Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (24)

Двадесет и четвърта глава

На следващата сутрин, преди да реши какво да прави, Миранда изпи две кафета и изяде една препечена филийка.

В къщата не биваше да ходи. Ако Брет беше там и откажеше да я пусне, нямаше да понесе унижението. Представяше си как Харис се надува и си вири носа. Идеята да причака Брет, като отива на работа, също не й допадаше. Понякога той излизаше в пет и се връщаше късно вечерта. Не й оставаше друго, освен да отиде до главния му офис. Веднъж й беше дал пропуск, с който да влиза по-лесно, и сега си го носеше. Беше го използвала един или два пъти и можеше вече да е невалиден, но се налагаше да поеме риска. Само така би могла да влезе, без Брет да е информиран предварително за посещението й.

Взе си душ и бързо се облече — избра си риза и тънки джинси. Внимателно си сложи лек грим, среса си косата и я обърна назад — така, както някога я беше научил фризьорът й в Манхатън. Откакто се бяха видели с Брет за последен път, тя беше пораснала и й стоеше като прилепнала златна шапчица. Преди да излезе, се погледна в огледалото — очите й бяха големи, лицето й свежо, а устните — изкусителни. Добре осъзнаваше, че е елегантна млада жена и достатъчно красива, за да се обръщат след нея. Но и дори когато беше добре, Брет рядко забелязваше как изглежда съпругата му, а сега, след като беше болен, вероятността беше още по-малка.

Тази сутрин под чудно синьото небе Ню Йорк приличаше на разбунен кошер — по улиците бръмчаха коли, а тротоарите бяха задръстени от хора с различен цвят на кожата, различни вероизповедания и националности.

Когато Миранда бе дошла с Брет тук за пръв път, беше си помислила, че никога няма да свикне с този пъстър свят. Сега изненадано установи, че изпитва приятно чувство — сякаш се връщаше у дома си. Доста се бяха разхождали с Джил и градът неусетно беше започнал да й допада. Ако Брет я беше извеждал по-често и й беше помогнал да си намери нови приятели, вероятно щеше да се приспособи по-лесно и да бъде щастлива.

Таксито я остави пред голямата административна сграда. Сърцето й заби по-силно — вероятно от смущение — но това беше всичко. Не беше обладана нито от закъсняла любов към съпруга си, нито от съжаление. Никой не оспори валидността на пропуска й и тя влезе без проблеми. Портиерът, който го провери, беше респектиран не толкова от него, колкото от срещата си с такава важна особа.

— Разбира се… Защо… не, мисис Дикин… — запъна се той, когато Миранда го попита дали пропускът е редовен. — Ако желаете, ще ви съпроводя догоре.

— Не, благодаря — рече тя и така мило му се усмихна, че го плени за цял живот. — Сама ще се оправя.

Когато стигна до кабинета на Брет, установи, че работата е в разгара си, въпреки ранния час — звъняха телефони, жужаха компютри и факсове. Личната му секретарка, мисис Макгрейн, строго наставляваше група помощници, които в сравнение с останалия персонал бяха една шепа.

— О! — възкликна Джийн Макгрейн, когато видя Миранда да влиза. — Линдхърн вече ми съобщи за вас, но не ми остана време да предупредя съпруга ви…

Миранда никога не беше я харесвала. Изгледа я хладно и попита:

— Тук ли е той?

— Да, но е зает и през целия ден има срещи. Ако желаете да почакате, ще отида да проверя.

— Не, моля ви. Няма нужда да се престаравате. Ще вляза сама.

— Ами, не знам…

Секретарката понечи да й препречи пътя, но се поколеба и се отказа. Миранда бързо мина покрай нея, без да я удостои с поглед. В следващия миг ръката й се озова върху дръжката на бравата, натисна я и влезе.

Брет стоеше с гръб към вратата и като го видя, Миранда застина. Незнайно защо, езикът й се заплете и не промълви нищо.

— Какво има, Джийн? Не ви ли казах…

— Брет…

В първия миг той не се помръдна, после рязко се обърна.

— Миранда? — изненадано възкликна.

Тя се взря в него и потръпна. Въпреки че Габи я беше предупредила, изпитото му лице и бледността му я изплашиха. Нямаше съмнение — Брет беше болен, може би наистина смъртно болен.

„О, господи! — простена мислено Миранда. — Недей, моля те!“

До болка стисна клепачи. Защо съдбата й причиняваше това? Защо след разговора със зълва си не се бе трогнала, а сега изпитваше толкова остра болка?

И в този миг, както си стоеше и си задаваше тези въпроси, се случи най-неочакваното нещо. Ледът, който от месеци беше сковал сърцето й, внезапно се разтопи и се превърна в силно, разтърсващо чувство. Миранда осъзна, че през всичките седмици, през които й се бе струвало, че е престанала да го обича, се е заблуждавала. Състоянието на брака им, стресът от отвличането и загубата на бебето така бяха парализирали сетивата й, че се беше подвела. Сега, когато беше на път да загуби Брет, се убеди, че не само е влюбена в него, но и че го обича. Спомни си как я умоляваше да размисли за развода, а тя му бе отказала. Щеше ли да й позволи да направи нещо за него през малкото време, което му оставаше да живее?

— Брет… — промълви, осъзнавайки, че той очаква да му обясни ненадейното си появяване. — Габи ми каза. Съжалявам… Трябваше да дойда…

Гласът й секна.

Брет продължаваше, да я гледа недоумяващо.

— Какво ти каза Габи?

Миранда мъчително преглътна и се помъчи да се овладее. Габи щеше да я убие, ако му признаеше, но нямаше как другояче да постъпи.

— Че си болен…

— Болен ли?

— От неизлечима болест. Не пожела да ми съобщи каква е. Отначало ми беше трудно да повярвам, защото винаги си бил здрав.

Брет грубо се засмя.

— И кое те убеди?

— Ами защо ще си измисля?

— Не можеше да рискуваш да не й повярваш, а? Съжалението или съвестта те доведоха? Или нещо друго? Например, че „фаталната“ ми болест не е измама?

Брет седна в края на бюрото си и леденостудените му очи я пронизаха. Отчаяние обзе Миранда. Само да би могла да му каже, че е дошла, защото го обича! Но как да му признаеше обичта си, след като я гледаше така мрачно?

— Мисли каквото си щеш, Брет — промълви и леко вирна брадичката си, — но не съм дошла с никакви користни цели. Нали ти обещах, че като започна работа, нищо няма да искам от теб?

— Все трябва да има някаква причина.

— Вероятно съвестта ми.

По-добре бе да го остави да повярва, че догадката му е била правилна.

— Спаси ми живота, когато ме отвлякоха… Може би съм ти задължена.

— Задължена? Би ли се изразила по-ясно?

Брет си играеше с нея като котка с мишка. В очите на Миранда за миг проблеснаха гневни огънчета. Искаше й се да му изкрещи, но навреме си спомни колко е болен и положи усилие да се успокои.

— Как по-ясно да се изразя? Дойдох, защото си мислех, че бих могла с нещо да ти помогна.

— С други думи, от съжаление. Ще мина и без него.

— Не може ли човек да помогне на някого, без да го съжалява?

— Доста трудно, бих казал.

Той отново й подлагаше крак и я изкарваше от равновесие. Бузите й пламнаха и Миранда се питаше какво удоволствие му доставяше да я измъчва? Дойде й много и тя усети как буца заседна в гърлото й. Вече не можеше да се владее.

— Брет… — с мъка произнесе й по лицето й се застинаха сълзи. — Повече не издържам така. И за теб не е добре… Но преди да си тръгна, искам да знаеш, че те обичам. Може и да не ми вярваш или да не желаеш да го чуеш, но наистина много те обичам…

Изведнъж, осъзнала ужасните си думи, замлъкна, шумно преглътна, пое си дълбоко дъх и хукна към вратата.

— Извинявай… — изхлипа през рамо.

Но преди да успее да избяга, Брет се изправи, светкавично протегна ръка и я задържа.

— Повтори го пак! — строго й изрече.

Миранда беше толкова объркана, че й беше напълно безразлично какво говори или какво върши.

— Окей. Щом искаш цялата истина, ще я имаш. Когато Габи ми каза, че умираш, не усетих нищо. В самолета също. Докато не те видях… Само че този път е по-лошо.

— Не може да ти е по-лошо от това, което ми е на мен — изръмжа Брет.

Той все още не я пускаше и Миранда умолително вдигна очи към него.

— Трябва да вървя, Брет…

Ако не си тръгнеше, щеше да бъде още по-голяма глупачка и Миранда го знаеше.

— Не!

Тонът на Брет беше рязък, а очите му — гневни.

— Искам да дойдеш с мен на едно място, Миранда.

— Къде?

Тя не желаеше да ходи никъде с него. Не и сега. Искаше й се само да се върне в хотела, да се успокои и да се примири с факта, че повече няма да го види.

— Ще ти отнеме само няколко минути — измърмори Брет вместо отговор.

Миранда поклати глава, но той или не видя, или не й обърна, внимание и насила я измъкна от стаята, а после и от следващата. Разтревоженият глас на мисис Макгрейн му напомни за някаква важна среща, но той сурово й нареди да отмени всички срещи до края на деня.

— И се погрижете Карл да ме чака! — бяха последните му думи, преди да затръшне вратата пред смаяната й физиономия.

В колата, която винаги му беше на разположение, Миранда отново го попита къде я води, но получаваше само мрачни погледи. Брет все още я стискаше за ръката, сякаш се страхуваше да не му избяга. Пръстите му буквално я изгаряха. Опита се да се откопчи, защото й ставаше трудно да се владее, но Брет я стисна още по-силно. Нямаше смисъл да се съпротивлява, обаче тръпките й сигурно не оставаха незабелязани, а това й беше доста унизително.

Продължаваше да се чуди какво ли ще я прави. В ума й се въртяха най-различни ужасни представи — от удавяне в река Хъдсън до моментално изпращане в Англия. Когато колата спря до една великолепна сграда с апартаменти, Миранда се сепна. Тя може би беше от най-луксозните в града.

— Защо спираме тук? — попита тихо.

— Млъкни! — отсече Брет и след като размени няколко думи с шофьора, я въведе в сградата.

Асансьорът ги откара до един от горните етажи. Когато вратите се отвориха, той я издърпа навън и по широк коридор стигнаха до някакъв апартамент. Влязоха, Брет затвори вратата и най-сетне я пусна.

Миранда се огледа в недоумение.

— Защо сме тук?

— Тук живея — лаконично отвърна той.

После нежно хвана ръката й я въведе в просторен хол.

Миранда нищо не разбираше.

— Ами къщата ти?

— Продадох я.

— Продаде я? Но тя принадлежеше на твоята майка и ти я обичаше.

— Никога не съм я обичал, но ще ти разкажа за това по-късно.

— Вероятно си искал да бъдеш сигурен, че е в добри ръце, преди да…

— Преди да си отида от този свят? — довърши Брет вместо нея. — Смъртта. Интересно защо така неохотно разговаряме на тази тема. Хиляди хора умират всеки ден.

— Може би… — Миранда болезнено преглътна. — Може би защото слага край на нещо.

Тя се приближи до прозореца и разсеяно погледна навън.

— Е… Надявам се, че сега няма да умра. Но всичко зависи от теб, разбира се — рече Брет зад гърба й.

— От мен?

Миранда рязко се извърна към него.

— Какво мога да направя аз?

Брет се взря в очите й.

— Налага се да поговорим, Миранда. Доста неща имам да ти обяснявам, така че по-добре да седнем.

Миранда не желаеше да сяда. Той съвсем недвусмислено й бе показал, че не иска нито любовта, нито съчувствието й. За какво тогава оставаше да си говорят? Но не се възпротиви, когато Брет я отведе до меката кушетка, настани я удобно и седна до нея.

— Миранда — поде, без да сваля очи от лицето й, — първо искам да знаеш, че не умирам, ако това са били думите на сестра ми.

Тя го изгледа смаяно.

— Но Габи ми каза, че страдаш от ужасна болест и няма да се оправиш.

— Тя се е поувлякла, разбира се, но се страхувам, че имам проблеми със сърцето.

„Само със сърцето!“ — отдъхна си Миранда.

За момент си бе помислила, че Брет ще потвърди думите на сестра си.

— Лекарите не могат ли да ти помогнат? Когато баща ми беше болен, неговите лекари доста се потрудиха…

Загрижеността, изписана на лицето й, странно развълнува Брет и никак не му беше лесно да говори спокойно.

— Ти си единственият лек, от който имам нужда, Миранда. Ако ме обичаш достатъчно, за да ми простиш.

Тя се смути и преди да успее да продума, Брет продължи:

— Сърцето ми страда от несподелена любов, фатална болест, както я нарича Габи. За съжаление, чак когато те отвлякоха разбрах колко много те обичам. Дотогава изобщо не знаех, че съществува подобно нещо физическо привличане — да, но не и любов.

Миранда не можеше да скрие колко е зашеметена. Струваше й се, че просто сънува.

— Щом като ме обичаш, защо нищо не ми каза в Англия? — попита предпазливо.

— Мислех, че е твърде късно. Бях се оженил за теб по други причини и любовта не влизаше в сметката. Когато те отвлякоха, се уплаших, че ще те изгубя, и тогава проумях истината. Щях да ти го кажа в болницата, но ти искаше само развод. Не даваше вид, че желаещ да говорим, и аз повярвах, че съм убил всякакви чувства, които си изпитвала към мен. Не се отказах веднага, продължавах да се надявам, че ще се върнеш. Но ти не дойде и аз се отчаях. Предполагам, Габи се е досетила какво ми има, но не съм подозирал, че ще ти се обади и ще ти каже, че страдам от неизлечима болест.

— Радвам се, че го направи, макар че в момента бях подразнена. Но още ми е трудно да повярвам, че ме обичаш. Защо с нищо не ми намекна, когато ме видя днес?

Брет отново се вгледа в сивите й очи и забеляза сянката на съмнението.

— Реших, че си дошла от съжаление. Също като теб се чудех какво да мисля, като каза, че ме обичаш. Но реших да поговорим, защото и съвсем малък шанс да имаше за ново начало, трябваше да го използвам. Това беше едната причина да те докарам тук.

— А другата?

— Тази…

Внезапно той я взе в обятията си, сложи я на коленете си и се наведе към лицето й.

— Когато ми каза, че ме обичаш, изпитах огромна нужда да те целуна, но се страхувах, че няма да мога да се спра. Едно шестмесечно въздържание прави странни неща с апетита на мъжа, скъпа моя.

И загадъчно добави:

— А с твоя?

— И с моя — отвърна Миранда и невинно измърка: — Какво стана с желанието ти да ме целунеш? Още ли го имаш?

— Естествено, но трябва първо да ти обясня някои работи.

Тя разбра, че на Брет му костваше много усилия да се въздържи, и изведнъж й стана приятно, че може да упражнява такава власт над този силен мъж.

— Обясненията не биха ли могли да почакат?

— Не, не биха могли — отговори той и в зениците му засвяткаха игриви пламъчета.

— Брет!… Моля те…

Треперещият й глас и копнежът в очите й се оказаха достатъчни Брет да промени решението си.

Със сподавен стон той я притегли към себе си, а Миранда обви с ръце врата му и устните им се срещнаха.

Някогашното страстно физическо привличане се възобнови с изумителна сила. Миранда затвори очи и усети как се издига до незнайни висоти, защото споделената любов придаде нови измерения на чувствата й.

Не разбра кога Брет я отнесе на мекото легло и бързо я освободи от дрехите й. Тялото й гореше цялото и единствената мисъл, която изцяло бе обсебила съзнанието й, беше да се люби с него на всяка цена. Не беше в състояние да се владее, нямаше нужда от предварителна любовна игра — просто му се отдаде и страстта я погълна.

Когато ръцете му обхванаха гърдите й, а твърдата му мъжественост потъна дълбоко в нея, от гърлото й се изтръгна радостен вик.

Брет я стискаше здраво, неистово. Дъхът му се учести, копнежът им един към друг беше неутолим. Дори леката болка, която Миранда изпита, не намали желанието й да бъдат едно цяло. Брет ясно долавяше възбудата й и бързаше да я задоволи. Много скоро тя започна да се извива, стенейки под мощното му тяло, и заедно достигнаха върха на блаженството.

Не беше лесно обаче да се утоли жаждата им, породена от дългата раздяла. Дори след няколко часа, когато лежаха голи върху измачканите копринени чаршафи и пиеха шампанско, телата им все още копнееха едно за друго.

Брет обаче имаше да казва нещо и настояваше да не отлагат разговора.

— Миранда — поде той, остави празната си чаша и се изтегна по гръб. — Искам да ти обясня защо се ожених за теб. И мисля, че най-подходящият начин е да започна от самото начало. Така ще ме разбереш по-добре.