Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (9)

Девета глава

„Значи той още вярва в историята, която журналистите раздухаха от един невинен обяд?“

Миранда пак понечи да обясни какво всъщност се беше случило, но се отказа. Вероятно за случайните наблюдатели поведението й в ресторанта не беше невинно. Подозираше, че ако обвинеше Габи за случилото се и Брет й позвънеше, за да провери как стоят нещата, тя не би отрекла, че е поканила снаха си на обяд, но със сигурност щеше да откаже да поеме отговорността за срещата с Ейдриън Нортън. Брет едва ли щеше да се поколебае на коя от двете да повярва. Миранда осъзна, че е била злонамерено използвана от жена, чиято ужасна трагедия е разстроила живота й така, че единственото й удоволствие сега е да разваля чуждото щастие. Тя хапеше устните си и се чудеше какво друго доказателство да намери, освен думите си, за да убеди Брет.

— Не може ли да прекараме медения си месец тук? — попита колебливо.

— Няма начин! — рязко отвърна той и отново се запъти към банята си. — Имаш на разположение един час да се приготвиш и да слезеш долу. В противен случай ще изпратя Харис да те доведе насила — добави през рамо.

 

 

До Насо — административен център на Ню Провидънс и известен курортен град — летяха с частен самолет. През по-голямата част от пътуването Миранда спа, а Брет разговаряше с пилота и останалите членове на екипажа или седеше до нея и я наблюдаваше съсредоточено. Когато се увери, че нищо не я притеснява, той се отпусна и започна да проучва някои документи, които носеше със себе си, касаещи непрекъснато разширяващия му се бизнес.

На международното летище се прехвърлиха на чартърен самолет до острова, за който Брет спомена, че принадлежал на групировката „Игзюма Кийз“. Новият ден даде свежи сили на Миранда и възбуди интереса й към непознатия остров. Беше чувала доста екзотични неща за Бахамите от приятели и се вълнуваше много. Докато беше инвалид, не беше и мислила за подобно пътешествие, защото щеше да й е трудно поради голямото разстояние, което трябваше да преодолее.

Още щом се събуди и погледна през прозореца, беше пленена от живописните кътчета, които се разкриваха пред очите й. Долу се простираха синьо-зелени кристалночисти води, изпъстрени с чудни островчета, издигащи се направо от морето и обкръжени с бели плажни ивици. На някои от тях се виждаха и пътища, водещи към множество къщи, вили и малки пристанища, но повечето изглеждаха пусти.

Брет й обясни, че в групата на Бахамите влизат стотици острови и всички са обитаеми.

— Били са британска колония, но са извоювали независимостта си през хиляда деветстотин седемдесет, и трета година. Над шестдесет процента от населението живее на Ню Провидънс, където Насо е седалище на правителството и притежава значителен дял от международните финанси. На другите острови може да не срещнеш и двама човека. И те като моя са почти съвсем безлюдни.

— Ти как се сдоби с него? — полюбопитства Миранда.

Брет я изгледа студено и сякаш разгада подтекста й.

— Май не смяташ, че си падам по самотните острови, а?

Да, тя си го представяше на някой от известните курорти на Карибите или на места, пълни със светски личности като него. Габи й беше описала хората — и по-специално жените — с които се срещаше. Това я накара да се замисли след колко ли време ще се отегчи от жена, която смята крайно неподходящ за съпруга.

— Не съм смятала нищо — рече сковано. — Но понеже стана дума…

Брет вдигна рамене.

— Отначало не можех да си се представя на Люк, но вече съм силно привързан към него. Островът беше част от една сделка. Имах длъжник, който само по този начин можеше да плати отчасти това, което ми дължеше.

— Колко е голям?

Той се усмихна скъпернически.

— Предполагам достатъчно. Всъщност там живеят много хора, но не чак толкова, че да ме пренебрегваш.

Тръпки побиха Миранда. Какво имаше предвид? Дали си мислеше за същото, което и тя? Бузите й пламнаха, а след това отново пребледняха. Откакто бяха напуснали Ню Йорк, рядко бяха разговаряли. Да не би да му изглеждаше сърдита? Май не му беше ясно, че й бе нужно време, за да свикне с това, което се беше случило между тях. Понякога дори й беше трудно да го погледне.

И понеже не беше в състояние да изрази чувствата си, предпазливо изрече:

— Не знаех, че те пренебрегвам, но ако го правя, то сигурно е, защото нямаме много общи неща.

— Така ли?

— Ами да, нямаме.

Миранда дръзко го изгледа.

— Принуди ме да се омъжа за теб и…

— Чакай малко! — прекъсна я Брет. — Дадох ти право на избор.

— Знаеш, че беше капан!

— Може би. Слушай, Миранда, независимо дали ти харесва или не, ще останем няколко седмици заедно на Люк. Така че ще е по-добре да се търпим взаимно. А накрая може да се научим и на нещо повече.

— На твое място не бих възлагала особени надежди.

Миранда не беше сигурна защо се преструваше, че не харесва предложението му, след като тя самата искаше да се разбират добре.

— Както току-що казах, нямаме много общи неща.

— Може да имаме повече, отколкото предполагаш — многозначително измърмори Брет. — Но отблъснеш ли ме на Люк, ще съжаляваш.

Тя се изчерви и нищо не му отвърна.

Към края на пътуването разговорите им отново се ограничиха с обичайните любезности. Миранда се съсредоточи върху пейзажа през прозореца. Предпочиташе да наблюдава омагьосващото море, вместо да среща блясъка в тъмносините очи на съпруга си, които я смущаваха.

Като приближиха острова, тя се изненада не само от големината му, но и от къщите, които съзря. Брет й каза, че се обитавали главно от персонала, който работел за него, но не уточни какво именно.

Пилотът майсторски приземи самолета на широката писта и когато слязоха, излетя обратно за Насо. Миранда наблюдава сребристата метална птица, докато се превърна в малка точка на ясносиньото небе. В очите й имаше тръпнещо безпокойство. Струваше й се, че завинаги си взема сбогом с цивилизацията.

Брет мрачно я погледна, когато един голям автомобил дойде да ги вземе.

— Бих желал да не показваш толкова явно, че предпочиташ да се върнеш, Миранда. Уверявам те, че нещата ще се променят. Междувременно ще ти бъда благодарен, ако направиш опит да запазиш чувствата си за самата себе си.

Шофьорът седна отзад, Брет и Миранда — отпред и потеглиха.

— Как напускате острова? — попита Миранда младия мъх, когото Брет й представи като Джеймс Хамилтън. — Трябва да имате собствен самолет. Или използвате лодки?

— Имам собствен самолет в хангара — обади се Брет вместо него. — Използвам го само за пътуване на острова или при някакви спешни случаи, защото е по-бързо и по-практично отколкото с лодка.

Миранда кимна и сърцето й трепна. Беше съвсем ясно, че сама, без чужда помощ, не би могла да избяга оттук.

Скоро поеха по павиран път, който след около миля ги отведе до голяма и хубава вила. Зад нея имаше леко възвишение и солидна ограда, а отпред — басейн, разположен сред зелена трева. Недалеч се простираха плажът и морето. Гледката беше наистина великолепна. Дъхът на Миранда секна от възхита. Тя стоеше и й се наслаждаваше, забравила за присъствието на съпруга си.

— Впечатлена ли си? — сепна я гласът на Брет.

— Красиво е! А как изглежда при буря?

— Незабравимо. Особено ако си навън и бурята те застигне.

Зад тях се появи жена.

— Добре дошъл отново на острова, мистър Брет. Току-що видях багажа ви. Джеймс едва сега го донесе.

Брет се засмя и я прегърна.

— Радвам се, че съм тук, Линда. Това е съпругата ми. Казва се Миранда. Тя вече ме слага на мястото ми. Точно като теб. Така че се надявам да се разбирате.

Той се обърна към жена си.

— Линда е неоценимо богатство като икономка. Не знам какво щях да правя без нея.

— Предполагам, каквото винаги сте правил, мистър Брет.

Щом погледна Миранда, тъмното лице на Линда се озари от широка и топла усмивка.

— Никога не съм мислила, че ще доживея деня, когато мистър Брет ще доведе на острова съпруга. И то такава хубава. Почти бях престанала да се надявам, че някога ще се ожени.

— Когато ти позвъних, Линда, и ти казах, че се женя, останах с впечатлението, че вече си чула.

— От сестра ви, мистър Брет. Както вероятно знаете, тя беше тук известно време. Тръгна си преди два дена. Та тя ми съобщи.

Миранда забеляза, че съпругът й се намръщи.

— Кога каза, че е идвала Габи?

— Миналата седмица. Беше с някакви хора. Досега не съм ги виждала…

— Не си ги харесала, нали?

— Е, не е моя работа да правя преценка за гостите на семейството ви, мистър Брет.

— Ще си поговорим за тях по-късно.

Брет хвана Миранда за ръка и я поведе към къщата.

— Сега мисля, че трябва да се настаним. Кога е обядът?

— Когато ви е удобно, мистър Брет.

Линда се суетеше около тях.

— Всичко е готово. Няма нужда да бързате.

Миранда съжаляваше, че Линда изчезна в кухнята, продължавайки да говори. Докато икономката беше наблизо, тя се чувстваше в безопасност. Нервно огледа апартамента, където я заведоха — имаше голяма спалня, до нея стая за преобличане и баня. Подът не беше застлан с килими, а с пътечки и обзавеждането изглеждаше спартанско. Всичко друго би било непрактично за климата на такива места като Бахамите. Вече ясно осъзнаваше разликата във времето тук и в Ню Йорк. На тръгване от Ню Йорк валеше сняг, а тук, на Люк, слънцето грееше и тропическият вятър беше топъл. Понеже този апартамент не беше толкова голям, колкото онзи в къщата на Брет, очите на Миранда неспокойно се върнаха на стаята за преобличане. Тя се питаше дали ще й разреши да спи там.

Затваряйки вратата след себе си, Брет сякаш отгатна мислите й.

— Преди отново да те споходят идеи за отделни стаи, да ти кажа, Миранда, че отсега нататък ще спиш с мен. Аз ще ползвам другата стая, ако ми омръзне компанията ти.

Миранда преглътна и се опита да запази самообладание, но това, което бе чула, не само я притесни, но и я изплаши. Той си беше свалил сакото и начинът, по който я гледаше, наистина и даваше всички основания да изпита страх. Може би се страхуваше от чувствата, които щеше да изпита?

Тя все се опитваше да се самоубеди, че го мрази, но откакто се любиха, не беше толкова сигурна. Опасяваше се, че ако съпругът й отново я пожелае, няма да може да му устои.

Затова направи опит да предотврати „събитието“.

— Брет, не мислиш ли, че отделните спални все пак са приемлива идея? Поне докато се опознаем по-добре…

— Съвсем не! — отсече той. — Вече пробвахме и не помогна, забрави ли?

— Не опитвахме достатъчно дълго. Поне ти не го направи.

Брет се засмя.

— Така стана по-добре. Пък и възнамерявам да продължа.

Трябваше да има някакъв начин да се споразумее с него, да го убеди, че просто се нуждае от време. Но преди да успее да предприеме нещо, той пристъпи с широки крачки и я сграбчи в обятията си. За секунди я притисна към себе си, а тя притаи дъх от страх да не се издаде как силно тупти сърцето й. С малко закъснение се опита да се отскубне, но Брет я държеше толкова здраво, че не й даде никакъв шанс.

Когато вдигна глава и го помоли да я остави, единственият му отговор беше да потърси устните й.

Миранда не можеше да се помръдне, а и пак не беше сигурна, че го иска. Затвори очи и щом съпругът й притегни крехкото й тяло по-близо, усети как опитните му пръсти я заизучаваха. Едната му ръка се спусна към талията й, а другата обви врата й. Дори и през роклята си тя усещаше топлината му и вместо да се съпротивлява, все по-плътно се притискаше към него.

Известно време Брет я целува, а след това бавно я пусна.

— Ако това не сложи край на овехтелите ти теории, не знам кое друго ще го направи.

— Какво искаш да кажеш? — задъхано попита Миранда.

— Ако Линда не ни чакаше за обяд, щях да бъда по-обстоятелствен в онагледяването.

Замаяна, Миранда отвори очи и го погледна — Брет се смееше. Тя се отдръпна бързо и бузите й поруменяха от смущение.

— Не искам да си „по-обстоятелствен“! Но ако ми дадеш една минута, бих желала да си измия лицето и ръцете.

Брет кимна.

— След обяда можеш да си починеш. Не бива да прекаляваме.

Преди да влезе в банята, Миранда забеляза загрижения му поглед и се изненада. „Защо му е да се тревожи как се чувствам?“ — запита се.

Мислите й се объркаха още повече.

 

 

След лекия, но вкусен обяд Миранда настоя да помогне на Линда да прибере масата. Веднага след кафето Брет се беше преоблякъл и бе излязъл, за да се срещне с някого в другия край на острова. Не бе споменал нищо за хората и причината за срещата, а и тя не го бе попитала. Вече знаеше, че той не обича да му бъдат задавани въпроси.

Линда изглеждаше силно изненадана от предложението на Миранда и отначало се колебаеше, но после се предаде.

— Е, щом желаете… Но не и когато мистър Брет е тук. Имайте предвид, че ще се разсърди.

— Оставете Брет на мен.

Миранда говореше по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Мъжете не бива да се бъркат в домакинството. Обаче — призна си тя, — отдавна не съм вършила нищо и не гарантирам, че ще ви бъда от голяма полза.

Линда я погледна въпросително и Миранда накратко й разказа за катастрофата си. Но не й обясни как е срещнала Брет.

— Най-важното е, че сега сте добре — рече икономката. — От дълго време ми се искаше да видя пъстър Брет женен, но не за някоя от жените, които водеше тук. Хубаво е, че е намерил момиче като вас.

Миранда беше доволна, че й е допаднала, но предпочиташе да не беше чула за жените, канени на острова. А според думите на Линда, те не бяха малко. Дали бяха спали в същото легло, което Брет сега очакваше тя да споделя с него? Щеше ли да бъде щастлива, като знаеше, че следите от други женски тела все още личат по чаршафите?

Опита се да не мисли по този въпрос, въздъхна и избърса последните измити чинии.

— Отдавна ли живеете на Люк? — обърна се към Линда.

— Родена съм тук и се надявам да умра пак тук. От десет години работя за мистър Брет и той е най-добрият. Не мога да кажа обаче същото за сестра му. Някога си мислех, че я харесвам, но сега не знам…

 

 

Брет отсъства целия следобед и Миранда се помъчи да не придава значение на този факт. Все пак не й беше обещал най-пълноценен брак. Не се обичаха и макар тя да се надяваше, че нещо може и да се промени, нямаше вероятност да стане веднага. Въпреки всичко, започваше да се чувства самотна без него.

За да убие времето си, реши да разгледа вилата, която беше достатъчно голяма и добре обзаведена, за да се забавляват в нея много хора. Особено хареса просторната дневна в пастелни цветове, с удобни столове и огромни прозорци, през които се откриваше чудесна гледка към морето. Разходи се край басейна, възхити се от големината и дълбочината му и от кабините за преобличане под сенките на надвисналите дървета. Те бяха така скрити, че нямаше да ги забележи, ако не се бе вгледала внимателно.

С удоволствие би поплувала, но не искаше да си сложи някой от онези дълбоко изрязани бански костюми, които Брет й беше купил в Ню Йорк заедно с много други неща. Очевидно беше дал мярката й в някой бутик, защото почти изцяло бе обновил гардероба й с по-подходящи за климата тук дрехи. Трябваше да признае, че бяха красиви, но щом ги разгледа по-обстойно в отсъствието на съпруга си, се бе поколебала. Повечето бяха доста тънки, прекалено смели и се съмняваше, че някога ще се почувства удобно в тях.

Ако беше на деветнадесет, с удоволствие щеше да ги носи, дори нямаше да има търпение да ги облече. Как само я бяха променили годините! Какво беше ставало с онези младежки копнежи за приключения? Заспали ли бяха?

Или бяха безвъзвратно изчезнали? Със сигурност не — беше само на двадесет и четири. Петте години в инвалидна количка я бяха превърнали в по-сериозна и разумна личност, но изведнъж изпита носталгия по импулсивното и малко безразсъдно момиче, което бе била някога. Щяха ли няколко седмици на този остров да й върнат нещо, което й изглеждаше изгубено? Не искаше всичко да се връща — само толкова, колкото да може да направи нещо дръзко, без да се замисля за последствията.

Но когато някакъв вътрешен глас й нашепна, че това би могло да означава да се люби с Брет или дори да се влюби в него, Миранда поруменя и продължи разходката си. Струваше й се, че почти се е влюбила, и се сети за старата максима, която баба й цитираше приживе: „Бъди сигурна, че ако много желаеш едно нещо, то ще стане“.