Сали Стюърт
Тайният любовник (2)

Глава 2

С възхищение оглеждаше стегнатата фигура на жената, чийто извивки се подчертаваха от впитите избелели джинси, докато тя вървеше пред него към вратата. При други, по-благоприятни обстоятелства…

Докато крачеха по пустия тротоар в хладната есенна вечер, жената започна да рови в голямата си платнена торба. Вероятно тя вървеше в комплект с джинсите и ръчно изрисуваната риза. Нещата се оказваха по-лоши, отколкото си бе помислил в началото. Тя бе не само репортер, а репортер със самочувствие и навярно повече пари, отколкото мозък в главата. А да не говорим за морал!

— Ще имаш ли нещо против, ако записвам разговора ни, Бил? — попита тя и извади малък касетофон.

— Да, против съм.

За негова изненада тя прибра касетофона в чантата си, без да възрази.

— Няма проблем. Ще помня. И така, откога си на улиците?

— Тук съм от няколко седмици. — По-добре да не й говори лъжи, в които лесно може да го уличи.

— А къде си бил преди това?

Брад отвори уста, сетне я затвори, прочисти гърлото си и заговори:

— В Хюстън. — Не му беше лесно да лъже.

Да лъже околните — това бе важна и неизбежна част от работата му. Но сега внезапно изпита затруднение от лъжите. Тя бе репортер, човек, който се рови из мръсното бельо на политиците и известните личности. Обикновено не се затрудняваше да казва пред журналистите това, което смяташе, че те трябва да чуят. Но тази „лешоядка“ имаше гладка и лъскава коса, която му се искаше да погали, и големи ясни очи, които го гледаха доверчиво.

Брад стисна челюсти. Не биваше да забравя, че тя се опитва да спечели доверието му само за да измъкне тайните му. Пъхна ръце в джобовете на джинсите — трябваше да бъде сигурен, че няма да се поддаде на глупавото си желание да я докосне. Ускори крачка и се насочи към безлюдните улици, като се стараеше да не я гледа.

— Работих няколко години на петролните полета. — Изговаряше думите рязко и бързо в унисон със забързаните си крачки. — След това заминах за Хюстън и там се хванах на работа като общ работник на нефтените сонди. После, когато петролът изби, не можах да си намеря друга работа. Накрая реших, че щом трябва да живея на улицата, по-добре да се върна в родния си град. И така се озовах тук.

Дори и в собствените му уши историята звучеше фалшиво, сякаш декламираше предварително научен текст. По дяволите! Какво му ставаше?

Хвърли й крадешком един поглед. Тя го наблюдаваше, леко наклонила глава настрани. Очите й с цвета на орех блестяха, изпълнени със съмнения и въпроси. Брад забави крачка, сви рамене и се опита гласът му да прозвучи небрежно:

— Това е всичко. Този живот не е толкова лош. Свещеникът ни раздава храна…

— Не те видях да ядеш в приюта!

Брад се препъна и едва не падна, докато слизаше от тротоара. Проклетото женското любопитство!

— Ядох по-рано.

— И какво яде?

Той размаха раздразнено ръце и каза първото, което му хрумна:

— Кучешка храна.

Дългите й гъсти мигли не трепнаха. Изражението на лицето й не се промени, но той знаеше, че не вярва на нито една негова дума.

— Каква по-точно кучешка храна?

Той спря на ъгъла и се извърна към нея.

— Къде е колата ти?

— Ето там — отвърна жената и посочи с тънката си нежна ръка, върху която проблясваше часовник със златна верижка, към мястото, от което току-що бяха дошли.

— Значи сме вървели в противоположна посока? — сърдито я изгледа Брад. — Мислех, че сме се разбрали. Казах ти, че ще разговарям с теб на път за колата ти.

Тя се усмихна и тръгна да пресича улицата.

— Това бе твоето предложение. Аз не съм се съгласявала.

Той се спусна към нея и я сграбчи за рамото. Алисън спокойно се извърна и го погледна, очаквайки следващото му действие. Рамото й се оказа неочаквано деликатно и крехко. От нея се разнасяше упойващ аромат на летни цветя.

Брад рязко отдръпна ръката си, сякаш бе докоснал оголена жица. Бяха му казали, че работата под прикритие може да се отрази странно дори върху хладния разум на едно ченге, но никой не го бе предупредил, че може да се почувства така.

— Добре, тогава сега сключваме сделка — изръмжа той. — Или се насочваме обратно към колата ти, или аз повече не отговарям на нито един твой въпрос.

— Добре! — Стори му се, че гласът й прозвуча леко задъхано, но той упорито се стараеше да не я гледа. Не му трябваше да разбира какво я бе развълнувало. По-добре да се осланя на разума, отколкото на усещанията на тялото.

— Да вървим — заповяда Брад и ядосано закрачи към сградата на мисионерите.

— Каква по-точно кучешка храна яде? — внезапно попита жената, докато вървяха по обратния път.

— Какво? — След миг си спомни лъжата. — Купих си консерва от супермаркета. Днес не можах да изпрося много пари, а трябваше да си оставя и за бутилка вино — да ме топли през нощта. — Надяваше се, че този отговор я задоволява и най-сетне ще го остави на мира.

— Къде ще пренощуваш? — продължи обаче да разпитва жената. Изглежда не бе от тези, които лесно се предаваха.

— Някои от нас спят в мисията — уклончиво отвърна Брад.

— И ти ли?

— Когато времето е хубаво, предпочитам да съм навън. Къде каза, че си оставила колата си?

— Не съм ти казвала. И без това трябва да се върнем в приюта, за да си прибера кошницата. Ще ми покажеш ли някои от местата, където нощуваш?

— Не — отразя й Брад и нарочно й хвърли похотлив поглед. — Можеш да се промъкнеш някоя нощ и да ме нападнеш.

Лицето й помръкна и за миг той си помисли, че най-после я е обезкуражил.

— А ти нападал ли си някого? — попита жената и Брад разбра, че тя обмисля възможността той да е убиецът.

— Напоследък не. Струва ми се, че краткият ни разговор завърши. Ето я и мисията.

— Ти ще влезеш ли?

— Не. Трябва да си купя бутилка вино и да си намеря някой по-закътан мост.

— Е, лека нощ! И благодаря за помощта. — Алисън му се усмихна топло, което мигновено го изправи нащрек.

Без съмнение тя замисляше нещо! Проследи я с поглед, докато влизаше в мисията, сетне се обърна и се отдалечи, правейки широк кръг, преди да се запъти към гаража, където бе оставил пикапа си.

Ако не бе изпълнен с подозрение към тази жена и ако не бяха годините работа като ченге, сигурно щеше да пропусне бялото Волво, което мина покрай него. Може би никога нямаше да забележи Алисън Прескът, която се опитваше да се превърне в невидима, докато го снимаше от колата си.

Мислено избълва куп нецензурности, но продължи да крачи към колата, опитвайки се да си придаде нехаен вид. Вече бе само на няколко крачки, когато тя се извърна и Брад чу шума на стартера. Но… моторът не запали.

Той се усмихна. Лъхна го неприятната миризма на изгорелите газове. Явно моторът се бе задавил, а това означаваше, че поне няколко минути колата нямаше да потегли.

Брад почука по стъклото и изпита моментно задоволство, когато тя уплашено подскочи.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Все пак ти благодаря.

За пръв път тази вечер бе изгубила самообладанието си. Гласът й звучеше нервно и виновно, а погледът й неспокойно шареше, като старателно избягваше платнената торба, където бе мушнала миниатюрния фотоапарат. Брад се запита защо една телевизионна журналистка ще иска да го снима и защо се чувства толкова виновна? Това никак не му харесваше.

— По-добре почакай няколко минути — посъветва я младият мъж. — Според мен моторът се е задавил.

— Благодаря — кимна Алисън, опитвайки се да се вземе в ръце. Явно тази дама съвсем не се разкисваше лесно. Биваше си я!

Брад се отдалечи надолу по улицата, зави зад ъгъла, спря и гневно ритна стената. По дяволите! По дяволите всички любопитни репортери! Вечното проклятие на живота му! А сега повече от всякога!

Продължи напред, като отново направи голям кръг, за да бъде сигурен, че тя не го е проследила.

Всички тези хищни репортери се избиваха, за да блеснат с някой репортаж, който да затъмни конкуренцията. Изобщо не им пукаше, че могат да засегнат някого или сериозно да попречат на разследването. На тази жена и окото й нямаше да мигне, ако провали прикритието му. По дяволите, тъкмо обратното — сигурно щеше да си умре от радост! Да разкрие едно тайно ченге! Ще натрие носовете на всички останали телевизионни канали!

По дяволите! Какво смяташе да прави със снимките? Каквото и да бе намислила, Брад бе сигурен, че никак няма да му хареса и в никакъв случай няма да помогне на разследването.

Е, поне вече знаеше името й и номера на колата й. След по-малко от час ще знае и адреса й и ще вземе тези снимки, преди да е успяла да му създаде някакви проблеми.

Зави по улицата, но преди да продължи към гаража, се спря и се наведе, да завърже обувката си. Всъщност проверяваше дали Алисън Прескът не го следи. Преди да влезе и да вземе асансьора, Брад отново внимателно се огледа.

От предпазливост той бе взел пикапа на баща си, който изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разпадне, но въпреки всичко внимаваше някой да не го види в него. Вярно, че понякога скитниците успяваха да се снабдят с кола от автомобилното гробище, но Брад не искаше излишно да привлича вниманието върху себе си.

Завъртя стартера на древното возило, с което баща му обикаляше клиентите си, и въздъхна, като си представи съвсем новичкия си пикап, с който в момента се перчеше таткото.

Тази нова задача никак не му харесваше. Прие я само защото трябваше да се свърши и сега възнамеряваше да доведе случая докрай, независимо от Алисън Прескът.

 

 

Алисън стисна зъби, пое дълбоко дъх и отново завъртя ключа. Едва не се разплака от облекчение, когато този път моторът запали. Ръцете й още трепереха.

Не разбираше защо този Бил я напрягаше толкова. Въпреки логичното предположение, че той може да е убиецът, тя всъщност не го вярваше. Не беше изплашена. Но по някаква неизвестна причина, я беше срам, че го снима тайно и се опита да надникне в личния му живот.

Не биваше да се поддава обаче на подобни чувства, ако възнамерява да успее. Изпъна рамене, стисна по-силно кормилото и се опита да прогони неприятните мисли. Тя бе на крачка от мечтата си — страхотен репортаж, който ще й помогне да се издигне в телевизията. Но за целта трябваше да разкрие истинската самоличност на Бил. Рик щеше да увеличи снимките, така че ще има възможност да го разгледа по-подробно. Пък ако той нямаше какво да крие, не можеше да му навреди. Ако имаше, заслужаваше си да бъде разкрит.

Паркира колата си в гаража на телевизионната станция и решително влезе в нюзрума.

Трейси вдигна русата си глава от филма, който преглеждаше.

— Алън не обича наоколо да се мотаят по джинси — укорително рече тя.

— Я стига! Не съм на работа. Търся Рик — отвърна Алисън, мина покрай момичето, заобиколи бюрата с компютри и се запъти към монтажната зала в дъното.

— Добра работа си свършила с репортажа за онова модно шоу. Има доста свежи моменти — подвикна Трейси след нея.

— Благодаря — отвърна Алисън, без да спира.

Когато влезе в монтажната, Рик се извърна от екрана.

— Здравей, госпожо. Какво има?

— Говори по-тихо. Трейси умира от желание да докопа нашия репортаж. — Озърна се, за да се увери, че са сами.

Рик се облегна на стола си и поклати глава.

— Започвам да се тревожа за теб.

— Ходих да проуча обстановката. Установих контакт с бездомните и се опитах да спечеля доверието им. Надявам се, че скоро ще можеш да заснемеш филма. Междувременно… — Алисън се настани на стола до него и извади фотоапарата от чантата си. — Направих няколко снимки на Бил, тайнствения мъж, и трябва да ти кажа, че около него наистина има някаква загадка. — Отвори фотоапарата и извади ролката.

Рик намръщено я взе.

— Ходила си сама при онези хора?

— Ако бях отишла с камера и екип, нямаше да науча нищо по-различно от това, което вече знаем. Опитах се да се сприятеля с тях, да спечеля доверието им, да ги накарам да ми разкажат истината за живота си. Да вземем този Бил. Лъжите му са съвсем прозрачни, а и останалите също не са искрени с мен.

— Не знам как да ти го втълпя, скъпа моя, но пак ще ти повторя — няма нищо чудно в това, че тези хора те лъжат. Те не са вярващите енориаши от Първа презвитерианска църква.

Алисън се засмя.

— Както и да е, да се върнем на този Бил. Той говори като образован човек, въпреки че твърди, че е бил общ работник на нефтена сонда. Добре, добре, знам, че е възможно да е истина. — Тя разпери ръце, за да спре протеста му. — Но има и още нещо. Той не се храни в приюта. Ноктите му не са мръсни. Мирише на сапун и дезодорант. Не ми каза къде спи…

— Къде спи? Питала си го къде спи?

— Може би той е убиецът — промърмори младата жена, сигурна, че това вече ще събуди интереса на Рик.

Той гневно изруга и примирено махна с ръка.

— Да отидем да пийнем по чаша кафе и да поговорим.

— Не мога. Мегън е сама у дома и само съседката мисис Парсънс я наглежда. Откакто Дъглас следи всяка моя стъпка, опитвайки се да изрови доказателства, за да заведе ново дело за родителски права и да ми я отнеме, не бива да я оставям дълго сама. — Изправи се и преметна чантата си през рамо.

— Тъкмо за това трябва да си поговорим. — Рик взе ръката й в своята топла и обсипана с лунички ръка. — Приятели сме от години. Нашето приятелство издържа един съпруг и две съпруги, а аз винаги съм те чувствал по-близка, отколкото бившите ми жени.

— Това се отнася особено за съпруга — подхвърли Алисън, опитвайки се да си спести лекцията, която приятелят й се канеше да й изнесе.

Рик не обърна внимание на опита й да се пошегува.

— Като твой приятел имам правото и съм длъжен да ти кажа някои неща. Ти се промени след развода. Разбирам, че се налагаше, и в това няма нищо лошо. Трябваше да се справиш с много изпитания, да преодолееш ужасни неприятности, да започнеш съвсем нова работа. Обаче ми се струва, че напоследък си обзета от идея фикс. Изглежда си въобразяваш, че ако се издигнеш шеметно в кариерата, това ще реши всичките ти проблеми с Дъглас.

— Бинго! — твърдо отвърна Алисън и се облегна на бюрото. Решителността й мигновено нарасна. — Ти си запознат много добре с моето положение. Дъглас взе всичко… не защото го искаше, а само защото не желаеше да го остави на мен. Не може по законен път да ми отнеме единствено Мегън, но отлично знае, че аз нямам пари, за да се боря непрекъснато с него в съда. Накрая… — Младата жена поклати глава. — Това „накрая“ няма да го има. По някакъв начин ще спечеля много пари и ще продължа да се боря. Ще можеш ли тази вечер да промиеш филма?

Рик прокара ръка през светлата си коса и въздъхна.

— Да. Но това, което искам да те накарам да разбереш, е, че понеже толкова отчаяно търсиш някаква тема за репортаж, си… — той се изкашля — си започнала да си измисляш или поне да преувеличаваш някои доста неясни и съмнителни обстоятелства.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Обичам те, Ричард Холмс. В противен случай нямаше да ти позволя безнаказано да ме наричаш луда. Просто промий филма и гледай как ще се окажеш на върха, след като направим нашия изключителен репортаж. — Отвори вратата, обърна се и му намигна. — Е, може да не е чак на върха, но поне няколко стъпала по-нагоре по професионалната стълбица.

Рик й хвърли една тревожна усмивка и вдигна палец в знак, че й пожелава успех.

Докато караше към къщи, Алисън си мислеше дали все пак Рик не е прав, ала нейните инстинкти й подсказваха друго. Този Бил не беше скитник. Имаше нещо тайнствено и вълнуващо около него и тя трябваше да разбере какво е то… и нямаше да се откаже, докато не разбере всичко!

Подкара колата по пропукания асфалт на алеята пред къщата си и за миг се поколеба дали да не остави Волвото отвън, вместо да се мъчи да го вкарва през тясната врата на гаража. Но в крайна сметка не го направи. Макар и поостаряла, колата още си беше здрава, а и щеше да мине доста време, преди да може да си позволи нова.

Успя да вкара Волвото в гаража, без да одраска страничните врати, и мина през задния вход на къщата. Обаче усмивката й се стопи още щом влезе в дневната и видя подмокрения килим.

— Мамо, къде беше? — Мегън изхвръкна от кухнята и се хвърли в прегръдките й.

— Работех, мъничката ми. Да не си разляла нещо?

— Майко! Мивката тече и аз не мога да я спра.

— Да отидем да погледнем тогава — въздъхна Алисън и остави чантата си върху разхвърляната дъбова маса.

Разбира се, под мивката нямаше никакво кранче, с което да спре водата. В тази стара къща все нещо се разваляше. Двамата с Дъглас я бяха купили преди пет години не за да я обитават, а да я дават под наем. Затова и нищо в нея не беше наред. Тъкмо поправеха едно, друго се разваляше.

Преди една година, когато за нейно учудване, Дъглас заяви, че са на ръба на банкрута, тя се съгласи да продадат къщата си и да се преместят временно тук. За него наистина се оказа временно. След развода обаче се разбра, че това ще бъде нейният постоянен дом.

— Подай ми клещи — извика Алисън изпод мивката. Добре би било да се справи сама и да си спести парите за водопроводчик, които щяха да се равняват на седмичната й заплата.

Чу тряскането на кухненското чекмедже, придружено с гласа на Мегън, която предлагаше да повикат баща й.

— Не си й помисляй да му се обаждаш, ако искаш да продължиш да ме наричаш „мамо“ — процеди през зъби Алисън.

— Но, мамо… — изплашената Мегън стисна студените клещи в мократа си длан, — аз… аз вече му се обадих.

Алисън рязко вдигна глава и се удари в ръба на отворената врата на кухненския шкаф.

Водата се стичаше по лицето й, докато тя притискаше с ръка удареното място, за да спре кръвта. Усети топлата струйка, която започна да се стича по косата й.

— Мамо, той иска да ни помогне. Наистина се разтревожи, когато му казах, и вече трябва да е тръгнал насам.

Чу се иззвъняване.

Застанал пред входната врата на Алисън Прескът, Брад натисна повторно звънеца. Бе малко изненадан, когато разбра къде живее. Не че къщата се намираше в някой запуснат квартал. Всъщност кварталът бе подобен на този, в който самият той живееше. Къщите тук бяха малки, старомодни и със сигурност не подхождаха на мисис Шик.

Когато детето отвори вратата, той бе сигурен, че е сбъркал адреса.

— О, здрасти! — радостно се провикна момичето. — Мама тъкмо щеше да си го изкара на мен.

— Извинете ме — промърмори Брад и отстъпи назад.

— Мамо, познай кой е дошъл — извика детето през рамо и се отдръпна от вратата, за да го покани да влезе.

— Мисля, че съм сбъркал къщата…

— Носи ли френски ключ? — чу се женски глас отвътре. — Ако носи, ще му строша главата с него и веднъж завинаги ще приключа поне с един от проблемите си.

Гласът бе висок и сърдит, но имаше гърлените и приятни нотки, толкова характерни за Алисън Прескът.

Момичето се усмихна и завъртя очи.

— Мамо — извика то, — не е татко. Това е… как се казваш?

— Бр… ил.

Детето му протегна малката си ръка и приятелски се усмихна.

— Аз съм Мегън. — Извърна се към кухнята. — Дошъл е Брил. Мъжът, когото видях в последния ти филм.

— Бил — поправи я той. „Не улучих момента — каза си Брад. — Бившият съпруг е на път, а аз идвам, за да се опитам да открадна филма с моите снимки.“

— Рокзвезда ли си?

Брад тъкмо си казваше, че трябва да дойде друг път, когато зад момичето изникна една измокрена и изцапана жена. Красивата й лъскава коса сега бе сплъстена и висеше на мокри кичури, а тя безуспешно се опитваше да я подсуши с една кърпа за бърсане на чинии.

Той отстъпи крачка назад, за да не се поддаде на глупавия си импулс да се спусне към нея, да вземе кърпата и нежно да й помогне. Толкова бе объркана и безпомощна! Тази измамна журналистка…

— Какво правиш тук? — попита жената, грабна детето и го притисна към гърдите си.

Съвсем като майка!

— Ъъ… — Колебаеше се. Преглъщаше с усилие. Опитваше се да събере мислите си. Отново си напомни, че колкото и крехка и уязвима да изглеждаше, тази жена си оставаше негов враг.

— Изгубила си това — накрая рече той и й подаде една обица с изкуствен диамант, която бе купил преди половин час като предлог за идването си. — Помислих си, че може да е ценна.

Тя го изгледа замислено и сетне видимо се отпусна.

— Не е моя.

Брад подхвърли обицата и след това я пъхна в джоба си.

— Е, значи съм се разходил за нищо.

Алисън прокара ръка през мократа си коса и кимна. Изглежда се колебаеше дали да разговаря с него, или да се прибере вътре и да затръшне вратата под носа му.

Реши да се възползва от колебанието й.

— Ще имаш ли нещо против, ако седна малко отвън на стъпалата ти, за да си почина. Бих доста път до тук. Може би ще получа и чаша вода?

— Мивката ни се развали — троснато отвърна Мегън.

— Развали ли се? — полюбопитства Брад.

— Да — въздъхна Алисън и разпери ръце. — Проклетата тръба изпуска вода и целият килим е мокър. Плочките в кухнята сигурно ще се разлепят… Ще имаш ли нещо против, ако се върна към моята катастрофа?

— Може ли да хвърля един поглед? — Той мина покрай нея и влезе в къщата.

— Защо ще искаш да гледаш цялата тази бъркотия? — попита младата жена, но той вече бе вътре и следваше мократа диря по килима.

— Случвало ми се е да работя и като водопроводчик — отвърна Брад.

— Мислех, че си работил на нефтена сонда.

— Аз разбирам от много неща. Положението тук наистина не е розово. — Зърна платнената торба върху масата, но не й обърна внимание, а продължи към малката кухня. Трябваше да изчака по-подходящ момент, за да вземе фотоапарата.

Под мивката нямаше кран за спиране на водата.

— Къде е водомерът?

— Отвън.

— А да знаеш къде е кранът за спиране на водата?

— Мисля, че е в гаража. — Следвана по петите от Мегън, тя го поведе навън и му посочи дървената постройка, леко наклонена на югоизток.

Когато Алисън завъртя ключа на лампата, той видя познатото бяло Волво, паркирано в средата на гаража, а в единия ъгъл — малка косачка за трева.

Кранът за спиране на водата се намираше на едната стена. Не беше трудно да се открие. До него висеше едно гребло и един доста ръждясал ръчен трион. Брад затвори крана и се огледа.

— Имаш ли ръчна помпа?

— Не.

— Татко я взе — поясни Мегън.

Е, значи са в приятелски отношения с бившия съпруг, помисли си Брад. Независимо, че бившата госпожа Прескът искаше да размаже главата му с френски ключ, той взимаше назаем ръчната помпа и бе готов да се отзове веднага щом възникне нещо спешно.

— А намират ли ти се някакви инструменти?

Алисън поклати глава.

— Е, нищо. Сега, след като водата е спряна, нищо не ми пречи да хвърля един поглед. Може пък да се окаже нещо съвсем дребно.

Когато отново влезе в малката кухня, Брад се пъхна под мивката.

— Донеси няколко кърпи, скъпа — чу гласа на Алисън. — Трябва да се опитаме да почистим.

Значи нямаше прислужница.

— Имаш ли джобно фенерче?

Тя му го пъхна в ръката и той заоглежда тръбите. Въпреки че не беше водопроводчик, често бе помагал на баща си. Никога не бе виждал канализация в по-ужасно състояние. Нищо чудно, че тази тръба е протекла. По-странното бе, че имаше само един теч.

Входният звънец отново иззвъня. Вероятно бившият съпруг най-после бе дошъл. Може би докато тя се занимава с него, той ще успее да измъкне филма. Ако се наложи, ще вземе и целия фотоапарат, пък после ще мисли как да го върне.

Изпълзя изпод мивката, отръска водата от скъсаните си чорапи и се заслуша.

— Татко! Толкова се радвам, че си тук.

— Здравей, принцесо. Алисън, не може ли да изкараш поне една седмица без някакво произшествие?

Изглежда отношенията с бившия май не бяха толкова идеални.

— Сигурно щях, ако живеех в нова къща за половин милион долара — изсъска младата жена. Гледай ти, възпитаната и сдържана Алисън Прескът можела да се зъби!

— Качи се горе и си приготви най-необходимите неща, принцесо. Оставаш с мен и Бони, докато цялата тази бъркотия се оправи. Утре ще изпратя водопроводчик. Предполагам, че както обикновено, аз ще трябва да платя сметката.

— Не се нуждаем от помощта ти. И сами отлично се справяме с всичко.

— О, да, ти умееш винаги отлично да се справяш с всичко! Много добре се грижиш и за дъщеря ми! Една къща не можеш да поддържаш в прилично състояние! Този мокър килим след няколко дни сигурно ще се покрие с мухъл! Може би това наричаш отлично справяне? Върви, Мегън! Взимай само най-необходимите неща!

Брад въздъхна, когато чу леките стъпки на Мегън нагоре по стълбите. Доста трудно положение за едно дете — да я принуждават да избира между майка си и баща си. Това не бе никак хубаво за едно малко момиче.

— Кога ще престанеш да бъдеш толкова упорита? — предизвикателно попита мъжът, щом стъпките заглъхнаха на горния етаж. — Защо не можеш с достойнство да приемеш поражението си? Съвсем очевидно е, че за Мегън ще е много по-добре да живее с мен, отколкото с теб.

— Дъглас, ти вече взе всичко, което притежавахме…

— Което аз притежавах! Ти не си работила и един ден, след като Мегън се роди.

— Значи за теб отглеждането на едно дете, поддържането на къщата и грижите за теб не са били „работа“? — Гласът й бе толкова студен, че Брад неволно потръпна.

— Не казвам това. Но я се погледни — ти не можеш нищо да свършиш като хората. Съвсем ясно е, че не можеш да се грижиш за себе си, да не говорим за Мегън! Тя ми каза, че си я водила в магазин за дрехи втора употреба. Колко ниско трябва да паднеш, преди окончателно да я загубиш?

Подчинявайки се на импулс, който не разбираше и за който вероятно по-късно щеше да съжалява, Брад излезе от кухнята.

— Извинете ме, но ще ми трябват някои допълнителни части, за да поправя тръбата. Железарският магазин вече е затворен, а шефът ми нареди, ако не мога да свърша поправката тази вечер, да ви заведа заедно с детето, в който хотел си изберете.

Алисън бе не по-малко изненадана от бившия си съпруг, но бързо се съвзе.

— Кой си ти? — възмутено попита Дъглас.

Брад бавно приближи до бившия. Русият мъж бе поне метър и осемдесет висок, почти колкото Брад, ала изглеждаше много по-слаб. И когато той неволно отстъпи крачка назад, Брад се усмихна. Знаеше, че владее положението.

— За нашата фирма е въпрос на чест, мистър, да помогнем на толкова известна дама!

Напълно възвърнала самообладанието си, Алисън отиде до вратата и я отвори.

— Както виждаш, Дъглас, всичко е под контрол. Лека нощ.

— Никъде не тръгвам без Мегън. — Мъжът се извърна към Алисън, изключвайки напълно Брад от разговора. — Тя иска да е при мен. Знаеш колко е доволна, когато може да се измъкне от тази дупка и да живее нормален и цивилизован живот.

Брад подхвана Дъглас под лакътя и го поведе към вратата.

— Те обичат всичко ново. Мегън сигурно ще бъде във възторг да прекара една нощ в някой луксозен хотел. Например в „Уотърфорд“. Децата обожават румсървиса.

— Никога не съм чувал за водопроводна компания, която може да си позволи да настанява клиентите си в „Уотърфорд“. Как казахте, че се казва фирмата ви?

— „Ейс плъмбинг“. Шефът ни е малко ексцентричен. Ей, това вашата кола ли е? Каква марка е? Да не би да е Мерцедес? Винаги съм искал да разгледам отблизо тази красавица. Ще имате ли нещо против, ако ви изпратя до нея? А може би ще ми я дадете да направя едно кръгче из квартала?

Двамата излязоха навън и тръгнаха надолу по тротоара.

— Ммм, обзалагам се, че никак не е трудно да се управлява! Къде казахте, че живеете, доктор Дъглас? Имате ли нужда от водопроводчик? Ей, ама това истинска кожа ли е?

Дъглас отвори вратата и побърза да се вмъкне вътре.

Брад заобиколи от другата страна.

— Хей, отвори това нещо, за да мога и аз да се повозя малко.

Моторът забоботи и Дъглас запраши надолу по улицата.

Брад изпрати с поглед кремавата кола, блестяща въпреки оскъдната светлина от уличните лампи. Номерът на разрешителното върху табелката на предното табло бе лесен за запомняне. DR-DUG^[1]. Информацията можеше да му потрябва за в бъдеще.