Сали Стюърт
Тайният любовник (9)

Глава 9

— Изгубих го — оплака се Алисън, когато чу гласа на Рик по телефона. — Твоят приятел успя ли да разбере името и адреса му по номера на разрешителното?

— Къде беше през целия ден? — Тъжната нотка в гласа на Рик я изплаши.

— Опитвах се да проследя нашия приятел Бил. Защо?

— Отпусна се върху стола в дневната, опасявайки се, че никак не й се иска да чуе отговора.

— Защото новините вече са официални или поне ще станат такива на събранието утре сутринта. Имаме си нови работодатели.

— Мамо! Върнах се!

— Говоря по телефона с чичо ти Рик, Мегън.

— Здрасти, чичо Рик — извика Мегън по посока на телефона, профучавайки край майка си. — Кога ще вечеряме?

— Има още време. Вземи си някакъв плод.

Мегън грабна бурканчето с фъстъчено масло и Алисън насочи вниманието си отново към Рик.

— Как общественото мнение определя новата ситуация?

— Какво? А, говориш така заради малките ушенца?

— Мегън също те обича. А сега да продължим.

Рик въздъхна и сърцето на Алисън болезнено се сви.

— Без паника — посъветва я Рик, въпреки че той самият явно бе доста разтревожен. — Официално нищо не се е променило, но разбира се, се носят различни слухове, като се започне от новинарските екипи и се стигне до четящите прогнозата за времето.

Алисън хвана ръката на Мегън, която излезе от кухнята и погледна сандвича й. Върху фъстъченото масло бе сложила сладко от ягоди, което се разтичаше от двете страни на филията. Алисън въздъхна. Какво всъщност бяха няколко капки сладко, когато целият й нов живот заплашваше да се срути?

— А ти какво мислиш? — попита тя Рик. — Вече си преживявал подобна ситуация.

— Да. Отначало ме оставиха на старата длъжност, после ме повишиха и накрая престанаха да се занимават с мен. Нашият бизнес е доста променлив. Но каквото и да се случи, не бива да го вземаш навътре. Би било чудесно, ако оцелееш след промените, ако ли не — се стягаш и започваш отново.

Телевизорът изгърмя и Алисън запуши другото си ухо.

— Намали звука! — извика тя и шумът малко затихна. — Тъкмо започнах да стъпвам на краката си — тихо продължи тя. — Не мога все да започвам отначало.

— Знам, госпожо, но ще го направиш, ако се наложи. Е, не съм казал, че непременно ще се наложи. Просто исках да знаеш какво става, за да си подготвена.

— Рик, не се опитвай да утешиш старото си другарче. Ти си разтревожен, а това тревожи и мен. Но поне имаме скрита карта в ръкава. Приятелят ти успя ли да провери онова разрешително.

— Още не съм се чувал с него. През целия ден не е бил в участъка.

— А аз изгубих днес Бил още преди да стигнем до покрайнините. Следенето не се оказа много лесна работа.

— Утре със сигурност ще имаме името и адреса на твоя тайнствен Бил. И ако новите собственици ни изритат, ще предоставим нашата история на този, който предложи повече пари.

Няколко минути след като затвори слушалката, Алисън остана с ръка върху нея, опитвайки се да се съвземе. Тъкмо си мислеше, че вече е изплувала…

— Мамо, изглежда тази вечер ще вали. Поправи ли покрива на стаята ми?

— Не още, скъпа. — Ако имаше стълба, щеше да се качи и да се опита да намери дупката. Въпреки че нямаше никаква представа какво ще прави, след като я открие.

Пръстите й стиснаха слушалката. Ще се обади на Бил и ще го помоли…

Глупав рефлекс! Разбира се, че не може да се обади на Бил. И не защото е бездомник и няма телефон. Но тя просто не знаеше номера му.

Нищо чудно да има телефон и в раздрънкания си пикап. И се разхожда необезпокояван с телефон в колата, а тя стои вкъщи с течащ покрив и не може да му се обади!

С течащ покрив и с тежестта на целия свят върху раменете си.

Разбира се, това едва ли го засягаше.

Но той успяваше да я накара да се почувства по-добре.

— Занеси кофите в стаята си, а аз ще се опитам да помоля Бил да дойде този уикенд и да поправи покрива — каза тя на дъщеря си.

 

 

— Водопроводна компания „Малоун“? — Алисън се втренчи невярващо в малкия лист хартия, който Рик й подаде, сякаш се надяваше, че буквите ще се променят и на листа ще се появи нещо съвсем друго и много по-приемливо. — Пикапът на Бил принадлежи на водопроводната компания „Малоун“?

Рик скръсти ръце и се отпусна на стола в монтажната.

— Страхувам се, че да. Проверих два пъти. През 1979 г. е регистриран като собственост на водопроводната компания „Малоун“.

Алисън се свлече на стола до него и тежко въздъхна. Толкова се развълнува, когато в петък следобед пристигна в студиото и Рик я заведе в монтажната, където мълчаливо й връчи този лист хартия.

След новините за новите собственици напрежението в телевизионната станция растеше с всеки изминат час. А за капак, приятелят на Рик все не му се обаждаше. Алисън не на шега се разтревожи, че ще трябва да изчакат до уикенда, докато се доберат до някаква информация.

А ето че сега всичко, с което разполагаше, бе името на някаква си водопроводна компания.

— Не — възрази тя. — В това няма никакъв смисъл. Защо един водопроводчик ще живее на улиците? Това е прикритие. Сигурна съм, че такава компания не съществува.

— Съжалявам. Проверих. Има един-единствен собственик и е в бизнеса от деветнадесет години.

— Малко е дълго, за да бъде прикритие.

Рик кимна в знак на съгласие.

— А и трябва да признаеш, че той наистина притежава уменията на водопроводчик.

— Но деветнадесет години? Не мисля, че той е толкова стар, за да има собствена компания от деветнадесет години.

— Може би е в края на тридесетте или началото на четиридесетте. С цялата тази коса и брада е доста трудно да се определи възрастта му. Смятам, че е напълно възможно.

Алисън почука с пръст върху бюрото — нокътят й беше значително по-къс, отколкото преди да се заеме с килима онази вечер. Не бяха много писателите, актьорите, рокзвездите или детективите, които биха успели да поправят толкова умело мивката й.

— Предполагам, че това слага край на предположението ни, че той е полицай — унило рече младата жена.

— Питах моя приятел. Той ми каза, че не е чувал някой от колегите му да работи под прикритие по случая с убийствата на бездомници, но това още не означава нищо. Имената на агентите, които работят под прикритие, се пазят в строга тайна. В противен случай винаги има възможност отнякъде да изтече информация.

— Продължавам да твърдя, че във всичко това няма смисъл — възрази Алисън. — Защо един водопроводчик ще се вре при бездомниците?

— Може би просто е ексцентричен тип и по този начин се разтоварва. А може би си търси чирак и смята, че по-лесно ще го открие сред скитниците.

Алисън се намръщи на опита му да се пошегува.

— Добре — съгласи се Рик, — а може би той е убиецът.

Бил не беше убиец. Знаеше го. Залагаше главата си!

— Но убийствата са започнали, преди той да се появи. Ти сам го каза.

— Може да е убил първия и след това да е решил да се приближи до следващата жертва. Може да е искал лично да ги опознае. Кой знае как работи мозъкът на един психопат?

Алисън отвори уста да възрази, но се отказа. Какво доказателство имаше тя, че Бил не е психопат? Това, че го харесваше? Че винаги бе готов да й помогне? Че не й се искаше да бъде?

— Но от всичко това може да излезе интересна история, нали? Ти ще ми помогнеш?

— Наистина е доста странно един водопроводчик да се мотае сред бездомниците.

Поне можеше да разчита на подкрепата му, въпреки че намираше заключенията му за погрешни.

— Добре, първото нещо, което трябва да направим, е да се обадим в тази компания и да се опитаме да разберем кой кара раздрънкания пикап.

Рик погледна часовника си.

— Вече минава пет.

Алисън сви рамене.

— Какво от това?

— Може би са затворили. Нормално хората приключват работа в пет.

— Няма да разберем дали наистина е така, докато не опитаме, нали?

Излезе решително от монтажната и се запъти към бюрото си. Откри в телефонния указател номера на компания „Малоун“. Там бе отбелязано, че фирмата „обслужва гражданите на Оклахома сити от 1977 г.“

Алисън набра номера без особена надежда. Отсреща се включи телефонен секретар и женски глас обясни, че ако случаят е спешен, собственикът Джерълд Малоун може да бъде намерен на домашния му телефон.

Алисън набра посочения номер, но измърмори някакво неясно извинение и бързо затвори. Отново се бе обадила жена.

Сви рамене в отговор на въпросителния поглед на Рик.

— Жената, която отговори на домашния телефон на Джерълд Малоун е същата, която е направила записа на телефонния секретар в службата му.

Опита се гласът й да прозвучи спокойно и да запази непроменено изражението на лицето си, но цялата трепереше. Може би Бил само работеше за тази водопроводна компания. Нямаше никакво основание да предполага, че той е Джерълд Малоун. Но ако беше…

Защо досега не й бе хрумвало, че Бил може да е женен? След като бе излъгал за толкова много неща, защо и за това да не излъже?

Всъщност той изобщо не я бе излъгал. Просто никога не бе ставало дума дали е женен, или не. Тя сама бе предположила, че е така само защото я бе целунал и я бе погледнал с онзи поглед… Женените мъже не бяха имунизирани срещу целувки и погледи. Беше си тръгнал, след като дъждът бе спрял, без да дочака сутринта. Сигурно е трябвало да се прибере у дома, при съпругата си.

— Женен водопроводчик — замислено изрече Алисън.

— Това често се случва. Тези шантави хора, които се мотаят сред безделниците, много често се оказват уважавани членове на обществото с хубави съпруги и умни деца.

Рик внимателно я наблюдаваше. Не биваше да му позволи да забележи колко е разстроена. Щяха да последват въпроси…

Отвори рязко чекмеджето на бюрото си и извади по-подробния справочник на фирмите в града.

— Джерълд Малоун — повтори тя и плъзна пръст надолу по страницата. — Ето го! Какво ще кажеш да отидем на този адрес и да проверим дали Джерълд Малоун е с брада и къдрава коса?

— Спечели, госпожо — кимна Рик и вдигна палец. — Съгласен!

Алисън отново вдигна слушалката, за да се обади на Мегън и да й каже, че ще закъснее. Това не бе рядко явление, особено сега, когато всички ходеха на пръсти около новите собственици и с всички средства всякак се опитваха да запазят работата си.

— Приготви си домашните и не отваряй на никого — инструктира Алисън дъщеря си.

От другия край на линията се чу отегчената въздишка на Мегън. Обичайните наставления й бяха омръзнали, но момичето неохотно се съгласи.

Час по-късно Алисън и Рик свиха по улицата на Джерълд Малоун. Не бе трудно да открият къщата. Разнебитеният пикап бе спрял точно пред нея. Сърцето на Алисън замря в гърдите й.

Беше излязла права. Бил водеше двойствен живот.

Водопроводчик. Женен водопроводчик.

— Едно на нула за теб, госпожо! От самото начало си била права.

Алисън огледа съседските къщи.

— Малки стари къщи — заговори тя, да не би Рик да заподозре нещо, ако остане мълчалива.

— Стари, но добре поддържани. Напомнят ми за твоя квартал.

Потискащо! Бил-Джерълд живееше в къща като тази, от която тя толкова отчаяно се опитваше да се измъкне. Дали…

Вгледа се по-внимателно. Не, тази къща бе малко по-голяма и в доста по-добро състояние. Очевидно водопроводчикът Бил разбираше и от дърводелство.

— Рик, приближи още малко. Струва ми се, че виждам и друга кола на алеята.

Не можа да сдържи уплашеното си възклицание и подскочи няколко сантиметра, когато някой почука на страничното стъкло.

Видя мъж с кръгло лице, който й се усмихваше.

С треперещи пръсти натисна бутона за смъкване на стъклото.

— Имате ли нужда от помощ? — попита мъжът.

— Не… благодаря… ние си помислихме, че разпознахме онзи пикап отпред — импровизира Алисън. — Един наш приятел кара същия. Познавате ли човек на име Бил, който да живее наблизо?

— Не. Не познавам никакъв Бил. Джерълд и Маги Малоун живеят тук от дълго време. Когато преди осем години се преместих в този квартал, те вече бяха тук. А и Джерълд кара този пикап, откакто го познавам, въпреки че напоследък го виждам и с онзи новия, който е паркиран там на алеята.

— Е, може би сме сбъркали пикапа. Всички толкова си приличат. Благодаря ви. По-добре да си тръгваме. — Усмихна се на мъжа и кимна на Рик, който я разбра и подкара бавно по улицата.

— Май сме малко нервни, а? — ухили се той.

— Ти си този, който смята, че може да си имаме работа с убиец — промърмори младата жена. — Да запомним имената — Джерълд и Маги Малоун.

— Запиши номера на новия пикап, а аз ще запомня този на колата, паркирана до него — нареди й Рик, докато минаваха покрай алеята.

Когато завиха зад ъгъла, Рик спря, извади малък бележник и записа номера на колата.

— Готово. Ти записа ли номера на пикапа?

Тя се втренчи замислено в цифрите.

— Не, не е точно така. Май че беше… не съм сигурна. Можеш ли да се върнеш обратно?

— Отпусни се, госпожо! Дори и този тип да е убиецът, той няма да се спусне навън и да ти счупи главата, докато ние си караме по улицата, на която живее.

— Не става въпрос за това. — Поколеба се. Искаше й се да се довери на приятеля си, че проблемът беше в самата нея. Всъщност тя не се срещаше с Бил, нито пък имаха сериозна връзка. Бяха се целунали само веднъж… Така че нямаше никаква причина да се чувства толкова опустошена, докато минаваха покрай къщата, в която той живееше с жена си.

— Само обърни и мини още веднъж. Уверена съм, че този път ще се справя.

И наистина успя, ала за малко не изтърва химикалката, когато видя Бил, застанал пред прозореца на къщата. Той се смееше. Изглеждаше щастлив и спокоен и нямаше никакво съмнение, че това бе неговият дом.

Поне в двора не се виждаше детско колело.

 

 

Алисън се опита да изглежда както обикновено, когато същата вечер се прибра у дома с пица в ръка.

Звукът на телевизора показваше, че дъщеря й е вътре, както винаги унесена в поредната компютърна игра.

— Здравей, мамо — разнесе се гласът на Мегън. — Преди малко те търсеше един човек. Казах му, че скоро ще се прибереш.

— Ти си отворила вратата? — Алисън тръсна картонената кутия на масата.

— Веригата беше сложена.

— За един престъпник няма да е трудно да я махне за секунди. Забранявам ти да отваряш вратата, когато си сама в къщата!

— О, мамо…

— Мегън! — започна тя, но прехапа език. Нямаше смисъл да излива лошото си настроение върху детето. — Ела да си вземеш парче пица, докато е още топла.

— Ей сега! Тъкмо стигнах до Марс.

Алисън отвори кутията.

— Не бързай. Струва ми се, че трябва малко да се позапече — подвикна младата жена, извади пицата от кутията и я пъхна в печката.

На вратата се почука. Вероятно е пощаджията.

— Алисън Прескът? — попита мъжът, когато тя отвори вратата.

Позна го, защото го бе виждала и преди. Разнасяше призовките от съда. Протегна ръка и пое сгънатия лист. Мъжът си тръгна, без да каже нищо повече. За щастие Мегън все още бе заета с откриването на Марс.

Алисън седна до кухненската маса и разгъна листа. Дъглас бе изпълнил заплахата си. Беше завел дело за попечителство над Мегън с основанието, че Алисън не осигурява достатъчно добри условия за живот на дъщеря му, често закъснява и я оставя сама, а освен това я подлага и на лошо влияние.

Отвратително!

Ако Дъглас плащаше нормална издръжка, ако не бе взел всичко, което двамата бяха притежавали, тя нямаше да има нужда да работи извънредно и да оставя Мегън дълго време сама!

А колкото до „лошото влияние“ — Бил се държеше много по-добре с Мегън, отколкото самият Дъглас. Той беше тук винаги, когато двете се нуждаеха от помощ, нещо, което трудно можеше да се каже за преуспяващия доктор. Лошото бе, че тя нямаше пари за добър адвокат.

Телефонът иззвъня и я стресна.

Грабна слушалката и се опита гласът й да прозвучи спокойно.

— Да?

— Алис, аз съм Бил.

В мига, в който чу гласа му, по линията проехтя и някакъв женски смях, а Алисън видя дима, който излизаше от фурната.

Часовникът на печката пронизително иззвъня.

— Алис!

— Мамо!

Младата жена избухна в сълзи и тръшна слушалката.

Отпусна се изнемощяло на стола, после видя димящата печка, надигна се от стола и отиде да я изключи.

— Мамо, какво има?

Единствено разтревоженото личице на Мегън я накара да преглътне сълзите си и да се опита да се съвземе. Отвори вратичката на фурната и извади почернялата пица.

— Всичко е наред, мамо! — Тъничките ръце на Мегън обвиха шията й. — Ще си направим сандвичи с фъстъчено масло и сладко от ягоди.

Алисън притисна дъщеря си и започна да се смее през сълзи.

Телефонът отново иззвъня и Мегън понечи да го вдигне.

— Не!

— Да не вдигам телефона? Защо? Кой се обади преди малко?

— Никой.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Мамо, какво има? — Мегън я погледна тревожно и се опита да се освободи от прегръдката й.

— Нищо. Подай ми тигана. Ще объркам един омлет.

Когато Мегън отиде до полицата, за да изпълни молбата й, Алисън грабна призовката и бързо я пъхна в чантата си.

Телефонът беше спрял да звъни.

 

 

Бил се намръщи и затвори. Нещо не бе наред. Трудно му беше да си представи Алисън Прескът да плаче, но явно плачеше. След това връзката прекъсна, а после никой не отговори.

— Мамо, татко, благодаря за вечерята — каза той, докато влизаше в дневната. — Не ми се иска да си тръгвам — потупа майка си по бузата и махна на баща си, — но се налага да отида при един приятел. Страхувам се, че е в беда.

— Надявам се, че всичко ще бъде наред — каза Маги и му подаде ключовете. — Внимавай!

— Всичко е наред. Няма нищо страшно. Не е свързано с полицейската ми работа. — Надяваше се да е прав. Макар че Алисън не бе от истеричните жени. Явно нещо никак не беше наред.

Завъртя ключа на стартера и подкара раздрънкания пикап на баща си. Когато приближи улицата на Алисън, изведнъж реши да продължи и да паркира пред дома й, но разумът му надделя.

Паркира две пресечки по-надолу и опипа кобура с пистолета. Забравил за предпазливостта, Брад хукна по улицата към дома й. Може би нямаше никакво време за бавене…

Не видя никъде кафявия джип, но един тъмен Седан, паркиран на отсрещната страна, привлече погледа му.

Брад изруга тихо и понамали крачка. Искаше му се първо да надникне през прозорците, за да си изясни положението, но навярно мъжът в колата нямаше да пропусне да отбележи тези му действия в доклада си за доктор Дъглас.

Затропа нетърпеливо по вратата.

— Алис! Аз съм!

Вратата се отвори и пред него изникна усмихнатото лице на Мегън. Огледа бързо стаята зад гърба й и не видя нищо обезпокоително.

— Здравей, Брил! Влизай! Тъкмо ще хапнеш с нас. Мама е направила омлет.

В този миг и Алисън се появи от кухнята. Той мина покрай Мегън и се спусна към нея, но рязко спря.

Лицето й бе спокойно, макар и подпухнало от сълзите. Изглежда вече се бе съвзела и напълно се владееше. Изражението й бе хладно… мразовито…

— Тревожех се за теб — рече той.

— Очевидно. Сигурно си се обадил от телефонната кабина зад ъгъла, щом успя да дойдеш толкова бързо.

Значи това било. Тя знаеше нещо. Но защо бе плакала и защо бе разстроена? Дали е свързано с него?

— Брил, имам страхотни джинси и риза. Ще ги облека утре вечер! — Мегън го сграбчи за ръката. — С татко и Бони пазарувахме.

Брад неохотно насочи вниманието си към детето.

— Нови дрехи, а?

— Да! Обиколихме всички скъпи бутици. На едно място дори ни сервираха чай. — Издърпа един стол и се пльосна на него. — Щяхме да обикаляме още, но за съжаление бяхме превишили лимита на билета за паркинга и полицаят глоби татко. Той побесня и трябваше да се прибираме. Татко каза, че полицаят го глобил, защото завидял на колата му. Те не печелили достатъчно и не можели да си позволят такава лимузина.

Брад стрелна Алисън с поглед. Между веждите й се бе врязала бръчка. Очакваше промяна в изражението й, когато Мегън спомена за полицаите, но нямаше нищо подобно. Може би в крайна сметка не бе узнала кой е той всъщност.

— Прав ли е Дъглас, Алис? — настойчиво я погледна той.

— Не ми се иска да го призная, Мегън, но този път баща ти е прав. Ченгетата не печелят много, така че онзи полицай може би е завидял на колата му. От друга страна — погледна Брад право в очите, — водопроводчиците печелят доста добре…

 

Водопроводчиците? Значи тя мислеше, че той е водопроводчик? Тогава защо бе толкова ядосана, след като й го бе казал още в самото начало?

— Мегън, качи се горе и пробвай новите дрехи, които смяташ да облечеш за концерта — насили се да добави тя.

— Искаш ли да ги видиш?

— Разбира се — кимна Брад.

Мегън хукна нагоре по стълбите.

— Извини ме, но първо трябва да погледна омлета, а след това може и да си поговорим, Джерълд. — Алисън изчезна в кухнята.

— Джерълд?!

Значи тя си мислеше, че той е водопроводчик и се казва Джерълд? За миг се замисли над откритието й. Мъжът, с когото преди малко бе вечерял, наистина се казваше Джерълд, но той беше… неговият баща!

Брад избухна в смях.

Погледът на Алисън, която изникна от кухнята, прекъсна смеха му.

Брад се поколеба за миг. Не бе сигурен колко знаеше и каква част от истината би могъл да й каже, нито до каква степен можеше да й вярва.

— Джерълд е моят баща — рече накрая той. — Как си разбрала името му?

Тя приближи колебливо. Изражението на лицето й видимо се смекчи. Вече не изглеждаше толкова ядосана, по-скоро смутена.

— Един мой приятел провери на чие име е разрешителното на твоя пикап. Обадих се в офиса на компанията и оттам научих домашния ти адрес. Тази вечер те видях там.

Брад не можа да сдържи усмивката си. Браво! Не бе съвсем лош детектив!

— Минала си покрай къщата на мама и татко, докато аз съм бил там? И си решила, че аз съм Джерълд Малоун и съм водопроводчик?

— Женен водопроводчик…

При тези думи той я прегърна. За негова изненада, тя се отпусна в прегръдките му и се притисна до гърдите му. По дяволите, толкова приятно бе да я прегръща. Тя бе толкова пухкава и ухаеше толкова хубаво. Защо така дълго бе избягвал това? Ала едната й ръка се придвижи опасно близко до кобура му и той бързо се отдръпна. Отблъсна я нежно и я погледна в очите.

— Не съм женен и не съм водопроводчик. Казвам се Брад Малоун. Ерген. Син на водопроводчик.

Тя рязко се отдръпна и той видя, че очите й отново се наливат със сълзи.

— Значи си взел назаем пикапа на баща си? Значи наистина си просто един безделник? — Грабна чантата си от масата, измъкна сгънатия лист хартия и му го подаде. Брад се отпусна на стола и внимателно зачете.

— Този скапан… — Млъкна. Езикът, подходящ за мъжките съблекални, не беше приемлив в къщата на Алисън Прескът.

Алисън уморено се свлече на стола до него.

— Ти беше прав. Той наистина има твоя снимка. — Гласът й звучеше безизразно.

— От него ли научи за моя пикап?

— Не! Аз те проследих. Дъглас смята, че ти си просто един скитник, или наемен работник, или нещо подобно…

Брад въздъхна и взе в ръцете си малката й нежна длан. Всъщност тя не бе чак толкова беззащитна. Сама го бе проследила и бе открила името му. Щеше да разкрие и истинската му самоличност и тогава изцяло да владее положението. Тя имаше двойно основание да разбере кой е той — не само заради проклетия си репортаж, но и заради бившия си съпруг, за да му попречи да й отнеме дъщерята. Нямаше идеално разрешение на тази ситуация. Трябваше да й каже истината и да я убеди да не го издава.

— Алис, трябва да поговорим! Аз съм полицай.