Сали Стюърт
Тайният любовник (5)

Глава 5

Алисън наблюдаваше как Бил за втори път без никакво усилие се справя с Дъглас. Припомни си шегата на Рик да включат бившия й съпруг в списъка на Бил, ако той е убиецът. Потръпна от страх, примесен с възбуда, че „бездомникът“ с лекота би се справил и с тази задача.

— Съжалявам — рече тя, когато Бил се върна в къщата. — Дойде да помогнеш, а се забърка в малък домашен скандал.

Младият мъж сви рамене.

— Какъв е проблемът на доктор Дъглас? Май не е само лошо възпитание?

Алисън избухна в смях и се отпусна на дивана.

— Предполагам, че си прав. Решил е да ми отнеме Мегън.

— Защо?

Близостта му й действаше успокоително и тя отново изпита онова налудничаво желание да го докосне, да се опита да попие част от силата му.

— Според мен ти се грижиш чудесно за детето — добави той, тъй като тя не отговори.

— В момента не мога да осигуря на Мегън стандарта, с който е свикнала… но иначе се справяме добре. Не, Дъглас просто си е такъв. За него е важно да контролира всичко. Когато разводът влезе в сила, той толкова старателно бе укрил всичките си доходи, че аз не получих нищо, освен тази дупка и минимална издръжка за Мегън. — Алисън пое дълбоко дъх, за да потисне гнева, надигащ се в гърдите й.

Бил я наблюдаваше внимателно и лешниковите му очи се разшириха от изненада. Искаше й се да нямаше толкова много коса, паднала върху челото му, за да може по-добре да види изражението на лицето.

— За Дъглас в това няма нищо лично — продължи младата жена. — Той просто иска всичко. Но не можа да ми вземе Мегън. Аз се борих за нея. Сега опитва с други методи. Подкупва я с нови дрехи и с кратки пътешествия. Опитва се да я държи по-дълго далеч от мен. Преди няколко месеца дори нае частен детектив, за да ме следи. Събира доказателства, че не съм добра майка. Иска да заведе дело за попечителство.

— Значи затова си толкова дяволски напориста. — Звучеше така, сякаш говореше не на нея, а на себе си или на стената, в която се бе втренчил.

— Не бих се нарекла „напориста“, но моята основна цел е да осигуря на Мегън предишния й начин на живот. — Осъзна, че думите й прозвучават надуто, но заявлението му я бе раздразнило. — Е, има и капчица егоизъм. Аз също искам да се измъкна от тази дупка.

Бил се извърна и я погледна в очите.

— Предполагам, че можеш да избираш — сама да спечелиш една торба с пари или да се омъжиш за богаташ.

— В гласа му се усещаха горчиви нотки.

Алисън застина, сякаш я бе ударил. За миг остана втренчена в него като онемяла, а в гърдите й забушува гняв. Питаше се дали да му каже да се маха, или да го фрасне по лицето. Нищо, което досега бе казал или направил, не я бе подготвило за тази грубост.

— Аз не мога да избирам — студено заяви тя. — Няма да изгубя дъщеря си, нито пък възнамерявам да се продам на този, който плати повече. Това, което ми остава, е „сама да спечеля една торба с пари“, както сам ти се изрази. Този, който има пари, той контролира положението. А аз няма да позволя на никого отново да властва над живота ми.

Бил понечи да прокара ръка през косата си, но гъстата маса от къдрици го спря. Въпреки клокочещия в гърдите й гняв, Алисън забеляза, че той очевидно не е свикнал да се справя с толкова много коса.

— Съжалявам — рече Бил, отпусна ръка и я сложи върху облегалката на дивана. — Не исках да прозвучи по този начин.

— А как би искал да прозвучи? — предизвикателно попита младата жена.

Той се размърда неловко и това я изненада. Толкова лесно се бе справил с Дъглас, а тя явно го караше да се чувства неудобно. Тази мисъл едва не я разсмя, ала все още му беше сърдита заради обидните и неверни думи.

— Не знам — промърмори той на стената. После се извърна и извинително й се усмихна. — Понякога думите сами се изплъзват от устата, сякаш говори някой друг. Наистина съжалявам, Алис. Не исках да бъда груб. Предполагам, че прекалено дълго съм по улиците, а там се срещат всякакви типове.

Отново бе надянал ролята си… и отново бе възвърнал самообладанието си. Алисън осъзна, че е пропуснала една възможност…

— Е — каза Брад и се изправи, — мисля, че е по-добре да се захващаме за работа! Къде искаш да преместим мебелите?

— Предполагам… отвън, на двора. Да се молим да не завали. — Мислено си отбеляза да внимава повече и да сдържа чувствата си.

Това, което досега й се струваше оскъдно обзавеждане, сега сякаш изведнъж набъбна.

— Хубава мебел! — отбеляза Бил, докато се опитваха да измъкнат дивана през вратата. — Тежък е и ако го претапицираш, ще го ползваш още дълги години.

Поставиха го до стената на къщата и Алисън въздъхна с облекчение.

— За едно си прав. Наистина е тежък! — Прокара ръка по дамаската и се загледа в избелелите цветя върху плата, които вече едва се забелязваха. — Родителите ми го купиха, когато двамата с Дъглас се оженихме. Той още не бе завършил медицинския институт и бяхме останали без пукната пара.

— Родителите ти тук ли живеят?

Тя поклати глава.

— Компанията на татко го премести в Чикаго преди няколко години. Понякога си мисля, че Дъглас нарочно е изчакал, докато се махнат, за да остана напълно сама и да му бъде много по-лесно да се справи с мен.

— Може би трябва за известно време да отидеш при родителите си.

Алисън внезапно осъзна, че стои пред прага на собствената си къща и обсъжда личния си живот с един непознат… скитник, а може би и убиец…

— Не е необходимо да ходя при тях — рязко отвърна тя. — Способна съм сама да се грижа за себе си и за дъщеря си. — За един кратък миг си помисли, че Бил може да е шпионин, нает от Дъглас, но веднага отхвърли предположението. Започваше да се превръща в параноичка. Ако Дъглас бе наел Бил и му плащаше, никога не би търпял държанието му.

Бил вдигна ръце с дланите нагоре в знак, че се предава.

— Хей, аз просто направих едно предложение! Не исках да те засегна!

— А твоите родители тук ли живеят? — попита тя, като се надяваше да го вкара в клопката.

Почти успя.

— Те… — Брад се спря на средата на изречението. — Те са мъртви. Хайде да изваждаме телевизора и сме готови за килима.

Въпреки че не бе узнала нищо съществено за него, Алисън бе доволна и въодушевена от себе си. Почти го бе накарала да каже това, което не биваше. Колебанието му бе доказателство, че наистина имаше нещо…

Когато всички мебели бяха изнесени, Бил избра една отвертка и без да каже нито дума, започна да повдига металната ивица, която отделяше дневната от кухнята.

Тя го наблюдава няколко минути, после взе един кухненски нож и се запъти към прага на задната врата.

— Сложила съм да се пече пиле. Ще опека и няколко картофа в микровълновата печка, щом свършим с това — каза младата жена.

Единият край се повдигна, но нокътят й се закачи и се счупи. Алисън прехапа устни и изруга. Въпреки че не можеше да си позволи да отиде на маникюристка и трябваше сама да оправя маникюра си, нямаше намерение да оплаква загубата в присъствието на Бил. Не и след обидните му забележки за парите!

— Какво правиш?

Тя се стресна от близостта на гласа му и погледна нагоре. Той се бе надвесил над нея и я гледаше намръщено.

— Не знам какъв е точният технически термин, но мисля, че се опитвам да откопча килима си.

— И да си счупиш ноктите. — Наведе се и взе ръката й, като повдигна леко пръста със счупения нокът.

Алисън бързо я издърпа.

— И без това утре смятах да ги изрежа всичките. Сега са модерни късите естествени нокти.

За един кратък миг си помисли, че той ще се усмихне. В очите му проблеснаха весели пламъчета, но само примигна и… всичко отмина. Сви рамене и се обърна.

— Твоя работа — измърмори той. — Хайде да махнем тази гадост, преди всичко да е изгнило. — Показа й как да повдигне металните ленти, заковани покрай стените, после се поколеба и рече: — Не се шегувах, когато говорех за лошото качество на този боклук. Ще трябва да си купиш нов килим.

Младата жена поклати глава.

— Тази седмица едва ли ще спечеля торбата с пари, така че няма да мога да си го позволя. По-добре много да внимаваме със светлосиния специален килим на д-р Дъглас.

Бил кимна и отиде в другия край на стаята, ала след няколко минути се върна и клекна до нея.

— Има ли някакъв шанс дървото под този боклук да е в добро състояние?

Не се учуди на въпроса му. Малкото парче от килима, което бе успяла да разхлаби, се бе раздърпало и скъсало на едно място. Имаше реална опасност целият да се изпокъса, докато го извадят.

— Не знам. Никога не съм виждала голия под. Дъглас е махнал предишния килим и веднага е поставил този. — Застана на пети и въздъхна. — Е, има един начин да разберем какъв е подът. Какво толкова ще загубим?

Един час по-късно въпросният килим лежеше на парчета в двора, мебелите бяха разположени до стените, а Алисън и Бил бяха клекнали в другия край на дневната и разкъсваха уплътнителния материал.

— Това е великолепно! — възкликна тя, когато издърпа голямо парче от тънкия плат и видя дървото под него. Там, където водата бе проникнала, се бяха образували бели петна и трябваше да се излъскат, но на местата, където подът бе останал сух, гладката дървена повърхност блестеше с мека светлина.

— Малко работа и наистина ще стане великолепен — съгласи се Бил. — Ще донеса… ще взема назаем инструменти и ще можем да извадим останалите в процепите влакна от уплътнението.

Още едно изпускане! Нямаше нужда да заема инструменти. Той беше разбрал, че се е издал и се бе опитал да замаже грешката си.

Изпълнена с въодушевление от приближаващото разкриване на истинската самоличност на Бил и от красивия дървен под в дневната, Алисън грабна една ивица от килима, разкъса я на малки парченца, разпръсна ги във въздуха като конфети и щастливо се разсмя.

— Толкова много обичам дървени подове! Дъглас плати цяло състояние, за да си сложи такива в новата къща, а аз ги получавам безплатно! Победа! Най-сетне една точка за мен. — Хвърли няколко парченца от уплътнителния материал към Бил.

Той се засмя и през гъстата брада проблеснаха белите му зъби.

— Никога не съм виждал някой да се радва толкова много на един под. Мисля, че си малко луда! — Хвърли обратно парченцата към нея.

— Днес е подът, а утре ще е целият свят. Какъв красив под! Благодаря ти, че го откри. — Младата жена погали гладкото дърво, изтърколи се по гръб и погледна към Бил, който се полюшваше на пети.

Той протегна ръка и нежно отметна кичур коса от лицето й.

Тя импулсивно сграбчи ръката му и я притисна между дланите си. Той се поколеба и Алисън понечи да го пусне, ала в този миг младият мъж се наведе към нея.

— Алис — каза той. — Алис в „Страната на чудесата“^[1].

Топлият му ментов дъх я докосна пръв, последван от устните му, гладки и копринени, заобиколени от твърдата брада.

Във вените й бликна живак. Тя отвърна на целувката му с неочаквано настървение, вкопчи се в раменете му, а той се изтърколи по гръб и я придърпа върху себе си. Едно тихо гласче някъде дълбоко в съзнанието й нашепваше, че не бива да прави това, но тя не можеше да си припомни защо. Усещането за неговото тяло под нейното бе прекрасно — той бе твърд и силен, мек и нежен — и я караше да се чувства толкова добре… Бе изминала цяла вечност, откакто понасяше само болка. Новото преживяване бе великолепно и тя го вкусваше с наслада.

Езикът му подразни устните й, сетне се плъзна навътре, изпълвайки я с възбуда, каквато никога досега не бе познавала. Ръцете му, мускулести и силни, я държаха здраво, обвиваха я като топъл пашкул, в който искаше да се приюти завинаги. Знаеше, че трябва да го накара да я пусне, ала искаше още малко да се наслади на прекрасното усещане. Езикът й се преплете с неговия и от устните й се изтръгна задавен стон.

Сърцето й блъскаше силно в гърдите й. Тя бе упоена, пияна, вихрено еуфорична…

Той отдръпна устните си и младата жена простена в знак на протест. Ала в следващия миг усети кадифената им мекота върху шията си — те я целуваха, хапеха, дразнеха. Едната му ръка се плъзна надолу по тялото й, погали извивката на кръста и бедрото, карайки я да се почувства сексапилна, желана и желаеща — чувства, които почти бе забравила. Гърдите й набъбнаха, притиснати до неговите и молеха за още. По тялото й струеше електрически ток, чийто център пулсираше там, където бедрата му се притискаха до нейните.

— Бил! — прошепна Алисън. Прозвуча като молба, макар че не бе сигурна за какво се моли.

Устните му, галещи подножието на шията й, внезапно застинаха и цялото му тяло се вцепени. Той я претърколи на една страна и се втренчи в нея. Очите му блестяха от желание. Поклати глава, промърмори някакво извинение, изправи се и се обърна с гръб. Съвсем ясно чуваше накъсаното му дишане.

За миг Алисън остана да лежи на пода, замаяна и задъхана, опитваща се да възвърне самообладанието си. Опиянението й бавно се стопи и разумът постепенно зае неговото място.

Какво, за Бога, правеше тя? Бе пожелала един бездомник? Целуваше се с някакъв скитник. Може би наистина имаше основателни причини да подозира, че той съвсем не е такъв, за какъвто се представя, ала в този миг единственото, което знаеше за него, бе това, което самият той й бе казал… че е скитник.

Повдигна се на колене и бавно се изправи на треперещите си крака.

Който и да бе той, Алисън не можеше да отрече чувствата и усещанията, които бе събудил у нея.

— Какво ще кажеш да хапнем, преди отново да се заемем с работа? — попита Брад, без да я поглежда. — Чака ни още доста бъхтене.

— Добра идея — съгласи се Алисън, заобиколи го и се запъти към кухнята, като внимаваше да не приближава прекалено близо до него и да не го докосва. В противен случай, не бе сигурна какво ще се случи — дали ще го отблъсне решително, или и двамата отново ще се озоват на пода с преплетени тела.

— Бих искал да се измия, ако ми позволиш да използвам банята.

— Добра идея — повтори младата жена и погледна към собствените си изцапани ръце, сигурна, че думите й звучат глупаво. Чувстваше се като пълна глупачка.

Когато чу шума от течащата вода на горния етаж, тя приближи до кухненската мивка, изля от течността за миене на съдове върху ръцете си и старателно се изми.

Отвори кухненското шкафче, за да остави шишето с препарата, и застина. Остана така за миг. После докосна с пръст устните си, които бяха целували скитника. Трябваше да ги изтърка и да измие старателно зъбите си. Ала лекият ментов вкус все още се бе запазил върху тях, напомняйки й за страстната им целувка. Не искаше този вкус да изчезва.

Затръшна силно вратата на шкафчето. Ако можеше така да затръшне и вратата на спомените…

Когато Бил се върна, се държеше така, сякаш нищо не се е случило. И така трябва, помисли си Алисън. В крайна сметка той беше това, което е, а тя…

Какво обаче знаеше тя? Знаеше ли кой е той? Знаеше ли коя е тя?

Когато часовникът удари полунощ, Бил се изправи и се протегна.

— Така… Още миг и ще се превърна в прекрасния принц. Предлагам да внасяме обратно мебелите вътре, а утре вечер ще довършим и останалата работа.

— Добре. Аз съм напълно съсипана. — Алисън също се изправи, избягвайки да се доближава много до него.

Внесоха мебелите, като ги струпаха близо до вратата, за да могат по-лесно да ги извадят на другия ден. Когато Бил остави и последната лампа, Алисън си припомни забележката на Рик, че той е просто един мързелив скитник. Тук грешеше! Дори и да се окажеше някой ексцентричен милионер, предрешен като бездомник, тя щеше да му плати за помощта. Нямаше да му остане длъжна.

— Утре вечер ще се прибера чак към осем и половина — каза Алисън. — Съботите ми са доста натоварени.

— Ще си го отбележа в календара — обеща той и сухо се усмихна.

Докато вървеше след него към вратата, тя изведнъж се сети, че до покрайнините, където навярно бе убежището му, имаше поне няколко километра.

— О! — възкликна младата жена. — Позволи ми да те откарам до дома ти… искам да кажа дотам, където смяташ да пренощуваш.

Той се втренчи за миг в нея, после се усмихна и белите му зъби отново проблеснаха сред космите на буйната му брада, която съвсем наскоро бе докосвала лицето й.

— Не, благодаря. Ще се оправя.

— Настоявам. И без това трябва да отскоча до някой денонощен магазин — импровизира Алисън. Ако наистина беше бездомен, не можеше да му позволи да се прибира пеша, след като бе работил до изтощение в къщата й. А ако не беше… да видим как щеше да се измъкне?

— Ще се оправя — увери я той, отвори вратата и престъпи прага.

— Ще платя за таксито.

— Не!

— Телевизионната станция е близо до приюта „Нова надежда“. Какво ще кажеш да мина и да те взема оттам утре вечер?

Той махна и се усмихна, сякаш се забавляваше с цялата тази работа.

— Ние бездомните сме горди! — С тези думи закрачи надолу по улицата.

Все по-любопитно и по-любопитно! Алисън затвори вратата. Наля си чаша вино и се намести удобно в леглото. Опита се да почете списание, но статиите за нови рокли и диети и се видяха глупави и скучни и не можаха да задържат вниманието й.

Бележникът й с адресите лежеше до дамската чанта. Протегна се към него и се намръщи, тъй като не видя краищата на снимките на Бил. Провери и в страничните джобове на чантата. Накрая изсипа цялото й съдържание върху леглото.

Нямаше ги! Снимките бяха изчезнали!

Вдигна поглед и очите й неволно се спряха върху полуотворената врата на спалнята. Банята бе до нея. Бил се бе забавил на горния етаж достатъчно дълго… Не, това е абсурдно!

Изгълта половината чаша вино и се облегна на възглавницата. От една страна, й се искаше Бил да е взел снимките. Това само потвърждаваше теориите й за него. От друга страна, не искаше да мисли, че е способен да се промъква из къщата й, да я мами и да я кара да се чувства тъжна и нещастна.

Сигурно просто ги е забутала някъде, може би дори ги е изгубила. Рик имаше негативите и щеше да извади други. Какво толкова!

Но тя обикновено не губеше разни неща, особено важните…

Мразеше се, но въпреки това провери и портмонето си. Бе осребрила един чек на път за вкъщи. Двадесетте долара си стояха вътре непокътнати. Заля я вълна на облекчение.

Липсваха само снимките.

В същия миг осъзна нещо, което бе пропуснала. Уж репортер, а не забелязваше някои неща.

Фотоапаратът й изчезва. След това внезапно се появява в шкафчето на Мегън, което е съвсем близо до вратата на стаята й…

Онази вечер Бил се върна и помоли да ползва банята. Видял е фотоапарата в колата й и е бил сигурен, че тя го е снимала. Следователно онази вечер е взел фотоапарата от чантата й, видял е, че вътре няма филм, и го е върнал — стаята на Мегън беше точно срещу банята и е било много по-лесно да влезе в нея, отколкото в нейната спалня.

Но не беше крадец! Двадесетте долара и върнатият фотоапарат доказваха, че не е крадец.

Интересуваха го единствено снимките. Значи искаше да скрие своята истинска самоличност.

Усмихна се и вдигна тост с виното.

— Ще те хвана, Бил, или Брил, или който и да си!

Едно малко облаче затъмни за миг ясното небе на надеждите й. Ами ако той имаше сериозна причина, за да се крие? Ами ако участваше в програма за защита на свидетелите? В такъв случай се прощава с репортажа си.

А може би… рязко отпусна чашата с вино и си заповяда да спре с фантазиите. Тя просто правеше това, в което Рик я бе обвинил. Искаше й се Бил да се окаже някой друг, само и само да се добере до интересна история.

Или пък може би й се искаше той да бъде някой друг, за да може да извини пред себе си чувствата, които събуждаше у нея, докато я целуваше.