Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (3)

Трета глава

Миранда се замисли. Брет Дикин се беше върнал, беше я видял да пада и беше я пренесъл горе. Изведнъж безпокойството й се превърна в облекчение.

— Значи вече знае, че не съм инвалид! — извика и си припомни как беше станала от количката. — Е, поне един — проблем е решен. Какво каза той?

Някаква сянка премина по лицето на леля й и тя пак се разтревожи.

— Помисли си, че се опитваш да вървиш.

Миранда изумено я зяпна.

— Че се опитвам да вървя?

— Ами, да. Когато мистър Дикин влезе, ти тъкмо падаше. Веднага забелязах, че Хари се паникьоса, и обясних, че понякога се опитваш да се движиш.

— Това няма да трае дълго!

— Едва ли бих могла да му кажа истината, нали?

— Щеше да е по-добре.

Миранда присви очи.

— Какво още му каза?

— Само че се тревожиш за къщата, нищо друго. Май че се самообвинява. Пребледня доста и не ни позволи да те докоснем. Бях изненадана, че знае как да те вдигне — точно както го правеше медицинската сестра.

Миранда потрепери при мисълта, че Брет Дикин я е държал в ръцете си. Бяха достатъчно силни, не се съмняваше в това, но вместо да изпита благодарност, бе обзета от нещо като отвращение.

— Той наистина ли повярва, че съм припаднала заради къщата?

— Е, малко трябваше да си поизмислям — призна си Алис. — Когато те отнесе горе, му казах, че баща ти те е изпратил в чужбина, докато се е опитвал да спаси фирмата. Че сме се върнали днес и току-що сме разбрали. Казах още, че пътуването и лошите новини са ти дошли твърде много, но не е необходимо да викаме лекар.

— Повярва ли ти?

— Така ми се струва.

— Но докога? Някой ден няма ли да започне да подозира, че не съм такава, каквато изглеждам?

— Нещо у теб силно го впечатлява.

— Да не би да искаш да кажеш, че го привличам?

— Защо не? Изглеждаш добре и имаш хубава фигура.

— Много от жените, които среща всеки ден, са такива.

— Той не е женен.

Какво ли имаше предвид Алис? Миранда я изгледа озадачена. Ако Брет Дикин не беше женен, нима щеше да обърне внимание на сакато момиче? Никога не беше мислила сериозно за женитба. Прикована към количката, беше пренебрегвала инстинктите си до такава степен, че сега се съмняваше дали изобщо има такива. Не трябваше ли мисълта, че е била в обятията на Брет Дикин — макар и в безсъзнание — да пробуди у нея някакво друго чувство, освен антипатия?

— Какво ни засяга дали Брет Дикин е женен?

Миранда преметна крака през леглото, сякаш внезапно разбра, че лежи там, където именно той я беше положил, и отново се обърна към Алис.

— Не трябва ли да слезеш долу и да му кажеш, че съм се оправила? Може би най-сетне ще си отиде и ще ни остави на мира.

— Ако не беше заради баща ти… — започна Алис, но не се доизказа.

Когато Алис изглеждаше нещастна, Миранда преглъщаше острите реплики, които се канеше да й отправи. Поколеба се и сега. Алис и баща й се бяха грижили за нея години наред след злополуката. Бяха я обградили с любов и внимание, пренебрегвайки себе си.

— Добре, Алис — каза мрачно. — Печелиш, но тази вечер не искам да виждам Брет Дикин пак. Страхувам се, че не съм в състояние да го понеса.

На следващата сутрин Алис й Миранда закусиха сами. Хари беше излязъл рано, защото си беше уговорил среща с Брет Дикин в Бирмингам в девет.

— Трябва да се уредят някои неща — подхвърли Алис. — Снощи не ти казах нищо, за да не те разстроя, но Брет не спря да говори за теб.

Миранда остави филийката, която ядеше, и любопитно я погледна.

Леля й охотно продължи:

— Задаваше ни толкова много въпроси за катастрофата, за лечението и трудностите ни, че ние с баща ти едва смогвахме да отговаряме. Оказа се, че знае доста повече за тези увреждания, отколкото човек може да предположи. Затова трябва да внимаваме.

— Той е от тези хора, чиято работа е да разбират по малко от всичко.

— Но не очаквах да се интересува толкова много от теб.

— Вероятно си има причина. Само че ако дойде, за да ме изведе на разходка и започне да ми задава купища въпроси, ще получава само кратки отговори.

— Не съм много сигурна.

Миранда погледна през прозореца.

— Днес времето е по-хубаво. Бях решила да ставам рано и да бягам. Колко дълго не съм бягала! Не броя Швейцария, разбира се. И сега ме карате, да се преструвам, че не мога.

— Само ден — два.

— Ще ми се сторят като години. Между другото, кога ще се върне татко?

— Не каза.

— Ех, да можех да му помогна — въздъхна Миранда.

— Аз бих желала същото.

— Никога ли не си искала да влезеш във фирмата?

— Не съм — отвърна Алис, но не спомена как упорито бе действала зад кулисите, за да предотврати продажбата й още преди години.

По-добре бе, че племенницата й не знаеше, защото тогава щеше да открие доста не особено приятни неща за баща си.

Миранда противно на волята си започна да мисли за Брет. Надяваше се, че Дикин няма да се върне до вечерта и че няма да й се наложи да прекара деня в инвалидната количка.

 

 

Щеше да се разплаче, когато той пристигна далеч по-рано. Беше на горния етаж, когато го чу да разговаря с Алис в хола. Ядоса се, грабна едно палто и слезе с асансьора. Брет беше с гръб към нея и не я видя веднага. Беше облечен с джинси и обикновено сако и още преди да се обърне, за да я погледне, стори й се много привлекателен. Но умът й не беше зает толкова с това, колкото с мисълта как да намери предлог и да не излезе на разходка. В последния момент, след обичайните поздрави я осени идеята да му каже, че по някаква причина не може да вземе специално пригодената за нея кола.

Брет Дикин само се усмихна, размени няколко къси реплики с Алис, после взе Миранда на ръце, изнесе я навън и внимателно я положи на седалката в един голям и удобен мерцедес.

Дъхът й секна.

— Винаги ли така действате?! — възкликна тя, щом като се посъвзе.

— Само когато знам, че постъпвам правилно — отговори Брет и закопча предпазния й колан, преди да седне зад волана.

— Можехте да ме нараните! — намръщи се Миранда, но се чувстваше необикновено развълнувана от допира до тялото му.

Макар да си внушаваше, че това е най-обикновена уплаха, преживяното я сепна.

Изваяните устни на Брет леко се присвиха.

— Аз ви вдигнах внимателно и не бих могъл да ви нараня. Престанете да се държите като разглезено хлапе.

Забележката му я жегна.

— Никога не съм била разглезена — отвърна хладно.

— Тогава ви дължа извинение.

Брет Дикин се засмя и Миранда се успокои. Запита се дали той смята инвалидите за разглезени, защото се нуждаят от много грижи. Впрочем някои наистина бяха, дори принуждаваха близките си непрекъснато да се въртят около тях и никога не се опитваха сами да си помогнат. Но повечето инвалиди, които познаваше, се бореха да станат независими и постигаха забележителни успехи. Имаше и такива, за които просто нямаше лек, или ако имаше, не можеха да си го позволят. Това отново й напомни, че дължи на баща си повече, отколкото би могла да направи, за да му се отплати. Даже и да му помогнеше да запази къщата, пак нямаше да е достатъчно.

Докато мълчеше и размишляваше, Брет Дикин изведе колата на главния път и внимателно я изгледа.

— Не ви е студено, нали?

Забеляза, че тя потрепери, и се намръщи.

— Включих отоплението.

— Разбира се, че не ми е студено. Вероятно не съм свикнала да се държат с мен грубо.

Той отново я погледна, но сега с раздразнение.

— Струва ми се, че се разбрахме. Бях изключително внимателен.

— Знам, извинявайте…

Когато Брет Дикин се съсредоточи върху пътното платно, Миранда се замисли над думите му. Не беше я наранил и знаеше, че няма да го направи. Чудеше се дали има опит с хора в нейното състояние или самият той е инвалид. Дали всичко това не беше някакъв ход, с който искаше да повдигне имиджа си? За нещастие не знаеше нищо за него и можеше само да гадае. С крайчеца на окото си наблюдаваше как шофира и установи, че го прави добре — бързо и леко, без да поема излишни рискове. И за своя изненада осъзна, че с Брет не се страхуваше.

След като излязоха от предградията на Бирмингам, Миранда реши да му зададе няколко въпроса относно бизнеса на баща й, на които той не желаеше да дава отговори.

Докато се колебаеше откъде да започне, Дикин усети нерешителността й.

— Сега пък какво има, Миранда? — попита я.

Проницателността му я сепна, но успя да отвърне безизразно:

— Чудех се защо ли човек като вас ще пожелае фирмата на баща ми. Едва ли си струва…

— Тя има огромен потенциал. А и днес е на мода да купуваш колкото можеш, нали?

— Звучи безмилостно да преследваш нещо, на което друг вероятно е посветил години от живота си.

— Грешите. Много от фирмите, които купих, бяха пред фалит и после се стабилизираха.

Миранда започна да хапе устни. Ако искаше да узнае защо фирмата на баща й бе фалирала, явно беше на грешен път. Понечи да се коригира, но Брет я изпревари.

— Сигурно си мислите, че съм се възползвал от положението, в което е изпаднал баща ви, Миранда, но трябва да ви кажа, че не съм. Наистина бях решил да изкупя всичко, само че има някои подробности за доуточняване.

— Затова ли ме извеждате и сте мил с мен? Дори и да протакате, той няма да промени условията си.

— Изобщо не сте права — изсмя се Брет. — Фирмата на баща ви се продава от месеци. За негово съжаление аз съм единственият купувач, който смята да му даде почти толкова, колкото иска.

— Но всъщност бизнесът е добър, нали?

— В основата си, да — съгласи се той. — Но Хари сам ми каза, че от години запада. Разбира се, аз го знаех още преди моите експерти да прегледат документите и баща ви не се опита да прикрие нищо. Просто иска да се отърве от фирмата, да си остане вкъщи и да прекарва повече време с вас. Е, поне така предполагам…

Докато Миранда мълчаливо асимилираше думите му, Брет спря пред входа на голям ресторант.

— Къде сме?

Тя се опита да се отърси от тревогите и съмненията относно баща си и се огледа наоколо. Заведението й се стори познато, но не й се вярваше, че са стигнали чак толкова далеч.

— „Литъл Център“ — беше отговорът. — Била ли сте тук?

— Веднъж… преди много време. Защо спряхте?

— Ще обядваме. Всичко е уредено. Тук има колички за гости като вас, само трябва да почакате, докато докарам една. В случай че пожелаете да ползвате тоалетната, също ще ви помогнат. Бих го направил и сам, ако не се страхувах, че ще ме изхвърлят! — ухили се Брет.

„Невъзможен е!“ — помисли си Миранда. И все пак си отбеляза чувството му за хумор. По някое време снощи й се бе сторило, че то му липсва съвсем.

При други обстоятелства обядът с Брет би й харесал, защото той се справяше с всичко така умело, че тя не изпадна в никакви неудобни ситуации. Но я измъчваше въпросът защо мъж като него ще предпочете да прекарва времето си с жена инвалид и от тези размисли удоволствието й от разговора и обяда малко се поразвали.

По обратния път Миранда се молеше още от вратата Брет да каже на баща й, че могат да задържат къщата. А след като изкупи всичко останало, да се върне в Ню Йорк. Изпита странно усещане при мисълта, че няма вече да го види, но знаеше, че една нова среща ще й струва много усилия да се преструва на инвалид.

Когато пристигнаха в дома й, Брет я остави в хола и уведоми сияещите Хари и Алис, че вероятно на следващата вечер ще дойде да я изведе отново, ако тя пожелае.

Искаше й се да изкрещи от страх и безсилие.

 

 

На другия край на Бирмингам в спретната уютна къщичка Ив Мартин нервно крачеше напред-назад. Оставила беше бастуна, който използваше, когато баща й беше тук. Беше цял ден сама със своите мисли. А те не бяха весели. Предната вечер Брет беше дошъл да я види. Редовно поддържаха връзка по телефона, но не се бяха срещали от няколко месеца.

Всъщност през всичките тези години след катастрофата не бяха успели да се сближат. Понякога Ив се питаше дали това ще стане някога и дали от тайните й планове ще излезе нещо.

Спомените й я върнаха към вечерта на новогодишното празненство в службата преди доста години.

Брет Дикин, чиято слава на преуспял бизнесмен вървеше пред него, току-що беше купил голямата електронна компания на предишния й шеф и се беше съгласил да я задържи като секретарка. Ив беше развълнувана да види как такъв очарователен млад ерген седи на стола на едрия и застаряващ Хю Крамп. Опитваше се да прикрие факта, че той веднага я омая, но това не й попречи да мечтае и да крои планове. Две от нейните приятелки — също секретарки — се бяха омъжили за своите шефове. Защо да не се случеше и на нея? Полека — лека разбра, че Брет Дикин беше като имунизиран относно нейните женски прелести, за разлика от Хю Крамп.

Ив обаче не се отказа. Много жени търсеха Брет по телефона, но нямаше нищо по-специално. Като повечето вглъбени в работата си мъже, той вероятно се нуждаеше от някакъв сюрприз, който би го накарал да осъзнае, че секретарката му не е част от офис обзавеждането.

Тази мисъл й стана ръководно начало и започна да прави сериозни комбинации.

Знаеше, че вечерта преди тържеството Брет ще се почувства длъжен да се появи, затова се престори, че е прегледала някои важни документи, които изискват незабавната му намеса. За щастие той не избухна, както Ив беше очаквала, а това засили подозрението й, че шефът й не си пада по шумните места. И така, двамата се заеха с допълнителната кореспонденция и тя ги забави. В съответствие с изисканите си маниери Брет предложи да я откара до мястото на празненството. Ив се надяваше точно на това. Започна уж да се противи, но той я увери, че това било най-малкото, което можел да направи, след като е виновен за закъснението й.

Съвместната им поява и прелъстителната усмивка на лицето й направиха желаното впечатление.

Брет Дикин не показа, че Ив му става досадна, дори и когато след няколко питиета тя тържествуващо плъзна ръката си по неговата. Изгледа я с леко присвити очи, но не направи опит да се отдръпне.

Но това все пак се случи, няколко минути след като Дан Грийнли — завеждащ отдела за обработка на информацията — се сблъска с тях и разля виното й.

— Няма нищо — каза Брет и ловко прекъсна дългите му извинения. — Роклята на мис Мартин и така е хубава, но може би трябва да я заведете до бара и да й напълните чашата. Струва ми се, че се налага малко да се поразходя.

Преди Ив да се опомни, Дан я грабна от Дикин, който пък веднага бе отвлечен от една блондинка.

„Е, разходката свърши“ — помисли си кисело тя.

Само че не се отчая, а реши, че това е незначителен неуспех. Дан Грийнли отдавна я ухажваше, но до този момент не бе отговаряла на чувствата му. Сега обаче щеше да го използва, за да накара шефа си да ревнува. Брет вероятно нямаше намерение да се завърти пак около нея тази вечер, но когато видеше друг мъж да се „интересува“ от секретарката му, може би щеше да размисли.

Празненството не беше нищо повече от няколко питиета и леки разговори и нямаше да продължи дълго. Преди да свърши, Ив попита Дан дали би я откарал до дома й. Той по принцип пиеше много, бе пил и сега, но това никога не се бе отразявало на шофирането му. Когато излязоха навън, Дан я предупреди, че е прекалил с алкохола. Предложи да оставят колата и да си вземат такси, а Ив просто му се изсмя.

Но никога не каза истината на Брет.

След няколко минути Дан сви вдясно и връхлетя върху един грамаден автотранспортьор. След катастрофата, тъй като той не остана жив, за да я опровергае, Ив излъга Брет, че го умолявала да не сяда зад волана, но Дан не я послушал. Тя пък не пожелала да спори, защото се чувствала прекалено уморена и нервна от неприятностите, които имала през деня.

Веднъж разбрала, че Брет се чувства виновен за злополуката, Ив непрекъснато намираше начин да се върне на темата. Уж невинно му подхвърляше, че малко или много той ги е тласнал един към друг. Нараняванията й не бяха големи, но се преструваше на силно контузена, защото така си осигуряваше вниманието му. Твърдеше — макар докторите да не намираха причина — че не може да върви нормално, и щом около нея имаше хора, прекарваше по-голямата част от времето в инвалидната количка, осигурена й от Брет. Когато той настоя да извикат специалисти, Ив ловко убеди и най-добрите, че страда от някаква разновидност на парализата. Брет плати също и за пластичната операция, наложила се поради белезите от рани и от изгарянията по ръцете и раменете й.

Ив се кълнеше, че катастрофата била разтърсила живота й и физически, и психически и затова не можела да работи. По тази причина Брет й плащаше месечна издръжка, надвишаваща предишната й заплата, и всяка година я увеличаваше. Щедро плащаше и на баща й да се грижи за нея. Когато понякога Джон Мартин обвиняваше дъщеря си, че изнудва бившия си шеф, тя яростно го нападаше й му казваше да си гледа работата, защото нямала да търпи никакво вмешателство. Беше убедена, че ако продължеше да поддържа чувството за вина у Брет, накрая той ще пожелае да се ожени за нея.

Убеждението й се засили, когато Брет Дикин доведе, сестра си да се запознае с нея. Но щом той напусна Бирмингам, а после Лондон и започна да прекарва времето си в чужбина, всичките й надежди за женитба постепенно помръкнаха.

Все пак дългите му отсъствия не я обезсърчиха съвсем и докато го чакаше, наслаждаваше се на финансовата си независимост, без да е длъжна да работи.

Но ето че бяха изминали цели осем години, откакто Брет я бе последвал след празненството и лично й бе помогнал да се измъкне от неузнаваемата кола на Дан. Ив вече не беше в първата си младост.

Вчера, когато Брет бе дошъл да я заведе на вечеря и търпеливо я изчакваше, докато тя се преструваше, че куца, бе решила да предприеме нещо, което да го накара да изпълни желанията й. Правеше се на нещастна, че е обречена да остане сама, после пък уж уплашено питаше какво ще стане с нея, когато баща й си отиде от този свят.

И в двата случая отговорът на Брет беше неразгадаема усмивка и някакво особено, тревожещо мълчание.