Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (22)

Двадесет и втора глава

Когато Брет разказа на Миранда за ролята, която е изиграл за спасяването й, не го направи по собствено желание. Беше обещал на полицаите да го стори. Впрочем тя сама подхвана темата, но не прояви особено любопитство — напротив, остана равнодушна.

Брет беше побързал да долети в Англия, веднага след като бе научил, че е отвлечена, но този факт незнайно защо не я впечатли. Преди щеше силно да се развълнува, а сега нищо не изпитваше. Сякаш загубата на бебето беше отнесла със себе си любовта й към нейния съпруг.

Държеше се с него като с непознат. Невероятно лесно й беше да му задава въпроси от типа: „Защо дойде да се грижиш за мен?“

Бяха останали сами и Брет отново седеше до нея.

— Разбира се, че трябваше да дойда — отвърна той, но реши, че сега не е време да й съобщава истинската причина.

Беше преминал през ада, откакто охраната му го бе уведомила какво се е случило с Миранда, но нямаше нищо да й обяснява, докато не се увереше, че тя желае да го чуе. Враждебното й поведение му подсказваше, че моментът не е подходящ.

— Страхуваше се какво ще кажат хората, ако не беше дошъл, нали? — клъвна го Миранда.

Брет стисна зъби и поклати глава.

— Знаеш, че трябваше да дойда.

— Извинявай… По-добре да се придържаме към сегашното положение.

— Струва ми се, че полицията преувеличава моята помощ. Мисля, че най-голяма роля за твоето спасяване изигра бележката до приятелката ти Памела Брент — Нордън. Решила си, че трябва да й се обадиш и да й се извиниш, че няма да отидеш на празненството, защото на следващия ден се връщаш в Ню Йорк.

— Но аз не знаех какъв е маршрутът.

— Похитителите сигурно са те следвали от „Уел Хаус“ или са имали късмета да отгатнат маршрута.

Миранда се опита да си припомни събитията.

— Къде намери бележката ми?

— Беше в помещението за инвалидни колички.

— Кое те накара да отидеш там?

— Не знам… Полицаите очевидно са пропуснали да проверят тази стая.

— В града случайно се срещнах с Пам и й обещах с половин уста да се отбия на празненството. Нямах особено желание да ходя. Освен това имах и основателна причина… Реших да й се обадя и да й се извиня. Спомням си, че си записах на едно листче…

— Което си изгубила или изхвърлила, вероятно докато си седяла в количката си. Ти ме попита защо съм отишъл там. Може ли да ти задам същия въпрос?

— Предполагам заради спомените…

Миранда сви рамене и се загледа в някаква точка пред себе си.

— Мислех си за миналото и се питах… Питах се дали тогава не бях по-щастлива отколкото сега…

— Спомените често се деформират — малко грубо отвърна Брет и отново реши да се придържа към по-неутрални теми.

Усети, че след преживяния шок Миранда си беше възвърнала бдителността и това го накара да стои на разстояние. Трябваше да й даде време.

Твърдението му за спомените беше вярно. Неговите така го бяха обсебили, че за малко да разрушат живота му. Добре че произшествието с Миранда го бе накарало да отрезнее.

— Предполагам, че си прав — отнесено рече тя. — Сигурно не съм хвърлила бележката, а съм я изтървала. Вероятно точно преди да й звънна…

Миранда изведнъж широко отвори очи и го погледна.

— Не мислиш, че Пам е замесена в отвличането ми, нали?

— Убеден съм, че не е. Поне не пряко или съзнателно. След като намерих бележката, помолих Алис да потърси телефонния номер на Пам и й се обадих. Тя потвърди, че е говорила с теб, и ти си й казала, че си заминаваш за Ню Йорк. Споменала за това пред доста хора. Тогава се свързах с полицията.

— Да не намекваш, че моите похитители, са били измежду гостите на Пам?

— Да. Полицията не го изключвала. Задали няколко въпроса на мис Брент — Нордън и съставили списък на гостите й през онази вечер, в който фигурирали двама мъже.

— Те бяха трима.

— Не е задължително и тримата да са били на празненството.

— Знам, че Пам си е малко особнячка, но не мисля, че има връзки с престъпници.

— Няма. Изглежда първо е поканила единия от онези млади мъже, когото точно като теб случайно била срещнала. Казва се Джеймс. Не го била виждала от години, но понеже й се оплакал, че родителите му го изпъдили от къщи, го съжалила и го поканила. Полицаите често имат усет за тези неща и започнали най-напред от него.

— И после? — попита нетърпеливо Миранда.

— Ами, оказало се, че баща му е богат човек. Името му е Браун, а Джеймс е единственият му син. След напускането на университета Джеймс се отказал от семейния бизнес. Не пожелал да си намери и друга работа. Две години се излежавал вкъщи, отдал се на наркотици, дивашки запои и други подобни „дейности“. Накрая родителите му не го изтърпели и го изгонили.

— Знаели ли са къде е?

— Не. Заклели се в полицията, че не знаят. Имали основание да смятат, че живее в покрайнините на града с лоша компания. Надявали се, синът им да няма нищо общо с отвличането ти.

— Как са го намерили? Щом неговите родители нямат адреса му, трябва добре да се е скрил.

— Е, полицаите си имат собствени методи. Не се съмнявам, че накрая щяха да открият Джеймс само с тази информация, но при едно отвличане времето е много ценно. Понякога мъже не оцеляват повече от няколко дни, а ти си жена, и при това бременна.

— Вече не съм… — тъжно промълви Миранда и побърза да продължи, преди съпругът й да вземе думата. — Щях да стоя доста дни в мазето, ако полицаите не бяха ме намерили, защото похитителите ми не можеха да решат как да вземат откупа. И все пак как са се добрали до Джеймс?

— Чрез сестра му. Родителите му дали адреса й на полицията. Един — два часа я чакали да се прибере и това доста ги забавило. Отначало тя ги посрещнала враждебно, но когато й казали в какво може да се е забъркал, не издържала й разказала всичко, което знаела. Брат й се бил свързал с нея предната седмица и бил в беда. Отчаяно се нуждаел от пари. Щом пресъхнал щедрият кладенец на баща им, той задлъжнял много на някакви опасни хора. Бил принуден заедно с другите двама мъже, с които живеел, да пласира наркотици, за да си изкарва прехраната. Работата нещо се объркала и сега ги заплашвали, че ще ги убият…

— Сестра му дала ли му е пари? — попита Миранда, когато Брет замлъкна.

Усещаше, че и той, като полицията, иска да й спести някои подробности, но имаше неща, които трябваше да знае.

— Не, не му е дала.

Брет неспокойно се вгледа в жена си. Изпитваше желание да сложи точка на всичко, да я грабне, да отидат на Люк и да започнат отначало. За съжаление това още не можеше да стане.

— Очевидно не е била в състояние да му помогне. Тя работи в семейния бизнес и баща й наистина е достатъчно щедър към нея, но току-що се била върнала от луксозна почивка в чужбина и не й били останали много пари. Съмнявала се, че изобщо би могла да намери сумата, от която се нуждаел брат й. Въпреки това настояла той да й остави адреса си, в случай че успее да измоли от някого назаем. Той я накарал да се закълне, че ще го пази в тайна, както и телефонния му номер.

— Значи, когато Джеймс и неговите „приятели“ са научили, че на другата сутрин заминавам за Щатите, са видели чудесна възможност да се опитат да си набавят необходимите средства.

— Нещо такова — измърмори Брет. — Но веднъж сдобила се с адреса им, полицията почти веднага е щяла да те открие.

— Но двамата почти бяха избягали.

— Да, обаче се съмнявам, че щяха да стигнат далеч.

Синият им фургон скоро е бил забелязан и полицаите ги задържали.

— Не са изчакали горкия Джеймс — някак тъжно отбеляза Миранда.

Лицето на Брет побеля от гняв.

— Ако бях на твое място, щях да забравя „горкия Джеймс“! Заради него те отвлякоха. Можеха да те убият!

Тя не си позволи да спори.

— Извинявай, Брет. Причиних неприятности на много хора, включително и на теб.

Брет се опита да си възстанови „равновесието“.

— Аз съм виновен, че те накарах да се прибереш вкъщи по това време. Но повярвай ми, за в бъдеще ще е различно.

Миранда се чувстваше много изтощена. Силите й сякаш бяха се стопили почти веднага, след като се бе събудила.

— Не искам дори да мисля още за бъдещето, Брет. Загубата на бебето беше удар и за двама ни. Но проблемът е в нашия брак…

Тя се помъчи да намери най-точните думи, за да изрази мислите си:

— Сигурно добре знаеш, че беше грешка. Както и аз. Не е ли дошло време да си го признаем и да започнем отначало?

— Нали това казвам и аз? Да започнем отначало.

— Но аз нямам предвид твоя начин — да закърпим положението. Едва ли бракът ни ще има по-голям успех от сега. Говоря да скъсаме напълно, Брет, преди да сме се намразили.

Брет отново пребледня.

— Осъзнах, че съм се оженил за теб по странни съображения и подбуди, но ако ме изслушаш, мога да ти обясня…

— Не желая да слушам подбудите ти! — прекъсна го Миранда.

Каквото и да й кажеше, нищо нямаше да се промени.

— Те вече нямат значение за мен — добави мрачно тя. — Ще разполагаш с други жени — да те утешават или да празнуват с теб. С тяхна помощ ще запълниш огромната си къща и пустите си дни. Дали ще се казват Ив или Марша — все едно…

— Къщата ли не ти харесва?

Резкият глас на Брет я накара да трепне.

— Не мога да отрека, че не се чувствам добре в нея, но не и чак толкова зле. Бих се примирила, ако нямаше други причини. Например нашите отношения.

— Скоро ще се погрижа и за това.

— Струва ми се, че не би могъл. Вече не — равнодушно произнесе тя.

— Миранда!

Брет отчаяно вдигна очи към нея. Не си спомняше някога в живота си да е бил така безпомощен да направи нещо. Когато чу, че са я отвлекли, сякаш внезапно осъзна какво означава за него. Досега не беше се влюбвал и беше замаян от шеметното чувство, което го бе връхлетяло. Ситуацията беше много сериозна и опасна, но й беше благодарен, че му бе помогнала да оцени Миранда. Бе разбрал, че тя вече не е просто едно красиво момиче, чиято дарба е да го задоволи физически, както никоя друга досега не беше успяла, а жена, с която иска да прекара остатъка от живота си.

Едва успя да потисне почти непреодолимото си желание да я притисне в прегръдките си.

Трябваше да й даде време. И тъй като не беше от търпеливите, нямаше да му е никак лесно. Дори не искаше и да си помисля, че би могъл да я загуби завинаги.

— Миранда… — повтори тихо. — В момента не съм много убеден, но ми се струва, че искам да продължим. А ти?

— Върни се в Америка и се разведи с мен — отвърна му тя с толкова студен тон и толкова решително, че го побиха тръпки. — И още нещо… След развода не искам нищо за себе си. Млада съм, имам добро образование и мога да се изхранвам. Но баща ми и Алис…

— Не говори повече! — прекъсна я Брет, представяйки си скъсания брачен договор. — Все още мисля, че избързваш. Но каквото и да стане, тяхното положение няма да се промени — ще продължа да ги издържам. Ще издържам и теб, независимо дали ще си намериш работа или не.

— Брет, моля те. Не желая…

— Млъкни, Миранда! Ако искаш да се отървеш от мен, това е последната ми дума!

Вечерта на път за „Уел Хаус“ Брет реши да остане в Англия, докато жена му излезе от болницата. На следващата сутрин говори с Хари Ферис по този въпрос. И Хари, и Алис често посещаваха Миранда и му бяха изключително благодарни, че е спасена и вече е добре. Поне така мислеше Хари, докато Брет не му съобщи насаме, че тя иска да се разведат.

— Предполагам, че няма да си промени намерението, след като се оправи напълно — добави той.

Хари беше шокиран.

— Коя е причината да се стигне дотук, Брет? Знаеш ли?! Да не би да е това, което Миранда преживя? Или има и нещо друго?

— Не съм сигурен.

В очите на Брет се четеше твърдост, но тя беше само привидна.

— Най-вероятно няколко неща заедно. Мисля си например, че се оженихме много набързо.

Хари се намръщи.

— Да не е нещо глупаво като… като връзка с друга жена?

Брет се поколеба. Дали Миранда бе убедена, че има трайна любовна връзка? В интерес на истината той действително се бе любил с друга жена след брака им. Бе се опитвал да си докаже, че Миранда е без значение за него, защото беше усетил, че започва да се влюбва. Но нищо не се бе получило. Не бе изпитал никаква тръпка. А след като бе узнал, че Миранда е бременна, не се бе срещал повече с никоя.

— Миранда какво ти каза? — попита сухо.

— О, нищо. Изобщо нищо… — отвърна смутено Хари.

Съжаляваше вече, че бе отворил дума по този въпрос.

Сега се чудеше откъде и как да продължи.

— Веднъж се случи така, че… просто случайно стана…

— И какво? — не го оставяше намира Брет.

— Предполагам, че ще е най-хубаво да стоя настрана. И без това не е моя работа и правя от мухата слон…

— Хари! — нетърпеливо го прекъсна Брет. — Спести ми тези баналности. Говори по същество!

Хари кимна обречено.

— Беше няколко седмици след сватбата ви — непосредствено след Коледа — когато една жена дойде да ме види. Мен ме нямаше, но прислужницата я пуснала. И не само я пуснала, но я оставила в кабинета ми. Имам основание да подозирам, че дори се е ровила из нещата ми. Щом се върнах, тя ми се представи като някоя си Лиз Телфер. Каза, че била поканена на венчавката, но не могла да дойде, затова решила, че трябва да се извини. Както и да е, да не се отплесвам. Определено останах с впечатлението, че отдавна сте любовници и още сте…

Хари замлъкна и се изкашля, сякаш последните думи бяха заседнали в гърлото му.

Брет го гледаше смаян.

— Не мога да си спомня коя е била последната ми любовна връзка в Бирмингам, Хари. Как се казваше жената?

— Лиз Телфер. Не бих желал да ти изброявам колко нощи не съм спал заради това, Брет. Изтормозих се почти до смърт. Разбира се не съм толкова тесногръд и допускам, един мъж да си има любовница, но се опасявах, че Миранда може да разбере. Жените невинаги гледат на тия неща благосклонно.

— Как изглеждаше дамата?

Тонът на Брет подразни Хари, но той го преглътна.

— Висока, с тъмна коса… като върви, леко накуцва.

„Ив! Не може да е друга! Явно е използвала фалшиво име“ — мина му през ума на Брет.

— Как е дошла дотук?

— С кола. Всъщност Хилда е записала номера на колата й. С една приятелка се надпреварват кой ще запише повече номера на двуместни коли. Не знам защо я помолих да ми го даде, но още го пазя. Ще ти го покажа, ако искаш.

Не беше необходимо — моделът на колата и описанието на външността на жената бяха достатъчни.

— Струва ми се, че и без други доказателства разбрах коя е била. Ще отида да се срещна с нея — мрачно рече Брет.

Но като видя, че всичко това човърка тъста му, реши да му разкаже за отношенията си с Ив Мартин от самото начало. Пропусна доста неща, които сметна, че ще бъдат излишни. Просто трябваше да убеди Хари, че посещението на тази жена е било с цел да създаде конфликти и че между двама им не само че не е имало никаква сексуална връзка, но дори е липсвал и намек за такава от негова страна.

 

 

Доста време беше необходимо на Брет, докато открие Ив. В къщата, която й беше купил, му казаха, че се е преместила. Чак тогава си спомни, че му беше върнала ключа и се беше отказала от издръжката му. Неговият агент го беше уведомил за случая, но тъй като беше много зает, Брет веднага бе забравил. Представи се като стар приятел на Ив, който досега е бил в чужбина, и получи адреса й. Тя го беше оставила на сегашните наематели, за да й изпращат пощата, ако се получи нещо за нея. Когато обаче пристигна там, пак му казаха, че се е преместила. Но младата жена от този адрес го заведе в съседната къща при майка си и тя му съобщи името на улицата и номера на апартамента, където живеела Ив сега. След смъртта на баща й и се наложило да си потърси по-малко жилище.

Вестта за смъртта на Джон Мартин изненада Брет, но не толкова, колкото видът на Ив. Току-що се беше върнала от работа, беше отслабнала, бледа и той едва я позна. Покани го да влезе и не си направи труда да се извини за оскъдното си обзавеждане. Просто каза, че след смъртта на баща й трябвало да се ограничава, защото нямала лични спестявания.

Когато Брет я обвини, че се е опитала да разруши брака му, Ив не отрече. След всичките тези удари напоследък беше толкова паднала духом, че не бяха й останали никакви сили за разправии. Обаче го увери, че нямала нищо общо с отвличането на Миранда и се радвала, че тя се е оправила.

За Габи не му спомена нищо. „Какъв е смисълът? — мислеше си, щом се съвзе от шока, който появата на Брет бе предизвикала. — Защо да създавам още проблеми?“

Отдавна бе осъзнала, че трябва да си признае всичко и да не замесва Габи. Разказа му как се е преструвала на куца и понеже той й бе повярвал, надявала се накрая да се ожени за нея. Но когато се оженил за друга, обладана от ярост, извършила куп глупости — звънила му в Ню Йорк и посетила бащата на Миранда.

Имаше и още, но Брет я възпря. Ако Ив го беше мамила толкова години, не беше ли и той виновен, че й бе позволявал? Не я ли беше използвал така, както тя него? Нима не се бе опитвал чрез нея да заличи вината, която изпитваше към майка си?

Спомените му го върнаха в Лондон много години назад…

Този ден майка му, Джулия, позвъни от Ню Йорк и помоли баща му да отиде на почивка с нея. Той отказа, защото в момента водеше преговори по една важна сделка. Брет беше на двадесет и три години и също като баща си се беше вкопчил в сделката. Не направи нищо, за да промени решението му. От инат майка му замина сама и претърпя злополука. В резултат на тежките травми скоро след това почина и оттогава Брет се чувстваше виновен. Докторите заявиха, че ако била останала жива, щяла да е пълен инвалид, но това не го успокои. Ако беше оживяла, щеше да й помага и така да изкупи вината си. По тази причина след катастрофата на Ив бе решил да направи за нея всичко, което би направил за майка си.

Когато съдбата го срещна с Миранда, Брет се мъчеше да си внуши, че ако се ожени за нея и се погрижи за възстановяването й, ще е изпълнил дълга си докрай. Сега разбираше, че нещата не са стояли точно така. Подозираше, че Миранда му бе допаднала още в мига, в който я бе видял. Но тъй като дотогава не беше се влюбвал и си мислеше, че никога няма да се влюби, бе сметнал, че истинските подбуди за женитбата му са състраданието и желанието за изкупване на вината. Неволното разкритие, че Миранда не е инвалид, го бе вбесило, но не можеше да я изостави. Затова, за да се ожени за нея, бе използвал за претекст факта, че го е излъгала. Сега се радваше, че е осъзнал всичко, и можеше с облекчение да си отдъхне.

Забеляза, че Ив го гледа в очакване.

— Няма нищо, Ив — каза й. — Вероятно и аз съм виновен, задето не си изясних нещата още от самото начало. Няма смисъл да продължаваме. Бих желал само да обещаеш, че повече няма да закачаш жена ми и моите близки.

— Добре, Брет, обещавам — увери го тя.

С това разговорът приключи и Брет веднага си тръгна.

Донякъде я съжаляваше — беше изгубила баща си и сигурно бе страдала. Сега си плащаше за миналото. Ако се съдеше по външния й вид и по мизерното й жилище, нямаше никакви надежди за по-добро бъдеще.

 

 

Но Брет, Брет грешеше.

Съвсем изненадващо още на другия ден Ив срещна не кого да е, а самия Саймън Уентуърт.

— Ив! — възкликна той и се сбогува със събеседника си, в когото тя разпозна шефа на предприятието, където работеше.

— Здравей, Саймън — отвърна му, но погледна не него, а отдалечаващия се мъж.

Саймън задържа ръката й, взрян в напрегнатото й лице.

— Май си отслабнала.

Ив само вдигна рамене и се опита да се освободи, защото се страхуваше, че пръстите му ще доловят колко силно тупти сърцето й.

— Тези дни имам много работа… — рече безизразно.

Известно време Саймън я наблюдаваше, без да промълви нищо, после си пое дъх и поде:

— Трябва да те видя отново, Ив. Не можем да говорим тук. Нито времето, нито мястото са подходящи. Би ли се съгласила да се срещнем по-късно тази вечер?

— Къде? — попита тя.

Саймън й предложи да се срещнат в седем и половина в един тих и скъп ресторант.

— Може и да дойда, но не обещавам — почти извика Ив, бързо отдръпна ръката си и след секунди се изгуби в тълпата работници, които отиваха на смяна.

След изпитанието, на което бе подложена от ненадейното посещение на Брет, тя се почувства някак много спокойна. Най-после беше в мир със себе си и за първи път от седмици не беше напрегната и унила. Изведнъж реши, че е готова за ново начало — някъде и с някого. Не беше сигурна обаче дали щеше да е със Саймън, или с някой друг. Надяваше се повече да не бъде такава егоистка, каквато бе в миналото, но това трябваше да доказва не само на себе си. Трябваше да бъде също толкова откровена със Саймън, както бе била с Брет. Може би той нямаше да й прости и да забрави, но поне щеше да й олекне на сърцето. Освен ако не се самозаблуждаваше.

Стоеше пред прозореца, слушаше ромоленето на дъжда и размишляваше. Не биваше да си остава вкъщи като някоя страхливка. Ако нищо не излезете от срещата със Саймън, положението й едва ли щеше да бъде по-лошо от сегашното. Затова престана да се двоуми, отиде да си напълни ваната и да се приготви.

Щом съдбата й даваше още една възможност, не биваше да я пренебрегва.