Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (23)

Двадесет и трета глава

За Миранда дните никога не бяха се изнизвали толкова бавно. Струваше й се, че Брет се беше върнал в Ню Йорк преди четири години, а не преди четири месеца. Макар да се опитваше да се убеди, че точно това иска, никак не й беше лесно без него. Беше й обещал развод до есента. През лятото щеше да е зает. Дотогава тя трябваше да чака, без да знае какво ще прави по-нататък.

След отвличането и аборта й беше необходимо много повече време, за да се възстанови, отколкото беше предполагала. Преди да замине за Щатите, Брет й беше уредил всевъзможни медицински прегледи, но тя категорично бе отказала почти всичките. Имаше пълно доверие в лекарите, които търпеливо се бяха грижили за нея, когато бе инвалид.

Физически се чувстваше добре, но понякога я спохождаха кошмари. През нощта се събуждаше обляна в пот и беше сигурна, че е викала насън. Когато се върна от болницата, Брет на няколко пъти я беше чувал да вика от съседната стая, идваше да си поговорят и оставаше, докато отново се успокои. Но постепенно лошите й сънища започнаха да оредяват и се надяваше скоро напълно да изчезнат.

Психиатърът, при когото ходеше, много й помогна. Той беше приятен човек и й обясни, че главната причина за кошмарите е похищението, но не били изключени и други фактори. Например загубата на детето или някакво безпокойство, скрито дълбоко в мозъчните й гънки. Предположи също, че твърде бързо се е омъжила след успешната операция и тази промяна е оказала своето влияние. Много травматизиращи преживявания за кратък период — това често означаваше, че с нещо трябва да се плати.

Миранда не му каза, че с брака й е свършено. Нима не беше платила достатъчно? Имаше неща, които не искаше да обсъжда с никого. Но подозираше, че психиатърът знае, и сигурно бе безсмислено да крие от него. Само че нямаше навика да споделя най-съкровените си мисли и й беше трудно да започне.

Не бяха говорили с Брет откакто той замина. Щом я изписаха от болницата, остана при нея една седмица, но Миранда едва понасяше напрежението и с истинско облекчение посрещна решението му да се върне в Ню Йорк. Преди да тръгне, Брет я попита дали не е променила намерението си за развод, след като е имала време да размисли, а тя само поклати глава. Той не каза нищо, но целия ден беше мрачен и на следващата сутрин излетя.

На Миранда често й се искаше да отиде на Люк и да поговори с Линда. Беше сигурна, че Линда щеше да й помогне повече от цяла дузина психиатри. Мечтаеше за островите, потопени в необятното синьо-зелено море, за чудно красивите утрини, когато Брет я водеше на пътешествия с лодка, тъгуваше за времето, когато се любеха в лодката или в някой тих залив, а нежният бриз си играеше с вълните край тях. Мечтаеше за прекрасните дни и за очарователните вечери — когато сякаш с брака им всичко бе било наред, и си даваше сметка колко наивна е била.

Алис се опитваше да я убеди да се върне при Брет.

— Не че искаме да се отървем от теб, скъпа — казваше й тя. — Но Брет е твой съпруг и двамата с баща ти бихме желали да опитате отново. Знам, че абортът беше удар за теб, но ще имаш други деца. Не искам бракът ви да се провали.

Днес, след като изслуша това, което беше чувала вече десетки пъти, Миранда нетърпеливо я погледна.

— Бракът ми вече се провали, лельо Алис. Не го ли разбра вече? Престанах да обичам Брет и не вярвам, че той ме обича.

Алис се намръщи.

— Откъде знаеш, че не те обича?

— А теб кое те кара да мислиш обратното?

— Не го видя, когато те бяха отвлекли, но аз го видях. Веднага, след като пристигна, започна да те търси. Може би не трябваше да ти казвам, защото той ме помоли да не го правя… Върна се почти в шест сутринта и намери бележката ти до Пам. Не беше мигнал, но действаше много бързо. Трябваше да го видиш, за да повярваш. Моментално звънна на Пам, за да научи каквото може, й се свърза с полицията.

Миранда изобщо не беше впечатлена от разказа на леля си.

— Умът на Брет винаги работи два пъти по-бързо отколкото на другите хора — отвърна тя. — Такъв си е по природа.

— Но в твоя случай беше под изключително голямо напрежение. Забелязах го. Непрекъснато беше с полицията. Кой, мислиш, те измъкна от оная ужасна изба? Брет!

— Мисля, че е виновен, задето не ми разреши да остана тук по-дълго.

— Може и така да е, но когато човек е отговорен за някого, иска да му е пред очите. Признавам, че отначало изпитвах съмнения относно брака ви, но после се успокоих. Продължавам да смятам, че трябва да опиташ отново или поне да се видите.

Миранда потрепери. Да опита отново, означаваше да се върне в оная огромна празна къща в Ню Йорк и да стои сама, защото Брет отсъстваше по цял ден и почти всяка вечер. Дори не й се мислеше за подобна перспектива. Женитбата с него й бе помогнала да порасне, да стане по-зряла, но ако знаеше, че цената е толкова висока, едва ли щеше да се омъжи.

— Ще изкарам някакви курсове и ще си намеря работа. Тогава може да реша да се видя с Брет — рече уклончиво на леля си.

Предполагаше, че дотогава ще са се развели и той ще се е оженил отново. Интересно, защо не се вълнуваше от факта, че Брет може да се ожени, и то за друга жена.

 

 

Повечето от курсовете, които интересуваха Миранда, започваха чак през есента и тя реши да използва времето си, за да влезе във форма. Беше в състояние да бяга вече по няколко мили, плуваше, играеше тенис, включваше се в обществения живот, но кой знае защо, тези дейности не й доставяха удоволствие. Сякаш физическото и душевното у нея бяха толкова разделени едно от друго, че нямаха нищо общо. Дори почивката с баща й и Алис не доведе до никаква промяна. Върна се в чудесно здраве, но духът й боледуваше — апатията й почти към всичко се засилваше.

Когато Габи й звънна, малко се изненада — и само толкова. Позна гласа на зълва си, но лицето й остана мрачно, за разлика от друг път. Не бяха се чували, откакто Габи се омъжи за Клем, и сега се чудеше за какво й се обажда. Когато я отвлякоха и изгуби бебето си, зълва й не се бе сетила да се поинтересува за нея, нито да изпрати някакво писмо или бележка. Как тогава да й повярва, че й звъни от състрадание и й предлага помощта си?

Оказа се, че умозаключенията й са съвсем верни. След като си размениха обичайните любезности, Габи й рече:

— Бих желала да поговорим, Миранда. Сама ли си?

— Да, в момента съм сама.

— Става въпрос за брат ми…

— За Брет?

— Да.

Габи явно не забеляза как гласът на снаха й силно охладня.

— Не си ли се чувала с него?

— Не, не съм… От няколко месеца.

— Чудя се…

— Габи! — прекъсна я нервно Миранда. — Трябва да знаеш, че между нас вече всичко свърши.

— Той нищо не ми е споменавал…

— Е, развеждаме се.

— Развеждате се?! — възкликна изненадана Габи. — Сигурна ли си? Наистина не ми е споменавал.

— Вероятно не е имал възможност, ако още живееш в Тексас с Клем.

— Да, разбира се. Нямаш представа колко съм щастлива. Клем ме обича и аз съм луда по него.

Миранда стисна слушалката още по-здраво. Думите на зълва й сякаш сипваха сол в раните й! А после се запита защо й мина такава мисъл през ума. Нали раните й, отнасящи се до Брет, бяха заздравели отдавна? Или не бяха?

Тези въпроси я смутиха и тя остро каза:

— Ще ми обясниш ли най-сетне какво искаш, Габи? Мога да мина и без хвалебствията за съпружеския живот. А ако просто изгаряш от любопитство да научиш какво става между нас с Брет, вече знаеш за развода. Това е!

— Не се сърди. Вярно, че се отклоних, но това, което искам да кажа, не е лесно. Защото не съм сигурна как ще го приемеш…

— Нали първо трябва да го чуя?!

Търпението на Миранда бързо се изчерпваше.

— Става въпрос за Брет. Той има…

Гласът на Габи секна за миг.

— Има някаква ужасна болест.

Очите на Миранда зашариха из кабинета, а върху челото й се появиха бръчки. Върху перваза на прозореца беше кацнала една червеношийка и любопитно надничаше вътре. На Миранда обикновено й беше забавно да наблюдава поведението на птичките, но в момента не й беше до това.

Брет винаги бе бил в отлично здраве и й беше трудно да повярва на зълва си.

— Искаш да кажеш, че е болен? — неуверено попита.

— Разбира се, че е болен!

Габи беше наистина разстроена.

— Ти не ме ли слушаш? Най-лошото е, че няма да се оправи, фатално е…

Миранда все още не можеше да „смели“ новината. Неизлечима болест? Съществуваха много такива болести.

— На легло ли е?

— Не, ходи на работа, но доста е отслабнал и изглежда ужасно. Съмнявам се, че ще издържи дълго.

— Когато беше тук през март, беше добре. Поне така изглеждаше.

— Понякога някой болести могат да те убият само за седмици. Може да се е чувствал сравнително добре, без да знае, че му има нещо.

— Изпитва ли болки?

— Мисля, че да, макар да не казва.

— Но това е глупаво!

— Брет е горд.

— Какво общо има гордостта тук?

Габи отново замлъкна за секунди, сякаш отговорът я затрудни.

— Много странно реагираш, Миранда. Като че ли говориш за непознат човек, а Брет все още ти е съпруг.

Миранда въздъхна.

— Това е дълга история, Габи може и да не ме разбереш. Брет и аз вече не живеем заедно. Наистина му съчувствам, но болестта му не е моя работа.

— Не вярвам на ушите си! Ти го обичаше!

— Обичах го, макар вече да се съмнявам дали е било така.

— Беше безумно влюбена в него!

— Вече не съм.

— Е, добре — отвърна примирено Габи. — Предполагам, че си права… Но дори да си престанала да го обичаш, не мислиш ли, че би могла поне да го видиш? В името на някогашната ви любов?

Миранда се двоумеше. Невинаги беше безопасно да се съгласиш с Габи.

— Ако дойда, с какво ще му помогна?

— Може да не е много, но човек никога не знае…

— Само ще изгубя времето и на двамата ни.

— Едно посещение няма да ти отнеме толкова време. А дори и да не помогнеш, какво рискуваш?

— Ами, ако му се обадя? Да поговоря с него по телефона, да му кажа колко съжалявам, че е болен. Може би той не желае да ме види…

— Но тогава ще поиска да разбере откъде си се сдобила с информация за състоянието му и никога няма да ми прости! Какво те спира да дойдеш?

Миранда беше притисната в ъгъла.

— Добре, обещавам, че ще си помисля — отвърна уклончиво.

— О, боже, най-после! — възкликна Габи и мрачно добави: — Мъжът умира и когато моля жена му да отиде да го види, тя казва, че ще си помислела!

— Габи! — извика Миранда, но връзката беше прекъснала.

 

 

На баща си и Алис тя не спомена за телефонния разговор с Габи. Защо да им казва, след като нямаше намерение да ходи в Ню Йорк? Беше го решила още докато говореше със зълва си. Габи трябваше да се примири, че поне един път няма да стана така, както на нея й се иска.

Прибра назад лъскавата си руса коса и отиде в градината да помогне на баща си. Слънцето вече припичаше и той седеше под сянката на върбите до езерото със златните рибки. Четеше сутрешните вестници и когато Миранда се настани до него, усмихнато я погледна, размениха няколко думи и отново се върна към вестниците.

Миранда гледаше как лекият бриз си играе с водата в езерото и размишляваше. Не искаше да му каже за Брет, защото не беше сигурна, че ще го запази в тайна. След отвличането й беше обикнал зетя си много и вероятно щеше да се изкуши да му се обади. Ако това станеше, Брет и Габи щяха да се скарат и тя щеше да се чувства виновна, че е издала зълва си.

Взе един вестник от масата, отвори го, но не беше в състояние да се съсредоточи в текста и пак го остави. Чудеше се защо е така скована, защо не изпитва съжаление, че Брет страда, защо смята, че няма нищо общо с него. Не можеше да намери отговор.

Баща й вдигна глава й попита да не се е случило нещо.

Миранда бързо премести погледа си върху близката цветна леха, която през необичайно бурната нощ беше почти съсипана.

— Няма нищо — хладнокръвно го увери. — Май трябва да помогна на Бърнард да почистим този парцел. Алис иска малко свежи цветя за вкъщи. Може би ще успея да намеря няколко по-запазени от тези…

Изражението на баща й стана мрачно. Изглежда по някаква причина отговорът й не го удовлетворяваше.

— Мислех, че следобед ще ходиш да пазаруваш.

— Може би по-късно — отвърна Миранда, но нямаше никакво намерение да излиза.

Не и докато разговорът й с Габи не престанеше да занимава ума й и съвсем да го забрави.

Въпреки решителните й опити, продължаваше да мисли за Брет и вечерта си легна ядосана.

— По дяволите! — изруга гласно.

Не намираше логично обяснение за това. Добре, Брет беше болен, но как посещението на една отчуждена съпруга би му помогнало? Нищо не му дължеше. Беше ли й казвал, че я обича? Не. Просто се беше оженил за нея, а после я бе зарязал като ненужна вещ. Ако поне малко я обичаше, щеше ли да я остави сама през цялото това време? Посещението й само би го объркало и щеше да му донесе повече вреда, отколкото полза. Не, изобщо не биваше да мисли по тоя въпрос. Нямаше да е честно и за двамата.

След като го реши — вече за стотен път — Миранда угаси лампата и се помъчи да заспи.

Не беше усетила кога е заспала, но се събуди обляна в пот. Пак бе имала кошмари — за първи път от няколко седмици. Бе се надявала, че се е отървала от тях, но те явно се връщаха с нова сила. Погледна часовника си — минаваше полунощ.

Стана и потътри крака към банята да се успокои с един душ. После си смени нощницата, пъхна се в леглото и се опита да забрави, но не можа. Спомените непрекъснато я връщаха към случилото се…

… Беше в избата и казваше на похитителя си, че е получила аборт. Още помнеше израза на лицето му — сякаш го обвиняваха в убийство. Какво ли щеше да стане, ако просто я бяха заключили и бяха напуснали страната? Нямаше голяма вероятност да стигнат далеч, но можеше и да не ги заловят веднага. А когато ги заловяха, за нея би могло да е твърде късно. Полицаите й бяха казали, че похитителят й им бил дал много объркани обяснения за местонахождението й. Ако Брет не беше намерил бележката до Пам, полицията не би могла да се добере до нужната й информация и тя нямаше да бъде открита толкова скоро…

Наложи й се няколко пъти да възстановява в съзнанието си всичко, докато проумее истината. От каквито и подбуди да беше действал Брет — дори и само заради общественото мнение — той й беше спасил живота. И сега, когато имаше опасност сам да изгуби своя, тя отказваше даже да го види.

 

 

Два дни Миранда размишлява над този въпрос, като отново и отново се връщаше няколко месеца — назад във времето и си припомняше преживяния ужас. Накрая осъзна, че трябва да отиде в Ню Йорк. Да, Брет я беше изнудил да се омъжи за него, а след това я беше пренебрегнал и изоставил. Но нима две погрешни постъпки правеха една правилна? Ако тя поне не му се обадеше да разбере дали може да направи нещо за него, сигурно също щеше да сбърка. А и Брет беше допринесъл много за спасяването на живота й.

Реши да не се колебае повече от страх, смелостта й да не й изневери, и си резервира билет за Ню Йорк. Чак тогава уведоми баща си и Алис за своите намерения, но не спомена, че заминава, защото Брет е болен. Каза им, че й се налага да отиде по работа и Брет не бива да узнае. Заплаши ги, че ако му дадат каквато и да била информация за нея, няма да им прости.

Този път стигна до летището без проблеми. Предполагаше, че след като живееха с Брет разделени, едва ли щеше да бъде обект на похищение. Малко мъже биха платили за жена, от която бяха на път да се отърват. Въпреки всичко, непрекъснато се оглеждаше, докато пътуваха към летището с Бърнард и баща и.

В Ню Йорк си бе запазила стая в един хотел, където бяха отсядали нейни приятели и много го бяха харесали. Беше скъп, но това нямаше особено значение, защото щеше да стои малко. Пък и в центъра на града беше далеч по-безопасно.

Пристигна късно вечерта и си поръча лека вечеря в стаята. Хотелът действително беше удобен и добре обзаведен, леглата — големи и примамливи. Погледна се в огледалото и забеляза, че по лицето й има следи от умора, но се надяваше, че като се наспи добре през нощта, ще може да измисли как да се справи с положението. Беше дошла в Ню Йорк да се види с Брет, само че не знаеше как точно да го направи и откъде да започне.