Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (15)

Петнадесета глава

Първите дни без Брет изминаха бавно и тягостно. На Миранда й се струваше, че къщата е необичайно пуста. Преди няколко седмици едва ли щеше да повярва, че толкова ще й липсва, а това я накара да осъзнае колко много го обичаше.

След пристигането си в Щатите редовно бе поддържала връзка с баща си и Алис. Мъчно й бе за тях и понякога копнееше да ги види, но никога не беше се вълнувала така, както сега за Брет. На моменти изпитваше непреодолимо желание да се люби с него и същевременно се и самосъжаляваше, и се срамуваше от своята слабост.

— Брет ще се върне, мис Миранда — каза й една сутрин Линда, когато я видя съвсем унила и паднала духом. — Няма да отсъства по-дълго, отколкото се налага, ще видиш.

— Изминаха две седмици, а той дори не ми се е обади…

— Но се е обадил до плантацията.

Миранда се запита дали това трябва да я утеши или обратното.

— Сигурна съм, че е добре и няма да се забави повече от необходимото — повтори Линда.

— Вероятно наистина е зает — съгласи се Миранда примирено.

— Бизнесът направо поглъща мъжете като него. Моят е същият. Щом дойде време да се прибира захарната тръстика, забравя всичко друго. А мистър Брет има да се грижи за много повече работи от някаква си тръстика! Но запомни от мен, скоро ще си дойде.

 

 

Линда обаче не позна. Към края на следващата седмица Брет се обади по телефона и каза, че не знаел кога ще се върне. Канцеларията му в Ню Йорк водела оживени преговори за поемането на голям отвъдокеански консорциум, който не бил за изпускане. След това вежливо попита Миранда как е със здравето, осведоми се за някои дребни неща и побърза да затвори.

След прекъсването на връзката тя дълго стоя и съзерцава телефона. Бе се надявала, че като й се обади, ще се почувства по-добре, но не стана така. Упоритото неразположение продължаваше да я преследва. Към физическите страдания сега се прибавяха психическите и направо й се доплака. Имаше желание да му каже как през повечето дни беше като болна и как се страхуваше това да не е свързано по някакъв начин с инвалидния й период, но Брет не й бе дал възможност.

Телефонният разговор с него я разстрои, а когато се обади жена на име Марша Остин, Миранда се почувства още по-зле.

— Вие не ме познавате — измърка тя, — но Брет ме познава.

— О, така ли… — промълви Миранда.

— Помислих си, че няма да имате нищо против да ви звънна — продължи Марша. — Не исках да ви безпокоя на Люк. Знам, че е чудесно, защото съм била там, но трябваше…

— За какво искате да говорим, мис Остин? — прекъсна я Миранда и стана много неспокойна. — Приятелка ли сте на Брет?

— Ами… може и така да се каже. Определено полагам грижи за него.

— Грижите се за него?

Марша се изкиска.

— Знаете ли, задоволявам нуждите му, особено през нощта. А те не са малки. Разбира се той съжалява за женитбата си. Всъщност вчера ми каза, че възнамерявал да се разведе. Колебае се, само защото е загрижен за вас. Нали сте била… инвалид, ако не бъркам? По тази причина реших да ви се обадя. Да ви помоля да го уверите, че сте съвсем добре и ще можете да се оправяте сама. Така ще ни улесните. Или по-скоро — него.

Миранда не беше усетила, че е изпуснала слушалката, докато не я чу да изтраква. Така беше шокирана, че не знаеше какво върши.

„Брет и друга жена! Жена, която е била тук преди… Спала е с него вероятно в същото легло, където той се люби и с мен…“

Изведнъж й прилоша и хукна към банята.

Линда видя мъртвешки бледото й лице и я последва.

— Миранда, скъпа! — извика уплашена тя.

На Миранда й се струваше, че ще умре. Не си спомняше да се е чувствала толкова зле през всичките години след катастрофата. Най-накрая с вещата помощ на икономката се пооправи, но продължаваше да трепери.

— Какво ти стана, скъпа?

Линда нежно избърса потта от челото й с влажна кърпа.

— След закуска беше по-добре.

— Не знам… — промълви Миранда.

Не можеше да й разкаже за телефонния разговор с Марша Остин. Тя би могла да се свърже с Брет и да го информира, а това сигурно щеше го вбеси.

— Операцията ти ли се обажда?

— Не — поклати глава Миранда.

Опитваше се да се самоубеди, че състоянието й е последствие от сутрешните неразположения, но сърцето й подсказваше друго.

— Тогава остава да бъде едно — единствено нещо! — радостно възкликна Линда. — Бих казала, че мистър Брет ще литне в облаците!

Усмивката й се стопи, като видя объркването, изписано върху лицето на младата жена.

— Ти сама разбираш какво ти е, нали скъпа?

Миранда кимна унило. Безполезно бе да продължава да отрича — особено пред Линда. Тя самата имаше деца, дори беше станала баба. Глупаво беше да се преструва — и пред себе си, и пред нея.

— Кога разбра? — внимателно я попита Линда и й помогна да се изправи.

— Не знам. Имам предвид… не бях сигурна…

Миранда замълча и се опита да се вземе в ръце.

— Досега не съм била омъжена.

Тя отново млъкна, осъзнавайки, че думите й звучат доста глупаво.

— Не съм имала също и никакви връзки… Трябваше да те попитам… Можех да ти кажа…

— Да, можеше, но вече се бях досетила.

Линда самодоволно се усмихна.

— Сега разбираш ли, детето ми, защо не те изпусках от очи? Съобщи ли на мистър Брет?

— Не!

Миранда се изчерви, а после пребледня. Как би могла да каже на Брет, когато той се бе забъркал с друга жена и искаше развод?

— Не съм имала възможност… — отвърна немощно. — Освен това самата аз не съм сигурна. Не съм ходила още на лекар, имам предвид…

— Е, не мисля, че диагнозата на доктор Митфорт ще бъде различна от моята. Непременно трябва да позвъниш на мистър Брет в най-скоро време. Може би довечера? Сигурна съм, както току-що казах, че той ще е много доволен.

Истинска паника обхвана Миранда, като си представи реакциите на Брет. Новината щеше да бъде съкрушителен удар за плановете му. Той искаше да се ожени за Марша Остин. Или може би това беше тайнствената Ив? Така или иначе, със сигурност нямаше да се зарадва на дете от нея.

— Ще изчакам, докато се завърне — отговори бързо. — Иначе има опасност да му отвлека вниманието. Преди половин час ми позвъни. Точно сега се занимавал с много важна сделка…

Линда се намръщи.

— Не мога да си представа нещо друго да е по-важно от собственото му дете.

— Все пак предпочитам да почакам…

— Но не много дълго.

Линда явно не беше удовлетворена от решението й.

— Щях да съм много по-спокойна, ако господарят си беше тук. Една жена има нужда от съпруга си в този период.

— Защо? — попита Миранда и се постара да изглежда по-спокойна. — Нали за мен се грижат достатъчно хора? Ти и твоето семейство, а и хората от охраната, които сякаш са скрити във всеки храст…

— Ти си ги виждала? — изненада се Линда. — Беше им наредено да не се показват.

Миранда се засмя.

— Някои са толкова високи, че ще им бъде трудно, пък и аз попитах Джеймс Хамилтън за тях. Сигурно струват на Брет цяло състояние, а не е необходимо.

— В днешно време се налага — мрачно рече Линда. — Понякога, макар и не толкова често, по море пристигат бандити, а мистър Брет не обича да рискува. Щом научи за бебето, ще бъде още по-бдителен. Мисля, че ще те върне в Ню Йорк. Първо на първо, ще иска да имаш най-добрите лекари!

Миранда предпочиташе да остане при Линда, след като вече знаеше за Марша Остин, но не си правеше илюзии, че Брет ще й позволи. Когато му кажеше за бебето, можеше да я изпрати дори в Англия. Ако наистина искаше да се ожени за Марша, сигурно щеше да си, намери причина да се държи с нея хладно и да не си идва. Можеше дори да настоява тя да сложи край на брака им.

Официално потвърждение за бременността й все още нямаше. Не се очакваше доктор Митфорт да дойде на, острова през следващите една — две седмици. Но ако се съмняваше в собствената си преценка, Миранда нямаше основание да се съмнява в преценката на Линда. Възможността да носи в утробата си детето на Брет беше реална и нямаше никакво намерение да го загуби. Реши, че ще трябва да се опита да задържи Брет колкото се може по-дълго и по-далеч оттук, докато стане твърде късно той да предприеме някакви драстични мерки.

 

 

Тази мисъл още не беше я напуснала, когато след няколко дни Брет се обади по телефона и каза, че ще дойдел да я види. Отговори му, че няма смисъл да си прави труда, защото знаела колко бил зает.

— Аз винаги съм зает — грубо й отвърна той, сякаш се ядоса на явното й нежелание да се срещнат. — Трябва да поговорим, Миранда.

— За развода ли?

Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги задържи.

— Спомена ми, преди да тръгнеш оттук…

— Така ли?

Защо ли беше толкова изненадан?

— Ако това искаш, няма нужда да блъскаш път, само за да ми го кажеш — студено заключи Миранда.

— Все едно, пристигам — отсече Брет и прекъсна връзката.

 

 

Но той долетя чак след една седмица.

След телефонния им разговор, дните си минаваха и Миранда бе започнала да си мисли, че е променил решението си и няма да дойде.

Беше късно следобед и тя тъкмо беше излязла от басейна. Седеше на един шезлонг и си сушеше косата на слънцето, когато го видя да прекосява тревата. Така се смая, че не помръдна, а просто го зяпна малко глуповато.

— Брет… — едва успя да изрече.

— Да — някак язвително отвърна той и се спря, без да сваля очи от нея. — Да не си ме взела за призрак?

Миранда сякаш бе изгубила дар слово. В първия момент забеляза само, че е отслабнал, а после видя и множеството бръчки по лицето му. Преди като че ли ги нямаше чак толкова.

„Работа и жени! Прекалил е и с двете!“ — реши тя и се опита да прикрие напрежението.

— Стресна ме! — остро изрече. — Каза ми, че си идваш, но това беше преди седмица. Започнах да мисля, че си се отказал.

Брет нервно прокара ръка по черната си коса.

— Щеше ли да има значение, ако ти бях посочил ден и час?

Миранда побърза да стане, спомняйки си причината, поради която не искаше той я вижда полугола. Не беше забелязала фигурата й да се е променила, но Брет имаше много проницателни очи. Тя неспокойно се озърна за нещо да се наметне.

Брет взе памучната хавлия и й я подаде.

— Това ли търсеше?

— Да — отвърна Миранда, грабна я от ръката му и трескаво я нахлузи.

Брет изпитателно се взираше в лицето й.

— Да не би да очакваш, че ще се нахвърля върху теб като загорял сексуален маниак? Не съм изпаднал чак дотам.

Тя гневно го изгледа.

— Естествено, че не си!

— Какво пък значи това?

Миранда облиза пресъхналите си устни. Каза си, че би трябвало да бъде благодарна, че обръща внимание на думите й, а не само на външния й вид. Ужасно й се искаше да я вземе в обятията си, но нямаше да си позволи дори да му намекне за това.

Не и след разговора с Марша Остин!

— Може би, че не си бил толкова самотен в Ню Йорк.

Изражението на Брет стана още по-сурово и след кратка пауза попита:

— Габи, да не би да е направила пак някоя беля?

— Нямам вести от Габи, откакто заминаха с Клем.

— Наистина ли?

— Да, наистина! — повиши тон Миранда. — Нито съм я виждала, нито съм се чувала с нея. А ти?

Брет направи нещо като гримаса.

— В Кентъки е, с Клем. Говори се за сватба.

— О, чудесно! — спонтанно възкликна тя. — Сигурна съм, че Клем ще я направи щастлива.

— Да, би могъл.

— Ще отидем ли на сватбата им?

Миранда забрави за миг Марша Остин, защото много се радваше за Габи.

— Толкова ли искаш да напуснеш острова?

Сухият въпрос на съпруга й я изненада.

— Може би е време…

— Мислиш ли, че те държа тук, за да се забавлявам с други жени в Ню Йорк?

На Миранда много й се искаше да го провокира, но не намери смелост.

— Струва ми се, че достатъчно дълго бях на Люк…

Очите на Брет отново зашариха по тялото й.

— Не си личи да ти е зле тук. Изглеждаш добре и ми се струва, че на някои места си се поналяла.

Тя поруменя.

— По цял ден седя със скръстени ръце — бързо отговори. — Казах ти, че трябва да правя нещо.

Брет се взираше в устните й, сякаш си припомняше вкуса им. Спомни си и чудесните мигове с нея. Изведнъж рязко пъхна ръце в джобовете си и се извърна настрани.

— Какво ще кажеш да влезем вътре? Изненадан съм, че Линда още не се е появила да ме посрещне.

Сърцето на Миранда силно туптеше. Линда вероятно нарочно нямаше да дойде скоро, за да й даде време да му каже за бебето. Само че не знаеше как да го стори. Ако Брет я обичаше щеше да бъде много лесно. Всъщност, ако действително беше така, би била непрекъснато до него и нямаше да й се налага да му съобщава „новини“ от подобно естество.

В края на краищата, нещата се подредиха по съвсем различен и неочакван за нея начин.

Когато тръгнаха към къщата, Миранда се спъна и Брет инстинктивно протегна ръце, да я подхване. Тя веднага разбра, че няма да има нужда да му казва нищо. Може би шестото чувство беше му го подсказало, но Брет вече знаеше.

Беше ясно изписано на лицето му.

— Миранда!

В очите му святкаха мълнии, стисна я още по-здраво и само болезненият стон, който тя издаде, го накара да осъзнае какво прави и да разхлаби желязната си хватка.

— Откога знаеш? — изръмжа той.

Миранда рязко се отскубна, но нямаше смелост да се престори, че не се сеща за какво става въпрос. Не проумяваше откъде беше разбрал.

Известно време се гледаха мълчаливо. Тя се чувстваше виновна, нещастна и почти съжаляваше, че не му бе казала по телефона. Може би щеше да го направи, ако Марша не беше позвънила.

Помъчи се да нормализира пулса си.

— От една — две седмици… — промълви тихо. — Дотогава не бях сигурна, тъй като не съм ходила на лекар, но Линда ми каза…

— И нямаше намерение да ми съобщиш?

— Не знаех, че ще те интересува.

— Моето дете? И не мислиш, че ще ме интересува?

— Брет, моля те!

Не й се вярваше, че сините очи биха могли да бъдат толкова студени. Когато Брет беше сърдит, неговите ставаха по-светли и почти ледено сребристи.

В нейните блестяха сълзи, но Миранда като че ли не ги усещаше.

Но той ги забеляза и изведнъж се промени.

— Изненадан съм, че Линда не ме е информирала.

Брет смекчи тона си и преглътна острите думи, които бяха на върха на езика му.

— Тя знае заповедите ми. Да не би ти да си ги отменила?

Брет пак я хвана за ръката и Миранда потръпна неволно.

— Не ми обясни как да се свържа с теб, но искаше да те уведомя и аз й обещах. Щях да го направя…

— Чак накрая ли?

— Когато ми се обади от Ню Йорк, възнамерявах да ти кажа, че не се чувствам добре, но ти не ми даде никаква възможност.

— Не си ли ходила при доктор Лу Митфорт? — попита Брет, пропускайки последните й думи покрай ушите си.

— Не се очаква да дойде поне още една седмица.

Той кимна замислено.

— Да, права си, но можеше да го извикаш.

— Защо? Да се отърва от детето?

Брет се намръщи и я погледна така мрачно, че Миранда отново потрепери.

— Ако го беше направила и аз разберях, щеше горчиво да съжаляваш!

— Никога не съм искала да абортирам. Но си мислех, че ти не го желаеш…

Тя се поколеба за секунда и решително добави:

— Нали може да ти провали плановете?

— Какви планове?!

Миранда преглътна. Никога не го беше виждала толкова разгневен! И когато се появи Линда, направо не повярва на късмета си, че ще й се удаде да избегне отговора.

— О, мистър Брет! — възкликна икономката. — Много се радвам да ви видя!

Брет се усмихна и приятелски сложи ръка на рамото й.

— Май трябваше отдавна да си дойда, нали?

Линда несигурно запремигва.

— Ами… очаквахме ви…

— Черен гологан губи ли се? — направи опит за шега той, но очевидно никак не му беше весело. — Струва ми се, че жена ми се е надявала да остана там. Завинаги.

Линда ги изгледа последователно и реши, че най-добре ще е да стои настрана. Присъствието й с нищо не би помогнало.

— Сигурно искате да хапнете, мистър Брет? — побърза да смени темата.

— Само едно питие, друго не искам.

Миранда се изплаши от перспективата пак да остане сама със съпруга си. Сигурно щеше да продължи да я упреква, задето не е намерила начин да му съобщи за бременността си и още по-лошо — да поиска развод. След това най-вероятно щеше да й предложи да се прибере при баща си и Алис. Не се съмняваше, че той ще се погрижи за нея, докато се оправи, но как щеше да потуши болката от раздялата?

Никак не й се мислеше за това и тръгна към къщата. Брет и Линда я последваха.

— Ако си вземете питиетата сами, ще се заема с вечерята — предложи икономката. — Ще приготвя нещо специално, защото виждам, че имате какво да празнувате.

Брет кимна мълчаливо, отиде на бара и си наля чаша уиски.

Миранда се взираше в широките му рамене и се мъчеше да отгатне дали не се е поуспокоил. После очите й се плъзнаха по яките му бедра, дъхът й се учести и тя закопня за прегръдките му. Силното й желание я стресна и я накара да се срамува, че в момент като този я връхлитат такива нечестиви мисли.

„Не е възможно! Не може да бъде възможно!“ — повтаряше си отчаяно.

Стисна юмруци, за да успее да овладее силния си любовен копнеж. Ноктите й се впиха, в дланите, а по гладкото й чело избиха ситни капчици пот. Ако Брет я прегърнеше и пожелаеше да се любят тук и сега, знаеше, че ще прояви слабост и ще му прости. Щеше да му прости и другите жени, и начина, по който я пренебрегваше. Докато го наблюдаваше, ясно осъзнаваше нуждата си от него. Но щом той се обърна и повдигна въпросително вежди, Миранда се уплаши да не прочете мислите й и бързо сведе поглед.

Брет не показа с нищо, че се е досетил какво се върти в ума й.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита я.

— Не, благодаря…

— Заради състоянието си ли се страхуваш?

Миранда се намуси.

— Не помниш ли, че рядко пия.

Брет мрачно я погледна, допи си уискито и се върна на въпроса, за който тя се надяваше да е забравил.

— Би ли ми обяснила какво точно искаше да кажеш, преди да се появи Линда? Намекна за някакво осуетяване на плановете ми.