Сали Стюърт
Тайният любовник (10)

Глава 10

Мислите на Алисън бясно препускаха. Бил не беше водопроводчик, не беше женен, не се казваше Бил, нито пък Джерълд. И някъде сред мъглата на този хаос й се стори, че чува признанието му, че е полицай.

Ръцете му, които я държаха през кръста, бяха единственото стабилно нещо в стаята, дори в целия свят — още един абсурд, тъй като именно този мъж бе причината за невероятния вихър в душата й.

За щастие точно в този тягостен миг в стаята нахлу Мегън, облечена в плътно прилепнали по слабичките й крака джинси. Отгоре бе нахлузила прекалено широка тениска, вързана на възел на талията й.

— Как съм?

Брад побърза да откъсне ръка от ханша на майката и порядъчно смутен, се обърна към дъщерята:

— Изглеждаш така страхотно, че направо думи нямам. Не знам откъде ще измъкна подходящи дрехи, за да съм в тон с теб. Но в момента ми се иска да си побъбря с майка ти. Ще оставиш ли дъртаците за малко сами? Налага се да обсъдим някои подробности.

— Мамо, нали няма да направиш нещо адски тъпо? Да не ти скимне да си излезем посред концерта?

— Престани да мрънкаш! Върви да си играеш с твоите марсианци!

Мегън хвърли умолителен поглед към Брил/Брад и излезе от стаята. След миг се разнесоха писуканията на компютърната игра, с което Мегън показваше, че е изпълнила нареждането на майка си.

Брад се извърна към Алисън. Лицето му бе напрегнато.

— Оставям живота си в твоите ръце — рече той. — Ако ме разобличиш, може да ме убият. В най-добрия случай ще бъда отстранен от разследването, а все още сме доста далеч от разкриването на убиеца, така че има голяма вероятност да умрат още хора.

— Ти си ченге под прикритие? — Господи! Той не е скитник! Нито пък женен водопроводчик!

— През по-голямата част от времето аз съм един обикновен стар полицай. Със Стийв Рейни сме партньори от доста години. Но те имаха нужда от ново лице, от някого, когото бездомниците не познават. — Усмихна се сухо през гъстата брада. — Избраха мен, защото им се сторих най-подходящ на външен вид. Имам къдрава коса, което беше добре дошло за маскировката.

Значи през цялото време е била права! О, от това ще се получи страхотен репортаж! Върховно, както би казала Мегън… да не говорим, че щеше да укрепи положението й в ТВ компанията. Кой знае, може дори да решат я повишат…

Само че той току-що й бе заявил, че в никакъв случай не бива да разкрива самоличността му.

— Почакай малко. Да не би да искаш да ми кажеш, че не мога да направя репортаж от това? Аз се нуждая от този репортаж! Не разбираш колко е важно за мен. Телевизионната станция беше продадена. Може би ще изгубя работата си…

Усмивката му мигом се стопи.

— Някои хора могат да загубят живота си. Мисля, че това все пак е по-важно, нали? — Пое дълбоко дъх. Гледаше мрачно. — Ако изчакаш случаят да приключи, мога да ти се закълна, че ще имаш своя сензационен репортаж. Обещавам ти, че ти първа ще съобщиш подробностите около разследването.

По дяволите! Защо трябваше да й поставя подобни условия? Искаше й се да спори с него. Та това бе нейната история, върху която толкова упорито бе работила! Нима не го бе проследила сама, нима не бе разкрила толкова важни подробности? Заслужаваше дори да я повишат и да я назначат за водеща на новините, вместо да бъде само един обикновен репортер.

Но не можеше да спори с него. Нямаше право да се намесва в работата му и да излага него и останалите на смъртна опасност.

— И колко дълго ще трябва да чакам? — попита Алисън. — Не разполагам с много време. За какъв срок говорим?

— Не знам. Докато разрешим случая.

— И колко близо сте до това?

— Не много… — призна Брад. — Изглежда никой не знае нищо. Но аз ти обещавам, че ти ще бъдеш първият репортер, на когото ще се обадя, когато открия нещо.

— Чудесно! Ти си далеч от разкриването на убиеца, затова пък аз съм съвсем близо до изгубването на работата си!

Той стисна устни. Изглеждаше огорчен.

— Съжалявам…

— Добре — неохотно се съгласи Алисън. Нямаше избор. — Сключихме сделка. Аз си запазвам изключителните права върху репортажа, а в отплата не разкривам кой си. — Всеки истински журналист трябва да владее изкуството да губи с достойнство. Тя протегна ръка през масата и Брад я пое, а сетне неохотно я пусна.

— Благодаря. Облекчението в очите му й подсказваше, че до последния миг не е бил сигурен в нея.

— Делото! — Алисън грабна призовката и тържествуващо я размаха. — Сега мога да докажа, че не си пропаднал тип!

Брад поклати глава. Изражението му бе тъжно, дори мрачно, но едновременно с това решително.

— Не и докато случаят не приключи и убиецът не бъде разкрит. Съжалявам. Нямаш право да казваш на никого.

— Но аз трябва да го направя! Не мога да му позволя да ми отнеме дъщерята!

— Няма да го стори. Обещавам ти. Няма да позволя това да се случи, и то заради мен.

Тя усети внезапната нотка на твърдост в гласа му, видя блясъка в лешниковите му очи и му повярва. Изведнъж осъзна, че вече свиква с мисълта, че той наистина е полицай.

— И какво смяташ да направиш?

— Още не знам точно какво. Но никой не е съвършен… Затова пък имам доста приятели, които са специалисти в намирането на слабите места на хората.

— Дъглас няма лесно да се откаже. Готов е на всичко, за да…

— Запознах се вече с твоя Дъглас. Имаш ли добър адвокат?

За миг се зачуди дали да му каже, че да наеме добър адвокат, не е по джоба й, ала гордостта й надделя. Може би ще продаде малко от кръвта си, за да се сдобие с пари, както правеха бездомниците.

— Мога да се обадя на този, който ме защитаваше при развода.

Брад поклати глава и устните му се извиха в саркастична усмивка.

— Май не си е свършил добре работата!

— А какво да направя? Да потърся някой в телефонния указател? Да се срещна с неколцина адвокати и да избера най-подходящия?

— Имам приятел, който ми е задължен. Сигурен съм, че хонорарът му ще бъде приемлив. Мога да ти гарантирам, че ще свърши чудесна работа.

— Явно нямам друг изход… — въздъхна тя. Колко ли кръв трябваше да продаде, за да успее да заплати този „приемлив“ хонорар?

Той извади химикалка и малък бележник.

— Може би ще е по-добре — обади се Алисън, докато Брад драскаше по хартията, — ако ми дадеш адреса и телефонния си номер. Предполагам, че имаш дом.

— Да, имам дом. Но не мога да забравя предложението ти да остана тук през онази нощ, когато валеше.

Алисън се изчерви, тъй като си припомни как го бе поканила да преспи в гаража й.

Той откъсна две странички от бележника си и й ги подаде.

— Наистина съм ти благодарен. — Ти предложи помощта си на един скитник. Малко хора биха го направили. Много благородно от твоя страна.

— Не е точно така — възрази Алисън. — Не знаех кой си, но бях сигурна, че не си скитник.

Видя как веждите му се повдигат и изчезват в гъстия кичур, паднал на челото му.

— Защо ще те следя, ако вярвах на приказките ти? — настоя тя.

— Сигурно призна младият мъж. — Предполагам, че не би го направила. — Обаче изражението на лицето му показваше, че се съмнява.

— Виж, след като в интерес и на двама ни е този случай да приключи по-бързо, предлагам ти да обменим информация.

Брад поклати глава.

— По-голямата част от моята информация е поверителна. Всичко, което мога да ти обещая, е ти първа да научиш, когато разследването приключи. — Наведе се към нея. — Но ако ми помогнеш, ще имаш по-скоро интересния си репортаж.

Тя му хвърли гневен поглед, обмисляйки с колко варианта разполага. Като че ли… само с един. Загледа се замислено в решителното му лице и в упорито изправените му рамене и й се прииска едновременно да го удари и прегърне. Тази сила, от която се възхищаваше, сега се бе обърнала против нея. Още веднъж се бе сблъскала с мъж, които контролираше живота й.

— Добре — предаде се накрая Алисън и разпери ръце. — Нямам никакви доказателства, само подозрения…

— Продължавай. Слушам те. — Брад взе химикалката, готов да записва.

— В приюта има една жена — Джийн…

— Джийн Прейтър! Викат й Огромната. Труден случай. Няколко пъти е влизала в болница, за да се лекува от наркотици. Един-два пъти сме я прибирали заради дребни кражби по магазините, както и за притежание на дрога.

— Искаш да кажеш, че е наркоманка? — Не знаеше защо тази идея я шокира. Вярно, че голяма част от бездомниците взимат наркотици, но някак си й се струваше невъзможно това да е някой, когото познава.

— След последното си посещение в клиниката е чиста — увери я Брад.

— Не можеш да си сигурен. Както и да е… Онзи ден тя разговаряше с един мъж. Караха се. Той изхвръкна навън, а тя бе много разстроена. Да не е било за наркотици?

— Как изглеждаше този мъж? — Не откъсваше поглед от лицето й, забравил за химикалката и бележника.

— Висок, с кестенява коса, пооплешивял.

— Описанието подхожда на Дуайт Милър. За него знаем, че се занимава с пласиране на дрога. Какво си говореха?

— Не можах да чуя. Но забелязах, че яркочервените й обувки липсваха. — Не бе сигурна дали трябваше да му го казва. Като повечето мъже, той едва ли щеше да разбере какво значение имаха хубавите обувки за една жена.

Брад се засмя.

— Какъв си ми детектив! Но не знаеш, че Джийн има още един прякор — Свраката. Тя обича светлите и ярки неща и има навика да търгува с тях. Най-често разменя едно за друго. Проблемът е, че в повечето случаи Огромната Джийн го прави без съгласието на отсрещната страна.

— Смяташ, че е откраднала наркотици и е оставила обувките си като заплащане? — изумено попита Алисън.

— Не е изключено. Може би Дуайт Милър затова е побеснял. — Разпери ръце. — Само предположение, но дори и да е истина, каква връзка има то с убийствата? Кажи ми някои по-конкретни факти от твоите наблюдения.

Алисън въздъхна. Наистина не знаеше нищо конкретно.

— За да я накарам да говори с мен, аз й подарих моя шал. Тя се зарадва. Може би от това ще излезе нещо…

Той кимна.

— Може би. Как изглежда този шал?

Тя му го описа и той внимателно си записа всичко.

— Какво друго си открила?

— Нищо. — Алисън разтри рамене и потръпна от студ. Тази работа не бе толкова забавна, както бе решила в началото. — Просто ми се струва, че тя е достатъчно голяма и силна, за да бъде убиецът, освен това е и наркоманка. Знаеш, че наркоманите са готови на всичко, за да се сдобият с пари за наркотици.

— Възможно е — кимна Брад. — Но ти не разполагаш с нищо друго, освен с подозрения.

— Има още нещо. Убедена съм, че Полък знае с какво се занимава Джийн. Когато той се приближи към нас, тя стана нервна и се опита да побегне. Той изглеждаше разочарован от нея, но не и изненадан.

— Този мъж знае всичко за всички. Просто не иска да го каже.

— Не съм сигурна, че има реална представа за действителността — отбеляза Алисън.

— Така е. Той си е луд. Но се грижи за тези хора. Дори ги защитава, както сама си разбрала.

— Ако можем да го накараме да проговори…

— Работя по този въпрос — увери я Брад.

— Ако аз успея първа, ще те уведомя. — Размаха листа, върху който той й бе написал телефонния си номер, и се усмихна.

Брад стана от масата.

— Искам още веднъж да те помоля да не обсъждаш тази работа с никого. Нито с майка си, нито с най-добрия си приятел, нито с друг полицай — с никого!

Алисън се сви. С никого… Как би могла да не го сподели с Рик? Той вече знаеше номера на колата, паркирана пред дома на родителите му. Скоро щеше и сам да разбере всичко.

— Онази кола, пред дома на родителите ти, твоя ли е? — рязко попита младата жена.

— Колата е на майка ми, но новият пикап е мой — отвърна Брад. — Взех назаем стария пикап на баща ми, в случай че някой ме види.

Значи вторият пикап бе негов, а Рик бе записал номера му. Скоро щеше да знае името на Брад. Ще трябва да се разбере с приятеля си. Нямаше защо да тревожи Брад с това.

Докато вървеше след него към дневната, Алисън се опита да подреди чувствата, които изпитваше към този мъж. Признанието му хвърляше нова светлина върху нещата и тя трябваше добре да помисли. В този момент бе сигурна само в едно — наистина изпитваше някакви чувства към него.

— Брил! — възкликна Мегън, заряза играта и се втурна към него. — По кое време ще дойдеш да ни вземеш утре? Ще поправиш ли и покрива на стаята ми?

— О, да! Последната катастрофа…

— Всичко е наред. — Алисън нямаше намерение да моли един полицай да поправя покрива на къщата й. — Последния път, когато валя, не тече.

— Да, ама тогава не валя много силно — възрази Мегън.

— Аз вече съм извикала един приятел да го поправи — настоя Алисън.

Брад й хвърли недоверчив поглед и разбра, че лъже.

— Ще се видим утре — каза само той.

Спря се до вратата. Алисън проследи погледа му и видя тъмната кола на отсрещната страна на улицата.

— До утре — повтори младият мъж. Хвана малката й ръка в голямата си длан и леко я стисна.

Докато караше на следващия ден към дома си, Алисън се чувстваше напълно изтощена.

Първата й работа, когато сутринта влезе в студиото, бе да сподели тревогите си с Рик.

— Не се опитвай да проследяваш онези номера на разрешителните — заяви тя, докато вървяха към микробуса, за да отидат в изложбената зала.

Рик се закова на място.

— Какво?!

— Не мога да ти кажа защо, но е много важно точно сега да не го правиш.

Цялата нощ се бе въртяла в леглото, опитвайки се да измисли някаква убедителна история за пред Рик, но след като не бе успяла, реши да се позове на дългогодишното им приятелство.

— Да не си полудяла? През последните дни непрекъснато ме тормозиш с настояванията си да разбера нещо за този Бил или Джерълд, или който и да е въпросният тип. И сега, когато сме на крачка от успеха, ти искаш да се откажа?

— Да. Длъжни сме. Точно сега моментът не е подходящ. Повярвай ми.

— Ох! — Той поклати глава. — Ще ти повярвам, след като ти разкриеш причината за това внезапно решение.

— Не мога да ти го кажа. Обещах. Но мога да ти се закълна, Рик, че ти ще бъдеш с мен, когато всичко излезе наяве.

— Много успокоително. Тогава ще се опитам сам да разбера кой се крие зад тези номера.

Алисън скръсти ръце и свирепо го изгледа.

— Защо не ми вярваш?

— А ти защо не ми вярваш? — настоя Рик.

Двамата мълчаливо се изгледаха.

— Да вървим! Ще закъснеем — измърмори Алисън.

— Скулптурите няма да избягат — тросна й се той, но я последва към микробуса.

Алисън с въздишка се настани на седалката и затвори вратата. Единственото разумно решение бе да каже истината на Рик. Не й харесваше мисълта, че ще наруши обещанието, дадено на Брад, но поне така щеше да бъде сигурна в подкрепата на приятеля си.

— Рик, мой верни и скъпи приятелю, сложи си ръката на сърцето и се закълни, че ще пазиш тайната ми.

Макар и неохотно, той се съгласи. Когато му разказа всичко, неохотата му нарасна двойно. Ами ако някой друг разкрие истината и ги изпревари?

Алисън чувстваше, че той не вярва на Брад, но не го обвиняваше. Рик не познаваше Брад толкова добре. Нямаше как да знае, че ченгето ще направи всичко възможно, за да удържи обещанието си тя да е първият репортер, който да разкрие истината от екрана.

В крайна сметка надделя приятелството и чувството за справедливост. Рик разбираше, че издаването на тайни в настоящия момент можеше да има сериозни последици за много хора. Съгласи се да изчака, като й обеща, че ще й помага във всичко.

Алисън зави по улицата към дома си и машинално се огледа.

Пред къщата й бе паркирана огромна сребриста лимузина. Едва успя да се съвземе от смайването си, когато някакво движение привлече погледа й. Един мъж се бе показал през люка. Нямаше ли никакви граници нахалството на Дъглас? Отново под око!

Вкара колата в алеята, отвори вратата и решително закрачи през поляната.

Срещу нея блесна ред бели зъби и една рошава глава й кимна.

— Мисля, че покривът е поправен.

— Подрязал си косата си — рече Алисън, опитвайки се да възвърне самообладанието си.

Брад заслиза по стълбата.

— Бих искал наистина да е така. Просто намокрих и попригладих малко косата и брадата си. Дребни, но полезни трикове, които съм научил от жените.

Скочи на земята, приближи към нея и я хвана за ръката.

— Готова ли си за голямото шоу тази вечер? Но първо… не бих отказал един душ.

Докато я водеше към предната врата, Алисън усети как започва да се отпуска.

— Вратите на колата ти са отворени — отбеляза Брад.

— О, да, сигурно съм ги забравила. — Нямаше време да мисли за тях, когато преди малко бе хукнала да се разправя с нахалника, покатерил се на покрива й.

— Ще ти помогна да вкараш колата в гаража — предложи Брад.

— Няма нужда. Ще я оставим отвън. Нали и без това ще ходим на концерт. — Сигурно нямаше намерение да ги кара дотам със стария си раздрънкан пикап.

Брад й посочи огромната сребриста лимузина.

— Вече разполагаме с подходящо превозно средство.

— Откъде взе тази кола? — бързо попита Алисън и се извърна, за да го погледне в очите. — Да не би… да си я откраднал! Не, разбира се, че не си. Твоя ли е?

— Взех я назаем от един приятел, по-точно от бащата на един мой приятел. Реших, че е добра идея, след като всички толкова усилено се ровят из разните разрешителни за коли.

— Какъв приятел? Нали разбираш, че Дъглас ще си помисли, че ти си този приятел.

— Сигурно! Ако предположим, разбира се, че е наполовина толкова добър детектив като теб!

Усмихна се широко, взе ключовете й и отиде да отвори вратата на гаража. Но не бе изминал и половината път, когато внезапно се обърна.

— Няма нужда да си записваш номера на колата и да го проследяваш. Когато му дойде времето, аз сам ще ти кажа кой е собственикът.

Алисън се намръщи.

— Според мен точно сега е моментът. Никъде не отивам с тази кола, докато не разбера на кого е и какво си намислил.

Златистозелените точици в очите му затанцуваха.

— Прояви малко спортен дух, Алис. Не ми разваляй изненадата. Вярвай ми! Потърпи още малко!

Той изглеждаше толкова доволен от себе си, че тя не настоя повече. Но все пак се постара да запомни номера на колата.