Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Misconception, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Иванова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Маргарет Парджетър. Гласът на сърцето
Англия. Първо издание
ИК „Слово“, Велико Търново, 1999
Редактор: Йордан Дачев
ISBN: 954-439-540-7
История
- —Добавяне
Пета глава
За нещастие предложението на Миранда само наля масло в огъня.
— Съмнявам се! — отряза я той. — Най-малкото, няма да ме задоволи.
Миранда не беше се сблъсквала с такъв студен и пресметлив човек досега, затова гневът му я изплаши още повече и я обзе неприятното чувство на пълно безсилие.
— Може ли най-напред да седна?
Тя се опита заднишком да намери градинската пейка, до която стояха, защото усети, че краката й не я държат.
— Уморена ли сте?
Когато Миранда се тръшна на пейката, без да дочака позволението му, тъмните му вежди се вдигнаха застрашително.
— Не бих казал, че съм изненадан, имайки предвид изключителната енергия, която сте вложила, за да ме заблудите. Сигурна ли сте, че ви е останала достатъчно, за да съчините правдоподобна версия за стореното? Ако е така, с любопитство ще я изслушам.
„Наистина ли си мисли, че аз ще съчинявам оправдания?“
Сърцето на Миранда трепна, защото презрението му я нарани дълбоко. А когато той седна до нея, смелостта й я напусна съвсем. Пейката не беше голяма и близостта на мускулестото му тяло я накара да съжалява, че не бе намерила сили да остане права.
— Е? — подхвърли с насмешка Брет и прекъсна безмълвното й съзерцание на пространството пред нея. — Не знаете ли откъде да започнете? Защо не и от причините, които ви накараха да вземете решение с измама да се омъжите за мен?
Миранда се вцепени. Беше й ужасно трудно да подреди мислите си. Яростта му я плашеше все повече, защото беше доловила, че има нещо, което не разбираше. Едва ли бе разбила някоя негова илюзия, тъй като той не беше влюбен в нея. Уверена беше, че наистина има нещо, но то не бе свързано пряко с нея.
Дойде й наум, че „политиката“, която водеше, ще се окаже неподходяща за момента, и бавно рече:
— Май забравихте, че не съм обещавала да се омъжа за вас. Вие ме помолихте, не знам по каква причина…
— Трябва да сте се досетила. Вярвах, че сте инвалид.
— И какво от това?
— Значи имате слаба памет. Не ви ли казах, че искам да се грижа за вас?
— Да, но това би означавало много неща и…
— Вижте — прекъсна я Брет, — да забравим моите мотиви и да се съсредоточим върху вашите.
Миранда стисна юмруци. Брет Дикин очевидно изопачаваше истината, а очакваше от нея пълна искреност. Докато не го убедеше, че щеше да му направи признание сутринта, всяка нейна дума би била подозрителна. А както изглеждаше, никак нямаше да е лесно да го убеди.
— От самото начало ли желаете да започна? — попита тя, когато едно нервно негово движение я предупреди, че го обзема нетърпение.
— Знам, че сте претърпяла катастрофа — рече Брет. — Интересува ме от колко време ходите. От години?
— Не… — поклати глава Миранда.
Вече й се струваше безсмислено да се опитва да крие от него каквото и да било. Резкият му глас и дъхът му, който усещаше върху бузата си, я объркваха, но тя се застави да продължи.
Накратко разказа за нещастието си, а след това започна и за Швейцария.
— Претърпях много несполучливи операции, но последната беше успешна. Прекарах там почти четири месеца. През цялото време Алис беше с мен. Върнахме се у дома едва онзи ден.
— Защо се преструвахте на инвалид?
Щом го погледна, лицето на Миранда пламна и тя сведе очи. Не си бе представяла, че ще й е толкова трудно.
— Хрумна ни, че ако ме смятате за инвалид, може да ни разрешите да задържим къщата. Или поне да ни оставите да живеем в нея…
— Чие беше това хрумване? Не ми се вярва да е било ваше — процеди Брет през зъби.
Тонът му подсказваше, че едва ли ще търпи увъртания, но на Миранда пък не й се щеше да злепоставя леля си — тя само се опитваше да помогне.
— На Алис беше, нали?
Когато отново срещна гневния му поглед, Миранда бързо запремигва и съкрушено кимна, чувствайки се като предател.
— Тя нямаше зла умисъл… Загрижена е за баща ми, защото е убедена, че ако бъде принуден да напусне „Уел Хаус“, това ще го съсипе.
— Хитър план, но с хиляди недостатъци — подметна саркастично Брет. — Искрено съм изненадан, че сте се съгласила, Миранда. Подвели са ви, а си мислех, че не ви липсва интелигентност.
Бузите й пак пламнаха и тя отчаяно се надяваше, че в тъмното това няма да се забележи.
— Баща ми смяташе, че ще останете само няколко минути, когато първия път дойдохте да видите къщата. Това е всичко.
— Ха-ха!
Подигравателният смях на Брет съвсем опъна нервите й.
— Значи веднага ви обърках плановете, като злоупотребих с гостоприемството ви, така ли?
Миранда се извърна и сви безмълвно рамене. Какъв смисъл имаше да отрича очевидното?
Тъй като мълчанието й разпали отново гнева му, Брет я сграбчи и рязко я извърна към себе си.
— Моля ви, Миранда, гледайте ме, докато ви говоря! Няма да ви коства много.
Тя потрепери. По тялото й премина познатата тръпка от предишното му докосване. Стана й горещо и главата й се замая, сякаш губеше почва под краката. Нищо не можеше да продума.
Очевидно доволен от ситуацията — поне засега — Брет продължи:
— Ами вчера, когато дойдох да ви изведа? Защо не ми казахте тогава за плана на леля си?
— Тя още мислеше, че имаме шанс…
— А какво ще кажете за тази вечер, когато ви направих предложение? Имате ли извинение, че скрихте истината?
Миранда разбра, че е победена, и стисна клепачи. Брет така яко я държеше за раменете, че тя се опасяваше да не й счупи нещо. Стана, й още по-горещо, но макар че й се щеше да я пусне, не смееше да се помръдне, за да не го разяри.
— Нямам извинение… — рече сковано. — По-точно, за вас то няма да е достатъчно, мистър Дикин. Знам, че трябваше да ви кажа веднага, след като ми направихте предложение. И щях да го сторя, ако не смятах, че първо трябва да предупредя баща си и Алис.
— За какво?
Изненадващият му въпрос я стресна, но успя бързо да се съвземе.
— Не бях сигурна как ще реагирате. Баща ми има слабо сърце и се страхувах, че ако се ядосате и го обвините в измама, може да се окаже фатално…
— Явно не сте допускала, че на мен би могло да ми се случи същото.
— На вас?
Миранда се усмихна неволно. Брет Дикин беше от онези здравеняци, които едва ли бяха боледували дори и един ден през живота си. Сигурно щеше да му е необходим тълковен речник, за да разбере какво е това главоболие.
— Може да сте си изградил лошо мнение за Алис и баща ми, но те са направили доста за мен. След катастрофата са похарчили много пари и винаги са били търпеливи и внимателни. Ако имате понятие от живота на инвалидите, ще разберете колко време и внимание им е необходимо. Някои успяват да се справят и сами, но повечето не могат. Поне в началото…
— А вие щяхте ли да сте в състояние сама да се справяте?
— Ако последната операция се окажеше несполучлива, щях поне да опитам.
— Значи нямаше да се омъжите за мен, но искахте да предупредите Хари и Алис, преди да ми го кажете? И как реагираха те?
— Съгласиха се, че няма друг начин, освен да ви призная истината.
— Разбира се, имам единствено вашата дума. Няма ли да е по-вярно, ако приемем, че сте възнамерявала да доведете нещата докрай?
— Да ги доведа докрай? — повтори като папагал Миранда и внезапно обзелият я гняв й вля сили, за да го отблъсне.
Краката й още не я държаха, за да се изправи, но поне се отдръпна на разстояние от него.
— Вие сте луд! — каза задъхано. — И нямате доказателства!
— О, много по-големи, отколкото мислите. След като ви оставих в дома ви и стигнах до края на алеята, се върнах.
— Не чухме колата ви.
— Защото реших да повървя, вместо да си правя труд да я обръщам. Беше въпрос на минути.
— Но защо?
— Нали вече ви казах — да ви донеса чантичката. Понеже никой не ми отвори вратата, завих зад ъгъла на къщата.
Тук Брет направи пауза, за да й даде възможност да асимилира думите му.
— Забелязах, че в хола свети, и реших да проверя дали сте там, преди отново да почукам. Стоях на известно разстояние от прозореца, за да не изплаша някого, ако случайно надзърне навън. Но това, което видях, ме накара да си помисля, че сте заслужавали да ви изплаша.
Незнайно защо, на Миранда изведнъж й стана студено. Красивите й очи изразяваха смущение и объркване.
— Бяхме само аз и баща ми…
— И се смеехте.
Така ли бе изглеждало? Миранда поклати глава, мъчейки се да си припомни ситуацията.
— Той…
— Явно ви поздравяваше за сделката, която се канехте да направите. Хитрата му дъщеря беше успяла да постигне неща, за които дори не е мечтал. Богат зет, солиден доход до края на живота си. Никаква работа, никакви усилия. Май се отдадох на поезия, нали? — ухили се иронично Брет.
Миранда го изгледа втрещена и безмълвна. Това, което той беше видял, погрешно е било изтълкувано като „поздравление“. Само че как би могла да го убеди, че греши в преценката си. Оставаше й единствено да му се извини и да се надява да прояви великодушие.
— Съжалявам… Разбирам как е изглеждало и не ви обвинявам, че си мислите така. Мога само да повторя предишното си обяснение, че щях да ви кажа истината сутринта и че нямам намерение да се омъжвам за вас, когато и да било! За баща ми също бъркате — изобщо не ме е поздравявал. Опитваше се да ме увери и окуражи, че накрая все ще дойде някой да купи фирмата му.
— Не ви вярвам! — отвърна рязко Брет. — Смятам, че щяхте да се омъжите за мен. Заради всяко пени, което щяхте да получите. Наистина ме направихте на глупак!
Миранда беше като ужилена от думите му. Изведнъж стана много дръзка.
— Не успях. Измъкнахте се на косъм. Можете да се радвате, въпреки че трябваше да слухтите като копой, за да го постигнете.
Брет презрително присви очи. Нима тя си въобразяваше, че ще се отърве толкова лесно? Беше решил да се ожени за Миранда, като по този начин помогне и на нея, и на себе си. Съжалил я бе, съчувстваше й, а тя го беше измамила и излъгала. На всичкото отгоре, сега очакваше да я остави на мира. Е, скоро щеше да й стане ясно, че нещата стоят съвсем другояче. Наистина щеше да се ожени за нея, една — две години нямаше да й обръща никакво внимание и после щеше да се разведе. Цената щеше да е висока — издръжката й сигурно щеше да му струва скъпо — но след като бъдеше лишена от привилегията да му бъде съпруга и от разкоша, на който скоро щеше да свикне, щеше действително да се разкае, вместо само да се преструва, както сега.
Той се изсмя в зачервеното й от възмущение лице.
— Аз още искам да се оженя за вас, но вече ще си отварям очите на четири — заяви й рязко.
Миранда замръзна.
— Не говорите сериозно, нали?
— По-добре ще е да ми повярвате.
Тя си пое дъх на пресекулки и се опита да се успокои с мисълта, че Брет Дикин не би могъл да я накара насила да го направи. Само че нещо вътре в нея й подсказваше обратното.
Изплаши се и прошепна:
— Споменахте, че искате да се грижите за мен, но вече едва ли ще го желаете.
— Защо не? Нуждая се от съпруга. Надявам се, че съпругите са полезни. И въпреки всичко, искам да се оженя за вас.
— Но защо за мен?!
— Какво отчаяние само прозвуча в гласа ви!
Миранда не му каза, че наистина така се чувства, особено след като й стана ясно, че няма да получи отговор на въпроса си.
— Не мога да се омъжа за вас…
Очите му проблеснаха, щом срещнаха умоляващия й поглед.
— Да не би да съм физически непривлекателен?
— Не ви обичам — отвърна уклончиво тя.
— В днешно време не е задължително.
— А би трябвало.
— Не бъдете толкова наивна, Миранда. Има далеч по-удобни и по-полезни неща от привързаността към някого.
— Какво искате да кажете?
— От една връзка винаги можеш да научиш нещо и да го използваш в друга. Например от интимните отношения. Ако хората се задоволяваха само със секс, щяха да си спестят много душевни страдания.
Миранда за кой ли път вече беше смаяна. Нарочно ли искаше да я шокира, или наистина така мислеше? Гледаше го сърдито, а на него сякаш му беше забавно да й се присмива.
— Тази идея е най-налудничавата, която съм чувала! — възкликна тя. — Май че ще е по-добре да си вървите.
— Не и преди да се уреди всичко — поклати глава Брет.
— Никога няма да се омъжа за вас, ако това имате предвид! Колко пъти трябва да ви повтарям?!
Той не обърна внимание на думите й и спокойно предложи:
— Миранда, помислете си сериозно от какво се отказвате. Условията ми са същите — касаят Хари, Алис и покрива над главите им. Какви са перспективите? — фирма, която — сигурен съм — баща ви никога няма да може да продаде. А вероятно и затвор, ако не успее да уреди немалките си дългове. Да продължавам ли?
Миранда се опита да отвърне по-уверено, отколкото се чувстваше:
— Ще си намеря работа.
— Няма да изплатите и частица от дълговете.
Тя започна да го ненавижда.
— Ще намеря изход!
— Не ми се вярва.
Миранда едва се сдържа да не се разплаче. За нещастие Брет беше прав. Тя нямаше професионална квалификация и опит и можеше да минат месеци, докато се намери някой, който да я вземе на работа и да й даде прилична заплата. Ако баща й не продадеше ипотекираната фирма, можеше да останат и без апартамента в Лондон. Изобщо не се опита да си представи какво щяха да правят той и Алис, ако това се случеше. Мизерен живот, без нито едно пени в джоба. И би ли могла да си прости, че ги е обрекла на такова жалко съществувание?
Отговорът й дойде от само себе си:
— Нямам друг изход, освен да удовлетворя желанието ви, макар че не знам какво ще постигнете вие с това? Брак по сметка, но…
— Ще видим.
— Какво друго би могло да бъде?
— Може би, каквото ние направим от него — отвърна загадъчно Брет.
— И какво ще е то?
— Мисля, че в този случай ще е по-добре да покажа, вместо да обяснявам.
Преди Миранда да успее да реагира по някакъв начин, ръцете му я притеглиха и той целуна. Най-напред устните му съвсем леко се докоснаха до нейните. Но сърцето й силно затуптя и между тях припламна някакво неподозирано чувство.
Устните му станаха по-настойчиви, прегръдката — по-силна и Миранда усети как отмалява и му се покорява.
Досега не се бе целувала така. Не беше сигурна какво става с нея — сякаш беше замаяна и всяка фибра от тялото й трептеше. И точно когато я обхвана силен огън, Брет внезапно се изправи и малко грубо я отблъсна.
Без да се издава, че е разбрал въздействието си върху нея, той сухо подхвърли:
— Може би това ще е доказателство, че между нас ще съществува нормален брак. Няма да бързам, Миранда. Имате доста да наваксвате, а аз никога не съм харесвал студените и неопитни жени.
Миранда положи неимоверни усилия да възвърне самообладанието си и в същото време да не се ядоса, защото думите на Брет звучаха по-скоро като обида, отколкото като успокоение.
— Не желая да се омъжа за вас — процеди през зъби.
— Сделката няма да е толкова лоша за вас.
— Но за вас — да.
— Не мисля така.
Защо беше решил да го направи? Миранда се бе надявала да промени плана си, само че Брет очевидно нямаше такова намерение.
Тя зарея поглед из градината, но не видя нито игривия фонтан, нито пейката, където сядаше през лятото, след като се измореше да се движи с количката по специално направените от баща й алеи. Светът около нея се променяше толкова бързо, че не беше сигурна дали ще успее да се справи с новите обстоятелства. Години наред бе разчитала почти изцяло на други хора. Сега май нямаше на кого да разчита, освен на себе си. Чувстваше се така, сякаш безмилостно я бяха изхвърлили от спокоен пристан в бурно море, без някого да го е грижа дали ще оцелее или не.
Брет внимателно наблюдаваше изражението й.
— Миранда, вие може да си мислите, че не сте готова за женитба, но нямате готовност и за сериозна, доходоносна работа. Светът не се състои само от състрадателни хора, а вие сте свикнала да ви носят на ръце, нали? Ако се омъжите за мен, ще имате прислуга и всякакъв вид помощ, за да сте спокойна. Ще можете сама да се адаптирате, без ничия намеса.
Тя сбърчи чело.
— Към какво да се адаптирам?
В сините очи на Брет се прокрадна раздразнение.
— Към нормалния живот. Да се научите свободно да се движите след прекараните в инвалидна количка години, да бъдете пълноценна личност. Да продължавам ли?
Миранда поклати глава, защото не й се слушаше точно това. Брет й изтъкваше очевидното, а нещата, за които тя се безпокоеше, пренебрегваше. Брет Дикин имаше някакъв особен чар, който жените намираха за вълнуващ. Беше забелязала как те го гледат, когато бяха излизали заедно, и ужасно се притесняваше да има такъв мъж за съпруг. Мисълта, че би могъл да предяви съпружеските си „претенции“ към нея, я тревожеше.
Но колко ли дълго щеше да е в състояние да му се противопоставя? Още усещаше докосването на устните му и бушуването на кръвта си. Но да му се отдаде без любов, й се струваше отвратително.
Тъжно си спомни какво безгрижно момиче бе била преди катастрофата. Тогава просто се бе засмивала, щом станеше дума за секс, и макар да нямаше никакъв опит в тази област, се примиряваше с факта, че един ден ще й се случи — със или без сватбен пръстен. Но не си спомняше да е изтръпвала така, както изтръпна сега.
— Май ще е по-добре да си тръгвам, преди баща ми да е излязъл да ме търси — каза бързо, опитвайки се да прогони мислите си.
— Ще дойда с вас — заяви Брет. — Той може да се изненада от късното ми посещение, но искам да го видя още тази вечер и да му кажа, че в края на краищата сте се съгласила да се омъжите за мен.
— Баща ми няма да го приеме просто така! — възбудено запротестира Миранда. — Не и докато не стане това, за което двамата с Алис току-що се съгласиха. Не можете ли да почакате?
Брет се засмя и я подхвана, защото тя се олюля.
— Ще видите, че ще го приеме, без да задава излишни въпроси. Особено пък, като му спомена за отстъпките. Разбере ли, че ще е материално осигурен и безгрижен, повярвайте ми, фактът, че можете да вървите, веднага ще бъде „замазан“. Сякаш той нищо не е знаел. С огромно желание ще се преструва, че никога не се е случвало. А щом го уведомя, че ще се оженим почти незабавно, гарантирам ви, че ще е много доволен.
И за най-голямо удивление на Миранда баща й наистина беше.