Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (12)

Дванадесета глава

Следобедът беше красив. Слънцето беше високо в небето, а морето — невероятно синьо. Из топлия въздух се носеше благоухание и Миранда дишаше с пълни гърди, наслаждавайки се на свежестта му. Усещаше как той прониква в нея и бавно разпръсва опасенията й. Каза си, че докато Брет я желае, би могла да не мисли черногледо за бъдещето.

Приближиха се до малък кей на някакво безлюдно островче и Брет пусна котвата.

— Искаш ли да поплуваме — предложи й.

— Не сме си взели бански костюми.

— Не ни трябват, защото няма кой да ни види.

Брет се усмихна.

— Разбира се, можеш да плуваш с дрехите, ако искаш. Скоро ще изсъхнат.

Миранда се изчерви и не се реши дори да го погледне, докато той бързо свали всичко от себе си и се хвърли във водата. Дълго не се показа на повърхността и тя се изплаши, да не би да се е ударил в някоя подводна скала и да се е наранил лошо. Затова почти мигновено се съблече и се гмурна да го търси.

Както разбра впоследствие, това беше номер. Докато задържаше въздуха си и го търсеше, Брет изведнъж я сграбчи изотзад и плътно я притисна към себе си. Бяха изцяло потопени във водата и усещането беше невероятно. Макар да му беше ядосана, че я е измамил, продължаваше да стои прилепена за него и да изживява познатата от изминалата нощ тръпка, която силното му тяло предизвикваше у нея.

— Извинявай — чу го да измърморва, щом изплуваха на повърхността, но в гласа му нямаше никаква нотка на угризение.

— Помислих, че си се ударил в някоя скала…

Брет я вдигна и я понесе към брега.

— Трябва да си откачил!

— Понякога наистина откачам — загадъчно се съгласи той и за да илюстрира твърдението й, леко я положи на пясъка и започна да я гали.

Сърцето на Миранда започна да препуска, когато устата му се впи в нейната и стегнатото му, мускулесто тяло ясно й показа намеренията си. Пламъкът на страстта й се разгоря и тя усети как олеква, как потъва в прибоя на растящото си желание. Брет плъзна ръка по гърдите й и розовите им зърна моментално се вирнаха и втвърдиха. От гърлото й се изтръгна неволен вик.

— Желаеш ли ме?

Как би могла да отрече? Не можеше да скрие, че всяка клетка от тялото й копнееше за него. Докато кимаше, притворила очи, не усещаше нищо друго, освен това, как плува върху вълни от страстно желание, които я отвеждаха някъде във висините — на същото място, където я бяха отвели и през нощта…

Любиха се дълго, до премала, а после се върнаха в лодката и продължиха там любовните си игри. Брет я възбуждаше и й доставяше удоволствие, после я учеше как тя да му доставя наслада. Но през всичките часове, които прекараха на острова, по никакъв начин не и показа, че я обича.

Когато си тръгваха, Миранда изрази съжалението си, че не е успяла да разгледа това райско кътче. Брет се засмя и й отвърна, че бил идвал вече няколко пъти, но и на него все не му оставало време за разходки.

Това я накара да се запита нещастно колко ли други жени е водил тук.

 

 

На следващия ден долетяха двама мъже и той се затвори с тях в офиса. Линда им сервира лек обяд, после те продължиха да работят и си тръгнаха чак вечерта.

— Кои бяха? — полюбопитства Миранда, когато седнаха да вечерят. — Не знаех, че някой работи през коледните празници.

— Директори — отговори й безизразно Брет.

Изглеждаше уморен и бръчките по челото му бяха станали по-дълбоки.

Миранда се пресегна да си вземе от вкусните хрупкави хлебчета на Линда, които тя печеше всеки ден.

— Колко директори имаш? Можеше поне да ме представиш.

— Ние сме на меден месец. Те съвсем не очакват да те видят.

— Срамуваш ли се от мен?

Той се намръщи.

— Не, защо да се срамувам?

— Бях инвалид. Понякога се чудя дали би могъл да го забравиш.

Брет я стрелна с поглед. Сините му очи блестяха особено всеки път, когато беше ядосан за нещо.

— Ще престанеш ли да говориш глупости? Забравяш, че те помолих да се омъжиш за мен, предполагайки, че цял живот ще бъдеш инвалид.

Миранда се наведе към печеното пиле, което Линда току-що й бе сервирала.

— Може да се срамуваш от мен и поради друга причина…

Той удари с юмрук по масата. Досега не беше го виждала да прави това.

— Не знам защо повдигна този въпрос, Миранда. Ти си млада и красива и в обществото те приемат добре. Дори да беше инвалид, а ти не си — сигурен съм, че никога няма да ме разочароваш.

— Извинявай, Брет…

Миранда го погледна, но долавяйки напрежението му, се извърна.

— Работиш по цял ден, а аз просто бездействам.

— Ще ти осигуря занимания.

Очите му заблестяха лукаво.

— Имаме цяла нощ пред нас.

Тя се направи, че не го е чула, но се изчерви леко.

— Бих желала да работя нещо. Знаеш, че имам образование.

— Не искам да работиш! — рязко заяви Брет. — Искам да си ми винаги на разположение.

Бузите на Миранда се зачервиха още повече. Огънят в зениците му недвусмислено подсказваше особения смисъл на тези думи.

— Бих искала поне да помагам на инвалидите. За тях би могло да се направи много повече, отколкото хората си мислят. Дори някои съвсем дребни наглед неща могат значително да улеснят съществуването им. Знам го по себе си…

— Твоите никак не бяха малко, имаше цял арсенал — внимателно вметна съпругът и. — И повечето от тях скъпи.

— Баща ми направи прекалено много жертви, за да улесни живота ми. Чак сега го осъзнавам.

— Не трябва да се чувстваш виновна за случилото се.

— Знам. Той само вършеше това, което всеки родител би направил за детето си, ако може да си го позволи. Но просто не мога да забравя… Когато се върнах от Швейцария, си мислех, че лесно ще успея. Че ще се забавлявам… Та нали бях отново здрава. Бях решила да забравя, че някога съм била саката, но установих, че не мога. Няма обаче да позволя това да се превръща в натрапчив кошмар и ще намеря начин да помагам на инвалидите.

— Ще видим — отвърна хладно Брет. — Трябва да си дадеш време. Както и да е, не е необходимо толкова да се палиш.

Миранда започна да съжалява, че му се е доверила. Реши, щом се върнат в Ню Йорк, да потърси някакви организации, на които да предложи услугите си, без да уведомява съпруга си.

 

 

Линда им сервира кафе, пожела им лека нощ и се оттегли в своите покои. Миранда се чувстваше физически уморена, не й се ходеше никъде и остана в хола да почете, а Брет започна да преглежда някакви бизнес вестници.

Когато разбра, че се съсредоточава повече върху съпруга си, отколкото върху книгата, тя се разтревожи.

В единадесет часа спря да чете и съобщи, че ще си ляга.

— Книгата ми май не е толкова интересна, колкото вестниците ти — измърмори.

Брет вдигна очи и така рязко скочи на крака, че Миранда се сепна. Той нехайно захвърли вестниците си и я прегърна. Изражението му беше сериозно, ала в очите му тлееше някакво пламъче.

Зарови лице в прекрасните й коси.

— Чудех се колко ли дълго ще ме накараш да те чакам — прошепна й горещо.

Любовните умения на Брет тази нощ сякаш отпушиха дълбини, до които телата им никога не бяха достигали. Изтощена, Миранда спа няколко часа и като се събуди, той беше наведен над нея. Стори й се, че я беше оставил само преди няколко минути напълно задоволена, и се изненада, че мигом отвърна на желанието му. Трябваше само да я докосне, за да я накара да забрави всичко друго, освен чувствата, които така лесно пробуждаше у нея — чувства, които я караха моментално и напълно да му се отдава.

Опита се да изрази слаб протест, но топлите му устни намериха нейните, тръпнещата му мъжественост нежно се мушна между бедрата й и тя с нетърпение я пое в себе си. Дишаше тежко и когато ръцете на Брет затърсиха едрите й гърди, протестът й се изпари и я обзе огън. Сънливостта й също изчезна и ханшът й нетърпеливо започна да пулсира и да се извива.

Брет очевидно си помисли, че се съпротивлява, и я стисна по-здраво.

— Ще се борим ли? — попита я дрезгаво.

Миранда нямаше подобно намерение, но й липсваше глас да му отвърне. Непрестанните ласки на ръцете му засилваха неимоверно възбудата й и тя само мъркаше неразбираемо. Тръпка премина през силното тяло на Брет и той застина за миг, достигайки кулминацията на насладата си. Миранда почти мигновено го последва към вратите на рая.

Все още замаяна, тя стигна до убеждението, че по рождение й е отредено да принадлежи на този мъж, който единствен можеше да я накара да се чувства така, и някакво неволно страхопочитание се смеси с преживяния екстаз.

 

 

През следващите дни Брет я водеше на разходка в морето, пускаше котвата в някой тих скалист залив и прекарваха почти целия ден заедно в каютата и се любеха лудешки. Миранда винаги тръгваше с него по собствена воля. Той беше като наркотик, на който не можеше да се насити. Беше я омаял много силно. Тайно се надяваше, че наред с физическото привличане може да дойде и обичта му. Но тъй като Брет не показваше никакви признаци за това, тя започна да се страхува, че никога нямаше да стане.

Времето течеше неусетно. Още не беше сигурна дали й се иска да живее на Люк постоянно, но ако Брет го искаше, едва ли би възразила. С всеки изминат ден ставаше все по-силна и по-жизнена. Бузите й порозовяха, очите й бяха грейнали и изглеждаше толкова добре, че дори Линда не се сдържа да отбележи с въздишка:

— Караш ме да се чувствам стара, детето ми.

Понякога имаше моменти, когато я спохождаха лоши предчувствия, и не беше сигурна, че бракът й е сполучлив. Макар да беше оптимистка за бъдещето, опасяваше се, че вместо да я обикне, някой ден Брет може да стане съвсем безразличен към нея. Случваха се дни, в които той беше толкова отчужден, че я плашеше, и не знаеше какво да направи, за да се подобрят отношенията им.

 

 

Тази вечер не се чувстваше никак добре и това я обезпокои силно. Реши, че се дължи на нещо, което е яла на обяд, но не спомена на Линда, да не би да си помисли, че критикува готварските й способности. После се сети, че още като беше станала сутринта, бе била малко замаяна.

Когато един от хората на Брет, който работеше близо до летището, докара Габи и приятеля й, не се разбра кой е по-изненадан — Миранда или Брет.

— Здравейте — извика Габи. — Не ме очаквахте, нали?

И преди някой от двамата да успее да отговори, тя се обърна към мъжа до себе си и го представи лаконично:

— Клем Уокър, от Тексас.

Брет само учтиво му стисна ръката — и толкова.

— Защо не ни се обади, че ще дойдеш? — попита сухо сестра си.

Габи не му отговори направо.

— Заминахте отдавна и започнах да се тревожа.

— Ти да се тревожиш?

— Прав си, не съм се разтревожила повече от твоите приятелки — клъвна го тя.

— Достатъчно! — сряза я Брет.

Миранда усети как към болките в стомаха й се прибавиха и някакви студени тръпки. Габи не бе споменала имена, но нямаше и съмнение, че тайнствената Ив е застанала между нея и съпруга й.

Брет забеляза пребледнялото й лице й изтълкува ситуацията посвоему.

— Предупреждавам те, Габи, че няма да ти позволя да идваш тук и да създаваш проблеми. Всъщност, като знам колко добре го правиш, ще те помоля да си тръгнеш веднага. Аз съм на меден месец.

Клем Уокър студено изгледа Габи.

— Когато ме покани да се запозная с брат ти, не ми спомена, че е още на меден месец.

— Така ли?

Тя невинно ококори очи.

— Ами, като казах, че са женени от няколко седмици, си мислех, че меденият им месец вече е свършил. Това е снаха ми Миранда, между другото.

След като Клем удостои Миранда с учтиво кимване, Габи добави:

— Клем живее в Кентъки. Отглежда коне и е доста известен.

— Габи, би ли си затворила устата?

Клем Уокър — висок, на средна възраст, красив и властен — очевидно беше ядосан.

— Мисля, че трябва веднага да се върнем в Насо!

— Не искам — мрачно измърмори Габи, но неуверено го погледна, сякаш неговото неодобрение я безпокоеше повече, отколкото й се искаше да признае.

Миранда импулсивно се впусна да я защитава.

— Бих желала да останете. Ще ни е приятно да имаме малко компания.

— Говори само за себе си! — изръмжа Брет.

Миранда прехапа устни. Той беше като градоносен облак, а това определено нямаше да помогне за разсейването на напрежението помежду им.

Не беше и сигурна дали Габи е доволна от подкрепата й, защото очите й подозрително се свиха, когато погледна брат си.

— Жена ти поне не бърза да се отърве от мен.

— Чудя се защо — отвърна той.

След малко влезе Линда и веднага схвана каква е работата.

— Надявам се, че не сте дошла да създавате проблеми, мис Габи — възкликна тя, възползвайки се от привилегиите си на стар и доверен служител. — Не мислите ли, че в миналото имаше достатъчно?

— Ще бъда добра като ангелче…

Габи се огледа наоколо, но видя само скептични и обидени физиономии.

— Защо винаги ме мислите за толкова лоша?

— Защото винаги само такава се показваш — каза сухо Брет.

— Ще останете ли? — попита примирено Линда, сякаш вече знаеше отговора.

Габи отвърна утвърдително и тя, вдигайки рамене, тръгна да приготвя стаите.

Радостна, че си е намерила подходящ претекст да се измъкне, Миранда отиде да й помогне. Но скоро вече съжаляваше, щом Линда я погледна и остро й каза:

— Изглеждаш направо отчайващо, скъпа. Да не би пристигането на мис Габи да ти е подействало като шок?

— Не, не съвсем…

— Май не трябваше да й позволявам да те тревожи. Тя толкова много се промени, откакто почина съпругът й, че понякога не мога да я позная. Господинът с нея изглежда по-добре от всички ония, с които е идвала тук през последните години. Надявам се да успее да я направи човек.

— Нямам нищо против Габи.

Миранда подаде на Линда единия край на чаршафа, който се канеха да постелят.

— Не тя е причината да се чувствам, както го нарече, „отчайващо“. Чувствах се неразположена и преди тя да дойде. Предполагам, че е от прекомерното стоене на слънце.

Линда я стрелна с поглед.

— И така да е, не искам нищо да те безпокои в момента.

Миранда точно привършваше със стаята на Габи, за да може Линда да се освободи и да се заеме с вечерята, когато зълва й влезе.

Тя повдигна изписаните си вежди.

— Брет със сигурност не ти е разрешил да вършиш такива неща. Къде са обичайните помощници на Линда?

— Струва ми се, че днес рано си заминаха.

Миранда се усмихна.

— Няма значение дали Брет ми разрешава или не. Обичам да помагам на Линда, въпреки протестите й.

Габи изкриви устни.

— Мислех, че съпругите — домакини са си отишли с миналия век. Майка ми беше американка и прекарваше времето си в забавления с най-различни любовници. Не я виня, защото татко и Брет стояха почти непрекъснато в Англия, за да правят пари — нещо, което много повече ги интересуваше от това, какво прави нашата скъпа майка. Е, вършеше и малко благотворителна дейност, но това беше само за параван.

Миранда се намръщи. Брет й беше казал, че баща му бил предприемчив британски бизнесмен, основал доста от компаниите, които той днес още управляваше, но не и че пренебрегвал съпругата си. Дори думите на Габи да не бяха истина, реши да не повдига този въпрос пред Брет. Само щеше да се ядоса, пък и не беше нейна работа.

Габи явно не очакваше отговор и се запъти към прозореца.

— Вие с Брет сигурно си прекарвате чудесно тук — подхвърли иронично. — Още не си ли забременяла?

„Да забременея?!“ Миранда усети как студена тръпка премина през цялото й тяло. После бързо се овладя, сещайки се, че Габи си умираше да провокира хората.

— Не, разбира се… — възрази и бузите й поруменяха. — Брет и аз още не сме обсъждали въпроса за децата.

„Е, поне не и детайлно“ — малко виновно си помисли, като си припомни настояванията на съпруга си да посети доктор Лу Митфорт.