Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (25)

Двадесет и пета глава

Миранда се взря в съпруга си, а сърцето й пак заби лудо. Беше три следобед и последните няколко часа бяха вълшебни. Наблюдавайки стройното му, мускулесто тяло, тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за насладата, което то й даряваше. Каза на Брет да загърбят миналото и повече да не се обръщат назад, но той поклати глава.

— Не — рече й нежно. — Това е нещо, което отдавна исках да направя, но за мъж на моята възраст никак не е лесно да се поддаде на чувства, съвсем неправдоподобни на пръв поглед. Допускам, че отдавна съм се досещал за същността им, но вместо да послушам здравия си разум и да ги отхвърля, аз ги насърчих.

Миранда помръкна, придърпа копринения чаршаф и покри гърдите си. Не че й беше студено, а от закъсняло чувство за свян. Брет беше много сериозен и не биваше да му отвлича вниманието. Начинът, по който стискаше ръката й, й подсказваше, че наистина е важно и че ще го чуе само веднъж. Затова трябваше да го изслуша внимателно.

— Продължавай, Брет.

— Както знаеш, Миранда, баща ми беше англичанин, а майка ми — американка. Като се оженили, си мислели, че ще прекарват времето си в двете страни по равно. Само че не станало така. Интересите на баща ми го задържали в Бирмингам и Лондон. Развиваше бизнес и в други държави, имаше офиси в Ню Йорк, но не и главни управления, каквито имам аз сега. Просто за успокоение на майка ми, че понякога ще остава тук с нея. Предполагам, че по същата причина се съгласи да уча в Харвард, а после да отида при него в Лондон. Беше чудесен човек, Миранда, и аз бях решил да вървя по стъпките му. Дотогава родителите ми прекарваха повече време разделени, отколкото заедно и не само рядко виждах майка си, но и рядко се сещах за нея. Един ден тя се обади по телефона. Искаше баща ми да се върне в Щатите и да отиде на почивка с нея. Когато той й каза, че се налага да приключим важна сделка и не може да тръгне веднага, тя отговори, че в такъв случай ще замине сама. Аз бях там и видях как баща ми се колебае, но като ме попита какво да направи, отговорих му да не й обръща внимание. Не го насърчих да отиде с нея, защото сам едва ли щях да се справя с уреждането на сделката…

Брет замлъкна и се загледа в тавана.

— И какво стана? — подкани то Миранда.

— Най-лошото. Скъпата ми майка замина, както заплашваше, а самолетът катастрофира. Много от пътниците загинаха…

— И майка ти?

Брет сви устни.

— Тя получи тежки травми и почина след седмица. Лекарите ни уведомиха, че ако беше останала жива, щеше да бъде пълен инвалид. Баща ми обвиняваше себе си, разбира се. Не можа да го понесе. Почина след пет години…

— Умря от мъка?

— По-вероятно от гузна съвест или от двете по малко.

— Ами ти? — промълви тихо Миранда. — Ти също ли се самообвиняваше?

— Да. Мислех, че лесно бих могъл да убедя баща си да замине за Ню Йорк. Ако го бях направил, майка ми щеше да пътува с друг самолет и нямаше да загине.

Миранда почти физически долови болката му.

— Не можеш да си сигурен за такива неща. Невинаги е разумно да поемаш вината върху себе си.

— Не знам защо, но това чувство ме обсеби и от ден на ден ставаше все по-силно. Най-големият парадокс е, че се ядосвах. По него време си падах малко егоист. Справях се с почти всички предизвикателства на бизнеса и усещах, че ми завиждаха за славата в това отношение. Личният ми живот също вървеше добре. И все пак нещо, за което не бях пряко отговорен, ме преследваше. То ме караше да изпитвам съжаление към един човек, с когото се запознах в самолета и за когото числото тринадесет означаваше провал. Да премина направо на въпроса, Миранда. Започнах да давам все повече и повече средства за благотворителни цели не от загриженост към онеправданите, а защото се опитвах да се отърва от своето възмездие. За съжаление това не помогна. След няколко години една от секретарките ми в Бирмингам претърпя злополука и се престори, че куца. Реших, че ако лично се заема да помагам на инвалидите, бих могъл да се излекувам от неврозата си. Продължих да й давам заплата, осигурих къща за нея и баща й, без да искам наем и други такива неща. Не очаквах Ив да си помисли, че един ден ще се оженя за нея…

— Не си го направил? — кисело го изгледа Миранда.

— Никога не съм имал подобно намерение — призна си Брет. — Тази работа си беше пълна загуба на време, що се отнася до мен. Интересът ми към Ив не е имал нищо общо с романтиката. Чак когато й се обадих да й кажа, че ще се женя за теб, разбрах какви надежди е хранела. Явно новината така я вбеси, че по най-различни начини се опита да ни създаде проблеми и да ни скара. Няколко седмици по-късно дори посетила баща ти под фалшиво име И отново със зла умисъл. Щом открих, че е била тя, отидох да се срещна с нея и да се разберем. Мисля, че вече няма да ни създава неприятности.

— Това същата Ив ли е, която ти звънеше в Ню Йорк? — полюбопитства Миранда и когато Брет кимна утвърдително, вметна: — Надявам се, че не си бил много суров с нея?

— Не чак толкова. Вероятно моята вина не е по-малка от нейната. Изпратих човек да разбере каква е съдбата й и той ме уведоми, че сега живеела с един от главните архитекти на града. Друго не знам. Краят е щастлив, но не съм питал за допълнителни подробности.

Миранда също не се канеше да пита и се колебаеше как да зададе следващия си въпрос, който не, се отнасяше до Ив.

— И така, защо се ожени за мен? — реши се най-сетне.

Големите й очи го пронизваха.

— Винаги съм смятала, че ми направи предложение от съжаление и се ожени за мен, за да ми отмъстиш за лъжата, че съм инвалид.

Брет не й отговори веднага.

— Долу-горе така беше. Това, което правех за Ив Мартин, не беше ми помогнало и гузната съвест продължаваше да ме мъчи. Надявах се, че ако се оженя за теб и богатството ми ти помогне да се възстановиш напълно, ще се излекувам. Щом установих, че не си инвалид, решението ми да се оженя не отслабна, а се засили. Колкото и невероятно да звучи, възнамерявах да те накажа, като те накарам да свикнеш с разкошен живот и после се разведа с теб. По ирония на съдбата, скоро разбрах, че всъщност наказвам себе си. На Люк все още не осъзнавах, че се влюбвам в теб. Бях сигурен, че е само физическо привличане. Не исках да си призная, че може да е нещо повече.

Той протегна ръка и нежно хвана нейната.

— Страдах, защото виждах как се привързвам към теб, и реших напълно да те отхвърля. Когато разбрах, че си бременна, плановете ми да се отърва от теб се провалиха. Впрочем бог ми е свидетел, че никак не бързах с развода. Мислех само за теб и за бебето…

— Но, Брет, защо не се опита поне да ми обясниш?

— Не можех, Миранда. Бях затънал в такава каша, че сам не можех да си го обясня. С часове седях на бюрото си и се чудех какво става с мен. Едва когато те отвлякоха, всичко ми стана ясно.

— Но ти и тогава нищо не ми спомена…

— Казах ти преди малко. Исках, но не се получи.

Миранда тъжно кимна.

— Може би и аз нося вина. Щом се събудих в болницата, наистина повярвах, че съм престанала да те обичам. Влюбих се в теб на Люк и знаех, че физически те привличам, но не ми беше достатъчно, исках повече. Не вярвах, че имам някакъв шанс пред Марша и другите жени, които се въртяха около теб, обаче продължавах да те обичам. Отвличането и загубата на бебето ме накараха да мисля обратното. За мен беше истинско облекчение, когато прие предложението ми за развод и се върна в Ню Йорк. Никой не беше ми споменавал, че имаш проблеми със здравето, затова не знаех как да реагирам, когато Габи ми позвъни…

Тя изведнъж млъкна, намръщи се и го погледна в очите.

— Защо Габи ми каза тези неща, след като не са верни?

— Вероятно е мислела, че е истина. До известна степен. Миналата седмица най-неочаквано пристигна от Тексас и ме хвана в деликатна ситуация. Срам ме е да си призная, че тъкмо довършвах една бутилка уиски и бях полупиян. Обвини ме, че пия твърде много, и си разменихме няколко обидни думи. После — не си спомням точно как стана — тя отвори дума за майка ни и аз отново я нагрубих, за да млъкне. Състоянието, в което се намирах, и хаосът в брака ми се дължаха вероятно изцяло на чувството ми за вина към мама. Не признах на Габи всичко, но това трябва да е било достатъчно, за да се досети за останалото.

— Имаш предвид, че си й разказал за психическото си състояние след катастрофата на майка ти?

— Не си спомням добре, но явно съм го направил, защото тя затаи дъх и възкликна: „По дяволите, Брет, нямах представа! В противен случай щях да ти доверя истината.“ „Каква истина?“ — промърморих аз. Габи беше смаяна. „Ти не знаеш ли, че нашата скъпа майка, както я наричаш, него ден заминаваше с един безделник, с когото отдавна имаше връзка?“ Не можех да повярвам и я политах дали е сигурна в това. „Разбира се — отвърна ми. — Аз съм само с две години по-малка от теб, Брет. Не ми казвай, че на двадесет и една не съм в състояние да разбера какво става.“ Бях шокиран и поисках да узная защо не е уведомила татко, а е оставила невинния човек да се мисли за виновен.

— Какво ти отговори тя?

— Каза, че нямало смисъл. Той никога не намирал време за нея. Когато пристигнела в Англия, и двамата сме били заети и Габи решила, че майка ни била по-малкото зло. Габи мразеше любовника й, но мама винаги беше близо до нея.

— Не спомена ли, че майка ти помолила баща ти да отиде с нея на почивка?

— Според Габи това било доста голям риск, а мама обичаше да рискува. Оставила на Габи писмо, което да предаде на баща ни, когато той пристигне. Габи все още подозира, че майка ни е предчувствала някакво нещастие, защото в писмото си признава всичко.

— О, горкият ти баща! — промълви трогната Миранда.

— Габи не ми показа писмото. Мама не дойде в съзнание, а любовникът й беше загинал в самолета. Сестра ми бе решила, че няма смисъл да се ровим в миналото.

— Но така щеше да спести много душевни терзания на теб и на баща ти!

Брет кимна мрачно.

— Подозирам, че по този начин е искала да ни отмъсти за това, че не сме й обръщали достатъчно внимание. И сигурно никога няма да науча защо е решила точно сега да ми каже всичко.

— Може би отначало е искала да мине известно време, а после не е намерила подходяща възможност. Между другото, какво е направила с писмото?

— Още го пази. Когато дойде при мен, най-сетне ми го даде да го прочета. Беше само малко пожълтяло, но инак бе напълно запазено. Когато прочетох признанието на майка ми в прелюбодеяние, изпитах странно усещане за освобождаване от чувството за вина, което не е трябвало да изпитвам.

— Мислиш ли, че Габи ми е позвънила с надеждата да ме накара да дойда и да ни даде шанс за ново начало?

— Може би, трябва да призная, че видът ми наистина беше като на смъртно болен. Страдах ужасно от мисълта, че бих могъл да те загубя завинаги.

Миранда го погледна изпитателно. В този момент никак не й изглеждаше на обречен. И като че ли не беше чак толкова отслабнал, колкото й се бе сторил в кабинета му. Вероятно Габи бе й го внушила по някакъв начин.

— Обстоятелствата често се стичат по необичаен начин. Ако Габи беше дала писмото на баща ти, вместо да го прочете и укрие, той можеше да не ти каже. Така че тя вероятно ти е направила услуга, независимо че доста време и е трябвало, докато се реши.

Брет кимна, макар да не беше съвсем убеден.

— А какво се случи с къщата на майка ти? — продължи с въпросите си Миранда. — Да не си я продал?

— Не, не я продадох, а просто я преотстъпих на сестра си миналата седмица и се преместих през уикенда. Мама я остави на мен. Принадлежала е на нейните родители. Габи се чувстваше засегната, защото си мислеше, че трябва да се падне на нея. Не й признах, че никога не съм я харесвал, а я държах само защото се чувствах виновен за смъртта на майка си.

— Нещо като изкупление ли?

— Наречи го, както искаш. Когато Габи ми показа писмото и се замислих за всичките години, през които съм се тормозел с излишна вина, реших, че трябва колкото се може по-скоро да се отърва от къщата.

— Габи какво ще прави с нея?

— Предполагам, че ще я продаде. Няма да й е необходима сега, когато живее в Тексас. Междувременно трябва да се прегледат доста неща. Джил ти опакова вещите, защото възнамерявах да ти ги изпратя в Англия.

— Ами този апартамент?

Миранда изобщо не си направи труда да се преструва, че съжалява за къщата.

— Тук ли ще живеем?

— Само докато си намерим друго жилище. Апартаментът е с пълно обслужване. Звънваш — и ти носят чай с препечена филийка или гала — вечеря.

— Не искам твърде голямо жилище.

— Аз също.

— Колко сложен е животът, Брет… В зависимост от гледната точка нещата могат да се тълкуват по най-различни начини. Ако инвалидите не те интересуваха, за да успокоиш гузната си съвест, може би никога нямаше да се видим втори път. В края на краищата, май се оказвам длъжница на майка ти.

— Може би. Струва ми се, че съдбата ни е обрекла един на друг, скъпа, макар че ни събра по доста странен начин. О, Миранда…

Гласът на Брет стана дрезгав. Той прегърна съпругата си и я притегли по-близо до себе си.

— Мислих дълго за теб и за изгубеното ни дете. Преминах през страшен ад. Исках да бъдем заедно в скръбта си, но теб те нямаше…

Брет нежно докосна лицето й и очите на Миранда се напълниха със сълзи.

— То беше съвсем малко, Брет, но не и мъката ми. Беше част от теб, която вече не се надявах да имам…

Брет с усилие преглътна болката си.

— Ще те заведа отново на Люк, преди да тръгнем на истински меден месец, любов моя. Ще помолим Линда да ни свие малко венче и някоя вечер ще го хвърлим в морето, защото нашето дете беше заченато там.

— И може да ни донесе щастието да си имаме и друго… — промълви Миранда.

— Други — поправи я той и влюбено й се усмихна. — Но най-напред искам за малко да бъдеш само моя. Да компенсирам нещастието и страданията, които ти причиних.

Миранда обви ръце около врата му и въздъхна.

— Животът е пред нас, ще имаме достатъчно време.

— Да, така е — отвърна Брет и се зае да й доказва колко хубаво ще е бъдещето им.