Сали Стюърт
Тайният любовник (14)

Глава 14

Брад изчака половин час, след като Алисън излезе от приюта, освободи пикапа си от гаража и се насочи към къщата й. Трябваше да й признае, че бе работила много усърдно. Бе прекарала целия следобед в мисията, разговаряйки с всички обитатели, които изявиха желание да й се доверят. Обаче, когато си тръгваше, не изглеждаше много щастлива. Брад предположи, че не се е добрала до нищо интересно… или поне до нищо разтърсващо.

Въпреки това той нямаше търпение да говори с нея. Нямаше нищо против разтърсващите и преобръщащи живота неща, но те рядко се срещаха в реалния живот. Щеше да бъде доволен, ако Алисън се бе добрала до поне малко късче информация, което да го насочи по някаква следа.

Паркира няколко пресечки преди къщата й и тръгна пеша. Не видя никакви подозрителни коли наоколо, но не се съмняваше, че скоро щяха да се появят. Не за първи път прокле глупостта си и си напомни, че сигурно напълно е загубил здравия си разум. Да си сътрудничи с репортерка, която на всичко отгоре бе и под постоянно наблюдение.

Когато Алисън отвори вратата и му се усмихна, по тялото му пробягаха приятни тръпки.

Наистина беше изгубил разсъдъка си. Нямаше съмнение в това. Поведението му бе равностойно на самоубийство.

— Къде е Мегън? — попита той, когато Алисън го поведе към масата в трапезарията. Не се нуждаеха от едно дете с развинтено въображение по време на разговора си.

— Изпратих я при съседката.

— Добра идея.

Тя му кимна да седне и Брад с одобрение забеляза нахвърленото върху един лист.

— Направих кафе — рече младата жена и изчезна в кухнята. Върна се след миг с две чаши димящо кафе. — А сега — започна тя и се настани на един стол, — преди да споделя информацията си с теб, бих искала да съм сигурна в нашата сделка. Аз ще бъда там през цялата вечер и ще присъствам на разпитите и всичко останало. Освен това ще доведа и Рик, за да снима, когато направиш ареста.

Брад се втренчи смаяно в нея. Искаше му се да извие тънкия й бял врат. Значи тя нито за миг не бе забравила целта си… Не бе зле и той да си припомни своята. Това, че я бе любил и я бе държал в прегръдките си, не бе променило нищо. Те все още бяха на противоположните страни.

— Можеш да си на разположение, но няма да позволя нито на теб, нито на Рик да застрашите ареста или да провалите някои от полицейските процедури.

Тя отпи от кафето си, без да откъсва поглед от лицето му, и накрая кимна.

— Термините „на разположение“ и „застрашавам“ трябва да се уточнят. Няма да позволя ти самоволно да взимаш решения кога и как да действам.

Той се съгласи през зъби и тя му разказа за разговора си с Хенри Даусън.

— Добре — рече той, когато Адисън свърши, — значи имаме доказателство, че Дийли отново е бил пиян, че Полък вероятно е последният, който го е видял жив, и че ни е излъгал.

— Доста мислих за това — продължи младата жена — и стигнах до извода, че Полък знае нещо. Сигурна съм. След като Дийли не се е върнал в мисията, очевидно свещеникът го е завел някъде да изтрезнее, някъде, където е мислел, че е безопасно, но се е оказало, че не е. Мисля, че има голяма вероятност Полък да знае кой е убиецът.

Брад бавно кимна, обмисляйки фактите.

— В това има смисъл — рече накрая той. — Ние направихме някои проучвания за миналото на Полък. Всичко това напълно се връзва.

Тя рязко остави чашата си на масата.

— Ти не си ми казал нищо за миналото на Полък. Нима само аз трябва да спазвам уговорката? Аз да ти разказвам всичко, а ти нищо? Как мога да ти помогна, ако не знам какво става?

— Алисън — възрази младият мъж, — аз съм полицай. Голяма част от моята информация е поверителна. Съжалявам, но нещата стоят точно така. Но — той вдигна ръка, за да предотврати негодуванието й, — ще ти разкажа за Полък.

Тя кимна, видимо успокоена.

— Бил е пастор в един малък град в югоизточната част на Оклахома. Фанатично предан към църквата. Скоро започнал да обсажда управата на затвора. Ще ти спестя подробностите. Накратко — успял е да се сдобие с пускането на неколцина престъпника под наблюдение. Един от тях се хванал като градинар при много влиятелен човек в областта. Полък го протежирал. Един ден този тип се наквасил до козирката, нахлул в къщата и избил цялото семейство. После седнал и пресушил всички напитки в бара. Накрая припаднал.

Алисън се намръщи. Пръстите й стискаха силно чашата с кафето.

— Това е ужасно — пресипнало рече тя.

Брад кимна. Очевидно не е била репортер достатъчно дълго и още не се бе сблъсквала с грозната страна на живота, която той виждаше всеки ден. Мина му мисълта, че би искал по някакъв начин да й помогне да запази тази своя невинност, но още няколко години в телевизията и от нея нямаше да остане и следа.

— Доста от нещата край нас са ужасни — каза младият мъж. — Както и да е, Полък приел случилото се изключително лично. Изпаднал в дълбока депресия и прекарал няколко месеца в клиника за душевноболни. Когато излязъл, бил още по-потиснат, но решен да помогне на онзи тип. Свидетелствал по време на процеса, като заявил, че за всичко е виновен той, тъй като, ако си бил свършил добре работата, този мъж никога нямало отново да затъне в грях. Опитал се да го спаси! Това се е случило преди година. После Полък изчезнал за няколко месеца. След това се появил тук и поел грижата за бездомниците.

— Разбирам — промърмори Алисън и потръпна, въпреки че в стаята бе топло. — Всичко си пасва. Той знае кой е убиецът, но се смята за виновен за действията на този мъж, затова го защитава. След като си знаел всичко това, защо не си наблюдавал Полък през цялото време?

— Държах го под око и няколко пъти се опитах да поговоря с него, но без особен резултат. Какво предлагаш да използваме — малка доза наркотик или директни мъчения? — пошегува се Брад.

Тя сви рамене.

— Прав си. И аз не успях да измъкна нищо от него дори когато му задавах директни въпроси. Той е специалист по избягването на отговорите. Какво ще правим сега?

Брад изпи остатъка от кафето си.

— Добре дошла в полицейското ежедневие. От доста време си бием главите в стената без никакъв резултат. Бих искал да имам достатъчно аргументи, за да се сдобия със заповед за обиск и да претърся онази задна стаичка.

— Не е ли достатъчно, че е бил с Дийли през нощта, в която е бил убит, и е излъгал за това?

— Съмнявам се…

— В такъв случай не ти помогнах особено.

Алисън изглеждаше толкова отчаяна и разочарована, че той се пресегна през масата и я хвана за ръката.

— Напротив, помогна ми! Само за няколко дни ти постигна по-голям напредък, отколкото аз за цели три седмици. Рядко се случва, да разкрием убийство по една следа или случайно изпусната дума, както става във филмите. Ние събираме късче по късче всяка информация, до която успеем да се доберем. Това е бавна и скучна работа. А ти току-що добави доста голямо парче към купчината.

Алисън му се усмихна и разочарованието в очите й се смени с оживление. Той усети как в гърдите му се разгаря желанието да я грабне в прегръдките си и да я приласкае и утеши. Тази жена го бе преследвала, бе изложила на риск прикритието му и го бе изнудила да я допусне по-близо до разследването, за да се сдобие с проклетия си репортаж. По-скоро тя би трябвало да го утешава и приласкава.

Ала той не пусна ръката й. Тя бе толкова крехка, топла, гладка… както всичко останало у нея. Тялото му отново откликваше на нейното.

Искаше да я притисне до себе си, да почувства как плътта й се докосва до неговата, да я люби и напълно да забрави работата под прикритие, детективите на Дъглас, дъщерята на Алисън, репортерската надпревара, желанието й да спечели много пари и факта, че никога повече няма да я види отново, след като тя най-сетне направи великия си репортаж…

Сякаш прочела мислите му — или езика на тялото му — тя бавно примигва и тъмните й очи се замъглиха. Бутна стола си назад и се изправи. Той също, без да пуска ръката й. Двамата пристъпиха едновременно един към друг, Брад я притисна в обятията си, а устните му жадно се впиха в нейните.

Вратата се отвори с трясък.

— Мамо! О, ау!

Двамата се отдръпнаха като попарени един от друг и видяха Мегън, която ги зяпаше със сияещо лице.

— Не ми обръщайте внимание. Аз дойдох само да си взема друга игра. Но ще дойда по-късно. — Запъти се към вратата, оглеждайки се през рамо.

— Не излизай — възрази Алисън и се спусна към дъщеря си.

Брад смутено се изкашля.

— Да, аз тъкмо си тръгвах.

— Не е нужно да си тръгваш — възбудено изрече Мегън. — Аз мисля, че е страхотно това дето ти и мама… е, нали се сещаш? Боже! Съучениците ми ще се пръснат!

— Не! — възкликнаха Брад и Алисън в един глас.

Алисън безпомощно погледна към него. Той пое дълбоко дъх, прекоси стаята, затвори вратата, за да не може детективът на доктор Дъглас да запечати сцената, и се приближи към Мегън.

— Скъпа, не бива да казваш на никого! Аз… ами… аз се крия. — Не бе съвсем далеч от истината. — Аз съм по средата на една много важна работа и ако нещо достигне до слуха на лоши хора, нещата може да се объркат фатално… Наистина зле.

Тя изглеждаше разочарована, но сви философски рамене.

— Добре. А ще може ли да разкажа на всички, когато свършиш работата си?

Сега бе негов ред да погледне безпомощно към Алисън.

— Ще видим — рече тя и Брад с мъка сдържа смеха си. Майките са си майки. Неговата собствена бе използвала тази фраза стотици пъти, когато искаше да каже „не“. И още от малък го бе разбрал. Мегън също го знаеше и се извърна към Брад, изпълнена с очакване.

— Когато всичко приключи — отвърна той. Това беше едно безопасно обещание.

— Добре — съгласи се момичето. — Но, нали няма да си тръгваш? Остани за вечеря, а после заедно ще гледаме телевизия.

Звучеше привлекателно. Прекалено привлекателно. Не му беше мястото тук и беше опасно да се чувства прекалено добре и удобно с тях. След пет години Алисън нямаше да прекарва вечерите си в тази стара къща пред телевизора.

— Ще направя спагети — обади се тя.

Брад поклати глава.

— Не мисля, че идеята е добра. — Кимна леко с глава към вратата и беззвучно каза „детектив“ над главата на Мегън.

— На мен пък ми се струва чудесна идея — нацупи се момичето.

— Мегън, качи се горе и измий ръцете си за вечеря — нареди Алисън.

Дъщеря й въздъхна дълбоко и завъртя очи.

— Мамо, но ти още не си започнала да приготвяш вечерята. Ръцете ми отново ще се измърсят, преди спагетите да станат готови. Защо просто не кажеш: „Мегън, изчезни, за да мога да целуна Брил за довиждане?“

Лицето на майка й пламна, но гласът й бе твърд.

— Мегън, върви в стаята си, докато аз поговоря с Брил… Бил.

Момичето се обърна към Брад, повдигна се на пръсти и обви слабичката си ръка край шията му. Жестът бе неочакван и обезоръжаващ. Брад се поколеба само за миг и сетне отвърна на прегръдката. Детето бе толкова малко, толкова крехко… толкова доверчиво. Каквото и да му струваше, не можеше да позволи на доктор Дъглас да я вземе.

— Чао — рече тя и се спусна към стълбите. После се спря и отново се обърна към него. — Утре ще дойдеш ли пак?

— Не знам — измърмори младият мъж. — Ще видим.

Мегън отново завъртя очи и хукна нагоре.

— Отивам в стаята си — извика тя и само след миг вратата на стаята й многозначително се затръшна.

— Е — рече Алисън и обви ръце около себе си, сякаш внезапно й бе станало студено, — какъв ще бъде следващият ни ход? Утре да отида ли отново в приюта?

— Утре не си ли на работа?

— След работа. Вероятно ще мога да се измъкна малко по-рано.

— Вече дните са къси. Не мисля, че е безопасно да ходиш там, след като мръкне.

Тя вдигна глава и вирна брадичка.

— Да не би да се опитваш да се отървеш от мен и да ме държиш настрани?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава ще се видим утре след работа. Ще се опитам да бъда там към четири. Между четири и пет.

— Ще те чакам.

Алисън грешеше. Брад не се опитваше да се отърве от нея, въпреки че навярно би трябвало да го стори. Беше наистина загрижен за нея и не му се искаше тя да ходи в покрайнините след мръкване. Но реши, че няма смисъл да й го казва. Фактът, че се тревожеше за нея, бе достатъчно обезпокояващ. Нямаше намерение да й позволи да го узнае.

— Ще дойда — увери го младата жена и той с мъка се пребори с желанието да я вземе в прегръдките си и да я целуне за лека нощ, сякаш бяха една обикновена двойка. Ала те не бяха двойка, още по-малко пък обикновена.

Брад решително излезе навън и тръгна по улицата, директно към черната кола, стар модел, паркирана няколко къщи по-надолу. Мъжът на предната седалка го наблюдаваше как приближава, а погледът му отчаяно шареше наляво-надясно, сякаш се опитваше да се изплъзне.

Брад почука на стъклото.

— Знаете ли колко е часът? — попита той. Не беше Съливан. Вероятно някой от подчинените му. На седалката до него лежеше бинокъл и фотоапарат с телеобектив.

За миг мъжът остана безмълвен, сетне преглътна и погледна часовника си.

— Пет и половина — смутолеви той.

— Благодаря. — Брад се отдалечи с бързи крачки. Още една кола и още един детектив, за когото трябваше да бъде нащрек. Откакто бе станал полицай, не му се бе случвало да се забърква в по-заплетена и по-безнадеждна ситуация.

Алисън тайно погледна часовника си. Приближаваше пет часа, а тази „кратка“ среща с репортерите, операторите и техниците сякаш нямаше никога да свърши. Новият шеф на телевизионната станция вече половин час се опиваше от собствения си глас. Същински Полък! Неговата цел бе „добруването на медията“, но думите му звучаха също толкова надуто и кухо както на онзи свещеник.

Но не можеше да стане и демонстративно да си излезе. Единственото нещо, което бе разбрала от потока думи на директора бе, че работата й никак не е сигурна. А всяка изминала минута увеличаваше вероятността Брад да не я дочака. Разбира се, тя можеше да работи и сама.

И щеше да го направи, ако се наложи. Но би било много по-хубаво той да е наоколо.

Най-после директорът приключи с речта си. Алисън вече очакваше да вдигне тост за бъдещите успехи на Канал 7, но той просто размаха юмрук във въздуха и ги призова „да вървят и да дадат най-доброто от себе си“.

Алисън отиде до бюрото си, взе чантата си и се приготви да си тръгва. Рик се приближи към нея.

— Разгневени наематели са обсадили новата къща за един милион долара на собственика на мизерните жилища, в които живеят. Искаш ли да дойдеш да направиш репортаж?

Първият импулс на Алисън бе да се съгласи. От това щеше да излезе добър репортаж, а тя се нуждаеше от колкото се може повече добри репортажи. Но вече работеше над нещо. То беше още по-важно, а закъсняваше.

— Не мога. Аз… — Замълча, тъй като Трейси се приближи и застана зад Рик.

— Аз съм свободна, Рик! Аз нямам деца, които ме чакат вкъщи, и не бързам да се прибирам.

Алисън стисна зъби и си заповяда да не обръща внимание на заядливите думи.

— Благодаря ти, Трейси — усмихна се тя. — Ако някога и ти имаш свой личен живот, аз също ще се опитам да ти помогна. Сега трябва да бягам. Ще се видим по-късно. — Изхвърча навън, преди Рик да й се скара, че е изгубила самообладание или пък Трейси да разбере, че току-що я бяха обидили.

Паркира на улицата срещу входа на „Нова надежда“. Слънцето вече бе залязло и скоро щеше да се стъмни.

Когато излезе от колата и тръгна да пресича улицата, видя масивната, застрашителна фигура на Джийн. Тя стоеше на прага и се оглеждаше несигурно. Е, не е зле да започне с нея. Все още не е разбрала как е умрял съпругът й.

— Здравей! — извика Алисън и й махна.

Джийн се усмихна широко и вдигна ръка за поздрав. Беше намъкнала голям провиснал пуловер върху избеляла рокля, а шалът, който Алисън й подари, липсваше. Очевидно вече го бе заменила за нещо друго.

— Как си? — попита Алисън и приближи до едрата жена.

— Добре. Чудесно. Имахме пица за вечеря. С най-различни добавки. Аз обичам пица.

— Аз също! — Никога досега Джийн не бе разговаряла с такава охота. Тя продължаваше да се усмихва, а очите й блестяха, сякаш имаше треска. Ако не изглеждаше толкова щастлива, Алисън щеше да си помисли, че е болна. — А моята дъщеря може да живее само с пици.

— Ти имаш дете?

— Да. Дванадесетгодишно момиче. А ти имаш ли деца?

Огромната Джийн объркано се намръщи.

— Не мисля.

— Сигурна съм, че не би забравила, ако имаше.

Джийн кимна, усмихна се леко, а сетне се приближи до Алисън. Лицето й изведнъж стана сериозно.

— Не позволявай на съпруга си да бие малкото ти момиче!

— Няма. Но той ме изостави заради по-млада жена, не си ли спомняш?

Джийн я потупа несръчно по рамото.

— Не се тревожи. Ти си малка и хубава. Ще си намериш някой друг. Но трябва да бъдеш много внимателна. Моят баща напуснал мама, когато съм била бебе. Тя се е омъжила втори път.

— Той биеше ли те? — попита Алисън.

— Кой?

— Вторият ти баща.

Джийн бавно поклати глава.

— Да. Биеше и мен, и мама.

— Значи затова си избягала от къщи заедно с… как каза, че се казвал съпругът ти?

Джийн се намръщи.

— Какво те интересува? Не можеш да го имаш.

— Знам — успокои я Алисън. — Не бих се опитала да ти отнема съпруга. Но това сега няма значение. Нали е мъртъв?

Очите на Джийн се напълниха със сълзи.

— Реймънд… — Започна тихичко да хлипа.

Алисън я изгледа смаяно. После си спомни какво й бе казал Брад. Джийн беше наркоманка. Дали наркотиците не бяха причината за блясъка в очите й? Потупа едрата жена по гърба.

— Всичко ще бъде наред — опита се да я успокои, без да знае какво повече да й каже.

Внезапно нещо се заби в стомаха й и Алисън политна назад, спъна се в ръба на тротоара и падна. Джийн се надвеси над нея със стиснати юмруци и злобно изкривена физиономия.

— Ти ми го открадна! Ти си мислиш, че само защото си малка и хубава, имаш правото да ми отмъкваш съпруга!

— Не — задъхано възрази Алисън, опитвайки се да се отдръпне от разбеснялата се жена. — Не, аз не съм откраднала съпруга ти. Аз също изгубих своя. — Това беше отчаян вопъл на една изоставена жена към друга.

Джийн се поколеба, примигна несигурно, но сетне устните й се свиха в гримаса на омраза и тя с още по-голямо ожесточение се нахвърли върху Алисън и започна да я налага. Агресивността и болката бяха толкова неочаквани, толкова непознати за нея, че й трябваха няколко секунди да осъзнае, че Джийн я бе нападнала и я биеше! А ако умре на този тротоар? Кой ще се грижи за Мегън?

С ритници и ръце Алисън се опита да отблъсне побеснялата жена, но Джийн я сграбчи за раменете, повдигна я и трясна главата й в бетонната настилка. Ярки светлини експлодираха край нея. Умираше ли? В отчаяние Алисън се надигна, протегна ръце, напипа нещо меко и застиска! Силно… Силно…

Болезнената хватка в раменете й отслабна, а пръстите, които се бяха вкопчили в нея, се отпуснаха. Алисън продължаваше да стиска силно, като се опитваше да не удари отново главата си в тротоара. Изведнъж усети как някой я повдига.

— Алисън, пусни я!

Гласът на Брад! Виждаше рошавата му глава, надвесена над Джийн. Той се опитваше да откъсне жената от нея… Внезапно осъзна, че ръцете й стискаха гърлото на Джийн!

Тя охлаби хватката си и се претърколи настрани. Джийн се стрелна към нея и я сграбчи за косата. Алисън едва не изпищя от болка и я стисна за китките.

Сякаш насън чу вика на Брад.

— Пусни я, Джийн, ще ти счупя ръцете!

Сирени и светлини.

Слава Богу! Полицията!

— Ей, вие, престанете! Всички до стената! А ти, приятелю, пусни тази жена!

Алисън усети как Брад пуска Джийн. Жената се стовари върху нея с цялата си тежест и тримата се затъркаляха по тротоара с преплетени ръце и крака. Сетне също толкова внезапно Алисън се почувства свободна. Вдигна поглед и видя двама униформени полицаи, които държаха Брад и Джийн. Единият от тях поне се опитваше да държи огромната жена, която отчаяно се бореше да се изкопчи. Алисън бе чувала, че наркоманите притежават изключителна сила. Сега вече знаеше със сигурност, че е така. Полицаят бе едър мъж, очевидно трениран, ала въпреки това едва удържаше огромната жена.

Алисън с олюляване се изправи на крака и видя как първият полицай набута Брад на задната седалка на паркираната до тротоара полицейска кола.

— Не, почакайте — извика тя и направи крачка към колата. — Не можете да го арестувате.

Мъжът отиде до нея, сграбчи я, завъртя я и изви ръцете й на гърба. Младата жена смаяно усети как първо около едната, а след това и около другата й китка щракнаха белезници.

— Какво правите? Аз съм репортер. Онази жена се нахвърли върху мен. — Полицаят безмълвно я тласна към колата и я бутна на задната седалка до Брад.

Почакайте! Извика тя, но мъжът вече бе затръшвал вратата и се бе насочил към партньора си, за да му помогне да усмири Джийн. С пребледняло от паника лице, Алисън се обърна към Брад. — Какво става? Кажи му!

Брад пое дълбоко дъх.

— Да му кажа какво, Алисън? Че съм ченге под прикритие?

Главата й се въртеше. Това не бе истина! Просто кошмар! Тя сега ще се събуди!

— Брад, онзи мъж ми сложи белезници!

Той сухо се усмихна.

— Знам. На мен също.

— И какво ще правим?

— Ще ядем калай, предполагам — тихо рече той.

— Какво?!

— Моите началници няма да останат очаровани от случилото се.

— Аз също не съм очарована.

Полицаят, който й бе сложил белезниците, се плъзна на шофьорското място, взе радиостанцията и се свърза с участъка.

— Полицай — обърна се Брад към него, — пуснете тази жена. Тя просто се опитваше да се защити. Другата я нападна.

Мъжът не благоволи дори да се обърне към тях.

— Видяхте ли как я напада?

Брад се поколеба и Алисън с ужас осъзна, че той няма да излъже.

— Не. Но тъкмо излизах от приюта, когато видях как Джийн — едрата жена — се нахвърля отгоре й и удря главата й в тротоара.

— Кажи го на съдията. — Полицаят излезе от колата.

— Брад? В затвора ли ще отидем?

— Не се тревожи. Ще се обадя на Стийв. Той ще ни измъкне.

— О! — отпаднало рече тя, когато значението на думите му достигна до съзнанието й. — Значи отиваме в затвора…

— Няма да е задълго.

Тя разтърси окованите си в белезници ръце. Нима всичко това става с нея?!

— Но аз не мога да отида в затвора! Аз трябва да се прибера у дома при Мегън!

— Ще се прибереш у дома. Вярвай ми! Просто малко ще закъснееш. И повече не споменавай за Мегън. Ако разберат, че имаш малко дете у дома, ще се обадят на баща й да я прибере. А ако не се свържат с него, ще се обадят на социални грижи.

Сълзи на гняв и страх запариха очите й, а тя дори не можеше да ги изтрие.

— Как можеш да си толкова спокоен?

— Повярвай ми, точно сега никак не съм спокоен.

Може би не е, помисли си Алисън, ала едва ли е и толкова разстроен, колкото нея. Той не рискуваше да загуби детето си…

Докато пътуваха към участъка, Алисън отново се опита да поговори с полицаите, но те не й обърнаха никакво внимание. Когато влязоха вътре, за да ги регистрират, тя си помисли, че никога досега в живота си не се е чувствала толкова унижена и изплашена. Джийн мърмореше нещо неразбираемо, а Брад мрачно мълчеше. Единственият начин да запази разсъдъка си бе да си повтаря обещанието на Брад, че скоро ще се измъкнат от този ад.

— Име? — попита мъжът зад бюрото.

Тя се опита гласът й да прозвучи твърдо, с достойнство и едновременно с това невинно.

— Алисън Прескът.

— Алисън Прескът? — повтори женски глас зад нея. — Вие не работите ли в Канал Седем?

Алисън се извърна и видя една репортерка от конкурентна телевизионна станция, придружавана от… оператор!

— А пък аз си мислех, че тази работа ще се окаже адски скучна да седя тук цяла вечер и да наблюдавам как водят пияници и проститутки. Защо са те прибрали, Алисън?

Операторът повдигна камерата си и започна да снима.

Не можеше да се случи нещо по-ужасно. Сега целият град щеше да узнае, че е била арестувана заради участие в уличен побой. Директорът на станцията, Мегън, Дъглас. Всички щяха да знаят!

До нея Брад тихо въздъхна. Тя не бе единствената, която щеше да пострада от тази публичност.