивка.

— Пусни го ти, преди кръстът ми да се е вдървил и да остана в това положение през целия уикенд.

Марси се засмя. Той измамно използва момента и дръпна чантата от нея.

— Това би била доста необичайна поза — шегуваше се тя и подскачаше край него.

— Сигурен съм, че щяхме да измислим нещо и да се справим с положението.

— Хм, но винаги бих могла да избягам, ако се опиташ да направиш нещо.

— Ако си дошла тук с мисълта за една целомъдрена почивка, попаднала си на неподходящ човек.

— Само си помислих. — Тя му отвори вратата с дълбок поклон. — Красотата дава път на възрастта.

Той влезе вътре, като си мърмореше нещо.

— Ако се опиташ да се измъкнеш от леглото ми, госпожице Корвил, може да попаднеш на някои от мишите капани по пътя до вратата.

— Мишки! Има мишки тук!

Той се засмя. Влезе в спалнята и хвърли куфара на леглото.

— Дали мечката?… Няма значение.

— Дали мечката какво? — попита тя, като спря още във всекидневната.

— Нещо, което не ти е познато.

Вече вътре в къщата, Марси разбираше как се бе чувствал Рей в склада й за пътни принадлежности. Задушният, с мирис на мухъл въздух й навяваше спомени. Ниски тавани, стари килими, стари мебели, добре износени още преди да стигнат дотук. Завеси и лампиони с еднаква щампа на патици и ловджийски кучета. Същата черна печка за дърва. С решетка, за да може да гледат огъня и да лежат пред него.

Тя тръгна към спалнята, но спря. Леглото беше голямо, тъмно, от орехово дърво и няколко ръчно направени стъпала, за да се качиш в него. Рей махна коженото си яке и я погледна през рамо. Чакаше я да прекоси прага. Споменът бе осезателен, сякаш преминаваше през цялото й тяло.

Тя отвори уста, но от нея не излезе нищо. Искаше й се да каже стотици неща, да се изплъзне, преди да е пресякла границата между правенето на любов и произнасянето на „обичам те“.

— Притеснена ли си? — попита той.

— Няма причина.

— Това не е отговор.

— Помниш ли, когато каза, че миризмата навява спомени?

— Опитваш се да ме отклониш от следата ли? — Той се засмя, но очите му я гледаха настойчиво и изучаващо. Наистина ли го желаеше? Дали имаше някаква представа колко силно я желаеше той? Може би точно това я плашеше. За него бе повече от сигурно, че точно това го караше да трепери вътрешно.

Шегички, мислеше си Марси разсеяно. Човекът се шегуваше с игра на думи. Поне мозъкът му все още не бе отказал като нейния, който се блъскаше като тази муха в стъклото на прозореца, замаяна и опиянена от пролетта.

— Откъде се взе тази муха?

— За пръв път влиза тук. — Рей не мръдна, докато тя прекосяваше стаята, за да отиде до прозореца. Остави я да стои там. Гласът му бе плътен, гърлен, с нотки на нежност. — Кога за последен път някой те е накарал да хвърчиш от удоволствие, Марси?

Тя го погледна. По дяволите тази негова нежност! Защо не я прегърнеше, защо не предприемеше нещо да я накара да чувства и да спре да мисли.

Той я погали по лицето. Ръката му се плъзна по скулата, по линията на косата, по меката част на ухото й.

— Имаме цял уикенд, няма да бързаме.

Обърна се да подреди комплекта си за бръснене върху тоалетката. Първо я избърса с хартия. На следобедната светлина затанцуваха мънички искрящи прашинки. Марси зърна пакетче презервативи.

Мухата отново забръмча. Чуваше и тиктакането на будилника, който си носеше в куфара.

— Ще ми бъдат ли необходими? — попита той, като я гледаше в огледалото.

Едно „не“ би означавало, че е дошла подготвена, а всъщност не беше. Кимна му с глава.

Той остави куфара на пода и издърпа завивката. Матракът бе гол.

— Единственото истинско легло, което сме делили.

Гърлото й бе пресъхнало. Той разкопчаваше ризата си.

— Рей.

Той се ухили.

— Цял уикенд. Колко ли лошо може да бъде?

— Аз, ъ-ъ…

— Виж, давай да свършваме с това, иначе ще ни преследва през целия уикенд.

— Наистина много романтично! — Старателно поддържаното й незаинтересовано изражение се изкриви.

Той отново се ухили.

— Да не ми се обидиш и да си тръгнеш? Обратният път е доста дълъг.

— О, значи съм затворничка! — Тя спря и скръсти ръце. Хвърли му един кос поглед чак когато чу тихия му смях. — И какво толкова забавно намираш в това да лишаваш всичко от нужната романтика?

— Какво ще кажеш за начина, по който прикриваш страха си, като се правиш на самодоволна. Това е достойно за смях.

— Страх? От какво?

— От това, в което си се забъркала.

— Мислиш си, че виждаш през мен, така ли?

— Това не значи, че мога да чета мисли, Марси. Можем да се любим, да обядваме или да разопаковаме. А може и трите заедно.

— Едновременно? — Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Има един номер. Ела тук и седни. — Той потупа леглото.

— Не мислиш ли, че бихме могли да постелем някакви чаршафи. Нужно е все пак да има поне елементарни условия, даже и да претупаме всичко набързо.

— Както пожелае дамата. Те са в колата. Свежи и топли.

Но той не тръгна към колата, за да ги вземе. Първо сложи ръцете си върху кръста й. После хвана лицето й в шепи.

Целувката му бе нежна, но истинска. Не бързаше. После си пое дъх.

— Тук съм след минута.

Устните й още горяха, когато се върна. Тя не беше помръднала.

Той разстла единия чаршаф върху матрака. Марси се раздвижи, сякаш освободена от някакъв транс. Оправянето на леглото бе такава земна работа. Толкова семейна.

— Този матрак ще изсуши чаршафите веднага.

— Не и ако сме върху тях.

Тя се направи, че не е чула.

— Нямаш белези по корема, нали?

— Откъде да имам? — Тя зяпна от учудване. — Знаеш, че не съм раждала. — Спря, досетила се, че отново се е излъгала да приеме думите му на сериозно. — Тялото ми е чудесно.

— Какво ще кажеш да ме оставиш сам да преценя?

— Хванах се.

— На какво?

— На твоите номера, с които ме научи да реагирам.

— С които те възбуждам и притеснявам?

Тя опъна едно ъгълче, което той бе подгънал.

— Ето така. Сега и монета би отскочила идеално.

— Ами двама души със средно тегло? — Той издърпа ризата си и я разкопча докрай. Краищата й лежаха върху бедрата му, когато седна на ръба на леглото. Стълбичката не му беше необходима. — Ще си съблечеш ли дрехите или ще продължим разискванията още няколко часа?

Тя още по-силно скръсти ръце на гърди.

— Просто не съм сигурна, че подхождаме към това по… най-добрия начин.

— Искаш да начертая план ли?

— Не ме ядосвай.

— Ти ми опъваш нервите. И още една част от тялото ми.

— Пак си циничен.

— Нарочно.

— За да ме дразниш.

— По-скоро този малчуган, зад когото стоя.

По страните й избиха розови петна.

— Марси, предлагам да не те гоня около леглото, къщата или из гората.

— Добре.

— Моля те само да дойдеш тук.

— И?

Той въздъхна, без да откъсва очи от нея.

— Спри да говориш и ела.

Тя пристъпи. Още веднъж.

— Съжалявам, че съм нервна. Аз, ти…

— Шшт! — Той й подаде ръка. — Подай ми ръка, това е всичко, което трябва да направиш.

Тя го стори. Чувстваше се глупава, уплашена. Той не знаеше колко много залага тя на това преживяване, колко много означаваше то за нея. Искаше всичко да мине добре. А вече бе объркала конците.

Той задържа ръката й в своята. С някакъв мазол на палеца си галеше дланта й. После се приведе и целуна мястото. Тя потрепери цялата. Глезените й сякаш станаха от восък, опората им — съвсем неблагонадеждна.

Той я придърпа и ръката й го последва вдървено. Целуна китката й, мястото на пулса. Тя отпусна длан. Той веднага се възползва и я притисна до страната си, шията си, после върху разголените си гърди. Гласът му беше хриплив и възбуден.

— Милвай ме, Марси. Ще правим каквото ти искаш, само не спирай да ме галиш.

Как би могла да не го прави? Той беше пламнал и това я привличаше. Обви ръце около шията му, вдъхна от аромата на мускус, останал от неговия афтършейв, и плъзна длани по страните му. После бавно съблече ризата му.

Той стоеше, без да мърда. Не искаше да я плаши.

— Не спирай.

— Не спирам.

— Просто трябваше да…

— И аз имах нужда от теб. — Разкопча колана му. Мушна вътре ръце и ги плъзна по хълбоците му. Слиповете му се изхлузиха заедно с джинсите.

— Може ли? — Той се изненада, че гласът му изобщо се чу, макар хриплив и приглушен.

В очите й прочете, че не беше сигурна за какво точно я пита, но все пак му кимна.

Той вдигна пуловера й до мишниците, вирна брадичка, за да й покаже, че трябва да вдигне ръце нагоре.

— Как тогава ще мога да те галя през цялото време?

— Наведи се напред.

Тя се наведе. Така памучната й риза опираше в голите му гърди, а бедрата й — в голите му крака.

— Усещаш ли?

Тя кимна.

— Така ме галиш.

— Така е — смотолеви тя.

Пуловерът бе съблечен и русите й коси отново се спуснаха като водопад по раменете й. Тя разтърси глава.

Рей се обърка с копчетата на блузата й. Тя ги пое и намери начин с опакото на ръцете да докосва гърдите му през цялото време, докато се разкопчаваше.

— Все още ли си руса… — той преглътна, за да може да довърши изречението — … навсякъде?

Усмивката бе нейният отговор.

— Косата ти беше по-руса някога.

— Пожълтя.

— Навсякъде?

С кокетно пламъче в очите тя се облегна назад, без да отстъпва. Бедрата й намираха опора в неговите.

Рей отново насочи вниманието си към дрехите й. Блузата се смъкна от раменете й и падна на земята.

— Как да ти сваля джинсите?

— Харесват ли ти? — Тя се засмя ниско.

— Толкова са впити, че марката им ще се отпечата на кожата ти.

Тя се потърка о него като котка.

Рей изпъшка и въздъхна. Косата й се разпиля.

— Готова ли си, Марси?

Тя обви шията му с ръце и го целуна леко по ухото. И да беше отговорила, той не чу нищо. Така силно биеше пулсът му.

Не беше отговорила, но Рей не искаше много, а просто всичко. Да споделят това, което са имали, което винаги щяха да имат.

Прошепна името й, а тя неговото. Използваха и повтаряха думата любов. „Любов моя“, „правим любов“, „моля те, любов моя“.

Леглото беше зад тях. Само трябваше да я положи върху него. Тя беше негова отново. Негова. И той щеше да й даде много и да вземе много, докато тя остане без сили и не може да си тръгне повече, докато завинаги се убеди в любовта му. Те принадлежаха един на друг.

— Марси, погали ме.

Тя го направи.

Той изстена глухо.

— Не трябваше да те уча на това.

Тя се изкикоти.

— Добра ученичка ли съм?

Той зарови лице в разпилените й коси.

— Имаш страхотна памет.

— Плюс малко способност за творчество.

Преди да усети, бе го накарала да се обърне по гръб и се бе заела с тялото му — с отличен нюх и без капка съжаление.

— Харесва ли ти това? — дразнеше го тя.

— Марси, ти ще ме накараш… — едва се владееше той.

— Ти смяташе да стане обратното. Искаше мен да накараш да…

— Тогава спри, о, боже мой…

Той пусна смачкания в шепата си чаршаф и я придърпа под себе си. Сърцето й се разтуптя от тъмния му поглед.

— Този път не! — Гласът му стържеше като чакъл. — Този път не е за теб или мен. Ние сме заедно в това. — Той се олюля и стана от леглото, за да иде до тоалетката. Когато се върна, тя се бе завила.

Той я изгледа продължително. На дневна светлина, без спуснати завеси, стоеше до нея. С едно движение отмахна подгънатите чаршафи, одеяла, всичко, докато матракът отново се показа отдолу. Гола сцена. Никакви декори не им бяха нужни. Надвеси се над нея и прикова китките й над главата.

— Мислиш си, че ще ти позволя да ме измъчваш?

— Какво точно имаш наум?

— Това, което винаги съм имал, откак ме изрита от живота си.

— Отмъщение? — Устата й беше суха, сърцето й потръпваше при настойчивостта, която четеше в очите му.

— Мислиш ли, че съм способен на такова отмъщение?

— Не знам — откровено отговори тя.

Тук съм, за да те обичам, искаше му се да й каже. Но първо трябваше да го докаже.

— Това, което искам — бавно каза той, — е да чувам как кожата ти скърца, когато се докосвам до теб. Ето така.

Тя кимна.

Той се притисна. Тя затвори очи. През полуотворените й устни се изплъзна стенание.

— Това, което искам — прошепна Рей, — е една влажна августовска нощ. Ти и аз изтощени, неспособни да помръднем.

Той се притисна докрай. Тя се заизвива под него и извика.

— Кажи ми, че смяташ това сега за отмъщение.

— Не!

— Тогава кажи да. Хайде да го направим заедно, Марси.

— Да, да.

В леко задъхания й глас се прокрадваше безкрайна чувственост. Сърцето му биеше като тимпан. Това ослепително момиче, което го беше накарало да се чувства като крал, сега беше вече жена.

Чу я да вика името му. Насън, буден, сам, той беше чувал този глас в мечтите си. Сега те бяха реалност.