Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (6)

Шеста глава

Ив Мартин беше объркана. Предната вечер Брет Дикин се бе отбил, за да й съобщи, че се жени. Помоли я да го поздрави и да му пожелае всичко най-хубаво. От изненада тя не можеше да проговори и само го съзерцаваше — висок и силен мъж, с голяма власт.

„Ами аз?! — искаше й се да изкрещи. — През всичките тези години се надявах да ми направиш предложение!“ Ако не бяха инстинктите й за самосъхранение, които така добре я спасяваха в критични ситуации, наистина щеше да изкрещи. Но те навреме я предупредиха, че позволи ли си да упрекне Брет, няма да го види повече. Гласът на предпазливостта я посъветва да изчака. Можеше да стане и нещо по-добро от това, което предполагаше.

Мислите й бяха като светкавици. „Колко дълго траят днешните бракове? Някои съвсем кратко… Ако Брет се разведе, няма ли накрая да се обърне към мен?…“

Междувременно би могла да направи всичко възможно, за да се провали бракът му. Вероятно много хора биха си помислили, че не е в състояние да стори нищо, но щяха да се изненадат, като разберат на какво е способна.

Едно от „оръжията“ й беше сестрата на Брет. От няколко реплики на Габи Ив бе узнала, че тя е готова да намрази всяко момиче, за което Брет се оженеше, тъй като се считаше за наследница на брат си. И съпругата му никога нямаше да е добре дошла за нея. Отначало Ив не я вземаше на сериозно, докато изведнъж не осъзна, че Габи просто я беше предупредила. Ив никога не й беше споменавала, че между нея и Брет съществува романтична връзка, и не знаеше защо Габи подозира, че брат й има някакви намерения. Но вместо да я изплаши или обезсърчи, това й даде основание да смята, че Брет трябва да е казал нещо на сестра си за тяхната връзка. Иначе защо Габи щеше да е толкова подозрителна? Затова Ив бе продължила да живее с надежда — надежда, която временно беше разбита от неочакваното съобщение на Брет снощи.

Когато най-сетне бе намерила сили да пожелае щастие на него и на бъдещата му съпруга и напрежението помежду им бе понамаляло, беше го попитала дали избраницата му е от Ню Йорк. За нейна изненада Брет й бе отговорил, че е от Бирмингам и фамилията й е Ферис. Уведомил я бе също, че сватбата ще бъде съвсем скромна, което беше намек Ив да не очаква покана. На въпроса й къде да изпрати сватбения си подарък, Брет бе отвърнал, че ако наистина се чувства задължена да им подарява нещо, ще е по-добре да го задържи, докато се видят пак. А на запитването й кога ще бъде това, просто се бе изсмял и бе казал, че няма никаква представа — най-вероятно след Нова година.

После Брет я увери, че женитбата му няма да я лиши от издръжка и че баща й ще продължи да получава пари, за да се грижи за нея.

Докато се сбогуваха, тя се опита да не покаже, че е унижена, но като си помисли, че би могла да е на мястото на това момиче, направо се вбеси.

Едва дочака баща си да се прибере. Но за съжаление той не й помогна много. Беше съвсем сигурен, че не познава млада жена с фамилия Ферис. Познавал само бегло един Хари Ферис. Рядко се виждали. Дъщеря му била инвалид и последния път, когато се срещнали, тя била на почивка с леля си в Швейцария. Хари му бил споменал тези факти, добавяйки, че е нещо като „ерген“ и трябвало да се грижи сам за себе си.

„Ферис не е толкова рядко срещана фамилия в Бирмингам, Ив — бе заключил накрая Джон. — Може да има хиляди мъже с фамилия Ферис, които да имат дъщери. Аз откъде да знам Брет за коя се жени? Ти защо не го попита?“

„Наистина защо?!“ — ядно бе стиснала зъби Ив.

Баща й беше изненадан, че не го е направила, защото обикновено не беше толкова сдържана. Тя не му каза, че нещо, от което почти се изплаши, я бе възпряло да му задава много въпроси.

Но сега, на следващата сутрин, след като беше имала достатъчно време да размишлява, макар и още замаяна от новината, че Брет се жени за друга, беше решила какво ще направи. Щеше да позвъни на Габи в Америка и да се престори на доволна от „Събитието“. Щеше да й каже, че когато я е уведомил за женитбата, Брет е бързал и не е сигурна, че го е поздравила както подобава, И щеше да помоли Габи да го стори вместо нея.

Ив беше сигурна, че ще постигне добър ефект. Габи или беше вече уведомена за кого се жени брат й, или той още не беше й казал, но при всички случаи щеше да се ядоса. Ако беше второто, на Ив щеше да й бъде по-лесно, когато решеше да създава дрязги между Брет и съпругата му. Но дори и Габи да знаеше за сватбата, Ив се съмняваше, че тя ще се зарадва на перспективата да бъде лишена от наследство, тъй като Брет щеше да направи наследница жена си. А информацията, която с удоволствие щеше да й даде, Ив би могла да използва за постигане на своите собствени цели.

След като си науми това, тя търпеливо изчака баща си да излезе. Напоследък той често излизаше сам, но нито веднъж не бе го попитала къде ходи и кога ще се върне.

Телефонира до Ню Йорк няколко пъти, но в мансардата на Габи никой не вдигаше слушалката. Само телефонният секретар й отправяше обичайната покана да остави съобщение.

„По дяволите! — помисли си разочаровано. — Къде би могла да бъде? Дали пък не е потеглила за насам?“

Тъкмо се канеше да я потърси още един път, когато чу шум от двигател по алеята. Отиде да погледне през прозореца и с изненада установи, че колата й е непозната. От нея слезе баща й, подпомаган от човек, когото също не беше виждала. И докато смръщено се взираше, двамата се отправиха към входната врата. След малко се позвъни и Ив се забърза да отвори. Забрави да куца или поне да си вземе бастуна.

— Какво става?! — почти извика, щом забеляза, че баща й се е облегнал върху ръката на непознатия. Да не си претърпял злополука?

— Не точно — тъжно се усмихна Джон Мартин. — Просто лош късмет.

— На ваше място щях да го пусна да влезте, мис Мартин — с хладен тон я посъветва мъжът. — Ако седне, може да се почувства по-добре.

Ив се изчерви и направи крачка назад, подразнена от заповедните нотки в гласа му. Последва ги до хола и видя как баща й с облекчение се отпусна на стола, където обикновено сядаше.

— Е, какво стана? — попита по-настоятелно.

Непознатият й хвърли бегъл поглед и остро рече:

— Имате ли бренди?

За момент Ив се поколеба, но все пък тръгна към барчето с напитките в другия край на дневната.

— На онова място много учтиво ми предложиха, но аз казах, че ще потърпя, докато си отида вкъщи — подвикна след нея баща й.

„На онова място? Къде ли е бил?“ Ив го погледна и изведнъж се сети — ходил е в новия жилищен комплекс в Търли. Много го харесваше и отдавна я убеждаваше да отиде и да го види. Тя знаеше, че не му харесва къщата, в която живееха след катастрофата. Брет я беше купил и макар да не им я беше подарил, можеха да останат в нея колкото пожелаят, без да плащат. Ив знаеше също, че баща й предпочиташе къщата, която беше построил за последната си съпруга, но заради нея се беше съгласил да я напуснат. Не минаваше и ден, в който да не отбележи, че би трябвало да си намерят някоя по-малка, за да не се преуморява с толкова работа около сградата и из градината.

— Казах ти да не ходиш в Търли — скара му се тя и му подаде брендито.

Предложи и на непознатия, но той отказа.

— Е, какво стана? Ако изобщо имаш намерение да ме уведомиш — подметна саркастично на баща си.

Вместо него отговори гостът:

— Някакви работници бяха изкопали дупка на пътя, за да оправят тръбопровода, и бяха отишли да обядват. За нещастие банда младежи махнали предупредителните знаци и покриващите я дървени греди и баща ви попадна с колата в нея.

— Трябваше да я видя, но не успях.

Джон Мартин, който се беше посъвзел от брендито, продължи историята:

— Страхувам се, че нещо отпред се счупи. Саймън позвъни в гаража на Джентър, дойдоха и взеха колата. След това той любезно предложи да ме докара до вкъщи.

— Саймън?

— Саймън Уентуърт.

Гостът леко се поклони и се усмихна.

— Аз бях на строежа.

— Саймън е главният архитект — поясни Джон.

Картината вече беше ясна. Бащата на Ив по професия беше архитект. След катастрофата бе решил да се пенсионира по-рано — едва на шестдесет — но още си пъхаше носа по всички строителни площадки, които намереше.

Ив неохотно и безмълвно стисна подадената й от Саймън Уентуърт десница.

После се обърна към баща си.

— Не ти ли казах, че строежите са опасни? Винаги крият рискове. Впрочем ти трябва и сам да го знаеш.

Джон тъжно въздъхна.

— Новите къщи в Търли са чудесни. Всички са самостоятелни и имат свои парцели земя.

— Тук имаме всичко, от което се нуждаем.

— Надявам се да е така — отвърна меко той.

— Не изглеждаш добре. Искаш ли още бренди?

Джон поклати глава.

— Вече усещам, че съм по-добре, Ив. Наистина. Гладен съм. Може би Саймън ще ни направи компания за обяд.

— Разбира се — рече не особено ентусиазирано Ив. — Но по обяд ние хапваме само по един сандвич, а мистър Уентуърт сигурно е свикнал да се храни по-обилно.

Ако Саймън Уентуърт беше забелязал, че тя не се обърна направо към него, не даде вид да се е обидил. Дори се усмихна.

— Грешите, мис Мартин, аз самият ядох сандвич преди малко.

На Ив й стана неловко, изгледа го враждебно и влетя в кухнята. Толкова смотан ли беше, че не разбираше от намеци? А когато я последва в кухнята, се ядоса още повече. Защо тактично не си отидеше, ами се чудеше какво да измисли, за да удължи посещението си? Не можеше ли да проумее, че не е желан?

— Извинете, мис Мартин, но баща ви току-що ми каза, че сте инвалид. Да ви помогна ли с нещо?

„Да, чудесно ще бъде, ако се изметеш“ — помисли си тя, а гласно каза:

— Не, благодаря.

Уентуърт взе чайника и го напълни, сякаш въобще не — бе чул отговора й.

— Не ми приличате на инвалид.

— Понякога външността лъже.

— Разбира се — потвърди той и включи чайника.

Ив донесе шунка от хладилника и започна да маже филии с масло за сандвичите. Щом усети, че внимателно я наблюдава, лицето й пламна, а ръцете престанаха да я слушат. Не й харесваше, че толкова лесно се смути. Ядоса се и когато, явно недоволен от кратките й отговори, гостът попита:

— Какво ви има?

— Предпочитам да не обсъждам с вас този въпрос!

— Виждам, че използвате инвалидна количка.

„Страшно упорит тип!“

Ив беше забравила за количката си в ъгъла на кухнята. Обикновено я държеше в килера.

— Използвам я, когато ходя да пазарувам наблизо.

— Защо?

— Защото краката ме заболяват.

Тя го изгледа студено, а нотките на съмнение в гласа му я подразниха.

— И само баща ви ли се грижи за вас? Нямате съпруг или не си носите халката?

— Не съм омъжена — процеди през зъби Ив.

— Бихте могла да бъдете. Вие сте привлекателно момиче.

Уентуърт продължаваше да я оглежда най-безцеремонно.

Тя вдигна рамене, за да покаже, че думите му не са й направили впечатление. Единственият мъж, за когото някога бе искала да се омъжи, беше Брет. Друг не я интересуваше.

— Работехте ли нещо преди нещастието?

— Да.

Ив така се беше ядосала от досадните му въпроси, че за малко да забрави да сложи шунката на сандвичите.

— Бях отличничка в курса за секретарки и две години бях лична секретарка на собственика на една фирма. Когато я продаде, ме препоръча на новия собственик и останах да работя за него до нещастието.

— Възнамерявала ли сте да се върнете?

— Не!

Тя почти му изкрещя. Не можеше да си прости, че се беше разбъбрила толкова.

— Кой ще ме иска?

— Ако сте добра секретарка, някой ден бих могъл да ви дам работа, ако желаете да работите. Нашата фирма наема много инвалиди.

— Това не ме интересува. И тук си намирам достатъчно занимания.

Ив започна да нарежда сандвичите на един поднос. Сложи чаши и чинии, а след малко добави туршия и горчица.

Саймън Уентуърт кимна и пое подноса.

— След малко ще се върна за чая и млякото.

Докато го наблюдаваше как излиза през вратата, умът на Ив трескаво заработи. Беше висок, около четиридесетте и някак безличен — особено в сравнение с Брет. Единственото общо нещо, което евентуално имаха двамата, беше решителността им да постигат целите си.

„Е, съвсем скоро ще го откажа от мераците му! — зарече се тя. — Дотегна ми този Саймън Уентуърт с нахалните си въпроси!“