Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (20)

Двадесета глава

При пристигането си в Бирмингам Брет най-напред се обади в полицията. Имаше голямо доверие в нея, но като всички хора, изправени пред някакво голямо нещастие, се тревожеше и искаше лично да провери дали се полагат достатъчно усилия, за да бъде намерена Миранда. Все пак трябваше да овладее нетърпението си и да си напомни, че от изчезването й бяха изминали няколко часа, а не дни.

Брет Дикин беше известна и уважавана личност в града. Уважаваха го като бизнесмен, който никога не забравяше, че се е родил тук, макар сега да живееше в Ню Йорк, и правеше щедри дарения за най-различни каузи. Освен това се смяташе за сериозен противник и малко хора биха се осмелили да отвлекат съпругата му.

Според полицията размерът на откупа бил необичаен. Би могъл да бъде поискан от банда, която досега не се е занимавала с подобно нещо и се надява, че с по-малка сума ще се измъкне по-лесно. Брет беше съгласен да плати веднага, но още нямаше известие как да бъдат предадени парите и какво ще стане след това.

Междувременно полицаите безуспешно се мъчеха да намерят някакви улики. Бяха ходили да се срещнат с бащата на Миранда, който не им бе казал много. Имаше десетки обаждания по телефона от граждани, които са видели син фургон или знаеха за такъв, но всички проверени фургони досега не бяха довели до следа. Най-вероятно след отвличането на Миранда похитителите са се отървали от фургона. Полицаите обещаха да държат връзка с Брет, но го посъветваха да не предприема нищо сам.

„Ако искаш да платиш откупа, приготви си парите. Да са ти под ръка, когато ни се обадят — бе му казал главният инспектор, с когото добре се познаваха. — Ако по някаква случайност се свържат направо с теб, звънни ни. Тези мъже са опасни, както се вижда от произшествието с шофьора. Каквото и да стане, не се прави на герой. Сам няма да можеш да се справиш.“

От полицията Брет се отправи към „Уел Хаус“. Веднага след похищението се беше обадил на Алис, която макар и силно шокирана, му бе обещала сама да съобщи лошата вест на брат си. Беше по-добре Хари да го чуе от нея, отколкото от медиите или от полицаите.

На път за „Уел Хаус“ отново бе обхванат от мрачно настроение. „Никакви шансове нямам“ — помисли си.

Похитителите обикновено не се решаваха да се срещнат със семейството на жертвата. Преговаряха от безопасно разстояние и отхвърляха всякакви опити да бъдат убедени за каквото и да било. Брет никога не беше се чувствал толкова безпомощен. Признаваше, че полицията му беше дала добър съвет, но как можеше да стои и да не прави нищо, когато още не бяха открили жена му? В голям град като Бирмингам беше все едно да търсиш игла в купа сено. Някои предполагаха, че Миранда може въобще да не е в Бирмингам. От похитителите още нямаше никаква вест. Съвсем възможно бе съпругата му да е в Лондон или в някой друг град. Всички пристанища и летища бяха уведомени, но хитрите престъпници вероятно се измъкваха отвсякъде. Обаче едно беше сигурно — ако се нуждаеха спешно от пари, скоро щяха да се обадят.

За стотен път Брет съжаляваше, че бе настоял Миранда да се върне в Ню Йорк. Упрекваше се и че не бе дошъл лично да я вземе. Имаше и много неща, за които не се осмеляваше да помисли. Поне тях трябваше временно да остави настрана, ако искаше да разсъждава трезво и да е в състояние да използва всяка появила се възможност да помогне на жена си.

Полицаите му бяха разказали за посещението си в „Уел Хаус“ и за разговора им с Хари Ферис. Бил сдържан, но вестта за отвличането на дъщеря му видимо го била разтревожила.

Когато Брет почука на вратата, Алис дойде да му отвори и размениха няколко думи в хола, преди да го заведе при брат си.

— Обадих се на неговия лекар, който също като вас мислеше, че ще е по-добре да му кажа веднага — информира го Алис, след като си размениха поздрави. — Нямаше начин да скрием това от него. Ако полицията ме изпревареше и му кажеше преди мен, шокът би могъл да е още по-голям. Аз самата съм потресена, а Хари й е баща. Сигурно се чувства много зле.

Брет съвсем се отчая, особено като видя да се стичат сълзи по бузите й.

— Ще поговоря с него — успокои я той и съчувствено сложи ръка на рамото й. — Но не знам кой от нас е най-зле.

— Няма ли новини? — нетърпеливо попита Алис, щом разбра, че вече е ходил в полицията.

— Полицаите правят каквото могат, но още нямат никакви конкретни резултати. Не ми разрешават и сам да я издирвам. Казаха, че трябвало да съм на линия, за да могат веднага да ме открият, ако се наложи.

Алис го погледна. Досега не беше го виждала толкова разярен и отчаян едновременно.

— Струва ми се, че ще е по-разумно да приемете съвета им, независимо колко ви е трудно — каза тя. — Както пише в криминалните романи, полицията винаги разполага с повече информация от нас. Сигурна съм, че Миранда скоро ще бъде намерена.

Последните й думи бяха изречени с оптимизъм, но Алис не беше оптимистично настроена.

— Искаше да остане тук още малко, само че аз не й разреших — измърмори Брет и стисна зъби.

— Когато се случи нещо такова, обикновено виним себе си, Брет. Цяла сутрин Хари прави същото. Но за съжаление това няма да помогне — кротко отвърна Алис.

Хари Ферис също изказа мнението си по този въпрос, когато тя заведе Брет при него. Седеше в хола и тъжно гледаше огъня в камината.

— С Алис искахме да я изпратим на летището, но Миранда не ни разреши. Мислеше си, че аз не съм добре, а леля й щяла да се изгуби. Защо, по дяволите, я послушахме! Ако бяхме с нея, нищо нямаше да й се случи!…

— По-добре, че не сте били — смръщи се Брет и седна до тъста си. — Но ако аз бях тук, бих могъл и да им попреча. Съмнявам се, че щяха да посмеят да ни нападнат двамата със Смит.

— Точно това искам да кажа — кимна Хари. — Поне още един мъж!

Брет поклати глава.

— Не забравяй, Хари, че аз съм доста по-млад от вас, а Алис е просто жена. Можеха да ви убият или най-малкото да ви наранят.

На Алис никак не й хареса дефиницията му „просто жена“, но я отмина с мълчание. Сега не беше време да се заяжда. Появата на Брет сякаш смъкна голям товар от плещите на Хари. Тя също се бе поуспокоила и можеше да прости на зет си всичко.

— Сигурна съм, че Брет е прав — строго рече на брат си, който беше готов да възобнови протеста си. — Никой от нас нямаше да помогне особено на Миранда. Ами ако пак влезеш в болницата, какво ще правим по-напред?

— Не ми пука за болницата, защото ако стоя тук и само се чудя какво става с дъщеря ми, това може да ме убие по-бързо от всичко!

— Глупости! — смъмри го Алис. — Така поне ще си вкъщи, когато се прибере.

Брет кимна в знак на съгласие. Разбираше тъст си, защото и той самият изпитваше същите чувства, но оценяваше и загрижеността на Алис да поддържа духа му.

— Алис ми казва, че полицията е била тук.

— Да, тази сутрин — отвърна Хари Ферис. — Лес Спанкълхърст ми е стар приятел. Ако някой я намери, ще е само той.

— Успяхте ли да му помогнете с нещо?

— Едва ли. Зададоха ми доста въпроси, но не можах да им бъда от голяма полза.

— Какви бяха въпросите?

— Ооо, всякакви. Колко време е била тук и защо? По кое време е тръгнала? Кой друг, освен нас е знаел, че заминава за Ню Йорк и така нататък.

Алис се накани да вземе думата, но Брет я изпревари:

— Наистина колко хора знаеха, че Миранда си заминава тази сутрин? Имате ли представа?

Тя поклати глава.

— Не мисля, че са много. Прислужницата ни Хилда се разболя от грип и си замина, а икономката не би казала нищо. Остава вашият шофьор разбира се, но вие казвате, че бил от охраната.

— Било е рано и той не е споменал какво ще прави. Решил, че ще се върне, преди да дойдат останалите в кантората.

— И вие му вярвате?

— Смит работи за мен от години. Никога не съм имал причини да не му вярвам…

Брет замълча, защото внезапно му хрумна една идея.

— Докато беше тук, Миранда излизала ли е някъде? Например да се срещне с приятели или нещо подобно?

— Не — отвърна Алис. — Ако беше останала по-дълго, сигурно щеше да излезе, но при тези обстоятелства… Повечето време прекара с мен и баща си.

— Нищо подозрително ли няма в стаята й? Имам предвид някаква улика, че е говорила или се е срещала с някого?

— Ако е имало, полицията щеше да я намери…

— Те влизаха ли?

Кой знае защо Брет се стегна, макар да знаеше, че в такива случаи проверката беше задължителна. Най-същественото бе да не пропуснат нещо, което би могло да помогне на жертвата. Обикновено то беше дребно и на пръв поглед не представляваше интерес, но понякога се оказваше много важно.

— Естествено! Оглеждаха внимателно къщата, но не откриха нищо. Сигурно са стояли повече от час.

Брет мрачно си мислеше, че все някой някъде би трябвало да знае някакви подробности. Вероятно се бе добрал до необходимата информация и похитителите на Миранда са я използвали.

Алис притеснено се окашля.

— Ще ни бъде по-лесно, ако останете… Стоим тук изолирани и чакаме телефонът да звънне. Страхуваме се да го вдигнем, за да не научим лоши новини…

Хари кимна и подкрепи сестра си:

— Дори и за кратко да останеш, все ще ни е от полза.

— Ще остана, разбира се — успокои ги Брет и погледна часовника си. Вече е късно и едва ли ще помогна на някого, мотаейки се по улиците в тъмното. Но утре ще се наложи да изляза.

Той не сметна за необходимо да им обяснява защо.

— Много се страхуваме, че Миранда може да изгуби бебето… — тихо рече Алис, докато наливаше бренди. — Вечерята ще бъде сервирана след половин час.

Подавайки чашата на Брет, тя добави:

— Моля се да я освободят навреме, за да не се случи такова нещастие…

От тези думи студени тръпки пролазиха по гърба му.

— Бебето е важно, но не чак толкова, колкото Миранда — малко грубо каза той и се зачуди защо Хари го гледа подозрително.

Да не би Миранда да му бе признала какъв е бракът им? Надяваше се да не е и си обеща да оправи нещата помежду им, преди да е казала каквото и да било на баща си. Имаха да си изясняват доста работи, но най-напред трябваше да я намери.

 

 

Брет не можа да се успокои. Към полунощ помоли Алис за ключ и следващите часове прекара в обикаляне на града. Да се намери Миранда по този начин, не беше работа като за него, но се отказа едва в пет сутринта и се върна в „Уел Хаус“. Направи си кафе в кухнята, взе си душ и отиде в стаята на жена си. Преди да излезе, беше я претърсил. Но както и полицията, нищо не бе открил.

Реши, че ще му поолекне, ако просто поседи на леглото й и си помисли. Но в ума му се въртяха единствено представи за времето, когато Миранда е била инвалид и ужасно е страдала.

Когато мислите му придобиха прекалено черни багри, той стана и тихо се запъти към помещението, където Миранда му беше казала, че държи количките си. Снощи Алис бе споменала, че докато била тук, племенницата й използвала възможността да се отърве от две инвалидни колички и ги подарила на някаква благотворителна организация. Третата я задържала, защото тя се нуждаела от поправка и до следващото гостуване на Миранда Алис щяла да има грижата да я ремонтират.

Изведнъж Брет изпита силно и необяснимо желание да докосне количката — може би по този начин щеше да се почувства по-близо до жена си. Като отвори вратата, веднага я зърна. Беше пред прозореца, където Миранда сигурно бе седнала за малко да погледа градините, в които си е играла като дете. Може би си бе представяла, че и нейното собствено дете ще играе там някой ден…

Бавно се приближи до повредената количка и изведнъж видя едно омачкано късче хартия на пода. Може би е било неволно изпуснато или захвърлено.

Наведе се, взе го и го разгъна. Оказа се бележка и тя беше съвсем кратка:

„Да звънна на Пам. Да й кажа, че няма да отида на празненството довечера, защото утре сутринта заминавам.“

Това беше всичко.

Брет продължи да се взира в нея. Прочете я пак и нещо го стегна за гърлото. Опита се да се овладее, и си напомни, че не би могъл да бъде сигурен дали бележката е писана от Миранда, защото не познаваше добре почерка й. Би могла да е изтървана и от друг човек — например от хората, които са взели останалите две колички.

В крайна сметка, реши да я покаже на Алис и Хари. Но те едва ли бяха станали от сън, защото часът беше едва шест и половина. Когато все пак ги потърси, оказа се, че от Хари нямаше и следа, а Алис приготвяше масата за закуска.

Както обикновено, тя беше безупречно облечена дори в този ранен час, но изглеждаше бледа и уморена.

— Не можах да спя — призна си. — Чух ви да се прибирате, но предположих, че няма смисъл да питам дали сте открил нещо.

Брет отрицателно поклати глава.

— Вие също ли не сте спал, нали?

— И без друго опитите ми щяха да бъдат напразни — привидно спокойно отвърна той. — Радвам се, че сте станала, тъй като искам да ви покажа нещо.

Разгъна бележката, която държеше.

— Намерих я в помещението за количките. Не знам кое ме накара да отида там. Миранда ли е написала това? И ако е тя, коя е Пам?

Алис започна да мести поглед от листчето към лицето на Брет и обратно, а после си затърси очилата.

— Да, почеркът е на Миранда. А Пам…

Тя замлъкна и замислено се смръщи.

— Би могла да е Памела Брент-Нордън. Някога бяха приятелки. Но не съм чувала Миранда да е поддържала връзка с нея напоследък…

— Може да й е писала преди години. Да е намерила бележката в някое чекмедже, докато е подреждала, и да е възнамерявала да я изхвърли. Но бих желал да поговоря с тази Памела. Имате ли телефонния й номер?

Алис, която още изучаваше листчето, вдигна глава.

— Ами… трябва да е в кабинета. Миранда обикновено там държеше телефоните на приятелите си. Казваше, че така й било по-лесно, вместо непрекъснато да ходи до стаята си. Предполагам, че Памела си има собствен апартамент. Ако Миранда няма номера й и той не е в списъка, не знам къде ще го откриете.

За щастие беше в тефтера й с телефоните и адресите.

— В Ню Йорк тя си взе дубликат. Смяташе, че ще е разумно да остави този тук — обясни Алис.

Брет вдигна слушалката и набра номера.

Докато чакаше някой да отговори, Алис неспокойно кръжеше около него.

— Изглежда не си е вкъщи — измърмори той.

— Вероятно е още в леглото.

Брет тъкмо се канеше да затвори апарата, когато от другия край на линията прозвуча дрезгаво:

— Знаете ли колко е часът? Кой е по дяволите?…

— Аз съм Брет Дикин, съпругът на Миранда… Миранда Ферис.

— О, Господи! — възкликна Памела, очевидно объркана и още сънена. — Искам да кажа, съжалявам. Толкова е рано… Да се случи такова ужасно нещо! Горката Миранда, не разбрах… — занарежда в скороговорка тя. — Намерихте ли я?…

— Не — кратко отвърна Брет. — Но намерих бележка с нейния почерк, в която си е записала да ви се обади и да ви уведоми, че няма да дойде на празненството. Разбира се това празненство може да е било отдавна, затова искам да проверя как стоят нещата. Знаете ли нещо?

— Ами… преди няколко дни случайно се срещнахме в града, докато Миранда пазаруваше. Бързаше много и си разменихме само няколко думи. Поканих я на партито и тя се съгласи да дойде. Поне ми обеща да се опита. Бях разочарована, когато звънна и ми съобщи, че нямало да може да присъства, защото на другия ден се връщала в Ню Йорк.

— Споделихте ли това с някого? — мрачно попита Брет.

Памела се поколеба.

— Май с няколко души… — призна си тя.

— Ще си спомните ли на кого сте казала, мис Брент — Нордън?

— Ами… тържеството беше съвсем скромно — по едно питие и няколко сандвича с приятели. Знаете как става… споделиш с някого и не можеш да гарантираш, че той няма да го изтърси пред друг. Но нямаше много хора. Напоследък татко настоява да се ограничавам. Ще ми плаща наема и още някои дреболии, но за останалото ще трябва сама да се грижа. Родителите имат ли представа за цените в днешно време? Както и да е, нея вечер имаше около двадесет или тридесет човека. Но не мога точно да си спомня на кого съм казала, че Миранда заминава…

— Но все пак сте казала, нали?

— Слушайте, мистър Дикин…

Преди Памела да го попита защо толкова се интересува от това, Брет й благодари и затвори. Не беше сигурен дали самият той би могъл да отговори на такива въпроси.

Все пак веднага звънна в полицията.