Сали Стюърт
Тайният любовник (4)

Глава 4

Нямаше да я целуне, дори и Рик да не се бе изкашлял. Изобщо не бе имал подобно намерение и този слабичък гласец в главата му, който го обвиняваше, не знаеше какво приказва.

— Лека нощ — рече Брад, обърна се, отвори вратата и излезе.

— Алисън — обвинително започна Рик, след като затвори вратата зад Бил и се облегна на нея, — начинът, по който се бе втренчила в този скитник беше… помислих си, че ще… — Погледна към Мегън и не довърши.

— Стига, чичо Рик. Да не мислиш, че не гледам телевизия или не ходя на кино? Те изглеждаха така, сякаш всеки миг ще слеят устните си, нали? — Момичето изглеждаше много доволно от тази си констатация.

— Да целуна един размъкнат и вероятно мръсен бездомник? — възрази Алисън, пронизана от чувство на вина. Бил може и да бе размъкнат, но несъмнено бе чист — поне, преди да се заеме да оправя мивката. Изглежда, че наистина за един кратък миг бе съвсем загубила ума си, изпитвайки непреодолимото желание да го целуне. Не че толкова бе привлечена от него. Той просто я бе заварил в края на един дълъг и уморителен ден. — И двамата имате прекалено развихрено въображение. Мегън, върви да си лягаш, а ти, Рик, е най-добре да си тръгваш. Още сега!

Мегън прегърна майка си. Рик мълчаливо се обърна и се запъти към стълбите. Алисън веднага го последва.

— Просто един бездомник — започна той, хванал ръката й, докато двамата вървяха към гаража. — Съвсем не е рокзвезда, нито пък предрешен актьор. Аз много се съмнявам, че е и убиец. Той си е просто един добродушен, но мързелив скитник. Погледни истината — с уменията си на водопроводчик, нима не би си намерил добре платена работа? Ако пожелае, разбира се.

— Един „скитник“, който използва думи като „компенсация“? — Въпреки че умът й бе леко замъглен, вероятно от преумора, тя съвсем ясно си припомни думата, която Бил бе казал, след като се опита да му даде пет долара.

— Добре, значи е образован скитник. — Рик повдигна вратата на гаража. — Никак не ми харесва идеята да идва утре вечер в къщата ти.

Алисън го потупа по ръката и се усмихна.

— Ако си толкова разтревожен, можеш да дойдеш пак и да помогнеш. Още един чифт ръце няма да са ни излишни.

— Знаеш, че съм дежурен в студиото — поколеба се Рик. — Но може би ще успея да се сменя с някого.

— О, дай ми малко почивка. Мисля, че отлично мога да се грижа за себе си, когато наоколо ми се навърта „добродушен, но мързелив скитник“. Ти самият каза, че не вярваш да е убиец, така че къде е проблемът?

— Казах само, че се съмнявам да излезе убиец. Както и да е, проблемът е в… — Сви рамене и поклати глава. — Просто се опитай да не се вживяваш прекалено много в цялата тази история и ми обещай, че веднага ще ми се обадиш, ако този тип направи нещо странно.

Алисън го побутна към колата.

— Лека нощ, Рик.

Щом се настани удобно в леглото си, младата жена извади снимките. Наистина бяха добри. Ето го особеното му излъчване — самоувереното накланяне на главата и пронизващия поглед. Толкова различен от останалите скитници! Снимките му я привличаха не по-малко от самия Бил. Ама че загадка! С тази коса и брада той би могъл да бъде всякакъв — от президент на Съединените щати до рок идол.

Трябваше да проведе едно малко разследване. Утрешният й ден бе доста претоварен, но може би ще успее да се измъкне за час-два след пладне… още повече, ако се лиши от обяда. Беше напипала нещо и щеше да открие какво е то. А след като разреши тази загадка, не само ще си има интересна история, но и ще се отърве от абсурдното привличане, което изпитваше към този мъж. Ще открие кой е Бил и ще го разобличи! Така ще разреши толкова много проблеми.

 

 

Когато на следващата сутрин Алисън влезе в студиото, всички в стаята спряха за миг работата си и вдигнаха глави, за да видят кой е, след което пак потънаха в задълженията си. Доста странно! Обикновено дори президентът на ТВ компанията да влезеше, никой нямаше да забележи.

— Алисън! — Рик си проправи път през лабиринта от бюра. Зад него Трейси й хвърли гневен поглед.

— Хайде по-бързо! — Рик я сграбчи за ръката. — Избухнал е пожар в един апартамент близо до северозападната магистрала.

— Оборудването?

— В микробуса е. Тичай.

Алисън го последва без повече коментари.

— Какво става с Трейси? — попита тя, когато излязоха от паркинга на телевизията и Рик рязко зави зад първия ъгъл.

Той натисна клаксона, за да си проправи път през задръстеното движение.

— Ако беше закъсняла само с още две секунди, трябваше да взема със себе си твоята руса съперница.

— Голяма работа! Пожар в някакъв си апартамент! Кой знае какво! Едва ли може да се класира за репортаж на седмицата!

— Точно в този момент всеки репортаж е много важен. Тази сутрин плъзна слух. Щяхме да знаем, ако вчера не си бяхме тръгнали по-рано. Пак старият нов управленчески слух.

— Телевизионната станция е продадена? — ахна Алисън. Макар че бе отскоро в телевизията, тя отлично знаеше, че новите собственици несъмнено ще направят чувствителни промени сред персонала.

— Засега само се приказва. Махни се от пътя ми, идиот такъв! — Натисна отново клаксона и задмина един кадилак. — Мразя тези хора!

— Собствениците на телевизионни станции? — Алисън се хвана за дръжката на вратата, докато Рик вземаше завоя.

— Не, собствениците на кадилаци. Мразя ги, защото аз си нямам такава луксозна кола. Не се разстройвай само заради един непотвърден слух. Не е за първи път. А дори и да е истина, това не означава непременно, че ще загубиш работата си.

— Но не означава и че ще я запазя, нали?

— В случай че не си забелязала, госпожо, нищо на този свят не е сигурно. Ето там е. Виждам дима.

Той влезе в паркинга пред сградата и се огледа за празно място. Завъртя рязко кормилото и Алисън политна напред.

— Май щеше да е по-добре да беше взел Трейси — промърмори тя. — Твоето шофиране щеше да я състари най-малко с петнадесет години и тогава щеше да изглежда доста по-зле от мен.

Алисън бързо се измъкна от микробуса. Сега бе още по-важно да се добере до интересната история за Бил и бездомниците. А пък ако успее да открие убиеца… Това със сигурност щеше да увеличи шансовете й да запази работата си.

— Камерата е включена! — извика Рик и я изтръгна от мислите й.

 

 

В ранния следобед Алисън се запъти към приюта „Нова надежда“. Тя все още бе облечена в „работните“ си дрехи — обувки с високи токчета и тъмносин костюм с бели кантове. Не беше подходящо облекло за посещение при бездомниците, но нямаше време да се преоблича.

Малката сграда обаче се оказа почти безлюдна. Върху една от пейките се бе излегнал мъж, който очевидно спеше, малко по-нататък друг седеше и дъвчеше сандвич, а в ъгъла две жени си приказваха. Преподобният Полък се бе настанил на дървената маса до олтара и оживено говореше нещо на Дийли.

Според етикета не би трябвало да ги безпокои, нито пък да подслушва разговора им, обаче инстинктите й на репортер взеха надмощие над добрите маниери. Младата жена тихо се настани на една пейка близо до тях и наостри уши.

— Сине мой, трябва да се откажеш от това дяволско изкушение. Ще съсипеш целия си живот с тази отвара. Помисли си за всичко, от което Сатаната те лишава.

Дийли бавно кимна. Според Алисън той по-скоро бе безразличен, отколкото разкаян. Послуша още няколко минути, но монологът на свещеника продължаваше все в тоя дух и тя разбра, че от тези двамата няма да научи нищо съществено. Затова се изправи тихо, прекоси стаята и се запъти към двете жени, които познаваше вече от първото си посещение в мисията.

— Здравей, Кей — усмихна се тя и протегна ръка към по-ниската, с посивялата коса.

В първия миг Кей я изгледа подозрително, но после се усмихна, разкривайки редките си зъби, и протегна сбръчканата си ръка. Алисън знаеше, че хората обичат да им помнят имената, но очевидното задоволство на жената трогна сърцето й.

— Как сте? — попита тя, напомняйки си, че това все пак е само работа и не бива да проявява излишни емоции.

— Добре, добре — кимна Кей.

Алисън се извърна към другата жена, която, макар и седнала, се извисяваше поне с тридесет сантиметра над Кей.

— Аз съм Алисън Прескът.

— Джийн. — Една голяма, кокалеста ръка яко сграбчи дланта й. Забеляза, че въпреки избелелите и парцаливи дрехи, жената бе с яркочервени обувки, очевидно съвсем нова придобивка, ако се съди по предизвикателния маниер, с който люлееше десния си крак.

Алисън издърпа ръката си и размърда пръсти, за да се увери, че няма счупен.

— Да си домъкнала нещо за похапване? — попита Кей.

— Не, съжалявам. Не можах. — И собственият й стомах се бунтуваше срещу пропуснатия обяд.

Джийн и Кей не казаха нищо, но сякаш изгубиха интерес към посетителката. Алисън отвори чантата си, модел на Гучи, извади една банкнота от пет долара и няколко по един и ги подаде на Кей. Жестът я лишаваше от всичките й пари, но нея у дома я очакваше пълният хладилник, а тези жени нямаха нито подслон, нито храна.

— Ще има колкото за един сносен обяд — каза Алисън. Трябваше да подкупи малко тези жени, за да ги накара да се отпуснат и да разговарят с нея.

Джийн и Кей се надигнаха и тя прецени, че Джийн е най-малко метър и осемдесет, с широки и кокалести рамене. Изглежда нямаше защо да се бои от убиеца. А дали самата тя… Полицията не бе отхвърлила възможността убийствата да са извършени от жена.

— Не искате ли малко да си поговорим, преди да отидете да обядвате?

Двете жени си размениха предпазливи погледи и отново седнаха.

— К’во искаш?

— Не ви ли е страх да не ви пречукат?

Кей сви рамене.

— Гледаме да сме все заедно. Той убива тия, дето скитосват сами.

— Какво се приказва за убиеца?

Джийн се изкиска.

— Някои викат, че са ченгетата. Опитват се да ни поразредят. Други пък викат, че бил един от нас. Искал да останем по-малко, за да има повече храна. А някой приказват — в мътните й очи проблесна пламъче, — че били самоубийства.

Двете с Кей се засмяха силно на зловещата шега и Алисън се почувства задължена да се присъедини към тях.

— А какво ще кажете за Бил, с когото говорехте онази нощ? Той е нов, нали? Може ли да е убиецът?

Кей сведе поглед и се изчерви. Алисън осъзна, че сигурно харесва Бил. И бездомните имат чувства…

— Той е приятел на Дийли. Дийли казва, че го познава от години — защити го Джийн. — Двамата работели на някои от големите сгради наоколо…

Последното изненада Алисън. В първия миг обаче реши, че то не заслужава особено внимание. Дийли изглежда говореше доста безсмислени неща. Бил твърдеше, че е бил работник на нефтена сонда и водопроводчик, но изобщо не бе споменавал да е и дърводелец. Обаче тя подозираше, че лъже. Реши да запомни информацията на Джийн, можеше все някога да й потрябва.

— А някой знае ли къде нощува той?

Кей отново се изчерви, а после се изкиска.

— Не — нервно рече тя.

С периферното си зрение Алисън улови някакво раздвижване. Обърна се и видя, че преподобният Полък се е настанил на една пейка зад нея.

Кей и Джийн използваха възможността да се измъкнат, като обещаха с деветте долара да си купят храна. На Алисън не й бе хрумнало, че можеха да похарчат парите й за друго. Сега вече не бе толкова сигурна.

— Как се чувствате днес? — насочи тя вниманието си към преподобния.

— Денят е чудесен — отвърна той и се усмихна, както обикновено. — Невинаги можем да нахраним тялото си, но винаги можем да осигурим достатъчно храна за душата си.

— Наминах да видя как вървят нещата и да поговоря с някои хора — продължи Алисън. Въпреки че бе потисната, не можеше да не отвърне на усмивката му. — Бих искала пак да дойда, ако нямате нищо против. Невинаги мога да нося сандвичи, но ще помагам и по други начини.

— Никога няма да откажем предложената помощ. Дори и да няма какво друго да споделиш с нас, освен красивата си усмивка, пак ще си добре дошла.

Идеята да помогне на тези хора я накара да се почувства по-добре, тъй като изпитваше известна вина, задето идваше тук, водена само от лични и егоистични мотиви.

— Ако успееш да дадеш и нещо от себе си, докато ни опознаваш за своята вълнуваща история, всички ще имаме полза от работата ти — продължи преподобният, сякаш прочел мислите й.

В това имаше смисъл. Искаше й се да има смисъл.

— Разкажете ми за себе си — подкани го тя, искрено заинтригувана. Този мъж може и да не е съвсем нормален, но тя усещаше, че е искрен. Той вярваше в това, което правеше и казваше. — Къде сте били, преди да дойдете тук и защо сте дошли?

Той скръсти големите си ръце и вдигна очи към опушения таван.

— Бях в Рая и оцелях при Армагедон^[1]. Дойдох тук, защото бях призован, защото бях необходим.

Май е доста по-луд, отколкото бе решила в началото.

— Какво знаете за Бил, приятеля на Дийли?

Усмивката на преподобния съвсем леко помръкна.

— Той е дошъл отдалеч. — Сведе поглед към нея. Изглеждаше напълно искрен. Този мъж също подозираше Бил. — Той се грижи за Дийли — допълни свещеникът. — Дийли страда, въпреки че се опитва да се пребори с порока. Духът му иска да успее, ала плътта му е слаба.

— Бил познаваше ли някои от хората, които бяха убити?

— Нито един човек не може да живее напълно затворен в себе си. В този свят всяка душа трябва да потърси единение със сродни души. Ние всички сме едно цяло и трябва да се съединим.

Дали този свещеник не играеше някаква роля?

— Това „да“ ли означава? Или „не“?

Мъжът повдигна гъстите си вежди.

— Дете мое, ние всички се опознаваме един друг чрез душите си.

Сега вече започваше да разбира защо никой не бе успял да направи наистина вълнуваща и вярна история за бездомните. Не бе никак лесно да се открие какво има под повърхността.

Независимо от това, когато един час по-късно Алисън излезе от мисията, бе убедена, че в работата й все пак има напредък. Струваше й се, че вече започва да разбира по-добре света на тези нещастни и отритнати хора. Бе направила още няколко стъпки към истината за Бил и за убиеца, а може би и за двамата.

Отново й мина през ум, че може Бил да е убиецът.

Не, не невъзможно! Той е толкова мил и нежен!

Припомни си силата му, когато стисна ръката му.

Глупости. Само защото един мъж е силен, не означава, че е и убиец.

А силното ръкостискане на Огромната Джийн… С нейния ръст и сила тя също би могла да бъде убиецът. Още една възможност, която трябваше да се проучи…

 

 

Докато пътуваше към дома на Алисън, Брад не спираше да се проклина. Ако имаше поне малко здрав разум, щеше да отиде в къщата на родителите си или да се отбие в някое заведение и да обърне две-три чаши или каквото и там да е, само не и това! Обаче ако имаше малко здрав разум, никога нямаше да предложи да й помогне да изнесе проклетия килим. Та тя дори не го бе помолила. Той просто бе изоставил здравия разум и сам се бе напъхал в тази каша!

Паркира пикапа на друга улица, за да не събужда подозренията на съседите.

Напоследък действията му не бяха съвсем разбираеми. В живота си доста често бе поемал рискове — майка му можеше да го потвърди. Обаче това никога не бе застрашавало кариерата му, още повече пък живота му. А сега поставяше на карта и двете. Освен това никога досега не се бе забърквал с жена, която носи златен часовник и кара Волво. Алис и детето някога бяха живели в охолство и бяха разполагали с много пари. Не се съмняваше, че не след дълго тя отново ще бъде богата. Такива като нея винаги успяваха. Това бе още една причина да я избягва, отделно от професията й. Със сигурност не искаше да се обвързва емоционално. Детективската заплата му осигуряваше прилично жилище, храна и по някоя и друга бира, но едва ли би могъл да си позволи разходите на Алисън Прескът, които включваха скъпо вино и копринени дрехи.

Зави зад ъгъла и видя кремавия Мерцедес, паркиран пред къщата. Промърмори още няколко доста солени ругатни и си заповяда да се обърне и да се махне веднага от това място. Обаче краката му упорито продължаваха да крачат напред. Последната среща на Алисън с бившия й съпруг можеше да завърши зле за нея, ако той не се бе намесил.

Вратата бе отворена и гласовете, които се чуваха, бяха сдържани, но с гневни нотки.

— Ще я доведеш в седем часа в неделя точно както е предвидено в споразумението за развода — заяви Алисън. Гласът й бе силен, но Брад си помисли, че всеки миг може да се разплаче.

— Маамо — запротестира Мегън. — Татко може да дойде в сряда и да ме вземе веднага след като се върна от училище.

— Бих могъл — разнесе се мазният глас на Дъглас през отворената врата, — но това е глупаво. Защо просто да не останеш с нас до сряда? Ще я доведа в четвъртък вечерта, Алисън. Наистина не мога да те разбера.

— Моля те, мамо! Знаеш колко много искам да отида на концерта на „Дженюъри Хийт“. Те са ми любимите!

— Защо не вземеш билети за петък или събота? — прекъсна я Алисън. — Защото това няма да помогне на измамните ти, заговорнически…

Брад натисна входния звънец и бутна вратата, без да чака покана:

— Ей, Мегън! Здравей, Алис! А това е доктор Дъг, ако не се лъжа?

— Брил, моля те, накарай я да ме послуша за…

— Хей, Мегън, имам изненада за теб! Едни мои приятели ще бъдат в града следващия уикенд! Чувала ли си за „Дженюъри Хийт“? Помислих си, че сигурно ще искаш да дойдеш с мен на концерта? — По дяволите! Някакъв невидим вентрилоквист^[2] отново го караше да изрича думи, които никога не бе имал намерение да произнася!

Мегън заподскача като полудяла.

— Мамо! Татко! Чухте ли? Ще отидем ли зад кулисите, Брил?

— Е, ще видим…

Дъглас пристъпи заплашително към него. Отвори и затвори уста, явно опитвайки се да обуздае гнева си.

— Какво правиш тук? Пак ли има проблеми с водопроводната инсталация?

— Не. Смятаме да изнесен навън този евтин и мокър килим. — Брад поклати глава. — Надявам се, че глупакът, който го е купил, не е платил повече от петдесет цента на квадратен метър.

Дъглас повдигна вежди и навири аристократичния си нос. Брад се запита дали е платил на някого за съвършената му форма, или пластичните хирурзи си подаряваха тези услуги.

— Аз съм глупакът, който е купил този килим — заяви Дъглас. — Още някакви просташки забележки?

Брад кимна и подръпна брадата си.

— Отгатнах ли?

— Какво?

— Плати ли повече от петдесет цента на квадратен метър?

— Виж какво — пръстът на Дъглас застрашително се стрелна към Брад. Това не бе от жестовете, които му допадаха, и той автоматично се наклони напред, но малката ръка на Мегън, която още стискаше неговата, го спря.

— Не бива да забравяш, че ти си само един наемен работник в тази къща — продължи Дъглас и размаха пръст, — а това не включва воденето на моята дъщеря на концерт, нито пък обсъждането на семейни проблеми.

— Татко! Брил не е наемен работник — възрази Мегън.

— А пък аз съм тази — намеси се Алисън и пристъпи иззад Мегън, — която ще решава кой да води дъщеря ми на концерти, поне докато тя е под мое попечителство. — Размаха пръст пред лицето на бившия си съпруг, имитирайки жеста му. — И съм абсолютно сигурна, че това няма да бъдеш нито ти, нито Бони Тъпанарката.

— Майко!

— И какъв по-точно е за теб този мъж, след като не е „наемен работник“? — Думите се процедиха през стиснатите му устни, докато внимателно наблюдаваше Алисън.

— Изгуби правото да задаваш подобни въпроси още преди шест месеца — гневно отсече младата жена.

Куражлийка, помисли си Брад, докато докторът го оглеждаше с подчертано презрение.

— Имах по-добро мнение за теб, Алисън. Но предполагам, че при тези обстоятелства… това е най-доброто, което можеш да си позволиш. Вземи си нещата, Мегън, и да вървим!

— Позволи ми да ти помогна — намеси се Брад и вдигна чантата на момичето. — Нямам нищо против да хвърля още един поглед на красавицата, паркирана отпред, доктор Дъг. Не се случва често някой наемен работник да види отблизо подобен разкош.

— Стой по-далеч от колата ми — процеди Дъглас.

— В седем часа в неделя — напомни му Алисън.

— Татко — възрази Мегън. — Брил няма да повреди колата ти!

— Може би някой ден ще ми позволиш да я поизлъскам, шефе? — провлачено попита Брад, докато следваше бащата и дъщерята.

Дъглас се извърна и му хвърли убийствен поглед, ала той запази невъзмутимия израз на лицето си — не бе трудно за него, още повече че брадата и косата го закриваха почти цялото.

След като помогна на Мегън да се настани в колата, Брад отстъпи крачка назад и махна с ръка. Инициалите върху табелката на предното табло бяха много лесни за запомняне… Щеше да подхвърли на колегите си от пътната полиция да следят дали доктор Дъг няма да направи някое нарушение. Типове като него никога не спазват правилата.