Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (2)

Втора глава

— Може ли да вляза?

Когато звучният непознат глас внезапно прекъсна мислите на Миранда, тя рязко се обърна и в бързината забрави, че лицето й е още мокро.

Мъжът, който се приближи, забеляза това и се намръщи. Не прокоментира нищо, но явно беше изненадан.

— Коя сте вие? — попита, взирайки се в нея.

Тя също го наблюдаваше внимателно. Въпреки усилията му да не се издава, Миранда имаше странното усещане, че нещо го е стреснало. Като че ли тя му напомняше случка или човек, които предпочиташе да забрави.

Скришом избърса сълзите от бузата си и отново се вгледа в него.

Сигурно беше Брет Дикин — кой друг би могъл да е. Беше висок, добре сложен, строен и силен. Ако чертите на лицето му не бяха толкова сурови, можеше да мине и за красив. Инстинктивно почувства, че той има твърд характер. Но у него имаше още нещо, което я накара да потрепери, макар и да не можеше да определи какво е то.

Мъжът повтори въпроса си, а тъмносините му очи продължаваха да я изучават.

— Аз съм Миранда Ферис — отвърна му тихо.

— Дъщерята на Хари?

Миранда сви вежди.

— Не знаехте ли, че има дъщеря?

— Не. Никога не е споменавал…

— Вероятно не е смятал за необходимо. Вие ли сте мистър Дикин?

— Да, Брет Дикин.

— Баща ми ви очаква. Впрочем той не ви ли посрещна?

— Никой не ми отвори вратата, когато почуках, така че влязох сам — рече малко отнесено гостът, преди отново да се върне към предишната тема. — За мен е доста странно, че след като с баща ви се виждахме често през последните няколко месеца, не ми е казвал за вас. Още повече, че явно сте инвалид.

Безпардонната му прямота я накара да се изчерви.

Баща й нямаше какво да му каже, тъй като тя не беше инвалид.

— Сигурно не е искал да си помислите, че ви моли за снизхождение или за по-изгодна сделка.

— По-изгодна сделка?

Изражението на Брет Дикин стана по-сурово и той отвори уста да рече нещо, но в главата му се появиха нови мисли и направи кратка пауза.

— Все пак намирам за странен факта, че не ми е съобщил.

„Защо се взира така в мен?“

Миранда се почувства като уловена пеперуда. Определено едно момиче в инвалидна количка не би представлявало интерес за него. Макар, че имаше хора, които са страшно любопитни.

— Щеше ли да е от значение за вас, ако ви беше съобщил?

— Вероятно не — призна Дикин.

След това се наведе и направо попита:

— Откога сте така?

Миранда винаги с нежелание обсъждаше проблема си и познатите й се бяха научили да бъдат тактични и да избягват темата.

И понеже не отговори веднага, Дикин я сграбчи яко за раменете и я накара да го погледне в очите.

— Откога, Миранда?

От начина, по който изрече името й, дъхът й секна. Не й причиняваше болка, но имаше усещането, че силните му пръсти я изгарят през роклята.

— От пет години… — отвърна и се опита да нормализира дишането си. — Докато шофирах, колата поднесе и се преобърна.

Брет Дикин рязко се изправи и се запъти към прозореца.

Стаята беше голяма и разстоянието до него — значително, но Миранда успя да забележи някаква напрегнатост в изражението му, докато той уж разглеждаше градината.

Какво ли го беше обезпокоило? Защо инвалид в количка го притесняваше толкова много? Изведнъж й дойде на ум, че налудничавият план на Алис ще свърши по-голяма работа, отколкото някой си бе представял.

— Можех да загина — добави прозаично, когато нещо у високата и неподвижна фигура на Брет Дикин я накара да се почувства неловко.

Той отново се извърна бързо и се приближи до нея.

— Би ли могло да бъде по-лошо? — попита я неочаквано. — Последствията за вас не са ли като доживотна присъда? Цял ден прикована в количка, неспособна да върви? На колко години бяхте?

— Когато се случи ли?

На Миранда още й беше трудно да срещне искрящите му сини очи. По някаква неизвестна причина те пробуждаха у нея непознато усещане.

— На деветнадесет, но някак свикнах… — каза тя и с изненада установи, че говори истината.

Беше свикнала със състоянието си на инвалид. Всъщност, като си спомни миналото, се запита дали тогавашният й живот не беше за предпочитане. Извън количката, без грижите и вниманието на близките си беше уязвима. Беше същото чувство, което бе изпитала преди няколко минути горе. Сякаш съдбата я тласкаше към друг период от живота й, преди да е готова за него.

Брет Дикин като че ли се усъмни в думите й.

— Може да сте свикнала, но това едва ли ви се нрави. Имам предвид, че не можете да водите нормален живот. Например да имате приятел, да ходите на празненства.

— Понякога ходя.

— Само за да гледате.

Той грабна един стол и се настани точно срещу нея.

— Така е по-лошо, отколкото да не ходите въобще.

— От една страна…

От близостта му сърцето й заби по-силно.

— Преди си мислех, че ще е по-добре за мен… вместо да стоя вкъщи и да се самосъжалявам.

— За това трябва доста смелост.

Миранда въздъхна с облекчение — Дикин очевидно не бе забелязал грешката й, твърде зает да изучава лицето й.

Тя преглътна, изви глава и бързо измърмори:

— Къде ли е татко? Може би трябва да го уведомя, че сте тук. Вероятно не ви е чул да влизате.

— Не се безпокойте, аз не бързам.

Миранда искаше да се отърве от него. Почувства се неудобно от проницателния му поглед и му напомни:

— Сега тази къща е ваша, дори не трябва да го чакате. Можете и сам да го потърсите, разрешение не ви е необходимо.

Брет не обърна внимание на неволната язвителност в гласа й и остана на мястото си.

— Къде ще отидете сега?

— Имаме малък апартамент в Лондон.

— Апартамент?

Погледът му мрачно се спря на инвалидната й количка.

— На приземен етаж ли е?

— На третия — отвърна кратко Миранда.

Искаше й се да престане да й задава въпроси. Загрижеността му едва ли беше искрена. Не можеше да повярва, че човек като Брет Дикин би се интересувал какво ще стане с нея, след като е отнел бизнеса на баща й и къщата им.

Въпреки всичко, неприятният привкус от лъжата й не изчезна.

— Има ли асансьор?

Тя мълчаливо поклати глава.

— Тогава как ще се справяте с изкачването?

— След катастрофата не съм била там. Татко използва апартамента само когато има работа в града, но е много хубав. Сигурна съм, че няколко стъпала няма да са проблем… ще свикна.

В този момент се появи баща й. Имаше много доволен вид, но като видя Брет Дикин да седи и да говори с нея, изражението му се промени рязко.

— Съжалявам, мистър Дикин, не ви чух да пристигате. Проклетите телефони са виновни…

— Тъкмо се запознахме с Миранда.

Брет стана и двамата си стиснаха ръцете.

— Влязох сам, надявам се, че тя не ми се сърди.

— Разбира се, че не.

Хари покровителствено сложи ръка върху облегалката на инвалидната количка — точно както правеше и преди.

— Много мило от ваша страна, мистър Дикин. Страхувам се, че тя често е самотна, макар да отрича. Разказа ли ви за катастрофата?

— Съвсем малко, но все пак повече от вас.

— Съжалявам… Канех се един — два пъти, но знаете ли, непрекъснато говоря за Миранда и се страхувах, че започна ли веднъж, няма да знам кога да спра. А и си мислех, че двамата няма никога да се видите.

Брет Дикин се навъси.

— Щях сам да преценя.

Хари кимна.

— Не е много учтиво, предполагам, но тя ще остане тук, а аз ще ви разведа из къщата.

— Не може ли да дойде с нас?

Тези думи бяха въпрос, но на Миранда й прозвучаха като молба. Хари явно остана със същото впечатление, защото не възрази.

Скоро се разбра, че интересът на Брет Дикин към къщата беше по някакъв необясним начин почти изцяло свързан с Миранда. Тя се изненадваше и объркваше все повече. През цялото време той караше баща й да му показва как действат всички приспособления, които й помагаха да се справя свободно и сама, съобразно обстановката. А баща й беше като малко дете, което се хвали новата си играчка — с такова удоволствие обясняваше всичко, което бе направил, за да улесни живота на любимата си дъщеря.

Смущението на Миранда растеше. Цялото това напрежение, стресът от сутринта започнаха да й се отразяват и се почувства странно замаяна. Пребледня и се отпусна назад, сякаш всеки момент щеше да припадне. Тя не знаеше нито колко често я поглеждаше Брет Дикин, нито колко силно се безпокоеше и трескаво размишляваше.

След като излязоха навън и обиколиха градините по специално подравнените алеи, той предложи да спрат.

— Мисля, че за дъщеря ви е достатъчно за този ден — каза на баща й и без да дочака отговор, бързо хвана количката на Миранда и я забута обратно към къщата.

— Ще пийнете ли нещо, преди да си тръгнете? — смотолеви Хари във всекидневната.

Той изглеждаше посърнал, сякаш току-що беше разбрал, че ентусиазмът му го е подвел.

— Тъкмо направих чай — обяви Алис, влизайки след тях.

Беше се срещнала с Брет Дикин в кухнята и Миранда бе забелязала, че той веднага й бе допаднал много повече, отколкото на нея самата.

Миранда се надяваше, че гостът ще отклони поканата на леля й, но Брет прие.

— За чай рядко имам време — призна си и топло се усмихна.

Миранда се извини и понечи да се оттегли в стаята си, но той я възпря.

— Изглеждате изтощена — каза й, взе тънкия шал от раменете й и го метна на коленете й.

Когато ръцете му докоснаха тила й, тя потрепери по същия начин, както и преди около час. Защо ли? Не го харесваше чак толкова, обаче и съвсем не й беше неприятен.

— По-добре и вие да пийнете малко чай — кротко я посъветва Брет и съчувствено погледна изпитото й лице. — Много по-добре ще бъде, отколкото да се затворите сама. Замръзнала сте, не трябваше да ви извеждаме навън. Впрочем тук също не е топло.

Той хвърли мрачен поглед към баща й.

— Не може ли да усилите отоплението?

— Нафтата ни е малко…

Хари се окашля сконфузено.

— Градинарят винаги имаше грижата, но като си замина, аз съвсем забравих за горивото.

Алис спря да налива чай и въздъхна многозначително.

— И без това напускаме. Няма смисъл да купуваме нови количества, дори и да можехме да си го позволим.

Ситуацията никак не допадаше на Миранда. Тя смяташе, че не бива да се унижават пред всеки срещнат.

— Сигурна съм, че мистър Дикин не го интересуват нашите проблеми, Алис. Вероятно си има достатъчно свои, а ако ни е студено, винаги можем да си запалим камината.

За нейна изненада, все още мрачен и очевидно свикнал да взема нещата в свои ръце, Брет Дикин извади запалка, наведе се и щракна под сухите дърва в камината.

Миранда го гледаше онемяла, пък и нито баща й, нито Алис пророниха дума на протест, когато ярките жълти пламъци обхванаха цепениците.

„Дори и огънят му се подчинява“ — помисли си иронично тя.

Скоро всички пиеха чай и се наслаждаваха на топлината от пукащите главни. Миранда забеляза, че очите на Брет Дикин твърде често я изучават, и възбудата й нарасна. Не усети кога си изпи чая и изяде една изсъхнала бисквита.

Изпита истинско облекчение, когато баща й отклони в друга посока вниманието на госта.

— Тази вечер ли се връщате в Лондон, мистър Дикин?

— Такива ми бяха намеренията, но както знаете, имаме да уточняваме някои подробности. Ако се разберем, искам да имам нов управител, преди да си тръгна. Ще свърша и една лична работа, докато съм тук в Бирмингам. Ще ми се също да размисля още малко за къщата, преди да се изнесете. Ако сте съгласни, разбира се…

Последва кратко и неловко мълчание, а три чифта неспокойни очи се впериха в стройния мъж. Миранда сякаш отново беше като в капан и стискаше трескаво влажните си ръце. Ами ако през някой от следващите дни той неочаквано се появеше? Тогава?

Баща й забеляза зова за помощ, изписан върху лицето й, и възкликна:

— Скъпи приятелю, къщата сега е ваша и можете да правите с нея каквото поискате. Но не съм сигурен дали ще се окажем достатъчно гостоприемни. Нямаме нито един прислужник. Алис ще трябва да върши всичко, пък и да се грижи за племенницата си — продължи вдъхновено той, а тревогата на Миранда растеше.

— Миранда няма ли медицинска сестра? — попита внезапно Брет Дикин.

— Имаше, и то чудесна… — въздъхна Хари.

— Къде е сега?

— Грижи се за някой друг. Напусна преди месец.

— Така е, мистър Дикин — намеси се Миранда.

Брет Дикин погледна баща й с укор и това не й хареса.

— Персоналът трябваше да си отиде. Не можем да го вземем с нас в Лондон. Апартаментът ни има само три малки спални.

— Аз попитах само за сестрата, а не за другите — каза Брет, преди да се обърне към Алис. — Няма нужда да полагате толкова усилия, мис Ферис. Засега съм доволен от хотела си. Ако реша да дойда и да остана за обяд, ще се погрижа да не се охарчите. А сега, бихте ли желали да вечеряте с мен в „Рутъридж“? Предполагам, че понякога Миранда вечеря навън…

Миранда не даде възможност на Алис да му отговори.

— Днес не ми се излиза, мистър Дикин!

— Не бъдете опърничава. Нали вие сама ми казахте, че от време на време излизате и се събирате с хора.

От позиция на силата ли говореше или не? Беше малко вероятно, но така изглеждаше. Нещата излизаха от релси. Тя беше безсилна. Ако баща й и Алис не направеха нещо, критичната ситуация щеше да се превърне в катастрофа.

— И можете да ме наричате Брет — чу го да добавя.

Миранда поклати глава — повече заради глупостта си, а не заради предложението му.

— Не ви ли харесва името ми? — попита я Дикин, не разбрал жеста й.

Тя отчаяно погледна баща си с надежда да измисли някакъв претекст, който да накара Брет Дикин да си тръгне веднага и да не ги посещава вече. Нима той не осъзнаваше, че ако Дикин останеше, би могъл случайно да разбере, че тя върви? Но дори и да не разбереше, колко време ще трябваше да се преструва на инвалид? Дни, седмици?

— Причината е друга — измънка под носа си.

— Каква е тя?

— Попитайте баща ми.

Баща й обаче не беше в състояние да й се притече на помощ.

Направи го Алис. За съжаление скоро стана ясно, че вместо да ги избави от мрежата, в която се бяха оплели, тя ги оплиташе още повече.

— Миранда е доста чувствителна, мистър Дикин. Сигурна съм, че не иска да бъде неучтива, но когато излиза, подозирам, че се притеснява. Тя никога няма да си признае. Мисли си, че всички я наблюдават. Е, нормално е, нали не може да се движи като другите — добави Алис, сякаш беше насаме с Брет Дикин.

— Разбирам… Но транспортът ли е главният проблем?

— Не, Миранда си има специална кола. Наистина ще трябва да я продадем с останалите вещи, но сега все още е в гаража.

— Бедата е — включи се Хари, почувствал се по-уверен, — че ние с Алис не знаем да я управляваме. Не ни се е налагало да го правим, защото тя си имаше шофьор.

Брет Дикин се поколеба за момент и очите му се заковаха върху изопнатото лице на Миранда.

— Е, можем да излезем някой друг път. Ще се обадя утре, когато не е толкова изморена, и ще вземем моята кола.

 

 

— Не мога да го направя, разберете най-сетне! — почти извика Миранда половин час по-късно, когато шумът от колата на Дикин заглъхна. — Това е лудост! Въобще не вярвам, че той има намерение да ни остави къщата.

— Миранда, скъпа… — поде баща й, но тя го прекъсна.

— Стига лъжи! Обеща, че ще остане тук само няколко минути и може въобще да не говоря с него. Ще трябва да му кажеш истината, татко. Прекалено съм голяма вече, за да участвам в такива игрички.

Сивите й очи гневно святкаха.

— Мисля веднага да тръгна за Лондон, в осем има влак. Когато дойде пак, можеш да му кажеш, че това с инвалидната количка е било моя идея. Нямам нищо против да поема вината.

— Как ще му кажа? — нещастно измърмори Хари. — Още не съм си уредил всичко, а той е човек, който не си пада по такива шеги. Няма да повярва, че ти сама си го измислила.

— Тогава му кажи, че са ме извикали внезапно — предложи Миранда ядосано. — Не е необходимо да признаваш нищо. Просто кажи, че някой е дошъл да ме вземе, и ще остана у приятели.

— Ти не разбираш…

Баща й изглеждаше доста обезпокоен.

— Дикин се опитва да ни внуши, че се интересува от къщата, но мисля, че се интересува от теб. Наречи го интуиция, ако щеш…

Зениците на Миранда се разшириха от изненада.

— Някак си съм убеден — продължи той, — че мистър Дикин ще бъде склонен на отстъпки, ако сметне, че по този начин ще ти помогне. Но като дойде утре и теб те няма, ами… не знам какво ще направи…

Миранда познаваше добре, баща си и не й се налагаше да отгатва. Бе казал, че всичко било уредено, но дали беше така? Един господ само знаеше в каква каша щеше да се забърка, ако се разчуеше истината. За миг затвори очи. Щеше да бъде по-добре да не знае нищо, но явно баща й разчиташе да му помогне. Проблемът къде да живеят очевидно беше най-дребният за разрешаване. Баща й бързо беше приел плана на Алис за къщата — вероятно с надеждата, че това ще му помогне да реши и другите си проблеми. Може и да бъркаше — дано да бъркаше — но на Миранда не й беше лесно да се отърси от подозренията си.

Съжали го, макар да се бореше с все още със здравите си инстинкти.

Въздъхна дълбоко.

— Не ми харесва да съм изкупителна жертва, но ти си направил много за мен и аз няма да те разочаровам. Ще остана. Само че замислял ли си се какво ще кажат хората, ако съм в количка, докато Дикин е тук, и после изведнъж започна да ходя, когато си замине?

— Ще се наложи да отидеш в апартамента за няколко седмици — каза Алис, която вече беше помислила и за това. — Ще се преструваме, че си отишла в Швейцария за нова операция. В Лондон дори може да ти е забавно. Ако мистър Дикин не ни остави къщата, ще дойдем и ние при теб.

— Ами доктор Ричардсън? Като се отбие и ме намери в количка, какво ще си помисли? Няма ли да има значение за вас какво ще каже?

— Той е на почивка — побърза да отговори Хари. — Ако колегите му попитат за теб, ще им кажа, че си добре и няма да имаш нужда от нищо, докато той се върне. А и Дикин ще бъде тук само няколко дни. С малко късмет ще ни остави къщата и ще си отиде.

— Ами ако не го стори? — запъна се Миранда и отметна шала, с който Брет грижовно бе покрил коленете й. — Съжалявам, по не мога да постъпя така! Да не съм се побъркала? Заминавам…

Дълго време беше прекарала седнала и когато стана, толкова се замая, че стаята започна да й се върти пред очите. Опита се да запази равновесие, но не успя и политна. За миг й се стори, че отново е парализирана и че всичко е било сън. Обхвана я ужас, притъмня й и преди внезапно появилият се на вратата мъж да успее да й помогне, Миранда се свлече в краката му.

Когато дойде на себе си, лежеше в леглото си, а до нея беше Алис. Не можеше да си спомни как се е озовала тук и удивено гледаше леля си.

— Какво стана? — прошепна и Алис въздъхна с облекчение.

— Ти припадна — отвърна й лаконично.

— Припаднала съм?!

— Денят беше напрегнат. Преживя доста и когато се опита да станеш, очевидно ти дойде много и припадна.

Миранда се смръщи. Припомни си колко се бе изплашила при мисълта, че краката й не я държат и че успехът на операцията е бил само временен. Бавно ги раздвижи и се успокои, щом разбра, че е сбъркала.

— Как се озовах тук? — попита и изведнъж се почувства неловко. — Нито ти, нито татко, бихте могли да ме пренесете…

— За щастие — усмихна се Алис, — мистър Дикин си беше забравил куфарчето. Съдържало важни документи и не го оставил в колата, а го взел със себе си в хола. Дойде тъкмо навреме и те пренесе. Искаше да извика лекар, но го разубедихме.

Миранда отново стана напрегната.

— Къде е той сега?

— Долу е с баща ти. Не иска да си тръгне, докато не се убеди, че си добре.