Сали Стюърт
Тайният любовник (17)

Глава 17

— Майко, това не е светска визита. Не е нужно да предлагаш кафе на тази жена. Тя е само мой информатор и ми помага за случая по който работя. Просто трябва да поговоря на спокойствие с нея за десетина минути.

— Не съм чувала да има отделни норми за поведение спрямо информаторите — отвърна Маги, докато зареждаше машината с прясно смляно кафе.

Джерълд бутна сина си настрани.

— Сигурен ли си, че тази мисис Прескът не е опасна? Може би трябва да изпратим майка ти до магазина или на гости при някоя съседка.

Брад се усмихна при мисълта, че Алисън може да е опасна.

— Не, не е. Повярвай ми, ще я харесаш. Тя е много мила дама. Искам да ви се извиня, че съм принуден да използвам къщата ви, но не бих желал да я водя в моята, а не е добре да ни виждат заедно на публично място.

Джерълд махна с ръка.

— Майка ти е толкова развълнувана, че ще се срещне с истински информатор. Когато твоята работа под прикритие приключи, не се съмнявам, че ще забавлява с тази история приятелките си в бридж клуба през следващите двадесет години.

Входният звънец иззвъня и тримата се втурнаха да отворят. Брад беше пръв.

Алисън не го разочарова. С тъмносиния си костюм, бялата копринена блуза и блестящата коса, стелеща се на лъскави вълни покрай лицето й, нямаше начин да не прогони всички страхове на родителите му относно „опасната информаторка“.

Изглеждаше прекалено елегантно, за да се чувства удобно в тази обикновена къща, сред такива обикновени хора. Винаги го бе знаел, но сега, когато го видя с очите си, щеше да му бъде много по-лесно да я прогони от мислите си, както и да преодолее натрапчивия си копнеж по нея.

Тогава защо се чувстваше толкова разочарован? Защо не можеше да потисне желанието си да хване ръката й, да погали косата й, просто да я докосне?

— Заповядай, Алисън — покани я той и отстъпи назад, за да бъде по-далеч от нея.

— Алисън Прескът! — развълнувано възкликна Маги. — Но аз ви гледам всяка вечер! — Мина покрай Брад и грабна ръката й. — Аз съм Маги Малоун, майката на Брад. А това е Джерълд Малоун, неговият баща. Брад, но ти не ни каза, че работиш заедно с Алисън Прескът! Заповядайте, скъпа, седнете удобно! Тъкмо съм сварила прясно кафе. Искате ли сметана и захар?

— Ами… не. — Алисън погледна смутено към Брад, но той само сви рамене. Оставяше я да действа, както намери за добре.

Не беше предполагал, че привидната й известност на телевизионна репортерка ще впечатли толкова много майка му. Всъщност изобщо не му бе минавало през ума, че баща му или майка му ще я познаят. И сега стоеше отстрани и наблюдаваше как майка му съпровожда Алисън до дивана, сякаш бе почетна гостенка.

— Веднага се връщам с кафето. — Маги изчезна в кухнята.

Брад погледна към баща си. Джерълд протегна ръка.

— За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, мисис Прескът. Вашата работа е изключително впечатляваща. Всичките ви репортажи са интересни, независимо дали са за изложба на котки или полицейска акция за разкриване на наркотици.

— Благодаря ви, мистър Малоун — усмихна се Алисън и се изчерви, докато се ръкуваше с него.

Наричайте ме Джерълд. — Той седна срещу нея.

— А пък аз бих се радвала, ако ме наричате Алисън.

Маги се появи с табла с четири чаши кафе. Очевидно нямаше намерение да пропусне възможността да си побъбри приятелски с толкова известна личност.

— Мамо, Алисън може би бърза. Ние възнамерявахме срещата ни да е съвсем кратка.

Алисън пое чашата с димящо кафе.

— Не, не бързам за никъде.

Брад я изгледа сърдито, но в този момент тя се бе обърнала към майка му, така че усилието отиде напразно. По дяволите, какво й ставаше? Та това не бе светско гости! Тя беше тук, за да уточнят съвместните си действия, а не да се забавлява с родителите му!

— Брад? Майка му му подаде чашата с кафе. Той с въздишка се отпусна на дивана до Алисън — единственото свободно място, след като майка му и баща му се бяха настанили в двете кресла.

— Имате много хубав дом — чу гласа на Алисън.

Звучеше толкова искрено, че той огледа стаята, за да се увери, че внезапно не се е променила. Не беше. Къщата на родителите му не бе по-различна от тази, в която Алисън живееше и която така мразеше.

Навсякъде се виждаха снимки в рамки, повечето показващи самия него на различна възраст. Бяха разпръснати по масичката за кафе, върху етажерките край стената, а една се мъдреше и върху капака на пианото. Разцъфналите рози върху килима бяха избелели и Брад внезапно се запита защо родителите му не го бяха сменили. Не беше от липса на пари. Може би, подобно на самия него — до тази вечер — не бяха забелязали, че отдавна е остарял. Докато не се опита да види мястото през очите на Алисън…

Е добре, би трябвало да се сети, че тя ще бъде учтива. Тя зачиташе „добрите“ маниери, също както и майка му. Но това не означаваше, че се вписва в обстановката. Можеше да се обзаложи, че костюмът, който бе облякла, струваше много повече от дивана, върху който седеше в момента. Алисън изглеждаше съвсем не на място, точно както той очакваше. Но това нямаше значение. Все още я желаеше. Подобно на някой, поставен на строга диета, който продължава да бленува за сочни пасти, така и Брад продължаваше да копнее за Алисън Прескът, без значение колко безнадеждна е връзката им.

— Това не е ли оригинален арабски килим? — попита Алисън и младият мъж вътрешно се смути, защото знаеше, че майка му едва ли има някаква представа за какво говори гостенката им и сигурно ще се почувства неудобно. Май идеята за срещата в дома на родителите му в крайна сметка нямаше да се окаже толкова добра.

— Да — отвърна Маги и лицето й засия. Беше нов, когато момчетата бяха още малки и оцеля досега.

Алисън разбиращо се усмихна, остави чашата си върху масичката и взе една от снимките.

— Това вашите момчета ли са? Изглеждат така, сякаш са в състояние да съсипят поне няколко килима. Палавници…

— Така е. Брад е отдясно, джинсите му са скъсани на едното коляно — все същият си е — а до него е брат му Денис, той е с четиринадесет месеца по-малък. Снимката е правена, преди да разберем, че двамата са се били скрили в клоните на едно голямо дъбово дърво и са замеряли колите с найлонови кесии, пълни с вода. — Хвърли един възмутен поглед към сина си.

— Майко! — възрази Брад. Оставаше само да извади албума с бебешките му снимки и да го покаже, сниман по голо дупе! Погледна за подкрепа към баща си, но Джерълд се бе навел напред, очевидно очарован от Алисън.

— И момичетата не са по-добри — каза тя. — Когато дъщеря ми беше на седем години, двете със съседското момиче решили да се състезават коя ще пусне повече тоалетна хартия в тоалетната чиния. Победи водопроводчикът.

— Вие имате дъщеря! На колко години?

— Скоро ще направи дванадесет.

— Мамо, ако нямаш нищо против, бих искал да поговорим с Алисън по работа.

Три чифта очи се обърнаха към него и Брад осъзна, че думите му бяха прозвучали доста рязко. Е, по дяволите, не бе поканил Алисън, за да си бъбри приятелски с майка му. Трябваше да обсъди само някакъв си маловажен случай на убийство.

Но за да бъде честен, трябваше да си признае, че не това го бе раздразнило. Смяташе, че присъствието й в къщата на родителите му ще докаже правотата му относно безнадеждността на връзката им, но единственото, което доказваше бе, че тя притежава безупречни маниери. А това едва ли щеше да му помогне да я пропъди от мислите си.

— Е, Маги, да довършим кафето си в кухнята и да ги оставим да си поговорят — обади се Джерълд и се надигна от креслото. — Алисън, за мен бе истинско удоволствие да се запозная с теб.

— И за мен също — присъедини се към него съпругата му. — За вечеря имаме задушено и ще се радваме, ако се присъединиш към нас.

В очите и по лицето на младата жена проблесна копнеж, но бързо изчезна. За секунда Брад си помисли, че тя ще приеме поканата. За един кратък миг му се искаше да го направи, да забрави за всичко, освен за това уютно семейство, сред което изглежда тя се чувстваше толкова добре. Не биваше да я кани да идва тук. Голяма грешка! Всъщност бе постигнал точно обратното на това, което бе възнамерявал.

— Благодаря за поканата — отвърна Алисън. — Наистина бих искала да остана, но трябва да се прибирам вкъщи, за да приготвя вечеря за дъщеря си.

Маги погледна към Брад, сякаш по някакъв начин бе почувствала, че отказът на Алисън е негово дело.

— Разбира се. Може би някой друг път…

— Бих се радвала.

Родителите му се запътиха към кухнята и затвориха вратата зад себе си, а Брад остана на дивана, където само една възглавница го разделяше от Алисън. Една малка възглавница срещу цял океан от чувства.

— Брад, какво става? — Попита тя, а тъмните й очи бяха тъжни, объркани и малко уплашени.

Той се почувства като пълен негодник. Не му се искаше да отговаря честно на въпроса й. Със сигурност можеше да го избегне. Просто ще й каже, че Дийли не е бил пиян. Ще отвлече вниманието й и ще избегне това, за което тя всъщност го питаше.

Но дори и той не можеше да бъде толкова суров. Сам забърка цялата каша, сега трябваше да си понесе последствията.

— Моите родители те харесаха.

— Те са чудесни хора. Аз също ги харесах. Но не говорим за това. Защо се държиш по този странен начин?

Той допи кафето си, опитвайки се да печели време, дори само няколко секунди.

Алисън виждаше, че е смутен и притеснен. Разбираше, че шефовете му го бяха предупредили да стои по-далеч от нея, но това не обясняваше нервността му, неспокойното му държание през цялата вечер, грубото му избухване. Остана с впечатлението, че не е доволен от факта, че тя толкова добре се разбира с родителите му. Да не би да искаше те да не я харесат?

Опита се да си внуши, че това няма значение. Знаеше, че не би трябвало да има. Двамата бяха преживяли прекрасни мигове, но тя не можеше да си позволи да се обвързва с него, също както и той с нея. Трябваше сама да поеме контрола над нещата, преди да се осмели да позволи на някой друг да сподели живота й. Но не можеше да отрече, че държанието му й причиняваше болка.

Брад остави празната си чаша на масичката и се облегна назад. Когато заговори, гласът му звучеше отбранително.

— Алисън, това е мястото, където съм израснал.

— Досещам се. — Да не би да си мислеше, че е спала през цялото време или че страда от временна загуба на паметта?

— Моята собствена къща не е много по-различна. По-просторна, с по-малко мебели. — Опита се да се усмихне. — Особено кухнята. В един от шкафовете държа грамофонните си плочи.

— Е, и?

Брад пое дълбоко дъх и се изправи, сякаш се канеше да каже нещо не особено приятно. Алисън отпи още една глътка кафе и се стегна. Не смяташе, че следващите му думи ще й се понравят.

— Аз съм полицай. И… като изключим някои мрачни сцени — неизбежни, когато се разследват убийства — аз си харесвам работата. Наистина смятам, че допринасям за справедливостта на този свят, като помагам на хората и арестувам престъпниците, макар че голяма част от тях са на свобода още на следващия ден. И винаги ще си остана полицай. А това означава, че никога няма да бъда богат.

Той млъкна и я погледна с пронизващ поглед.

— Добре — каза Алисън. — Всеки има нужда от цел в живота си. — Това бе едно от най-безсмислените неща, които някога бе произнасяла, но не бе сигурна какъв отговор той очаква.

Думите й го разгневиха и той се нахвърли върху нея.

— А твоята цел е да спечелиш много пари, за да си възвърнеш предишния начин на живот!

Алисън усети как лицето й пламва от яд и обида.

— Не е честно! Ти отлично знаеш защо се нуждая от пари. За да запазя Мегън. За да се боря с Дъглас.

— Да — съгласи се младият мъж и погледна надолу, сякаш внезапно бе видял нещо интересно върху синята дамаска на дивана. — Знам това. Но то не променя факта, че двамата с теб живеем в различни светове и така ще бъде винаги.

— Различни светове? — Тя повтори изтърканата фраза и я остави да се забие дълбоко в сърцето й, подобно на остър нож, и да го разкъса мъчително. Знаеше, че нейният свят е несигурен, ужасяващ, скъп, непрекъснато променящ се, а неговият — спокоен и постоянен… освен дето много често рискуваше живота си. Значи не можеше да понесе и други тревоги. Винаги го бе знаела точно както знаеше, че не бива да се забърква с него. Но да го чуе от него… толкова ясно и безцеремонно… толкова окончателно…

Той вдигна поглед към нея и тя видя тъгата в очите му.

— Алисън, ти си най-вълнуващата жена, най… най-очарователното създание, което някога съм срещал. — Думите внезапно рукнаха от устата му. — Мисля, че мога да се любя с теб по двадесет и четири часа на ден. Е, да кажем двадесет и три. Но има нещо по-важно — аз започнах да ти се възхищавам и да те уважавам. Не си ми безразлична. Не знам как се случи, но ти стана много важна за мен. Ала и двамата отлично знаем, че след като този случай приключи и ти се сдобиеш със своя бленуван репортаж, никога повече няма да се видим.

Алисън остана за миг втренчена в него, опитвайки се да осъзнае това, което й бе казал. От една страна, бе признал, че не му е безразлична, думи, които би трябвало да я накарат да полети. Но това признание бе част от сбогуването му. А тя не искаше да му казва сбогом.

Младата жена се изправи и взе чантата си с треперещи ръце.

— Много добре — рече тя, опитвайки се да овладее гласа си. — Изглежда съм разбрала погрешно причината за тази среща. Помислих си, че имаш новини за убийствата. Ще ми се обадиш ли, когато научиш нещо ново по случая? Предполагам, че сделката ни остава в сила.

Той скочи на крака и грабна ръцете й в своите, за да й попречи да си тръгне. За миг, докато стояха толкова близо един до друг, а погледите им се преплитаха, тя си помисли, че може би…

Брад рязко пусна ръцете й и се тръшна на дивана.

— Наистина имам новини. Точно за това възнамерявах да говорим тази вечер.

— Тогава говори — рязко каза Алисън, твърдо решена да не позволи да види колко е разстроена и колко много я бяха наранили думите му.

— В доклада от аутопсията е записано, че в кръвта на Дийли не са открити следи от алкохол или наркотици.

Тя бавно се отпусна върху дивана. Това наистина бе новина!

— Ами разказа на Хенри Даусън?

— Той не се отказва от думите си. Аз сам го разпитах. Изводът е, че Дийли или е бил в безсъзнание, или вече е бил мъртъв, когато Полък го е влачил онази нощ по улицата.

— Полък знае нещо! Той е искал да скрие тялото! Опитва се да прикрие убиеца!

— Вероятно. Говорих съдията да ми издаде разрешително за обиск на задната стаичка на Полък, тъй като тъкмо оттам са излезли двамата с Дийли. Отиваме утре следобед.

— Брад, може би сме съвсем близо до откриването на убиеца! — Обзе я силно вълнение при мисълта, че най-после ще може да осъществи своя голям репортаж. Възбудата почти заличи болката, която й бяха причинили думите на Брад. Почти… — Искам да бъда там! Аз съм тази, която първа говори с Хенри. Аз трябва да бъда там! Ние сключихме споразумение!

— Знаех, че ще реагираш по този начин, но запомни, че това е само заповед за обиск. Може да не открием нищо. Не бива да пускаш репортажа си, преди случаят да е окончателно приключен.

— Добре — съгласи се тя. — Но двамата с Рик ще бъдем там.

— Рик?

— Камера. Снимки. Телевизията е образ, забрави ли?

Той рязко кимна.

— Не съм забравил. Добре. Ето какъв е планът. Стийв, придружаван от неколцина полицаи, влиза през предната врата и заангажира вниманието на Полък, докато аз претърсвам задната стаичка. Ако открием нещо, ще бъде особено важно моето прикритие да не се провали, за да принудим Полък да говори. Така че стой далеч от мен. Всъщност двамата с Рик ще бъдете настрани и няма да приказвате с никого. Обикновени наблюдатели. Никакви въпроси, никакви коментари. Не трябва да се намесвате по никакъв начин. Ще можеш ли да се справиш?

— Ще се опитам. — Отново се почувства нещастна.

Двамата разговаряха още известно време, доуточнявайки подробностите. Когато обсъдиха всичко, Алисън се изправи и Брад я последва.

— Кажи на родителите си довиждане от мен — помоли го тя.

— Ще им кажа. Ще ти се обадя утре следобед, за да те информирам кога точно започва акцията.

Щом приближи вратата, той я заобиколи и хвана топката на бравата, но не я завъртя. Ръката му докосна бедрото й и тя застина. Не искаше да се отдръпва. Докосването бе случайно, а дрехите им ги разделяха, но това нямаше значение. Усещането бе прекрасно и Алисън искаше да вкуси всяка капка от удоволствието, което се разливаше по тялото й… още повече че може би бе за последен път.

Тъй като той не помръдваше, тя се извърна и го погледна. Едва успя да зърне блясъка на желанието в очите му, когато устните му се приближиха към нейните. Тя въздъхна, отметна глава и му предложи своите. Брадата му погъделичка носа й по толкова познатия начин, сякаш бе изпитвала това усещане от години. Устните му имаха вкуса на кафето на майка му и бяха меки и топли. Погалиха нейните като крилца на пеперуда, изпращайки по цялото й тяло електрически искри.

Той обви ръцете си около нея и я притисна близо, толкова близо, сякаш никога нямаше да я пусне. Алисън се отдаде изцяло на вълшебния миг, като се опита да не мисли за „после“.

— Брад… о, извинете ме!

При звука от гласа на майка му и двамата отскочиха един от друг като ужилени, но Маги веднага се скри в кухнята и затвори вратата зад себе си.

— Утре ще бъда цял ден в студиото и ще чакам да ми се обадиш. — Алисън се опита да говори делово, сякаш нищо особено не се бе случило. Обърна се към вратата и завъртя топката.

— Ще ти се обадя веднага щом уточним часа.

Тя закрачи забързано по алеята към колата си, нетърпелива да се махне по-скоро от Брад и чувствата, които събуждаше у нея. Да се прибере у дома… в празната си къща. Е, може да гледа телевизия. Или пък да вземе от видеотеката някой еротичен филм.

На следващия ден Алисън умираше от страх, че тъкмо когато Брад се обади, тя няма да е в студиото, защото са я изпратили да снима някакъв маловажен репортаж. Бе твърдо решена следобеда да стои залепена за телефона и да държи Рик наблизо. Този репортаж беше изключително важен за нея, но сега й бе още по-необходим, защото й се струваше, че успехът ще може поне малко да запълни огромната празнина, която щеше да остане, след като Брад завинаги изчезне от живота й.

Рик изпъшка, когато тя за втори път отказа възложената й задача.

— Ами ако твоят приятел те подхлъзне и не се обади? — попита той, остави камерата върху бюрото й, наведе се към нея и тревожно се взря в очите й. — Ами ако променят плановете си и отложат акцията за утре? Отказването от предлагани репортажи не е най-добрият начин да запазиш работата си.

— Той ще се обади. Няма да отложат акцията. Щеше да ме уведоми, ако имаше промяна в плана. — Не се съмняваше в това. Брад никога нямаше да я подведе. Любовният й живот с него може й да бе отишъл по дяволите, но Алисън знаеше, че трябва да му вярва.

Телефонът иззвъня и двамата подскочиха.

— Тръгваме след половин час. — Гласът му бе напрегнат и рязък. Можеше да се досети, че началниците му не са останали във възторг от споразумението, което бе сключил с нея. Е, нищо на този свят не бе идеално. Те ще си вършат своята работа, а тя — нейната.

— Ние ще сме там. И… благодаря!

Когато двамата с Рик пристигнаха пред приюта „Нова надежда“, претърсването вероятно вече бе започнало. Помещението пустееше, с изключение на двамата униформени полицаи, застанали от двете страни на Полък. Свещеникът не се усмихваше, но беше спокоен. И все пак отсъствието на обичайната му широка усмивка бе доказателство, че нещо не е наред.

— Не можете да влизате тук — обади се единият от полицаите.

Алисън за миг се вцепени от надигналата се в гърдите й паника. Ами ако?… Не, нямаше място за никакви „ако“. Нямаше да се откаже. Запъти се право към полицаите и извади служебната си карта.

— Имаме уговорка да бъдем тук.

Полицаят я изгледа с презрение, но кимна в знак на съгласие.

Рик вдигна камерата на рамо и започна да снима, а Алисън потръпна при вида на безкрайната тъга в очите на Полък. Помъчи се да каже нещо, но каквото и да кажеше, щеше да бъде лъжа. Затова сведе очи и седна на една пейка няколко реда по надолу.

Не след дълго Рик изключи камерата и се настани до нея.

Времето се точеше мъчително бавно, въпреки че часовникът на Алисън показваше, че са изминали само десет минути. Тогава Стийв Рейни се появи от задната стаичка.

— Доведете го тук, момчета — нареди той.

Алисън и Рик се изправиха, за да ги последват, но един от униформените им прегради пътя с разперени ръце. Полицаят хвърли въпросителен поглед към Рейни.

— Всичко е наред — неохотно изръмжа той. — Пусни ги да влязат, заедно с онзи приятел, който току-що дойде. Един от вас да остане на пост.

Алисън се обърна и с изненада видя Брад, който се поколеба на прага. Беше лудост, но изпита невероятно щастие само затова че той беше тук.

— Влизай, влизай! — Един от униформените полицаи се запъти към него.

— Не съм направил нищо — възрази Брад и Алисън разбра, че такъв е планът. Навярно се бе промъкнал през задната врата, бе заобиколил сградата и сега влизаше през предната, за да не провали прикритието си.

— Никой не те обвинява в нищо. Просто влез.

Алисън прекрачи прага на малката стаичка. Изражението на Стийв Рейни достатъчно красноречиво показваше, че присъствието й никак не му се нрави. Но вирна глава и смело отвърна на недоволния му поглед. Ако не беше тя, той нямаше да бъде тук в момента.

Двамата с Рик бяха застанали в единия край, близо до електрическата печка и масата. И двете бяха затрупани с тенджери и тигани. Рейни и другият униформен полицай стояха до едно старо черно кожено кресло. На лавицата до Рейни бе поставена Библията и голям железен тиган. Тиганът изненада Алисън, тъй като бе съвсем не на място.

— Какво искате от мен? — попита Брад. — Какво става тук, отче?

— Не се страхувай, синко. Тези хора не могат да ни наранят. Които са с чисти сърца, няма от какво да се страхуват. — Извърна се към Рейни. — Защо задържате този човек?

Стийв сви рамене.

— Може би знае нещо. Дойде тъкмо по средата на нашия малък оглед.

— Случайно — настоя Полък. — Моля ви, пуснете го.

— Когато свършим.

— Всичко е наред, отче — обади се Брад. — Не ми е за първи път да се разправям с ченгета.

Полък тъжно поклати глава.

— Скоро всичко ще свърши. Ако вие, господа, ми кажете какво търсите, може би ще мога да ви помогна да го намерите.

Използвайки носната си кърпа, Рейни вдигна железния тиган, без да откъсва поглед от свещеника.

— Седнете, отче — нареди той.

Полък се извърна към Брад и успокоително му се усмихна. Въпреки че се подчини на заповедта на Рейни, свещеникът оставяше впечатлението, че напълно владее положението. В крайна сметка това бе негова територия.

Рейни завъртя тигана и внимателно го огледа.

— Ръжда? Не го ли използвате за готвене?

— Имам много тигани, благодарение на щедростта на нашите приятели, които не забравят бедните и нещастните.

— Виждам по него няколко драскотини. Неотдавна е бил използван за нещо…

Полък не каза нищо.

Рейни остави тигана на полицата и се наведе, за да разгледа гърба на стола, като почука по дървената облегалка.

— Върху дървото има някакви странни петна. А върху седалката са още по-големи и ясни. Тези кълчища попиват добре и не е много лесно да се изчистят. — Замълча, заобиколи стола и застана пред Полък.

— Смятам да взема тигана и стола и да ги занеса в нашата лаборатория, но още сега съм готов да се обзаложа, че ще открием следи от кръв, човешка плът и коса. Хазартен тип ли сте, отче? Искате ли да се обзаложим?

Алисън едва успя да сподави ахването си. Догади й се, когато Рейни размаха железния тиган. С него може би бяха убивани хора… Чу зад гърба си тихото жужене на камерата, но неизвестно защо не изпита въодушевление, че най-после осъществяваха дългоочаквания репортаж.

— Взимайте тигана и стола и всичко, което пожелаете. Материалните неща не са ценни. Единствено духовните съкровища траят вечно.

Рейни удари с юмрук по лавицата и всички, с изключение на Полък, подскочиха.

— Разбирате ли какво означава съучастничество? Знаете ли колко дълго можете да останете в затвора по обвинение в съучастничество? Стийв се надвеси над Полък. — Имате ли да ми кажете нещо? Кого се опитвате да защитите? Видели са ви да излизате от тази стая, влачейки тялото на Дийли. Всичко свърши! Нямате друг избор, освен да ни кажете това, което знаете.

Алисън не можеше да види лицето на свещеника, тъй като Рейни го закриваше, но й се стори, че преподобният се напрегна. Когато заговори, това се усети и в гласа му.

— Силният винаги се грижи за по-слабите.

Рейни измърмори някакво проклятие, заобиколи стола и застана зад Полък.

— Преподобни — каза той в ухото на мъжа, — един от тези хора, за които се грижите, е убиец. Той отнема най-скъпоценния дар на този свят — живота. Ако наистина сте загрижен за вашите приятели, трябва да ни кажете кой е той, за да го спрем.

Полък бавно поклати глава. Очите му бяха изпълнени с искрена тъга.

Алисън прехапа устни, за да спре импулсивното си желание да отиде при него и да го успокои. Може и да беше луд, но смяташе, че постъпва правилно и намеренията му бяха чисти.

— Всеки човек иска да бъде добър, но силите на дявола понякога завладяват душата му, опитвайки се да го отклонят от правия път. Аз съм тук, за да се боря с дявола и да спася хората от вечното проклятие.

— Както се опитвате да спасите и Джийн?

— Джийн няма сили да се бори с пороците. Тя трябва да бъде направлявана през целия си живот.

— Стига, Полък. Ние знаем, че тя се снабдява с наркотици от Дуайт. Може да е убила всички тези хора, докато не е била на себе си или за пари?

Полък не отговори. Само поклати глава.

Алисън си помисли, че сигурно ще се разплаче.

— Може би е по-добре да открием Джийн и да я разпитаме. Стийв кимна към униформения полицай. — Лоугън, върви да вземеш Колинс и двамата огледайте наоколо. Открийте тази жена! Искам я заедно с Полък в участъка!

— Джийн не е убила никого! — избухна преподобният, най-сетне изгубил самообладанието си.

— Тогава кой?

Алисън за малко да изпусне едва доловимото кимване на Рейни към Брад. Ала въпреки това, не можа да сдържи смаяното си възклицание, когато Брад внезапно пристъпи към действие. Той се спусна към Рейни и го сграбчи за яката.

— Оставете го на мира! Аз съм този, който ви трябва — извика Брад. — Аз ги убих!

Лоугън сграбчи Брад за ръцете, изви ги назад и го събори по очи на пода пред краката на Полък, който се бе изправил, разтреперан от ужас. Полицаят щракна белезниците около китките на Брад и го изправи на крака.

— Не! — извика преподобният и се опита да отблъсне Лоугън от Брад. — Този мъж не е сторил нищо лошо. Не знаете ли, че ще страдате вечно, ако нараните невинен?

— Невинен? Той току-що си призна — изръмжа Рейни. — Може би ще получи доживотна присъда, а нищо чудно и смъртна.

Полък се обърна към него с протегнати ръце.

— Никой не е извършвал убийство. Нашите тела идват от пръстта и се превръщат в пръст. Пръстта няма живот. Тя не може да умре. Само духът е жив, а той никога не може да бъде унищожен.

Брад отчаяно се извиваше в ръцете на Лоугън.

— Аз им размазах главите! Аз ги убих! Накажете ме!

Лоугън отново го стовари на пода, а Полък се хвърли върху Брад. Когато вдигна поглед към Рейни, по страните му се стичаха сълзи.

Алисън също изтри една сълза. Не искаше да гледа всичко това. Със сигурност можеха да измислят нещо друго, а не да причиняват такава болка на Полък.

— Спрете — започна да се моли свещеникът. — Не знаете ли, че завинаги ще горите в пламъците на ада, като измъчвате невинен?

Рейни се надвеси на няколко сантиметра от лицето му.

— Този мъж е убиец — извика той. — Той е дяволът. Той заслужава да страда и аз ще се погрижа за това.

Полък бутна Лоугън, опитвайки се да освободи Брад.

Алисън усети ръката на Рик върху рамото си. Чак тогава осъзна, че бе направила крачка напред и Рик се опитваше да я спре.

— Това не е смърт — извика Полък. — Аз ги освобождавах, докато все още виждаха светлината, за да не попаднат отново в бездната на мрака. Аз им давах живот, а не смърт!

Никой не помръдна. Риданията на Полък бяха единственият звук в настъпилата тишина.

Когато значението на чутото достигна до съзнанието й. Алисън вдигна ръка към устата си. Невъзможно! Този мъж… този мъж бе толкова добър, толкова грижовен към всички!

— Престанете, отче. Вие отново се опитвате да прикриете някого — раздразнено изсумтя Рейни, но на Алисън й се стори, че не е много убедителен.

— Не искам повече души да тежат на съвестта ми — проплака Полък. — Провалих се толкова пъти. Дори и в този миг един човек, на когото съм изпратен да помогна да се пребори с греха, е заплашен да остане в затвора до края на живота си. Той ми бе поверен да се грижа за него и аз отново се провалих… — Внезапно сълзите му пресъхнаха и на устните му се появи познатата широка усмивка. — Но успях да помогна на Дийли… и на останалите. За тях не беше прекалено късно. С моя помощ те успяха да избягат и да спасят душите си.

— Свалете му белезниците — нареди Рейни на Лоугън.

Когато го освободиха, Брад хвана ръката на Полък, помогна му да се изправи и го заведе до стола.

— Ще ми кажеш ли как успя да помогнеш на всички онези хора? — тихо попита той.

— Когато душите им отново намираха правилния път, аз ги довеждах тук, за да се помолят. Те сядаха на този стол, а аз взимах тигана и завинаги ги освобождавах, за да отидат там, където цари вечен мир. — Погледна към Брад и тъгата отново замъгли очите му. — Толкова много опитвах… винаги опитвах… но понякога те затъваха обратно в блатото на греха, без да мога да им помогна…

Значи бе вярно! Полък с нежните си ръце и постоянната си усмивка, с извинението, че се бори с греха, бе убил шестима души! Не малко луд. Напълно побъркан. През последните няколко минути изглежда бе изгубил и последната нишка, свързваща го с действителността.

Брад успокояващо му кимна.

— Страхувам се, че трябва да последваш полицаите. Разбираш ли защо?

Полък се усмихна.

— Полицията също се бори с дявола.

Лоугън пристъпи напред с белезниците в ръка, но Брад поклати глава.

— Не е необходимо. Той повече няма да нарани никого.

Рейни кимна в знак на съгласие.

— Полицай Лоугън — уморено рече той, познавате ли моя партньор, детектив Брадли Малоун?

Лоугън се втренчи внимателно в Брад и се засмя.

— Срещали сме се, но той изглеждаше доста по-различно.

— И скоро пак ще изглежда така — увери го Рейни. — Хайде, Полък, да вървим!

Брад хвана ръката на преподобния и четиримата, следвани плътно от Алисън и Рик, излязоха на улицата. Когато Полък бе настанен в патрулната кола, Рейни се обърна към Брад:

— Ще дойдеш ли с мен? По-късно ще се върнем за пикапа ти.

— Почакайте малко — извика Алисън и пристъпи напред. Последните разкрития я бяха потресли толкова силно, че тя почти бе забравила за работата си. — Трябва да взема интервю!

Рейни сърдито изгледа партньора си, но Брад не трепна.

— Идвам след няколко минути — увери той Стийв и поведе Алисън и Рик обратно към приюта.