Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (17)

Седемнадесета глава

За приема Миранда беше решила да изглежда толкова добре, че Брет да се гордее с нея. Наранените й чувства не биваше да пречат на усилията й да сложи край на напрежението помежду им. Съпругът й може да имаше други „интереси“ в Ню Йорк, но те не се забелязваха. Напоследък един — два пъти беше доловила нещо в погледа му, което я правеше по-оптимистично настроена. Макар да не я обичаше истински, тя беше убедена, че Брет все пак изпитва някакви чувства към нея, и имаше желание да стори всичко, което би ги сближило.

Реши да си купи нова рокля. Дрехите й бяха пристигнали от Англия, но й се стори, че в тях е изглеждала добре само седнала в инвалидната си количка. Сега трябваше да направи някаква промяна. Ако Брет не се влюбеше в нея, докато фигурата й не се беше деформирала и още беше сравнително слаба, едва ли това щеше да стане след няколко месеца, когато бременността й напреднеше.

Щом Миранда му съобщи, че има намерение да пазарува, той не възрази, но настоя Джил да пътува с нея и да вземе една от колите му. Най-напред шофьорът щял да ги заведе до „Пето Авеню“ и „Медисън Авеню“, където имало много бутикови и универсални магазини. Каза й, че си бил открил сметки в някои от тях, и й подаде списък, като я посъветва да започне с първите отбелязани. Трябвало само да спомене името му, за да получи вниманието, което желаела.

Тя му напомни, че в банковата й сметка е заделил достатъчно пари и че те ще й стигнат за покупките, но Брет само махна с ръка и каза да ги използва като джобни или да ги остави за черни дни.

Давайки си сметка, че е негова съпруга и че няма защо да се чувства неудобно от подобна щедрост, Миранда престана да спори.

Ненавиждаше „ескорта“, който Брет винаги й осигуряваше, но не след дълго се увери, че без него щеше съвсем да се изгуби. Джил беше чудесна помощница и колата ги чакаше пред всеки магазин. Надяваше се скоро да започне да се разхожда из Ню Йорк сама, но щеше да й е необходимо време.

Като се върнаха от Люк, бе заявила на Брет, че не й трябва лична прислужница.

— Ще ти е от голяма полза — бе настоял той. — Джил беше секретар — придружител на една от видните общественички. Извадих късмет да я наема, когато господарката й почина.

— Ако имах нужда от нея, аз също щях да се радвам — не отстъпваше Миранда. — Ако не ми разрешаваш да се грижа сама за себе си, докато си създам нови приятели и се науча да се оправям из града, дните ще ми се виждат безкрайно дълги.

Няколко минути Брет бе мълчал, но накрая се беше предал с известна уговорка. Тъй като мисис Франк започвала да остарява и управлението на домакинството и воденето на сметки вече ставало твърде непосилно за нея, щял да нареди на Джил да й помага, а през свободното си време тя щяла да придружава Миранда на покупки. Начинът, по който бяха изречени думите му, подсказваше, че Брет не иска жена му да излиза сама, но за нея и това беше значително постижение. Тя изобщо не разисква въпроса, а си отдъхна с облекчение.

Всъщност днес компанията на Джил я радваше. Джил беше с десет години по-възрастна и целия си живот бе прекарала в Ню Йорк. Предишната й господарка непрекъснато си купувала дрехи и Джил познаваше магазините като пръстите на ръцете си.

Скоро с нейна помощ Миранда намери точно такава рокля, каквато търсеше, и най-подходящите аксесоари към нея. Джил я посъветва и къде да отиде, за да се погрижат за прическата й.

На Люк косата на Миранда беше пораснала и й се искаше да я скъси. Новите по-къси прически й харесваха и фризьорът я убеди, че ще й стоят очарователно. Той беше възхитен колко гъста, блестяща и здрава е косата й. Рядко се срещали такива. Миранда подхвърли на Джил, че тези ласкателства сигурно са задължителни за всяка скъпа услуга, но тя се засмя и се закле, че за всичките години, през които е посещавала салона с господарката си, за първи път чувала от устата на фризьора да излиза комплимент.

Преди сватбения прием Миранда реши да отиде и на козметик. Изобщо, искаше да направи всичко, което би накарало Брет да се влюби в нея. Когато козметикът свърши свещенодействието си, тя се погледна в едно от огледалата в салона й беше много приятно изненадана. Кожата й винаги бе била почти идеална, но сега беше мека и нежна като кадифе. Направо невероятно!

 

 

Макар Миранда да нямаше намерение да засенчва младоженката тази вечер, тя положи огромни усилия да бъде привлекателна. Прическата и лицето й бяха красиви и безупречни, роклята й стоеше като излята по тялото и бременността не й личеше. Уверена беше, че изглежда точно такава дама, каквато повечето хора очакваха да бъде съпругата на Брет Дикин.

Доволна, че външният й вид е чудесен и че няма какво повече да се направи по него, тя почука по вратата на спалнята, за да провери дали и Брет е готов. Той наистина беше готов, но вместо да й каже колко добре изглежда, както тя се надяваше, погледът му потъмня от неодобрение.

Миранда се смути, отстъпи назад и несигурно попита:

— Това е новата ми рокля, не я ли харесваш?

— Виждам, че е нова.

— Ами тогава…

— Чудесна си. Косата ти ми харесва, но за роклята… не знам.

— Какво не е наред с роклята ми?

— Не мислиш ли, че деколтето е доста дълбоко? Няма да е необходимо голямо въображение на хората.

Миранда се смути още повече и се изчерви. Не смяташе, че деколтето е прекалено голямо. Пък и Джил, и продавачката в бутика бяха на същото мнение. Продавачката дори специално бе подчертала, че е много дискретно.

— Почти се виждат зърната ти.

На Миранда й стана горещо. Почувства се унижена и се разтрепери.

— Тогава ще отида да я сменя.

— Няма време! — изръмжа Брет. — И без това вече сме закъснели достатъчно.

Тя събра сили за „контраобвинение“.

— Не съм аз виновна! Ти се прибра късно.

— Аз не те виня — грубо отвърна Брет и я поведе надолу по стълбите покрай винаги покорния Харис до колата, която ги очакваше. — Бях зает.

Миранда се опита да се успокои и здраво стискаше пелерината, която съпругът й беше наметнал набързо върху раменете й, преди да излязат от апартамента. Последните дни той беше толкова зает, че рядко намираше време за нея. Като се прибавеше и унищожителната критика, отправена към роклята й, самочувствието за външния й вид съвсем се изпари. Празненството, което бе очаквала с нетърпение, загуби очарованието си. Искаше й се да свърши колкото се може по-бързо и да се прибере вкъщи.

Бе възлагала големи надежди на тази вечер, но щом започваше лошо, вероятно щеше да продължи по същия начин.

Точно така и стана.

Най-напред, както бе предсказал Брет, закъсняха, което развали настроението на Габи. Тя се нацупи и се скара с брат си. После с нетърпелив жест Брет се отправи на обиколка из залата, оставяйки на жена си трудната задача да утешава ядосаната му сестра, от което Миранда се почувства още по-зле.

— Съжалявам…

Тя срещна погледа на Габи.

— Брет наистина се забави. Беше обещал да си дойде по-рано, но нали знаеш колко работа има — добави тихо, съмнявайки се в правдивостта на думите си.

Габи сви рамене, също изпълнена със съмнение, и проследи високата гъвкава фигура на брат си. Огромната зала, където се провеждаше тържеството, беше пълна и непрекъснато прииждаха нови хора.

Миранда видя една стройна и елегантна жена да се приближава до мъжа й и да го хваща за ръката. Побиха я студени тръпки, докато наблюдаваше поведението й. Брет се обърна и й заговори с усмивка и лицето й буквално просия. Повдигна се на пръсти и го целуна.

„Как може Брет да има такова въздействие върху жените?“ — помисли си Миранда и си спомни деня по Коледа, който бяха прекарали у семейство Гордън — тогава всички жени се бяха въртели като пеперуди около него.

— С кого говори Брет? — обърна се към Габи, която тъкмо бе посрещнала последните си гости.

В момента Клем го нямаше, защото го бяха извикали за важен телефонен разговор.

— С Марша Остин.

Габи се престори, че не забелязва обърканото изражение на снаха си.

— Стара приятелка на Брет — подчерта тя почти злорадо.

— И ти си я поканила?!

Когато отмина първоначалният й шок, Миранда не се опита да скрие раздразнението си. Габи може и да се бе променила, но не чак толкова. Брат й и снаха й я бяха ядосали със закъснението си и тя им отвръщаше по стария и добре познат начин. Сигурно бе наясно, че Марша се опитваше да разруши брака на Брет, но въпреки това нямаше никакви угризения и я беше поканила тази вечер. Не бе устояла на изкушението да погоди гаден номер на някого.

— Защо не? — направи се на учудена тя. — Познаваме се от много години. Не можех да я пренебрегна. Тя е богата и от стар род. Брет лесно можеше да се оженил за нея, и то много изгодно.

Миранда побърза да се отдалечи от зълва си, защото се страхуваше, че ще каже нещо, за което ще съжалява. Габи просто изреждаше фактите, но те й причиняваха болка. Брет отричаше да има сериозни намерения спрямо Марша Остин, обаче определено изпитваше нещо към нея.

От тези мисли Миранда съвсем посърна и се обърка. Спъна се и без да гледа накъде отива, се натъкна право на Ейдриън Нортън.

„Габи наистина се е престарала“ — мина й през ума, докато той я придържаше за лакътя с весел смях.

— Значи пак се срещаме? И ти пак си без съпруга си.

— Тук някъде е… — смутено промълви тя.

— Брет не бива да те оставя нито за секунда сама.

Ейдриън все още се усмихваше и я гледаше втренчено.

— Не знае ли, че си най-хубавото нещо тук? Със златистата коса и прозрачната си рокля приличаш много на ангел. Ако бях на мястото на Брет, нямаше да те изпускам от погледа си.

— Мистър Нортън…

— Защо не Ейдриън?

— Добре, Ейдриън… — примири се Миранда.

— И какво щеше да ми кажеш, преди да те прекъсна?

Разбира се, че той знаеше! Миранда въздъхна с лека досада. Личеше си по начина, по който светеха очите му.

— Аз съм омъжена! — кратко му заяви.

Ейдриън Нортън сви вежди.

— Не съм срещал друга жена, която така сериозно да гледа на брака си.

— Ами, ето ме.

— Е, нямам намерение да избягам с теб.

Изражението му стана тъжно.

— Макар че много ми се ще. Признавам, че когато те видях за първи път, действах малко прибързано. Сега искам само да ти се възхищавам.

Миранда се чудеше дали да му вярва.

Не желаеше да си признае, че се чувства ужасно наранена от поведението на Брет тази вечер. Тържеството беше на Габи, но те за първи път се появяваха в обществото заедно и той я пренебрегваше. Бе очаквала да я представи на хората, да бъде с нея поне известно време, но като че ли това беше последното нещо, което беше решил да направи. Би трябвало да си дава сметка, че има хора, които забелязаха тези неща. Сигурно се питаха защо вече не може да задържи съпруга си, след като са изминали само три месеца от сватбата им.

Ейдриън Нортън прекъсна размишленията й.

— Бракът в днешно време е забавна сделка, нали? Не следва никакви канони. Бях много любопитен какво става с теб, когато заминахте на меден месец, а Брет се върна сам.

Миранда се сепна, но успя да намери подходящ отговор:

— Понякога на Брет му се налага лично да проверява работите си. Ти май доста се интересуваш от живота ни?

— Да, наистина.

Ейдриън въобще не си направи труд да отрича. Замълча за малко и този път на лицето му се изписа някакво напрежение.

— Стигнал съм дотам, че не мога да спя нощем. Непрекъснато си мисля за теб.

Миранда се насили да се усмихне.

— Сигурна съм, че би си намерил и други неща, заради които да не спиш.

Той мрачно поклати глава.

— Понякога ми се иска да бих могъл. Но в теб има нещо, което изглежда не мога да забравя.

— Защо не опиташ?

— Ти желаеш ли?

— Не ти ли се струва, че разговорът ни излиза извън контрол?

— Точно такива са и моите чувства към теб.

Миранда въздъхна и отново се огледа за Брет.

Марша Остин беше още с него, но и други хора се бяха присъединили към тях.

Запита се как се получаваше така, че оставаше равнодушна към обожанието на един мъж, а дори и за най-нищожното внимание на друг би продала душата си?

— Влюбена съм в съпруга си, Ейдриън — каза, надявайки се, че това би обезкуражило ухажора й.

 

 

Въпреки протестите на Габи, Брет отведе жена си вкъщи малко след полунощ. Клем също твърдеше, че било рано да си ходят, но Брет мрачно го изгледа.

— Когато Габи бъде в състоянието на Миранда, вярвам, че ще разбереш загрижеността ми.

Миранда едва се сдържа, докато излязат, и се заяде с него.

— Защо беше нужно това лицемерие, когато цяла вечер трябваше сама да се грижа за себе си?

Той се засмя.

— Нортън чудесно ме заместваше.

— Прекарах повечето време с Габи и Клем.

Миранда не спомена, че трябваше също да се примирява с насмешките на сестра му за начина, по който я пренебрегва. Добре, че Клем се бе държал по-мило.

— Представиха ме на много твои приятели. А ти какво правеше? Забавляваше се с такива като Марша Остин и беше забравил всичко друго!

— Не съм забравил — каза кисело Брет.

Миранда си премълча.

Но щом се прибраха, тя реши, че не може да остави нещата така. Погледна го в лицето и с обвинителен тон изрече:

— Ти ми беше казал да съм оставела Марша Остин на теб. Сега разбрах какво си имал предвид!

Брет я последва в спалнята й, захвърли си сакото на един стол и отвърна:

— Може би трябва да си благодарна, че има жени, които да ми отклоняват вниманието.

— Защо винаги използваш бременността ми за оправдание?

— Млъкни!

Миранда седна тежко на леглото и си събу обувките. Когато й говореше с такъв тон, тя винаги се разтреперваше. Помисли си, че ще си тръгне, но изведнъж се стресна, защото Брет седна до нея и понечи да я притегли към себе си.

Обхваната от гняв, че цяла вечер я бе пренебрегвал, а сега се осмелява да я прегръща, тя се опита да го отблъсне. Да не би да искаше да я целуне? Да не мислеше, че болката, която й бе причинил през последните няколко часа, би могла да се премахне просто с целувка?

— Пусни ме! Моля те!

Настойчивите му устни заглушиха протеста й. Отчаянието й беше изместено от познатата слабост, която изпитваше всеки път, щом Брет я докоснеше. Опита се да се пребори с нея, но беше безсмислено. Обви ръцете си около врата му и страстно отвърна на целувките му. Въобще не я интересуваше дали той разбра колко много го желае.

За няколко секунди ловките ръце на Брет я съблякоха, пуснаха на пода дрехите и на двамата и Миранда плътно се притисна към възбуденото тяло на съпруга си. Стори й се, че никога досега не бе изпитвала такова блаженство.

Бяха нетърпеливи, твърде закопнели един за друг и потънаха в сладостните тръпки на удоволствието. Тя искаше да му каже колко много го обича и да го помоли да й прости за упреците, които му бе отправила тази вечер, но беше изтощена и веднага заспа.

Като се събуди, Брет го нямаше, а на нея не й достигна смелост да отиде при него.

 

 

Когато й съобщиха, че баща й е болен, първата й мисъл бе веднага да замине за Англия. Искаше веднага да си запази билет за самолета, но нещо я накара да позвъни първо на Брет и да се посъветва.

Свърза се с кантората му и почака, докато секретарката реши дали съпругът й трябва да й отдели няколко минути или не.

— Не прави нищо, преди да се върна вкъщи — разпореди се той. — Сега не мога да говоря по този въпрос. Ще го обсъдим довечера.

Какво имаше за обсъждане? Баща й беше болен и се нуждаеше от нея. Беше съвсем просто. Нищо не й пречеше да отиде — имаше кой да готви на мъжа й и да му глади ризите. Той разполагаше с цяла армия прислужници, които вършеха това далеч по-добре нея.

Вече криво — ляво се оправяше из Ню Йорк, но още не си беше намерила подходящо занимание, с което да си запълва времето. Брет рядко си беше вкъщи и дните й се струваха отчайващо дълги и пусти.

Тази вечер Брет си дойде сравнително рано, но Хари и прислужницата кръжаха наоколо и Миранда успя да повдигне въпроса за баща си чак след вечеря.

— Татко е болен — започна тя, неприятно изненадана, че съпругът й досега дори дума не бе обелил за своя тъст.

— Алис казва, че пак било сърцето му и…

Миранда се поколеба.

— Той е в интензивното отделение на болницата…

Брет не докосна кафето, което Харис му сервира, и си наля бренди.

— Неоснователно се безпокоиш — хладно изрече той. — Сърцето му не е толкова зле, сам ми го е казвал. До утре ще се е оправил.

— Алис беше сериозно разтревожена, а тя не вдига шум за нищо.

— Телефонира ли в болницата?

— Да.

Миранда тъжно си помисли, че щеше да е по-хубаво, ако съпругът й го беше сторил. Като му чуеха името, можеше да му кажат повече отколкото на нея.

— Казаха ми само, че постепенно се оправял.

— Ето, виждаш ли.

В очите на Миранда бликнаха сълзи.

— Все едно, трябва да отида, Брет. Не разбираш ли, че той е направил толкова много за мен!

— Че защо пък не? Ти си му дъщеря.

— Знам, но не всички родители го правят. Ако не отида и получи пристъп или нещо подобно, никога няма да си простя. Освен това аз го обичам.

— Колко хубаво — измърмори саркастично Брет. — За него искам да кажа.

Миранда преглътна с усилие. Вече беше достатъчно наранена.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Не, няма. Забравяш ли сватбата на Габи?

— Габи не е болна и някак ще преживее отсъствието ти.

— А ти пък можеш да изчакаш и да заминеш за Англия след това. Ще отидем в Кентъки за уикенда, но до понеделник ще се върнем.

Миранда беше отчаяна. Беше му поискала разрешение да види баща си, но й бе ставало ясно, че няма да го получи. По някаква причина Брет не искаше тя да ходи в Англия. Защо не разбираше, че просто й се налага?!

— Съжалявам, Брет. Страхувам се, че ще пропусна сватбата на Габи. Ще трябва да отидеш сам. Сигурна съм, че няма толкова да се разсърди, че не съм с теб. Сутринта ще позвъня до летището.

Брет мрачно сви устни, сякаш се насилваше да приеме решението й.

— Колко време предполагаш, че ще отсъстваш?

— Вероятно две или три седмици.

Миранда още не беше мислила за това.

— Зависи как ще се чувства татко… — отвърна несигурно.

— Ще ти позволя да заминеш само ако вземеш със себе си една медицинска сестра.

— Да взема сестра?! — изненадано възкликна тя.

— Няма смисъл да правиш такива физиономии. Трябва да мислим за бебето, забрави ли? Гинекологът ти смята, че си склонна към депресии.

— Това няма нищо общо с бебето — кисело промърмори Миранда.

— Може би. Но все пак не искам да поемаш излишни рискове.

— Няколко часа със самолет, където се грижат за всеки пътник, не могат да се нарекат „излишни рискове“.

— Никой няма да има време да бъде с теб постоянно.

Миранда реши, че Брет прекалява. По всяка вероятност, той се тревожеше за наследника си, а не толкова за своята съпруга.

— Няма да вземам никого със себе си! — твърдо заяви тя.

Искаше й се да добави, че освен него не иска никой друг, но не посмя.

Брет направи последен опит да се наложи.

— Сестрата ще остане в Лондон, ще те изчака и после ще се върне с теб.

— Не!

Той се намръщи, но за най-голяма изненада на Миранда не продължи да настоява за промяна на решението й.

Дори сам предложи:

— Остави на мен да уредя полета ти. Ще поръчам на някого да свърши тая работа.

— Благодаря. Поне ще ме изпратиш ли?

— Не — отвърна Брет и отново си наля бренди. — Ще те изпрати Харис. Той ще се погрижи за това.