Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (19)

Деветнадесета глава

Миранда не знаеше колко време са пътували, но след като намали ход, фургонът скоро и спря.

— Пристигнахме — уведоми я мъжът, който я държеше. — Кротувай и прави, каквото ти се казва.

Нима имаше някакъв избор? С всяка изминала минута осъзнаваше в каква опасност може да се намира и направо умираше от страх. Към познатия й вече глас се присъединиха още два.

— Затворихме гаража и отключихме къщата. Никой не ни видя нито да влизаме, нито да излизаме.

— Сигурни ли сте? — попита познатият глас.

— Да. Голям късмет извадихме, че къщата от едната страна е празна, а от другата страна живее старият Макбрайд, който е хем сляп, хем глух. Може даже и да е умрял.

Миранда се разтрепери, когато я издърпаха от фургона и я повлякоха надолу по някакви стъпала. Държаха я от двете страни и краката й едва докосваха земята.

Взе да й става студено. Къде ли я водеха? Някъде, където никога нямаше да я намерят? Страхът й нарастваше непрекъснато. Минаха през врата, която скърцаше ужасно, и влязоха в помещение, миришещо на влага и още нещо. Тръпки я побиха.

Блъснаха я да седне на една пейка, развързаха ръцете й и единият от мъжете й заговори:

— Мисис Дикин, докато съпругът ви не плати откуп, опасявам се, че ще останете тук. Не е точно като в „Риц“, но не се тревожете, ще му кажем, когато се свържем с него. Никой няма да открие къде сте и ако не плати, нямате шанс да излезете. О, между другото, ръцете ви вече са свободни и вие свършете останалото, като си заминем.

Миранда не отговори, защото не можеше. Щом вратата се затвори, сграбчи кърпата и я смъкна от очите си. Побърза да освободи и устата си. Устните я боляха и няколко минути ги разтрива. Още не виждаше ясно. Постепенно зрението й се възстанови и тя се заоглежда.

Намираше се във влажна изба. В единия край се чуваше да капе вода — вероятно от спукана тръба или канал. Съдейки по състоянието на каменните плочи по пода и стените, къщата беше доста стара. Над главата й висеше мръсна крушка, която хвърляше наоколо призрачно бледа светлина.

Студът вече сковаваше цялото тяло на Миранда.

„Колко ли време ще мога да издържа в този затвор?“ — запита се тя.

Все още седеше там, където я бяха оставили похитителите й, и съжаляваше, че не бе видяла лицата им. По гласовете им беше преценила, че не са много възрастни и едва ли бяха на повече от тридесет години.

Дойде й наум и още нещо — гласовете им бяха „приятни“, както би се изразила Алис. Сякаш бяха от богати семейства. Миранда знаеше, че престъпници имаше от всички социални слоеве, но нещо й подсказваше, че тези не са закоравели. Засмя се мрачно. Хубаво нещо беше интуицията, но не биваше винаги да се взема на сериозно. Трябваше да бъде нащрек.

Погледна часовника си. Макар че я бяха претърсили, мъжете не бяха й го взели. Явно такива дреболии не ги интересуваха.

Беше девет без петнадесет, а Брет беше изпратил колата да я вземе в осем. Това означаваше, че на нападателите й са им трябвали приблизително двадесет минути, за да я докарат от мястото на похищението дотук. Всъщност това нищо не й говореше.

Направо й се доплака, като си помисли колко глупаво е положението й. Сълзи на безсилие и безпомощност потекоха по бузите й, но Миранда ги избърса и си напомни, че не трябва да се предава. Затрепери от студ и страх, после стисна зъби и продължи да размишлява. Досега шофьорът й сигурно се бе съвзел от удара и е обявил тревога. Полицията скоро щеше да бъде вдигната на крак и Брет щеше да научи за инцидента. Миранда въобще не се съмняваше, че той веднага ще тръгне насам. Щеше да направи всичко възможно, за да бъде намерена. Само и само да има син. Надяваше се да я открият, преди баща й да е чул за случилото се. Ако той разбереше, би могъл да получи нов сърдечен удар.

Тази мисъл я накара да се почувства още по-зле.

 

 

Когато дойде съобщението, че Миранда е отвлечена, Брет се намираше в кантората си. Беше направо шокиран. Секретарката му го свърза с шефа на охраната във Великобритания и той му разказа какво бе станало. Брет избухна, положи много усилия да потисне яростта си и да не се разкрещи на Смит, който по време на похищението бе карал колата към летището.

Смит му обясни, че веднага след като е дошъл в съзнание, е уведомил полицията.

— Съжалявам, сър. Ние съвсем спокойно си пътувахме, когато фургонът се появи изневиделица. Трябваше да взема още хора със себе си…

— Не се ли усъмни?

— Не веднага, сър. Приличаше на безобиден стар фургон, който кара работници, както хиляди други по това време сутринта. Чак когато се качи на тротоара и спря точно пред мен, разбрах, че има нещо.

— И какво направи?

Брет задаваше въпросите си с равен тон, но беше толкова вбесен, че за Смит беше цяло щастие да се намира отвъд Атлантика. Ако беше тук, работодателят му направо щеше да го сграбчи и да го смачка.

Смит отговаряше смирено, защото беше наясно с чувствата му.

— Трябваше да свия и да натисна спирачките. Всичко стана за не повече от няколко секунди. Но те действаха по-бързо. Единият сигурно е скочил, преди да спре фургонът. Тъкмо посягах към оръжието си, когато отвориха вратата на колата и насочиха пистолет към мен. Казаха ми, че ако мръдна, ще ме убият.

— И ти?

— Ами не можех просто да седя и нищо да не правя. Мисис Дикин беше отзад и се досетих, че тя е тяхната цел…

— Тогава ли те удариха?

— Да, щом помръднах, ме удариха по главата и паднах.

— Успя ли да ги видиш?

— Не много добре. Носеха качулки и ми се струва, че бяха млади.

— Нищо друго?

— Не, сър. Докато се свестя, бяха изчезнали с мисис Дикин. На сакото ми беше забодена само бележката за откуп, чието съдържание вече ви прочетох.

— Никой ли не дойде да ти помогне?

— Не, сър. Единствено тази старица, която ми разреши да използвам телефона й. Останалите на улицата, ако изобщо бяха видели какво става, са се уплашили и са изчезнали. Сигурно се страхуват от отмъщение или нещо подобно. Трябваше да взема повече мъже със себе си, но в Бирмингам похищенията са рядкост. Така че счетох, че не е необходимо…

— Бележката още ли е у теб?

— У полицаите е. Аз имам копие.

— Тръгнаха ли да търсят съпругата ми?

Смит се окашля.

— Не се тревожете, мистър Дикин. Претърсват всяко кътче и мисля, че един от началниците ви очаква за разговор.

Брет бързо взе решение. Всъщност той беше решил, още щом бе чул, че Миранда е била отвлечена.

— Кажи му, че ще се кача на самолета и след няколко часа ще говорим на място. Междувременно, Смит, ако си се пооправил, виж с каквото можеш да помогнеш. Ще хвръкнат нечии глави, ако жена ми не се намери веднага. Моли се твоята да не е една от тях!

Когато остави слушалката, Брет се чувстваше толкова зле, сякаш беше получил удар в слънчевия сплит. Беше бесен и в главата му се въртеше само едно — как по-скоро да отиде при Миранда. Трябваше да стигне в Бирмингам по най-бързия начин. Дори да не я намереха веднага, съпругата му би могла да разбере, че той е там. Ако имаше достъп до радио или телевизия, можеше да го види или чуе.

Светкавично се смени с човека, когото изпращаше следобед в Лондон да урежда някакви сделки. В момента нищо не беше по-важно от Миранда. Ако някой му го беше казал преди няколко часа, нямаше да му повярва. Но сега болката, която изпитваше, беше невероятна.

 

 

Щом излетя, опита се да се поотпусне, но не можа, защото се страхуваше за безопасността на жена си. За собствено успокоение си повтаряше, че полицията ще направи всичко възможно. Бирмингам разполагаше с добре обучени съвременни полицейски сили и Брет им имаше голямо доверие. В същото време знаеше, че някои престъпления бяха трудни за разследване. Мъжете, отвлекли Миранда, можеха да са я скрили някъде, където никой да не я намери. В голям град като Бирмингам сигурно имаше стотици необитаеми места — пустеещи жилищни сгради и отдавна изоставени фабрики, подземни тунели, канали — списъкът беше доста дълъг. Попаднали в такива места, дори хора в идеално здраве можеха да се разболеят, ако ги затвореха там за дълго време. Миранда беше здрава, но очакваше бебе. Ако се случеше нещо и се нуждаеше от медицинска помощ, какво щеше да прави тогава?!

Брет беше отчаян. Никога досега не беше изпитвал такъв страх. Представи си я сама и изплашена — без да има към кого да се обърне, с кого да поговори. Макар да се ужасяваше дори от мисълта, че Миранда би могла да изгуби бебето, внезапно осъзна, че за него най-голямо значение имаше тя самата. Щеше да плати откупа без никакви уговорки и пазарлъци.

Той мрачно се усмихна. Двеста хиляди — който и да ги искаше, би трябвало да знае, че за него тази сума беше незначителна.

„Защо не два милиона? Или смятат, че с по-малка сума по-лесно ще избягат? Но защо?“

Мина му през ума, че мъжете, отвлекли Миранда, може да са аматьори и предпочитат да действат на по-дребно. Опита се да си представи кои са по-опасни — аматьорите или професионалистите, но не стигна до окончателно заключение, а само изруга тихо.

Каквито и да бяха, щеше да плати исканата от тях сума. В същото време разбираше, че това не гарантира освобождаването на Миранда. Част от плана за похищението бе престъпниците да вземат откупа. Обикновено се поставяше условието, жертвата да се освободи, след като се върне човекът, който е дошъл да вземе парите. Брет беше чувал, че престъпниците рядко се връщали там, където е жертвата. Те обикновено избягвали в неизвестна посока и оставяли нещастника да се оправя сам, ако може. В много случаи жертвите били завързани и нищо не можели да сторят. Освен това толкова били изстрадали и измъчени, че едва се възстановявали.

Брет беше от хората, които рядко се молят, но сега го направи без никакво колебание.

 

 

Ив Мартин чу за похищението по радиото и прочете във вечерния вестник. Миранда Дикин, съпруга на Брет Дикин, виден бизнесмен, била отвлечена. Полицията молеше всички, които имат някаква информация или са видели нещо — независимо колко е маловажно — да се обадят. Имаше и други подробности, но Ив не им обърна внимание.

„Защо трябваше да е тя? — питаше се мрачно. — Защо Брет обърка живота ми, като ме накара да си мисля, че го е грижа за мен, а после изчезна и се ожени за друга? Някаква малка глупачка, която е позволила да я отвлекат! Сигурно той преживява трудни времена, но си го заслужава!“

Ив се съмняваше, че Брет страда повече от нея. Непрекъснато бе понасяла удар след удар. Брет Дикин бе изиграл значителна роля в живота й. Откакто бе спряла да приема от него каквото и да било, се надяваше, че съдбата ще й компенсира отнетото. Но адът продължаваше. Понякога й се струваше, че щеше да е по-добре, ако беше умряла.

Замислено се втренчи пред себе си. От Коледа, когато Саймън Уентуърт бе дочул разговора й с Габи, беше го виждала само веднъж — на погребението на баща си. Беше сред опечалените, но не бе дошъл до гробищата. След траурната церемония в църквата бе побързал да си отиде.

Оттогава бе решила да остави Брет Дикин в миналото, особено след като сестра му не й се бе обадила повече, за да продължат плана си за осуетяване на брака му.

После й хрумна да му отмъсти по някакъв начин за всичко, което й беше причинил или което си въобразяваше, че й е сторил. Убедена беше, че е виновен и за отдръпването на Саймън.

Най-напред подхвърли на баща си, че къщата, в която живеят, е твърде голяма за тях. Предложи да я върнат на Брет и да си купят по-малка. Не му даде никакви обяснения, а само му каза, че просто не била в района, където строи Саймън Уентуърт.

— Сигурна ли си? — недоверчиво я бе попитал баща й.

Голямата градина вече го изморяваше и едва се справяше с нея.

— Разбира се — бе отвърнала Ив с такъв убедителен тон, че Джон Мартин наистина й бе повярвал. — Ако сме в състояние да се справим финансово.

— Ще се справим. Парите от къщата, която продадох след катастрофата, още — стоят. Може да не стигнат за голямо имение, но за една по-малка къща ще са достатъчни.

След две седмици се пренесоха в една двуетажна, с по две стаи на етаж. Ив успокои баща си, че се чувства добре и ще се справя със стълбите.

Джон Мартин не каза на дъщеря си, че макар новото им жилище да бе сравнително по-скромно, трябваше да направи ипотека, защото след като се бяха отказали от издръжката на Брет, спестяванията му бяха силно намалели. Отложи разговора за по-късно, но не подозираше колко малко му остава да живее.

Щом нещата се уредиха окончателно, Ив написа на Брет тържествуващо писмо и го адресира до кантората му в Ню Йорк. Съобщаваше му, че агентът по недвижимите имоти е огледал имението, взел е ключовете и че тя не желае повече нито къщата му, нито издръжката му. Казваше му още, че предпочита да е независима и ще се опита да си намери работа, макар да не е чак толкова добре. Писмото й завършваше долу — горе с думите, че това едва ли ще я изпрати в гроба преждевременно.

Ив беше изключително доволна — почти толкова, колкото ако му го беше казала право в очите. Не й пукаше, че би му причинила неприятности. Дори напротив — надяваше се да го обземат такива угризения, че никога да не се отърве от тях.

В крайна сметка осъзна, че „великодушният“ й жест беше само в нейна вреда, защото оттогава нищо не вървеше както трябва. Дразнеше се, че новата им къща е малка, защото беше свикнала с по-обширно пространство. А издръжката на Брет й липсваше повече, отколкото беше предполагала. Липсваше й и колата, която също бе счела за задължително да му върне. Вземаше тази на баща си, само че не беше същото, като да си имаш своя собствена.

Всяка седмица Джон й даваше пари, но те не бяха толкова много, с колкото бе разполагала преди. Щом се оплачеше, той веднага й напомняше, че сега трябвало не само сами да си плащат сметките, но и да спестяват за евентуални ремонти и обзавеждане.

Веднъж Ив беше му подхвърлила, че ако си намерела работа, щяло да им бъде по-лесно. Обаче нямаше никакво намерение да си търси. През последните десет години беше станала мързелива и дори мисълта, че трябва да се събужда рано и да ходи на работа, я ужасяваше. Започна да използва кредитни карти, за да плаща стоките и услугите, от които смяташе, че има нужда, с надеждата да придума баща си да й урежда сметките в края на всеки месец. Той все твърдеше, че нямал пари, но Ив не вярваше, че не си е скътал нещо за всеки случай.

Когато я попиташе защо вече не излиза със Саймън Уентуърт и защо той не идва да ги види, тя упорито отказваше да обсъждат този въпрос. Баща й не беше глупак и сигурно подозираше нещо, но едва ли се досещаше каква е истината.

Впрочем той нямаше време да се досети за каквото и да било.

Бяха се нанесли в новата къща едва от седмица, когато една сутрин не й донесе обичайната чаша чай. Ив отиде да го види и го завари да лежи на кревата със затворени очи. Помисли си, че спи дълбоко. След час пак отиде и когато се опита да го събуди, установи, че е починал.

Беше силно шокирана и извика лекаря му. Той го прегледа и само поклати глава.

За първи път в своя доста егоистичен живот Ив почувства угризение.

— Трябваше да ви се обадя преди час… — изплака тя. — Можех да го спася. Но ми се стори, че спи, и го оставих. Наскоро се местихме и това сигурно го е преуморило…

Лекарят се опита да я успокои.

— Нямаше да има никакво значение, скъпа моя. Баща ти е мъртъв от доста време. Предполагам, че е починал около полунощ, така че няма за какво да се самообвиняваш.

Той се взря в пребледнялото й лице, внимателно я отведе в хола и й наля чаша бренди.

— Аутопсията ще отговори на много въпроси: — рече й. — Познавам баща ти от дълги години и никога не ми е давал основание да подозирам, че има проблеми със здравето. Един път се оплака от болки в гърба. Когато го прегледах, посъветвах го да работи по-малко в градината, но кръвното му беше нормално и сърцето му беше добре.

Аутопсията потвърди думите на лекаря. Нямаше доказателства за превишена доза лекарства, за отрова или нещо друго, което да причини внезапната му смърт. Очевидно Джон Мартин кротко беше починал в съня си, както понякога се случва с възрастните хора.

Саймън Уентуърт дойде на погребението. Дъхът на Ив направо секна. Беше много разстроена и объркана, а щом съзря високата му фигура, се почувства още по-зле. Чудеше се дали беше дошъл, за да я утеши или да й се извини за грубото си държание последния път. Дали щеше да я помоли за прошка?

Докато свещеникът извършваше службата, тя репетираше репликите, които щеше да му каже. Но след като отдаде последна почит на Джон Мартин, Саймън не направи опит да се помири с нея и си тръгна, без дори да се сбогува.

За съжаление това не беше последният удар върху злощастната Ив през тези дни. При отварянето на завещанието на баща й, направено преди няколко години, тя установи, че не й е оставил почти нищо — дори къщата беше ипотекирана. А се бе надявала, че средствата от продажбата на старата къща са били достатъчни за купуването на новата.

Откри също, че баща й е престанал да приема пари от Брет доста по-отдавна, отколкото й беше казал, и му се е налагало да тегли значителни суми от спестяванията си, за да удовлетвори всичките желания на дъщеря си.

Ив се ужаси — изведнъж оставаше без пари и без никакъв доход. Пенсията на баща й си беше отишла заедно с него.

На връщане от срещата с адвокатите й я обзе такъв гняв, че едва се сдържаше да не закрещи. Отби се и при агентите по ипотекирането, но те само потвърдиха познатите й вече факти.

За къщата дължеше много повече, отколкото някога би могла да заплати. Дори и месечните суми бяха главозамайващи.

Прибра се вкъщи, направи си чай и се опита да анализира ситуацията. Трябваше да се отърве от къщата, да я обяви за продан. Ако след продажбата и уреждането на дълговете й останеха пари, може би щяха да й стигнат да си наеме някоя мизерна стаичка. Със здравето беше добре и не можеше да се надява на никакви облаги като инвалид. Лекарят й нямаше да се съгласи да рискува и да подпише необходимото удостоверение.

С работата обаче извади късмет. Не очакваше да си намери толкова бързо, но впечатляващите препоръки, дадени й от предишните шефове, си изиграха ролята. Вярно, беше временна и парите не бяха много, но щяха да й стигнат за прехрана.

След разрешаването на този проблем останалите неща сякаш се наредиха по-лесно. Ив продаде къщата на една своя съседка, чиято дъщеря внезапно беше решила да се върне от Хонконг със семейството си и имаше нужда от собствено жилище.

— А ти къде отиваш, скъпа? — попита тя.

— Ами… опитвам се да си намеря стая някъде — отвърна й уклончиво Ив.

Нямаше намерение да й обяснява в какво критична ситуация бе изпаднала.

Жената я изгледа съчувствено.

— Знаеш ли, ако не държиш на района, съпругът ми има малък апартамент, който току-що се освободи. За дъщеря ми не става, защото е твърде тесен — има само една малка кухня, хол и спалня. Ще ти излезе евтино, понеже е в краен квартал. Но ти може би търсиш нещо съвсем различно…

Преди няколко седмици Ив не би стъпила в този апартамент втори път, но след като огледа пет — шест из града, разбра, че едва ли ще й се удаде да намери по-хубав и по-евтин. По същия начин разсъждаваше и за работата си. Предлагането не беше голямо, иначе никога нямаше да се съгласи на тази. Първата седмица я мразеше, но после изненадващо започна да й става интересна. В кантората можеха да се подобрят доста неща, но тя беше тук временно. Дори да я задържаха, щеше да мине много време, преди да я повишат и да покаже способностите си.

Най-тежко беше през нощта. Баща й и липсваше повече, отколкото бе предполагала. Саймън — също. Често започна да мисли за него, макар да си внушаваше, че това е само от гняв и безсилие. Но не можеше да го забрави, колкото и да искаме.

Дори и след като го видя във вестника в компанията на очарователна жена — в текста под снимката имаше намек за предстоящ годеж. Ив го прати по дяволите и вбесена захвърли вестника в кошчето, но за жалост това не успя да заличи болката, която изпитваше.

Реши, че мъжете изобщо не заслужават да си губиш времето с тях, и просто трябваше да се съсредоточи върху усъвършенстването си като секретарка, за да си намери по-хубава работа.