Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (4)

Четвърта глава

Когато следващата вечер Брет Дикин пристигна в „Уел Хаус“, семейство Ферис го очакваха в хола, но атмосферата беше малко напрегната.

Той не обърна голямо внимание на този факт, защото смяташе, че причината е положението с къщата или бизнеса, а за това Хари сам си беше виновен. Съжаляваше не него, а Миранда. След като поздрави, без излишни предисловия оповести, че е запазил маса в същия ресторант, където вчера бяха обядвали.

Хари явно беше любопитен да разбере защо се интересува от дъщеря му, но Брет само помоли Алис да донесе някаква връхна дреха за Миранда и след няколко минути потеглиха.

Навикът на Брет да се налага вече й беше познат и Миранда не се опита да протестира. Реши, че колкото по-малко говори, толкова по-бързо ще свърши този нелеп фарс. Скоро Дикин щеше да се умори да пропилява времето си и да съжалява едно „нещастно“ момиче и тя щеше да си отдъхне с облекчение. А ако беше и малко по-твърда, щеше да каже на баща си и на Алис нещата, които не им бе казала днес. Те никак не бяха малко!

Очевидно напрежението започваше да влияе и на Брет Дикин, тъй като по време на вечерята той беше сравнително мълчалив. Най-важното за Миранда беше да се отърве от този мъж, без да обиди баща си и Алис. Само дето не знаеше как да го направи.

 

 

Брет дълго размишлява върху думите на Ив Мартин от предната вечер. Беше си въобразила, че е влюбена. Ако й предложеше брак, сигурно би се омъжила за него още утре, но той определено не желаеше това.

А Миранда Ферис беше нещо друго, нещо различно. По време на вечерята я бе проучвал така старателно, както познавач разглежда картина, която възнамерява да купи. Тя имаше нежни, почти класически черти и светлоруса коса, която при всяко движение на главата наподобяваше водопад от плътна блестяща коприна. Беше красива дори и в най-обикновени дрехи. Само да би могла и да ходи…

Вече беше осъзнал, че ще изиграе някаква роля в живота му, че по някакъв начин ще прогони отдавна измъчващите го угризения. Как не му беше дошло наум веднага? Трябваше да й направи предложение и да се ожени за нея. Бракът би му дал възможност да й посвети грижите си, а с парите си да стори всичко възможно, за да проходи отново. И в същото време да заличи от съзнанието му злокобната случка, която продължаваше да го терзае.

Миранда долови, че става нещо с Брет, но не знаеше причината. След кафето предложи да си тръгнат. Струваше й се, че е прекарала в компанията му прекалено дълго време.

Нощта беше прекрасна за ноември и всичко наоколо бе обляно в лунна светлина. Нищо не напомняше за бурята в началото на седмицата. По дърветата и тревата имаше ситен скреж и те приказно блестяха.

Когато Брет паркира колата в една отбивка на няколко мили от „Уел Хаус“, Миранда се изплаши.

— Искам да говоря с вас — каза й.

Тя се извърна към него и сбърчи чело.

— Вие цяла вечер ми говорихте!

— Това е нещо друго.

Магнетичният му поглед я накара да преглътне мъчително.

— Нещо за баща ми? За бизнеса му?

— Отчасти…

Изведнъж й стана зле.

— Не го искате?

— Не съм казал това. Но дали ще го купя или не, би могло изцяло да зависи от вас.

— От мен?

Зениците й се разшириха.

— И как така?

— Опитвам се да ви кажа. Искам да помогна…

Преди да продължи, Миранда побърза да го прекъсне, надявайки се да измисли нещо и да прекрати фарса, в който вече се беше уморила да участва.

— Бихте могъл да ни помогнете, ако купите фирмата и евентуално ни оставите къщата. Аз съм млада и ще се оправя — добави тя и осъзна, че повтаря думите си от вчера. — Но татко няма да може…

— Миранда!

Брет се приведе към нея и нежно отметна кичур коса от лицето й.

— Бихте ли замълчала за малко, за да ме изслушате?! Опитвам се да ви помоля да се омъжите за мен.

— Да се… ооммъжа?!

Този път очите й едва не изхвръкнаха от орбитите си.

Той кимна.

— Защо не?

Известно време двамата се гледаха втренчено на лунната светлина.

Миранда не можеше да повярва на това, което беше чула. Как бе възможно Брет Дикин да пожелае да се ожени за момиче, което е в инвалидна количка?!

— Не си падам по този род шеги… — успя да промълви.

— Аз не се шегувам — увери я той.

— Значи сте решил да се ожените за инвалид! Бихте ли ми обяснил откъде ви хрумна тази налудничава идея?

Брет леко се усмихна на недоверчивите нотки в гласа й, но решителността не изчезна от изражението му.

— Да кажем, че желая да получа правото да се грижа за вас.

— Но ние току-що се запознахме! — възкликна Миранда. — А и не може да искате да се обвържете с жена в моето положение.

Той се засмя гласно.

— Не се безпокойте, Миранда, аз знам какво правя. Наистина ли мислите, че бих се оженил за вас, ако не желаех? Ако престанете да гадаете какви са мотивите ми, мога да ви кажа какво съм си наумил.

— Изобщо не ме интересува! — заяви твърдо Миранда. — Когато двама души се женят, то е, защото се обичат. Тъй като ние не сме имали време за това, не мисля, че е необходимо да узнавам мотивите ви. Във всеки случай, преди да продължите, трябва да ви кажа, че няма да се омъжа за вас, дори и да сте последният мъж на земята!

— Има жени, които вероятно биха ви прегазили в надпреварата си да се докопат до мен.

Тя не благоволи да му отговори.

Брет дълго я наблюдава и забеляза колко е объркана.

— Не се шегувам, Миранда — каза най-сетне той. — Може би трябва да ви се напомни, че баща ви има нужда да продаде фирмата си на по-висока цена от действителната, за да изплати дълговете си. Ако не се омъжите за мен, аз няма да я купя. Толкова е просто.

— А ако го направя?

— Тогава ще му дам всичко, което поиска.

— И къщата ли?

— Да, а също и пари за разходите по нея.

„Колко ли още хора от Бирмингам ще ми се наложи да издържам, докато накрая се разоря?“ — малко мрачно се запита Брет.

Но нима парите биха имали някаква стойност, ако не му помогнеха да отърси съзнанието си от угризенията?

— И какво печелите от това?

Миранда вдигна очи и го погледна.

— Да сте женен за някоя, която не може да бъде истинска жена? Която не може да има деца…

Това напомняне не го разубеди, както беше очаквала.

— Когато му дойде времето, тогава ще се тревожа за тези неща — отвърна Брет.

Миранда потрепери. Не можеше да се омъжи за него, дори и да искаше, а тя не желаеше това. Беше й споменал, че целта му била да получи правото да се грижи за нея, но се съмняваше, че тази е истинската причина. И ако заради баща си все пак се съгласеше, какво щеше да му каже, когато той разбереше, че не е инвалид?

Обзе я отчаяние. Трябваше да се върне вкъщи и да заяви на баща си и Алис, че ще признае истината на Брет, независимо от последствията. Каквото и да им се случеше занапред, едва ли щеше да е по-лошо от сегашното положение…

На Брет му се стори много изтощена и той я съжали.

— Вижте, Миранда, не вярвам да сте мислила много за брак в това състояние. Ще ви дам няколко дни да си помислите. Но ви обещавам, че ако приемете предложението ми, никога няма да съжалявате.

 

 

След като отведе Миранда вкъщи и размени няколко думи с Хари и Алис, Брет си тръгна. Чувстваше се повече от доволен.

Бе стигнал почти до края на алеята, когато забеляза малката дамска чантичка на Миранда. Беше в ъгъла на седалката.

„По дяволите! — изруга мислено и веднага удари спирачки. — Умът й беше зает с много неща и сигурно я е забравила. Трябва да й я занеса, за да не се тревожи, че я е оставила в ресторанта.“

Взе я и започна да я разглежда. Беше елегантна и красива като собственичката си. Беше и скъпа, но не прекалено и си личеше, че принадлежи на изискана жена с добър вкус.

Несъзнателно я завъртя в ръцете си и се замисли дали Миранда вече е жена или след катастрофата е останала такава, каквато е била на деветнадесет години. Щеше ли да узнае някога? Досега не беше стигнал доникъде, освен дето я бе уверил, че ще се опита да се погрижи за нея.

Опасяваше се, че ще затъне в подгизналата трева, докато обръща колата, затова слезе и закрачи към къщата. Тя не беше далеч и нямаше да му отнеме повече от няколко минути да стигне до нея.

На вратата нямаше звънец, а само старомодно чукче. Почука няколко пъти, но никой не се обади. Спомни си, че и при първото му посещение никой не беше го чул. Тогава просто беше влязъл сам. Сега обаче вратата беше заключена.

Брет се намръщи и се отдръпна. Идвайки насам, беше забелязал, че свети на втория етаж и в хола. Тъй като още нямаше единадесет, надяваше се, че Миранда не е побързала да си легне веднага.

Реши да провери. Ако застанеше на известно разстояние от прозореца на хола, нямаше да го видят и нямаше да изплаши никого.

Май чантичката трябваше да почака до сутринта.

Внимателно и тихо зави зад ъгъла. Завесите в хола не бяха спуснати и ясно се виждаше всичко вътре.

Изведнъж замръзна — Миранда беше с баща си.

Хари Ферис се засмя и я целуна, сякаш я поздравяваше за нещо. Но не това го порази, а самата Миранда — бедната „саката“ Миранда. Тя стоеше на краката си без ничия помощ. А когато баща й я пусна, му се усмихна, бързо тръгна към един от френските прозорци и излезе навън, за да подиша свеж въздух.

Брет с усилие потисна гнева си, мушна се по-навътре в сянката на дърветата и с леден поглед започна да я наблюдава.

 

 

Току-що Миранда отново се беше карала с баща си и Алис. Разправията бе продължила няколко минути и накрая те се бяха съгласили, че след като Брет й е предложил да се оженят, трябва да му кажат истината. За Миранда беше истинско облекчение, че най-после бяха проявили малко разум. Но преди да се прибере в стаята си, леля й не бе пропуснала да отбележи, че не е съвсем доволна.

Когато тя се оттегли, баща й я бе изненадал със смеха и целувките си и бе подхвърлил уж между другото, че макар Брет Дикин да е богат, не е единственият купувач. Миранда бе понечила да го попита за подробности, но после се бе отказала и бе излязла, оставяйки го пред телевизора.

Предупреждението му да внимава още звучеше в ушите й, когато се измъкна през френския прозорец и бързо го затвори след себе си. Въпреки всичко, накрая все пак бе спечелила в двубоя си срещу него и Алис. Сутринта щеше да се свърже с Брет и да го помоли да й се обади. След това щеше да му каже, че може да ходи. Щеше да си признае как са се опитвали да го измамят и как бяха отишли твърде далеч. И той вече нямаше защо да се прави на мъченик, като се жени за нея й купува фирмата на баща й.

Не се и съмняваше, че Брет ще е бесен, и ако само я наругаеше, щеше да е истинска щастливка. Що се отнасяше до семейната фирма, според думите на баща й, вероятно някой щеше да се заинтересува от нея и да я купи. Докато станеше това, някак си трябваше да се оправят. Каквото и да им готвеше бъдещето, едва ли щеше да е по-мъчително от последните няколко дни.

Миранда продължаваше да се разхожда, без да знае, че тайно е следена. Беше излязла не толкова заради свежия въздух, колкото да се опита да забрави Брет Дикин за известно време. Вече тъкмо си мислеше, че е успяла, когато се чу да произнася гласно не само фамилията му, но и да поставя пред нея едно „госпожа“ — сякаш се мъчеше да свиква с такова обръщение. Така се ужаси от себе си, че едва не се спъна.

— За Бога, Миранда, я се стегни! — заповяда си. — Няма да видиш повече Брет Дикин след утрешния ден и няма да му станеш съпруга!

Ако това беше оптимизъм, той неминуемо щеше да се изпари, ако разбереше, че същият този Брет Дикин стоеше само на няколко крачки от нея.

Той се вкамени от ярост, когато чу думите й. Демонстративното й нежелание явно беше уловка, целяща да възбуди апетита му. Иначе защо щеше да репетира бъдещата си фамилия? Сигурно цялото семейство вече бе „харчило“ милионите му през последния час.

Само че преди да се справи с тази лъжлива госпожица, тя не биваше да има възможност да харчи нищо!

Времето започна бързо да се променя. Скрежът се стопи, появи се вятър и по обсипаното със звезди небе запълзяха големи тъмни облаци. Сега Брет можеше да следи Миранда, без да се страхува, че тя ще го види.

При други обстоятелства вероятно би усетила присъствието му, но в момента беше много заета с обърканите си мисли и нищо не разбра. Докато се опитваше да си представи, че вече няма да се среща Брет, започна да тича. Този вид физическо натоварване й допадаше и преди катастрофата редовно се беше занимала с джогинг. В Швейцария бе подновила тренировките си, въпреки че се налагаше да внимава. Не беше възстановила предишната си форма, но скоро пробяга оставащите до края на градината неколкостотин метра.

Брет я следеше, вперил очи в стройното й гъвкаво тяло. Беше се преоблякла в тесни джинси и анорак с качулка, а златистата й коса блестеше на лунната светлина.

Той бавно се показа от сенките на дърветата. Вече нямаше защо да се крие. Толкова беше ядосан, че всичко му беше безразлично. Не можеше да си спомни някой да го бе правил на такъв глупак и възнамеряваше да я накара да си плати за тази дързост!

Миранда усети как сърцето й подскочи от страх, когато чу стъпки по тревата зад себе си, и рязко се извърна.

— Брет! — възкликна тихо.

Беше изненадана, че изобщо можеше да говори, щом видя високата му фигура заплашително да се извисява над нея.

— Каккво пправите… тук?! — изрече на пресекулки.

— Здравейте, Миранда! — отвърна ледено той. — Не мислите ли, че аз трябва да задам този въпрос?

— Аз…

Тя набързо облиза сухите си устни, а очите й още издаваха сепването й, докато безпомощно търсеше думите си.

— Продължавайте — изръмжа Брет.

— Разбирам, че… сигурно сте сърдит, но щяхме да ви кажем…

— Кога? След сватбата ли?

— Не, сутринта.

Студеният му поглед я пронизваше като кинжал и Миранда потръпна.

— Наистина щяхме да го направим!

— И очаквате да ви повярвам?

Тя имаше нужда от малко време да се съвземе й затова попита:

— Защо се върнахте тази вечер и ме проследихте?

— Забравихте си нещо в колата ми и аз си помислих, че може да се притесните, когато откриете, че го няма.

Брет извади чантичката иззад гърба си и я тикна в ръцете й.

— Не беше необходимо да си правите труда… — каза сковано Миранда.

— Не мислите ли, че стана по-добре? Никога ли не ви е идвало наум, че ако не бях открил измамата ви сега, бих могъл да ви убия, когато вече ще бъде много късно?

Той изглеждаше достатъчно разярен да я убие и сега. Миранда пребледня още повече и усети как трепери. Лицето му беше като от камък, а очите му святкаха. Тя се изплаши не на шега. Много хора биваха убивани и за по-дребни престъпления от нейното. Нещо обаче й подсказваше, че Брет нямаше да си изгуби разсъдъка, независимо от обстоятелствата.

Но все пак той й беше почти напълно непознат. Какво всъщност знаеше за Брет Дикин? Трябваше да се опита да поговори с него, преди да се е изкушил да направи нещо непоправимо.

— Мога да ви обясня — промълви тихо. — Успокойте се малко и ме изслушайте…