Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (13)

Тринадесета глава

Ив Мартин прекара няколко скучни седмици в Бирмингам. През ноември, когато се опита да се свърже със сестрата на Брет и не я намери, не знаеше какво да прави. Без помощта на Габи не виждаше как би могла да накара Брет да напусне жена си. И докато не получеше нещо повече от оскъдната информация, която баща й бе дал за семейство Ферис, се чувстваше безсилна.

Когато най-после се свърза с Габи, с облекчение научи, че тя е също толкова ядосана на този брак, колкото и самата нея. Габи беше поканена на брачната церемония, но не беше ходила, а това подсказваше неприязнено отношение, поне от нейна страна.

Тя буквално й беше изръмжала в слушалката. Бе казала, че не знаела нищо друго за Миранда Ферис, освен че баща й притежавал някаква фирма и семейството живеело в покрайнините на Бирмингам. Също като Ив нямала никаква представа защо брат й се е оженил за това момиче, защото винаги си мислела, че е влюбен в Ив. Иначе защо щял да я посещава и да се грижи за нея. Чудела се дали Миранда Ферис по някакъв начин не е била част от сделка, която Брет бил сключил с баща й. Може би Хари Ферис бил поставил необичайни условия и той се е съгласил, за да получи това, което иска.

„Звучи ми някак си преувеличено и неправдоподобно — беше отвърнала Ив. — Дори в днешно време — или по-точно — особено в днешно време.“

„Е, аз съм сигурна, че има нещо странно“ — кратко беше заключила Габи.

Нямаше за какво повече да си говорят, но преди да затвори, Габи беше казала, че ще бъдела много благодарна, ако Ив научела още подробности за Миранда Ферис и й позвънила.

Ив Мартин не беше глупачка. Ако помогнеше на Габи да се отърве от съпругата на брат си, едва ли щеше да бъде одобрена за заместница. Твърденията й, че тя ще е по-добрата съпруга, скоро щяха да бъдат забравени. И Ив сметна, че трябва да е най-малко с една крачка по-напред от Габи.

Габи щеше да й бъде необходима, нямаше съмнение. Но докато проваляха брака на Брет, тя трябваше да се увери, че сестра му толкова дълбоко е затънала, че не може да се измъкне, дори и да иска. Ив беше решена да събере достатъчно доказателства за участието й — даже да подслушва телефона — така че Брет изобщо да не се усъмни в делата, които е замислила. Трябваше също да подсигури тила си, ако на Габи й хрумнеше да се отърве от нея.

Скоро обаче осъзна, че проучванията й за Миранда може да не стигнат до никъде, ако не прибегне до услугите на частен детектив. В телефонния указател имаше много фамилии Ферис, но само се изброяваше видът дейност, с която се занимават. Адресът им също липсваше. Единственият, за когото беше чула, че имал дъщеря, беше този, за когото баща й беше казал, че неговата дъщеря е инвалид.

Започна да съжалява, че през последните години не беше излизала повече в обществото. В деловите кръгове, в които някога се движеше, вече не я познаваха и тя не познаваше почти — никого. Беше изгубила връзка с живота на града и с всички колеги и приятели, с които бе работила. А точно сега щяха да й бъдат от голяма полза.

Два дни по-късно позвъни на Габи и трябваше да си признае, че няма какво ново да й каже.

Но Габи имаше. Брет и съпругата му бяха пристигнали в Ню Йорк и тя беше успяла да обърка плановете на младоженката. Надяваше се да продължи в тази посока. Габи даде на Ив телефонния номер на брат си в дома му и й подметна, че ще е добре да намери някакъв предлог да му се обади.

Ив, разбира се, го направи. Когато Брет я попита откъде има личния му телефонен номер, отвърна, че той й го бил дал преди години, но не го била използвала. Не беше убедена, че й е повярвал, но поне не се разсърди. После Габи й беше позвънила да й каже, че Брет завел Миранда на Бахамите на меден месец, и оттогава двете не се бяха чували.

Ив се опитваше да не си представя как Брет и жена му се пекат на Бахамите и потънала в самосъжаление, й се струваше, че всичко върви наопаки. Баща й полагаше доста усилия, за да насърчи Саймън Уентуърт да им идва на гости. И той идваше твърде често. След злополуката с баща й започна редовно да им звъни и да излиза с него. И когато Ив му напомняше, че не бива да позволява на баща й да му досажда, той не обръщаше внимание на думите й.

„Джон обича да разглежда строежи — отвръщаше й. — Защо не ни придружите и вие някой ден?“

Ив винаги отказваше и се беше уморила от упоритостта му: „Защо не ми доставите удоволствието да ви заведа на вечеря?“ или „Защо не се разходим до провинцията? Знам една очарователна малка кръчма, където сервират най-прелестната храна. Ще бъде забавно“.

„За кого?“ — чудеше се Ив.

Тя не се интересуваше от прашните строителни площадки или от вечеря с него в обикновена малка кръчма. Когато баща й намекна, че Саймън я намирал за привлекателна, просто се изсмя презрително и мислено се зарече, че скоро ще му каже какво точно мисли за него.

Един ден, докато се ровеше из градските регистри, случайно откри кой е той всъщност. Саймън Уентуърт — два пъти провери дали това е същият Саймън — се оказа директор на стара фамилна фирма за архитектурни проекти, която беше извършила значителна и важна част от строителната дейност в града. Изведнъж Ив се досети, че заради високото си обществено положение Саймън вероятно бива канен на повечето представителни мероприятия, провеждащи се в Бирмингам. Сигурно си пиеше кафето с почти всички важни личности и познаваше собствениците на компании с фамилия Ферис.

„Каква глупачка съм! Как не ми дойде на ума да проверя досега!“ — наруга се ядно.

Ив беше хитра и не промени изведнъж отношението си към него. Постепенно през следващите няколко дена само даде основание на Саймън Уентуърт да си помисли, че започва да става по-приветлива. Когато пак я покани да излязат, направи се на смутена и отвърна, че много желаела това, но се притеснявала как ще се чувства той в компанията на инвалид.

Саймън веднага стигна до заключенията, които Ив беше очаквала.

— Да не искате да ми кажете, че се тревожите за това? — засмя се той.

А щом Ив кимна, добави нетърпеливо:

— Твърде сте чувствителна, Ив. Когато забравите за нещастието си, вие едва накуцвате. Убеден съм, че това е по-скоро навик. Ако ми дадете възможност, ще ви помогна напълно да се избавите от него.

Ив си беше, съставила план и сега трябваше да се престори на стеснителна и да настоява да ходят на спокойни места. Когато обаче наближи Коледа, тя се съгласи Саймън да я заведе на едно от общоградските тържества. Беше го накарала да повярва, че е направил чудо, и вече не възразяваше да излиза с него, където и да било.

Нямаше да е истина, ако кажеше, че й е неприятно да го придружава. Щом отклонеше вниманието си от Брет, не й беше толкова трудно да се съсредоточи върху друг мъж. Всъщност много често се изненадваше колко й беше лесно. Дори позволи на Саймън да я целуне и той започна да го прави все по-често. Ив се опитваше да се самоубеди, че би могла да събуди подозренията му, ако не му позволява интимности, но установи, че й ставаше все по-трудно да устои на тръпката, която изпитваше от тях.

Въпреки всичко Брет не й излизаше от ума. Той беше целта, на която упорито се беше посветила, и прекалено дълго време се бе виждала единствено в ролята на негова жена. Дори на Саймън — висок и неустоимо привлекателен във вечерно облекло — се падаше честта да я развлича само временно.

Той й разказа много неща за себе си, но те не я интересуваха особено. Беше четиридесет и четири годишен, вдовец. Жена му, Лейна, беше починала преди четири години. Не беше й споменавал, че бракът му е бил несполучлив, но Ив остана с това впечатление. Когато го попита за работата му, каза й, че лично наглеждал и по-дребните неща. Така хем по-здраво стъпвал на земята, хем по-лесно се справял с трудностите в живота.

„Гледката на мъже, които копаят основи, редят тухли и превръщат изоставени парчета земя в подходящи за живеене места, те кара да чувстваш, че правиш нещо значимо и ценно. Или че имаш скромен дял за радостта на по-бедните семейства, които досега не са имали дом“ — беше й се изповядвал Саймън.

Ив не беше толкова ентусиазирана и впечатлена, но си премълча. От наблюденията си стигаше до извода, че е по-скоро състрадателен, отколкото амбициозен, а това й беше общо взето безразлично. Чрез Саймън тя целеше само да установи контакти с хора, които щяха да я отведат до бащата на Миранда Ферис или да й дадат някаква информация.

 

 

Вечерта, когато видя Хари Ферис и научи някои безценни неща, Ив беше направо щастлива.

Присъстваха на коктейл по случай Нова година, даван от един градски големец. Както обикновено, Саймън я запозна с редица личности, който не беше срещала досега, и очевидно беше горд с нея, а тя бе доволна, че беше положила толкова много грижи за външността си. Носеше изящна черна рокля до прасеца, за която беше платила с чека, даден й от Брет, прическата и гримът й бяха безупречни и знаеше, че изглежда чудесно.

— Струва ми се, че се влюбвам в теб — каза й Саймън в момент на усамотение.

Сърцето й изведнъж спря, а после ускори ритъма си под въздействието на обожаващия му поглед.

— Май ти е дошло в повече — подразни го, кимвайки към питието в ръката му.

Той поклати глава.

— Не си ли забелязала, че то е единственото? Нали трябва да те откарам вкъщи.

Кой знае защо, ситуацията напомни на Ив за една друга нощ преди години, когато бе настояла пияният Дан Грийнли да я заведе у дома й. Само кимна, усмихна се леко и се извини, че трябва да отиде да оправи червилото си — нещо, от което изобщо нямаше нужда. След като се помота малко в тоалетната, за да се отърве от призрака на Дан Грийнли, тя се върна в приемната зала. Саймън си беше на същото място, където го бе оставила, но в нейно отсъствие беше нападнат от някакви особи, решили да му привлекат вниманието. Успокоена, че макар и временно ще се отърве от него, Ив крадешком се скри зад една колона, където се надяваше да не я забележи.

Изведнъж наблизо дочу двама мъже да си говорят:

— Здравейте, Ферис, не съм ви виждал доста отдавна. Май откакто се пенсионирахте. Още ли живеете в южната част на града?

— Да, в „Еджбъстън“, на „Сатънс Роуд“.

— А, да, спомням си. В „Уел Хаус“, нали? Никога ли не сте мислил да се преместите в някое по-малко имение, когато се пенсионирате?

— Няма смисъл — измърмори Ферис. — Особено след женитбата на Миранда.

— О, забравих.

Другият мъж се засмя.

— Омъжи се за Брет Дикин, нали? След като той те купи.

Ив беше притаила дъх да не изпусне нещо, но беше разочарована, когато Ферис каза, че искал да се срещне с някого, преди да си тръгне, и се изгуби сред гостите.

На неговото място се появи прелестна блондинка, която беше непозната на Ив.

— Видях, че говорехте с Хари Ферис — изчурулика тя и любопитно повдигна веждите си. — Някой успя ли да разгадае тайната около забележителното възстановяване на Миранда? Досега беше в инвалидна количка и не можеше да ходи, а изведнъж я виждаш да минава по пътеката в църквата, за да застане пред олтара с един от най-желаните и най-ухажвани ергени в страната.

— Не мисля, че Хари ще ми каже подробности.

Мъжът се засмя и поведе дамата към подносите с напитки.

— Той не желае да обсъжда този въпрос — добави.

Ив искаше да чуе повече, но не тръгна след тях. Може би беше чула достатъчно. Откакто бе започнала проучванията си, за първи път беше попаднала на вярна следа, от която да продължи, но й трябваше време да помисли. Запечата в ума си названията на имението на Хари Ферис и на района, където живее, и се върна при Саймън, заслепявайки го с очарователна усмивка.

Разбира се не му каза, че планът й върви чудесно и може би няма да има нужда вече от неговата особа.

 

 

След два дни Ив пристигна в „Уел Хаус“ с малката си кола, купена й от Брет. Не беше позвънила предварително да уведоми Хари Ферис за посещението си. Ако му телефонираше, той можеше да не пожелае да се видят. Ако пък не възразеше, сигурно би станал бдителен, а тя не искаше точно това. Отдавна беше открила, че елементът на изненада довежда до определената цел много по-лесно, отколкото всичко друго.

Бързо се ориентира в „Еджбъстън“ и скоро намери „Сатънс Роуд“. Провинциалният стил на къщата не я учуди. След новогодишното празненство беше научила от Саймън, че Хари Ферис е имал значителен бизнес, но бил принуден да го продаде поради дългове, някои дори хазартни. За дълговете му не се говореше под път и над път, но Ив успя да открие това, което я интересуваше. Беше достатъчно разумна да не вярва на всичко казано й, но все пак разчиташе на известна доза истина. Оставаше й само да разкрие загадката около женитбата на Брет.

Сега се надяваше посещението при Хари Ферис да й даде информация, която Габи чудесно би могла да използва.

„Ако използва, е точната дума“ — мислеше си, докато излизаше от колата си.

Няколко секунди след като почука на вратата, се появи млада прислужница с доста сурово изражение и Ив я попита дали би могла да се види с мистър Ферис.

— Току-що излезе, мис — отвърна й тя. — Икономката се разболя и мистър Ферис трябваше да я откара до болницата. Между другото, аз се казвам Хилда. Имате ли уговорена среща?

— Не.

Момичето напомняше на Ив за героиня от телевизионна комедия.

— Сигурна съм, че мистър Ферис щеше да пожелае да ме види, ако си беше вкъщи. Кога ще се върне?

Ив се насили да се усмихне приветливо.

— Ами, както ви казах, той току-що излезе.

Хилда бързо намести очилата си, които се бяха смъкнали на носа й.

— Предполагам, че ще пусне и писмата. Искаше да му ги донеса. Трябва да се върне всеки момент.

— Вероятно ще може да го почакам вътре?

Ив мина покрай нея и влезе в хола, преди тя да успее да реагира по някакъв начин.

— Ами, предполагам, че в това няма нищо лошо… — смънка момичето. — Само че трябва да отидете в кабинета. Аз имам работа в дневната. Разбирате ли… мисис Фелоуз — това е икономката — каза, че жива ще ме одере, ако не я приготвя до единадесет. Знам, че и няма, но тя винаги разбира какво е станало.

Щом Хилда затвори вратата на кабинета и хукна да си изпълнява задълженията, Ив се огледа. Изобщо не се тревожеше какво ще си помисли Ферис за почти насилственото й нахлуване в дома му — такива неща никога не я притесняваха.

В помещението имаше лавици с книги, два стола и старо дъбово бюро. Върху бюрото Ив забеляза плик с чуждестранна пощенска марка.

Когато се приближи и се вгледа в него, сърцето й заби силно. Адресът беше написан на машина и нямаше подател, но интуицията й подсказа от кого е. Хвърли бърз поглед към вратата, за да се увери, че е плътно затворена, взе плика и извади отвътре изписания лист хартия.

Да, интуицията й не я беше излъгала — подателят наистина беше Брет. Очите й зашариха по редовете, спирайки се само на най-същественото. Брет бил изпратил на Хари и Алис — очевидно неговата сестра — пари и им обещаваше, че ще продължи редовно да изпраща чекове. Уверяваше ги, че Миранда била добре, и двамата още карали медения си месец…

В този миг Ив чу отвън силно да се затръшва вратата на кола, сложи обратно писмото в плика и го остави пак на бюрото. Когато след минута Хари Ферис отвори вратата на кабинета, тя невинно стоеше до прозореца и зяпаше навън.

— Извинете ме, но… — притеснено каза той и леко се смръщи.

Ив се обърна. Лицето й беше спокойно и не издаваше доскорошните й вълнения.

— Не мисля, че ви познавам. А трябва ли?

— Не.

Тя се усмихна, прекоси кабинета и му протегна ръка.

— Аз съм Лиз Телфер.

Беше решила, че ще е по-разумно да използва фалшиво име.

Хари неохотно стисна десницата й.

— Надявам се, ще ми простите, че ме намирате тук, но прислужницата ви не ми позволи да чакам отвън.

— Все още не разбирам…

— О, съжалявам.

Ив отново очарователно се усмихна.

— Няма нищо. Страхувам се, че единствената причина, поради която дойдох да ви видя, е, че вие сте бащата на момичето, омъжило се за Брет Дикин.

— Вие да не сте приятелка на Брет?

— Стара приятелка — кимна тя. — Тъй като не присъствах, на сватбата, а младоженците не са в града, помислих си, че най-малкото, което мога да направя, е да посетя вас.

— Е, много мило от ваша страна, мис Телфер… — смотолеви Хари.

— Виждате ли — продължи Ив, сякаш той изобщо не беше вземал думата, — аз също останах инвалид като дъщеря ви и се питах дали бихте ми каза как Миранда е намерила смелост да се омъжи…

Тук тя направи пауза и се престори на притеснена.

— Това не е просто случаен нетактичен въпрос, мистър Ферис. Разбирате ли, аз също искам някой ден да се омъжа, но не съм сигурна дали ще е честно спрямо мъжа, който ме помоли да стана негова съпруга.

 

 

— Трябваше да му видиш физиономията! — смееше се Ив по телефона, когато се свърза с Габи след няколко дни.

Габи често отсъстваше от къщи и й костваше доста упоритост, докато я намери. За неин късмет, Саймън Уентуърт тъкмо беше извел баща и за през целия ден.

— Казах му, че Брет ми е стар приятел, което си е и истина, и че се радвам много, задето се е оженил за момиче като дъщеря му. Тук вече направо го излъгах, защото изобщо не се радвам! После му подметнах как всички в Бирмингам се чудят на смелостта от страна на инвалид като Миранда да се омъжи…

— Ей, почакай малко! — прекъсна я Габи. — Миранда не е инвалид.

— Според това, което чух, поне е била — натърти Ив. — Сигурна съм, че има някаква тайна. Разбрах го от изражението на Ферис, когато споменах за нея. — Той изглеждаше доста смутен…

— Миранда — инвалид? Брей, не го знаех!

— О, почти щях да забравя. Когато пристигнах, Ферис го нямаше. Докато го чаках да се прибере, разгледах едно писмо на бюрото му…

— Ей, Ив, не мислиш ли, че си попрекалила?

— Ако ни помогне да разрушим шантавия брак на Брет, всяко дяволско нещо е оправдано.

— Разбира се…

Ив не обърна внимание на внезапната неувереност в гласа на Габи — ако си твърде боязлив, няма да спечелиш нито една битка.

— Та, писмото беше от Брет. Разбрах, че по някакъв начин Хари Ферис и неговата сестра са в ръцете му. Плаща им някаква издръжка. Очевидно Хари не само е бил разорен, но и затънал в дългове, от които по неизвестна причина Брет го е спасил.

— Изненадана съм, че Хари Ферис е признал банкрута си. Не го познавам, но мъжете обикновено не признават такива неща, нали?

— О, не ми го каза Ферис.

— Тогава как?…

Ив гордо се изсмя.

— Умно момиче съм, нали? Сприятелих се с мъж на име Саймън Уентуърт, който наистина ме харесва. Не му отговарям на чувствата, но имам достатъчно мозък, за да го използвам. Той ме заведе на няколко празненства по Коледа и Нова година, където събрах доста информация. Разбира се аз още искам Брет. Щом Саймън е решил да се прави на глупак заради мен, не съм виновна. Хей, слушаш ли ме?

— Ами… да — отвърна Габи след известна пауза. — Ъъъ… ще видя какво мога да направя…

— Аз също ще продължа да действам. Скоро трябва да сложим край на брака на Брет.

Когато остави слушалката, Ив тържествуваше. Беше сигурна, че от информацията, която бе дала на Габи, тя ще скрои някакъв номер, за да предизвика разрив между Брет и жена му. Предусещайки тръпчивия вкус на отмъщението, започна да се смее радостно и да танцува из стаята.

Изведнъж в полезрението й попадна високата и мълчалива фигура, застанала на прага.

— Саймън… — задъхано промълви, сепната от мрачното му изражение.

„За Бога! Дали е чул разговора ми с Габи?!“

— Какво правиш тук? — попита войнствено, след като успя да се окопити.

— Дойдох за една карта, която трябва на баща ти.

Гласът и очите на Саймън излъчваха студенина.

— Каза ми къде да я намеря и ми даде ключ, в случай че не те заваря.

Мозъкът на Ив трескаво заработи. Съседът им беше дошъл да поиска ряпа, защото баща й му бил споменал, че имали повече от необходимото. Тя го беше завела до края на градината и му бе предложила да си извади сам. После си бяха поговорили малко и той си бе отишъл. Вероятно през това време Саймън бе влязъл в хола. Не го беше забелязала, защото бе бързала да телефонира.

— Отиваш ли си? — попита го.

Надяваше се, че зает с търсенето на картата, не е чул разговора й с Габи, но стомахът й се беше свил на топка.

— Да, отивам си — отвърна той, минавайки покрай нея. — И няма вече да идвам, Ив. Предполагам, че съм бил луд, но съм благодарен на провидението, че очите ми винаги се отварят, преди да е станало твърде късно. От всички отмъстителни кучки, които съм имал нещастието да срещна, ти си най-отвратителната!

На вратата Саймън се обърна и я погледна право в лицето.

— Ти никога не си и помисляла за някакви близки отношения между нас за в бъдеще, нали Ив?