Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Unfinished Passion, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мая Керезова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2012)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми(2015)
Издание:
Тери Лоурънс. Страст без край
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1993
Коректор: Недялка Георгиева
Художник: Георги Станков
ISBN: 954-459-069-2
История
- —Добавяне
1.
— Марсел Корвил.
Съдебната чиновничка остави навитото късче хартия с името на Марси. Тя се изправи, приглади с ръка полата на морскосиния костюм и мушна чантата си под мишница. След това тръгна да прекосява съдебната зала.
Стойката й винаги е била безупречна, помисли си Рей Крейн. Личеше си възпитанието. В света на Марси възпитанието означаваше много.
Седнал полуобърнат към пътеката между редовете, Рей наклони облегалката на пластмасовия стол така, че предните му крака се вдигнаха на няколко сантиметра от земята. Поклащаше се леко на него и я наблюдаваше. Марси влезе в ложата на съдебните заседатели, обърна се наляво и като се движеше с рамото напред, стигна до първото място. Рей си припомни с усилие, че е тук, за да изпълни дълга си на съдебен заседател, а не да я гледа как се движи и най-вече как кръстосва крака. Всъщност това бе невъзможно да се види, тъй като тя седеше зад дървена преграда, но лесно можеше да си го представи. Открай време краката й бяха много сексапилни.
За десетте години, през които не беше я виждал, тя беше поизпълнила формите си, и то на онези места, които един мъж би желал да усети в ръцете си. Думата „възпитание“ отново се мерна в главата му. Рей отпусна предните крака на стола и те се забиха с тъп звук в килима.
Не беше се върнал в града заради Марси. Тя едва ли го помнеше още. Прокара палец в колана на панталоните си. Знаеше, че не само тя беше се поналяла малко. Навремето, когато се познаваха, той беше слабо и върлинесто момче. Понякога се питаше дали изобщо го беше възприела като мъж.
Разбира се, че беше, отговори си сам. Той беше мъж, който й се бе наложило да използва. Той си беше тръгнал, а тя го беше пуснала.
— Рей Крейн — обяви чиновничката.
Марси Корвил обърна глава, широко отворила очи. Рей едва не се ухили, докато вървеше надолу по пътеката между редовете. Знаеше, че тя следи с очи всяка негова стъпка. Наистина го помнеше.
Нямаше нужда да обръща очи към нея, за да види изваяното й лице, лъскавата й руса коса, големите, напръскани със златисти точици сини очи. Някои неща не се променяха.
Той мина през летящата вратичка, разделяща съда от зрителите. С две големи крачки отмина адвокатската маса, а на четвъртата вече бе прекосил килима в розово и морскосиньо, с втъкан герб на щата Мичиган. Влезе в ложата на съдебните заседатели и измина пътя до празното място до нея.
Моментално почувства неудобство. Трябваше или да вдига колене и да ги блъска в дървената преграда пред себе си, или да ги накланя наляво, а вероятно и надясно, към Марси. Не можеше да се изхлузи надолу, така както бе правил, преди да чуе името си, когато половината му внимание бе ангажирано от процедурата по избиране на съдебни заседатели, а другата половина — от тила на Марси.
Беше погълнат от нежните къдрички, които се спускаха на тила й. Тя имаше нежни, заоблени рамене и лебедова шия. Косата й беше сплетена в сложна френска плитка, така засукана в долния си край, че приличаше на удивителен знак с една тлъста точка под него. Това му навея мисълта за категоричното „шът“, което предчувстваше, че ще чуе, като наклони краката си надясно, сплете пръсти в скута си и каза: „Здравей, Марсел!“.
— Здравей, Рей.
Докато седеше сред публиката и изучаваше тила й, се чудеше как можа да я познае толкова бързо след десет години. Заслушан в ехото от гласа й, отекващо в съзнанието му, той се питаше как изобщо би могъл да я забрави. Някога казваше, че гласът й е мек като уиски. Тогава й беше смешно.
Сега обаче тя не се смееше.
— Доузиър — съобщи чиновничката друго име.
— По азбучен ред ли ще я караме днес? — раздразнено попита съдията Роузън.
— Корвил, Крейн, Доузиър. Май следва Едуардс.
Чиновничката се усмихна вяло и изтегли следващото име.
— Зиловски — доволно щракна с пръсти тя.
Сред публиката се чуха единични хихикания. Рей почти не ги чу. Би се обзаложил, че и Марси не бе чула нищо. Тя гледаше напред, очевидно приковала поглед върху щатското знаме. Каквото и да гледаше, явно не го виждаше, но за нищо на света не би го показала. Типично за нея.
Рей изпъшка и прибра лакти, за да даде възможност и на третия съдебен заседател да заеме мястото си. Използва случай да се поразмърда, наклони се надясно върху облегалката и прошепна:
— Казах „здравей“.
— И аз ти отговорих със „здравей“.
Би имало по-силен ефект, ако го бе казала на него, а не на пространството, което ги делеше от съдийската маса.
— Само това ли ще кажеш?
Тя прокара леко език по устните си, така че да не изтрие блясъка на перленорозовото си червило. Рей отново си помисли колко тясно бе мястото за краката му.
— Това е избор на съдебни заседатели, а не среща на стари съученици — отговори тя.
Погледът й пробяга по лицето му и отново се върна върху дървената преграда пред тях. Усети как тя веднага съжали за строгите си думи, но нищо чудно и да му се беше сторило. Така или иначе, тя отново се скри зад студената фасада на изражението си.
— А, така ли! — Той пооправи колана си и се опита да се настани по-удобно, макар за неговите метър и деветдесет това да нямаше особен успех в тясното пространство. — Доколкото си спомням, не съм от твоя клас, Марси.
Усети я как се стегна. Едно на нула, помисли си той. Ухили се, погледна към съдията, чиновничката, зрителите и накрая отново се обърна към нея.
— Мисля, че може да си побъбрим малко. Все още обявяват имената.
По вдървената стойка на раменете й предположи, че й се искаше да го нарече с някои обидни думи.
Беше по-скоро заинтригуван, отколкото обиден. Как успяваше да постигне това? Винаги беше тактична и сдържана, загрижена и учтива, дори когато подканваше един мъж да напусне живота й. Десет години след това, той не бе сигурен дали й бе благодарен, или й се сърдеше. Подозираше — по дяволите, знаеше го — че под спокойната й външност се криеха стотици объркани чувства, които тя рядко издаваше.
Изборът на съдебни заседатели продължи, докато бе събран пълният им състав. Рей огледа подменените дървени части на старото съдилище от миналия век, новите винилови каси на прозорците, светлите електрически ключове и зелените метални полилеи с формата на листа, от които на гроздове висяха едри бели глобуси. Опита се да прецени разходите за строителството, каква цена би предложил самият той, но нещо не бе настроен за тази игра. Собствените му чувства сега се бъркаха на обикновено непогрешимия му търговски нюх.
Чувства. Рей винаги бе смятал, че при него те са праволинейни и лесни за проследяване — като първокласен път, означен върху пътна карта. Марси беше нещо незавършено. Споменът за нея го преследваше вече твърде дълго. Време бе да си уредят сметките.
През онова лято той беше на двайсет и четири години. Помагаше в строителните работи на чичо си Тед. Тя бе на деветнайсет — млада и хубава, момиче, за което можеше да мечтае всеки мъж. Волева и сериозна, Марси все пак беше проявила бунтарство, като преследваше това, което желаеше. А тя желаеше него.
Защо едно абсолютно задоволено момиче беше избрало точно него бе толкова чудно и загадъчно, колкото и първата им целувка. Той бе поласкан и наивно й предложи твърде нетърпеливо услугите си, без да разбира, че това не беше любов от пръв поглед. Не беше дори и похотливо желание. Марси Корвил бе решила да се отърве от своята девственост. А Рей Крейн с удоволствие се беше притекъл на помощ.
Някой от съдебните заседатели на задния ред блъсна облегалката на стола му. Това го върна към настоящето.
— Извинете, съжалявам.
— Няма нищо. — Рей се намести отново. Опрял единия си крак върху коляното на другия, той разсеяно разтриваше глезена си, като несъзнателно подръпваше чорапа си.
Нямаше съмнение, че Марси бе станала жена, която би могла да общува с по-добра класа мъже. Тогава, разбира се, тя също бе имала тази възможност. И все пак бе избрала него. Но когато лятото свърши, всеки пое по пътя си, или поне така предпочиташе да мисли той. Хвърли поглед към нежния й профил. Питаше се дали и тя се заблуждаваше със същите лъжи.
Рей разглеждаше внимателно бялата алабастрова кожа на жената до себе си. Мина известно време, докато осъзнае, че белезите, които търсеше, не бяха от онези, които могат да се видят.
— И така, как я караш?
— Рей, този разговор би могъл да почака за малко по-късно.
— Разбира се. Може би ще пийнем по нещо.
С тези думи почти си спечели един поглед. Беше му оставила вратичка и сега си плащаше за това. Ако се съдеше по това как мачкаше чантата в скута си, тя дяволски се колебаеше. Усети, че той я гледа и остави чантата отстрани до себе си. Кръстоса крака само за да може при това движение да остане обърната на другата страна. Много добре, така Рей щеше да има повече място, за да се протегне.
— Смяташ ли, че ще продължи дълго? — общително попита той.
— Не, аз… — започна тя.
— Цяла вечност — измърмори един възрастен мъж през две места от него. — За трети път ме викат в съдебното жури.
Марси се изчерви. Наложи си да се отпусне. Та Рей дори не говореше на нея.
Защо не беше чула, че отново се е върнал в града?
Нямаше го вече горния пласт изрусяла от слънцето коса. Сега тя беше кестенява и лъскава, с няколко изненадващи сиви кичурчета на слепоочията. Изненада се от това, че така осезателно й липсваше златистият му перчем. На двайсет и четири години той изглеждаше като от реклама за лосион за слънчев загар, на бира или мъжки одеколон, на всичко мъжко, сексуално, мускулесто и разкошно.
Болезнено силно го беше желала. А и толкова го беше обичала…
Съдията изпрати човек до стаята си, за да му донесе нещо забравено. Рей говореше с жената от другата страна. Беше толкова близо, че Марси усещаше мириса на одеколона му и можеше да преброи подбръснатите косми отзад на врата му, точно над бялата яка. Кожата му беше почерняла, а около очите се бяха образували малки, сякаш гравирани ветрилца от бръчици чак до слепоочията му. Имаше широка уста. Трапчинките му бяха заменени от постоянни, дълбоко врязани линии, познати белези за суров и непреклонен характер. Беше ги целувала някога — ту нежно, ту страстно.
Тогава беше побягнала, изплашена от силата на чувствата си. Ами ако всичко се повтореше отново? Някакво тихо гласче я предизвикваше. Истината и нищо друго, освен истината, Марси. Тя се усмихна тъжно.
Рей се обърна, улови погледа й и се ухили. Тя се обърна напред.
— Благодаря ви за търпението, дами и господа. Бих желал да ви приветствам с добре дошли в районния съд. Аз съм съдия Едуард Роузън. Тук сме по едно дело от углавен характер.
Съдебните заседатели кимнаха.
— Бих искал в началото да ви попитам дали някой от вас има проблеми, които биха го възпрепятствали да участва в състава на съдебните заседатели през март. Ще бъдете помолени да участвате само в едно жури, във връзка със случай, който се очаква да продължи приблизително две седмици.
Повечето поклатиха глави.
— Никакви?
За Марси имаше, и то какъв, но не знаеше как да го формулира. Не се страхуваше да седи близо до Рей. Необузданата й страст беше само спомен… но все пак жив. Беше му разкрила толкова много от себе си, беше проявила и сдържаност, и страст, на които не подозираше, че е била способна.
Направо се беше хвърлила в обятията му, помисли си тя. Усети руменината, която плъзна по страните й, и сграбчи гладката дървена облегалка. Дали той си спомняше? Дали се беше смял на нетърпението й тогава? Усмихваше се, сякаш знаеше някаква тайна. О, да, Марси Корвил, която се гордееше със своята уравновесеност, беше станала за смях заради Рей Крейн. Беше се заклела никога да не допуска това да се случи отново.
Споменът бе болезнен, защото беше вярвала, че той споделя любовта й — до деня, когато си тръгна, без дори да се обърне назад.
— Планира ли някой от вас да излиза в отпуск? — попита съдията.
Една жена вдигна ръка. След обстойните й обяснения съдията измърмори нещо за необходимостта всички да се отзовават, когато са повикани, но я освободи. Избрано беше ново име. Жена на средна възраст зае мястото й.
— Никакви други възпрепятстващи ангажименти?
— Ваша Светлост, имам предприятие — полуизправена, каза Марси.
— Да, госпожице Корвил?
Отново използваше моминското си име. Рей вече го беше чул, но едва сега осмисляше този факт. Беше се омъжила преди осем години, а вече от шест беше разведена. Беше носил двете изрезки от вестник в портфейла си, докато не ги скъса. И да имаше деца, нямаше кой да му каже.
Съдията продължи с въпросите:
— Имате ли наемни работници, госпожице Корвил?
— Да, имам съдружник.
— И с какво се занимава той или тя?
— С клиентите, оценката на разходите и поръчка на материалите.
— Изглежда, може да се справи с работата и във ваше отсъствие. Какво е естеството на работата?
— Дърводелски услуги по поръчка, украса на прозорци, специална реставрация в старинни домове на врати, решетки на камини, на някои маси.
— Благодаря за рекламата — кисело измънка съдията.
Зрителите се подсмиваха.
— Доколкото зная, март не е подходящ за строителство. Не мога да ви освободя. Някой друг?
Марси седна, стиснала ядно устни. Правеше така, когато не постигаше своето.
Рей изучаваше обувките си, вглъбен в спомени. Толкова много неща от миналото се връщаха отново при него. Но не и самата жена, с която бяха свързани те.
— Случаят, с който ще се занимаваме, е свързан със злоупотреба на обществени средства — продължи съдията. — Има ли някой сред съдебните заседатели, осъждан някога за злоупотреби?
Млада дама в другия край вдигна ръка.
— Искам да ми разкажете за това, госпожице Суонсън.
Жената започна да говори на шарките на килима.
— Когато бях на шестнайсет, аз… аз… обвиниха ме, че съм взела пари от касата на магазина, в който работех.
— Така ли беше?
— Да, сър — отговори тя, свела поглед.
— Полицията намеси ли се?
— Не, сър. Върнах парите и това не се повтори никога.
— Мислите ли, че това ще повлияе на преценката ви в това дело?
— Зависи от фактите по случая, сър.
— Отговорът ме задоволява. Някой друг?
Съдебните заседатели поклатиха отрицателно глави.
— Ами сред работодателите? Госпожице Корвил, вие ръководите предприятие. Имали ли сте някога, вие или който и да е друг от съдебните заседатели, работник, роднина или познат, осъждан за злоупотреба?
Рей вдигна ръка.
— Имал съм работници, хванати в кражба. Неведнъж.
— Един и същ ли?
— Това е невъзможно. Още след първия опит престават да работят за мен.
— Хм — каза съдията и погледна към адвокатските маси. — Може ли да разясните?
— Притежавам строителна компания. Някои хора остават с впечатлението, че остатъците от строителните материали са техни и могат да ги откарат у дома си. Така се снабдяват и с разни инструменти.
— Изправяли ли сте някого пред съд?
— Уреждахме нещата помежду си.
Рей изрече последната фраза с леко ръмжене и хората се усмихнаха. Съдията скри своята усмивка с ръка и набързо приключи разпита на Рей като съдебен заседател.
— Не е необходимо да навлизате в подробности, господин Крейн.
— Благодаря.
— Има ли друг? Нещо, свързано с вашата трудова дейност? Някой от вас да е бил уволняван неоснователно?
Не последва отговор.
— Даже и вие, госпожице? — Докато очакваше отговор от младата бивша крадла, съдията приглади космите, сресани в обратна посока, за да скрият голото му теме.
— Позволиха ми да остана на работа.
— Добре. Няма ли други въпроси? Необходими ни са честни и компетентни съдебни заседатели. Добре. Ще прескоча правилата за даване на свидетелски показания, за да насоча вниманието ви към адвокатите. Някой от вас познава ли тук присъстващите двама адвокати и имал ли е делови отношения с фирмите, които те представляват?
Няколко съдебни заседатели вдигнаха ръце. Марси също.
— Познавам адвоката на ищеца, Ваша Светлост, както и собственика на замесената компания. Те са членове на местния клуб.
— Аз също. — Съдията се усмихна. — Е, градчето е малко, така че шансовете някой от вас да познава човек от съдебния състав са доста големи. Въпросът е дали това пречи да бъдете обективна? Госпожице Корвил, обсъждали ли сте случая с някого от двамата, които познавате?
— Не, сър.
— Добре. Господин Спаник е адвокат на ищеца, а господин Хейзълтън — на ответника. Ако някой от вас види някого от тези двама мъже в коридора, не трябва да говори с него по делото. Ако който и да е свидетел се приближи към вас, не разговаряйте с него — нито за да му кажете къде е тоалетната, нито колко е часът. Всякакъв контакт на свидетел със съдебен заседател се смята за опит за въздействие върху съдебното жури и трябва незабавно да се докладва. Не на секретарката ми, не на съдебния секретар, а на мен лично. Разбирате ли? Добре.
— Ваша Светлост?
— Да, госпожице Корвил? — Той въздъхна.
— Какво ще кажете за разговорите между съдебните заседатели?
Рей се размърда неспокойно. Не беше предвидил това.
— Ако съдебните заседатели не могат да разговарят, госпожице Корвил, никога няма да стигнат до решение за присъда. Въпреки че съм имал и такива случаи.
Присъстващите в залата се разсмяха. От съдебните заседатели останаха сериозни само двама.
— Дами и господа, обратно на това, което сте гледали по телевизията, за разглеждането на случая няма да ви откъсваме от личния ви живот. Съдебните заседатели могат да си вършат личната работа, когато съдът не заседава, и могат да обсъждат всичко извън съдебната зала, с изключение на самия случай. На вас ви се налага запрещение, тоест забранява ви се да четете каквото и да е било за случая, изнесено във вестниците, или да слушате коментари по телевизията. Разбрахте ли ме?
Марси кимна и понамести чантата върху скута си. Ъгълчетата на устата й бяха стиснати по-силно от всякога.
— Добър опит, но не се зачита — прошепна Рей и се ухили. — Почти се измъкна.
Тя гневно го изгледа.
— Това е сериозно.
— Онова между нас не беше ли? — Погледът й охладня веднага, може би от болка или пък от предпазливост.
Беше попаднал в целта. Ако отместеше поглед сега, щеше да разбере колко много й се искаше да избяга.
Гласът на съдията развали магията.
— Има ли сред вас такъв, който да се чувства предубеден към някого само защото е обвинен в престъпление? Не? Тогава, преди да се обърна към адвокатите, има ли някой, който смята, че не би бил полезен в този състав от съдебни заседатели?
Марси чупеше пръсти, но с вирната брадичка продължаваше да гледа гневно Рей.
— Последен шанс — прошепна той.
Вдълбаната линия на дясната му буза стана още по-дълбока. Това бе единственият признак, че се шегува. Иначе изражението му бе абсолютно сериозно.
Той не беше последният й шанс, вбесена си мислеше Марси, но някога й бе първият. Беше го помолила да си върви, а после бе съжалила, че си отиде. Не се гордееше с начина, по който го направи, нито с причините, които изтъкна. Но тя не беше вече същото момиче. Можеше да седи и отсъжда по случая, крак до крак с Рей Крейн, ако това се налагаше. Това, че той изпитваше задоволство от неудобството й, я правеше още по-решителна.
— Добре тогава — каза съдията, — господата адвокати биха ли пристъпили напред?
Първо единият, после другият адвокат зададоха въпроси към съдебните заседатели. Господин Хейзълтън започна:
— Колко семейни мъже има тук?
Марси не виждаше връзката, но веднага усети напрежението у Рей. Той бавно вдигна ръка. Тя усети, че гръбначният й стълб се вледенява, готов да се прекърши и от най-малкото движение.
— С какво се занимава съпругата ви? — запита адвокатът.
— Да се занимава? О, сега не съм семеен. Разведен съм. — Рей свали ръка.
— Това е следващият ми въпрос. Има ли разведени сред съдебните заседатели? Господин Крейн, отдавна ли сте разведен?
— От дванайсет години.
— Ученическа любов, а? — Мазният глас на младия мъж не въздейства на Рей. Той продължи да го гледа с каменно изражение на лицето си, докато онзи не извади някаква кафява носна кърпа от джоба на жилетката си и изтри потните си длани. — Други разведени?
От дванайсетте съдебни заседатели седем вдигнаха ръка. Сред тях беше и Марси.
— Питам ви, защото искам да си припомняте, докато разглеждаме това дело, какво означава да си семеен. Малко от нас са били изправяни пред жури от съдебни заседатели, но повечето си имаме по една мъничка женичка, пред която да отговаряме, когато се приберем вечер вкъщи. — Адвокатът изхихика. Двама от съдебните заседатели последваха примера му. — Или по едно мъничко мъжле, според случая — неуместно допълни той. — Добре тогава! — Почти плесна с ръце. — Просто искам да не го забравяте.
След още няколко въпроса съдията попита дали ще има смени поради някакви съображения.
Младата жена, която някога беше откраднала, бе заменена. Извикаха друго име и новоизбраният съдебен заседател премина през същите серии въпроси, задавани от съдията.
— Някакви отводи, господа?
— Не, Ваша Светлост.
— Господин Хейзълтън?
— Не, Ваша Светлост.
Последва пауза.
— Тогава това е окончателното жури от съдебни заседатели. Останалите могат да предадат значките си на секретаря.
Рей сложи тежката си мазолеста ръка върху тази на Марси. Искаше му се да го направи от момента, в който тя спря да чупи пръсти и събра кураж да сложи ръката си на облегалката. Той стисна леко ръката й.
— Изглежда, ще се срещаме отново.
Марси почти стана от стола.
— Извинете, Ваша Светлост.
— Да, госпожице Корвил?
Неизбраните съдебни заседатели забавиха движението си към изхода.
— Смятам, че може би има причина да не съм в журито от съдебни заседатели. Познавам се отдавна с господин Крейн.
— Това не е необичайно за такъв малък град.
— Да, ама…
Съдията Роузън се усмихна и приглади отново косата върху плешивото си теме. Огледа Марси Корвил от главата до петите — кожената й чанта, мушната под мишница, приятния морскосин костюм. Прехапал преценяващо устни, погледна към Рей. Макар на пръв поглед шегаджия, той беше особено проницателен човек.
— Наистина не желая, тук и сега, да навлизаме в подробности, госпожице Корвил, и се съмнявам, че и вие го искате. Може ли само да попитам дали смятате, че ще бъдете способна да отсъдите фактите по случая такива, каквито ги представят, без неоправдано вмешателство или по-точно без отвличане на вниманието.
Марси силно се изчерви. Сега всички в съдебната зала я оглеждаха. Тя изправи рамене и с усилие, но и с достойнство отговори:
— Сигурна съм, че ще мога.
— Тогава няма пречки, нали? — Той кимна официално към зрителите. — Дами и господа, вече имаме жури от съдебни заседатели.