Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (21)

Двадесет и първа глава

Ако Миранда знаеше, че Брет се спъва на всяка крачка при опитите си да намери някаква улика, която да му помогне да я намери, щеше да се чувства още по-унила, отколкото когато отвори очи тази сутрин. Всъщност толкова й беше студено, че почти не бе могла да спи.

След като я оставиха предния ден, тя бе обиколила стара тел, но избата с надеждата да открие изход, но вратата беше здраво затворена и без чужда помощ никога нямаше да успее да избяга. Благодарна бе, че имаше топло палто, но скоро и то се бе оказало недостатъчно, за да я предпазва от студа и влагата. Започна да трепери и да се моли някой да й донесе печка.

Около обяд вратата се отвори и влезе един от похитителите й. Беше с маска, но по гласа му разпозна човека, който седеше с нея отзад във фургона.

— Донесох ти малко чай и супа. Няма много, дори и за нас не стига.

— Защо ме държите тук?! — извика тя. — Полицията скоро ще ме намери и тогава лошо ви се пише.

— Полицията няма да те намери, бъди сигурна! — презрително измърмори маскираният и тръшна подноса, който носеше, на пейката до нея. — Нито пък съпругът ти — добави заплашително, — освен ако не плати.

— Откуп ли?

— Не вярвам да си толкова наивна! Да не мислиш, че те държим тук, само за да ни е весело?

— Но съпругът ми е в Америка!

— Няма да е за дълго.

— Откъде знаете?

— Е, нали си му жена? Бързо ще дотича, като чуе какво ти се е случило.

— Ами, ако не пристигне?

— Нали сте женени от няколко месеца! Или поне така говорят приятелите ти… Ако сте женени от години, за мъжа ти може да е добре дошло, но от един младоженец не се очаква подобно отношение.

— Колко искате? — попита глухо Миранда.

— Само няколко келяви хилядарки. И не ми казвай, че са много и няма да ги плати. Знаем, че е тъпкан с мангизи.

— Ако наистина се съгласи да плати, как ще вземете парите?

Събеседникът й се поколеба.

— Няма да е толкова лесно, колкото си го представяхме. Франк още не е сигурен кой е най-добрият начин…

— Франк?

Той се сепна, но бързо се поправи:

— Това не е истинското му име. В тези игри не се използват истински имена.

На Миранда хич не й приличаше на игра. Но дори за човек като нея с малко познания по отношение на престъпния свят похитителите й приличаха на аматьори. От една страна, беше добре, но от друга, можеше да бъде още по-опасно.

— Вижте — поде тя, — защо не ме пуснете? Ще се погрижа да ви платят, колкото поискате. И никой няма да ви преследва.

Младият мъж се изсмя подигравателно.

— Вярваш ли, че полицията ще се върже?

Миранда не беше оптимист за крайния резултат от идеята си, но заради бебето трябваше да пробва.

— Въпреки всичко би могло да се помисли по въпроса. Може…

Тя отчаяно търсеше приемлив претекст.

— Просто ще ме освободите, после да се покриете за малко и съпругът ми лично ще ви плати.

— Ще го гарантираш ли?

— Разбира се.

— Без да се посъветваш със съпруга си?

— Уверена съм, че Брет ще направи всичко.

— В такъв случай, да повишим сумата за откупа, а?

Миранда съкрушена се отпусна на пейката. Не бе постигнала никакъв успех в „преговорите“. Младежът очевидно й се присмиваше и чакаше да види какво друго ще й хрумне. Май най-разумно щеше да бъде да си мълчи.

— Не е лошо да побързате с плана си, защото ако постоя тук още малко, ще умра. Вече се вкочаних от студ.

— Така ли!

— Защо не ми донесете нещо да се стопля? Някаква малка печка например.

— Нямаме друга, освен тази в хола. Но и нея не можем да си позволим да я пускаме много — много. Да не сме милионери като съпруга ти!

Младият мъж рязко се обърна, излезе, затръшна вратата и превъртя ключа.

След час, за най-голяма изненада на Миранда, той се върна и донесе една печка. Докато го нямаше, тя беше изяла супата, беше си изпила чая и се бе позатоплила. Но не задълго, защото температурата в избата беше много ниска.

Младежът постави печката пред нея и я запали.

— Гори с парафин — информира я той. — Късметлийка си, че я намерих, защото тук няма възможност да се включват газови или електрически.

Миранда се запита дали някой го бе видял, като я купува. Но и да го бяха видели — какво от това? По това време на годината много хора си купуваха печки и никой нямаше да се усъмни, че има нещо нередно. Според календара вече беше пролет, но студът можеше да се задържи седмици наред. Струваше и се, че започва да възлага надежди на най-невероятни неща. Всъщност колко й трябваше в нейното положение, за да й се разстрои разумът!

Както и очакваше, печката не беше достатъчно голяма, за да я стопли. Даже наименованието си „печка“ не заслужаваше. Пламъкът й беше колкото на две — три свещи, а топлината й — още по-оскъдна.

Когато младежът си замина, искаше й се да бе била достатъчно смела да го нападне. Може би, ако не беше бременна, би го направила, но трябваше да мисли за бебето. Ако нападнеше някого, той щеше да извика останалите и не се знаеше какво щеше да последва. Можеха да я ударят лошо, да я повалят на земята и с бременността й щеше да бъде свършено.

Вечерта младежът дойде още веднъж и пак й донесе супа и чай.

 

 

Малко преди зазоряване Миранда беше заспала от изтощение и когато към седем се събуди, не се чувстваше добре и беше замръзнала. Печката беше угаснала — сигурно се бе свършило горивото. Въздухът беше пропит с парафиновите изпарения, от които й се гадеше.

Младият мъж се появи след девет с чаша чай и Миранда започна да протестира срещу тежките условия, в които я държаха. Той измърмори, че ще видел какво можело да се направи, но приятелите му не били доволни, че й купил печка, затова не й даде никакви обещания.

Дали говореше истината не се знаеше, но през тежката врата Миранда чуваше силните им гласове. Очевидно се караха за нещо и тя се страхуваше, че няма да й дадат повече гориво. По тази причина не си изпи чая веднага, а стопли вкочанените си пръсти о чашата и го изпи почти студен. Но резултатът беше още по-лош. Опасяваше се, че няма да оцелее, ако студът продължаваше да я пронизва до кости, и започна да се разхожда напред-назад из тясното помещение. Беше прекарала вече пет минути в „разходки“, когато за нещастие се подхлъзна на една влажна каменна плоча и падна на пода. Щом се опита да се изправи, усети остра болка. С мъка си пое дъх и седна отново на пейката. От разходката не й стана по-топло, а можеше да си счупи крака. По-безопасно щеше да бъде, ако си седеше на мястото.

 

 

Следобедът я изпълни с подозрения, че с бебето й не всичко е наред. Опитваше се да се успокои, че е сбъркала, но инстинктът й подсказваше какво става. Трябваше да намери помощ, преди да е станало твърде късно. Болеше я стомахът и цялата гореше.

Отметна разрешената си коса от лицето, с усилие се изправи на крака и заудря по вратата. Надяваше се, че ако похитителите й научеха за злополуката, биха потърсили помощ. Ако я пуснеха, щеше да им обещае да не казва на никого и да накара Брет лично да им плати откупа.

Беше готова на всичко, само и само да спаси бебето си.

Или не я чуваха, или не искаха да й обърнат внимание. Чука непрекъснато в продължение на десет минути и се отказа. Чувстваше се отпаднала, краката й се подгъваха и трябваше да се върне на пейката.

След известно време вратата се отвори и влезе обичайният й посетител — младежът.

— Виж — каза строго той, — ако продължаваш да чукаш, ще се наложи да те вържем. Вдигаш адски шум и рискуваме някой да те чуе.

— Болна съм… — простена Миранда.

— Просто ти е студено. Ще донеса още парафин.

— Това сега няма да ми помогне.

Тя беше пребледняла и трепереше.

— Получих спонтанен аборт…

— Какво?! — ококори се младежът. — Будалкаш ме, нали?!

— Де да беше така — отрони дрезгаво Миранда.

— О, Господи! На сестра ми й се случи веднъж. Едва не умря…

Той замлъкна, сякаш пак се подвоуми.

— И как досега не си ни казала нищо? Никой не е споменавал, че си бременна!

— Аз не съм съобщавала на никого, освен на семейството си… — задъха се Миранда. — Но е вярно… Лекарят ми в Ню Йорк го потвърди преди повече от месец.

Младежът отново се ококори и тя забеляза как ужасът надделя над съмнението.

— По-добре да кажа на останалите — смотолеви той и изхвърча навън.

В бързината забрави да заключи вратата и даже не я затвори добре, но сега, когато й се удаваше възможност за бягство, Миранда се бе вцепенила от болки и не можеше да помръдне.

Горе пак се чуваха силни гласове, но след минути последва мъртва тишина, която беше още по-страшна.

„Какво ли ще правят с мен?“ — запита се тревожно.

Не й се наложи да чака дълго. Младежът се появи и рече на пресекулки:

— Слушай, другите офейкаха… Не искаме да ни обвинят в убийство…

— Убийство?

— А какво друго, ако направиш аборт и евентуално умреш? Нашите намерения не бяха такива. Убийство, имам предвид… Ще се обадя в полицията и после изчезвам. Само искам да кажа… ами… останалите ме накараха… че ако лъжеш за състоянието си, да му мислиш, като те хванат след това.

Последното Миранда го пропусна край ушите си. С такова облекчение посрещна новината, че изпита непреодолимо желание да му благодари. Но болките в корема й бяха толкова силни, че дори не можеше да говори. Стените на избата сякаш ту се приближаваха, ту се отдръпваха от нея, а светлината ставаше ту ярка, ту едва мъждукаше и тя усещаше, че губи съзнание.

В последния миг й се стори, не на младежа едва му остана време да избяга, преди да долети вой на сирени, свистене на гуми и викове. Вратите се отваряха с трясък и по пода отгоре отекваха стъпки от тежки обувки. Някакви хора я викаха по име и повтаряха, че били от полицията.

Миранда не успя да събере сили, за да им отговори, защото всичко наоколо потъна в пълен мрак.

 

 

Когато дойде на себе си, постепенно осъзна, че обстановката е съвсем различна. Бе настанена в удобно легло и й беше топло, но се чувстваше объркана. Спазмите в стомаха й бяха изчезнали, обаче я болеше цялото тяло. Не си отвори очите веднага от страх да не се окаже, че сънува и е още в избата. След това я обхвана ужас, като си спомни, че беше на път да изгуби бебето.

— О, не! — прошепна и вдигна клепачи.

Брет седеше на един стол до нея и внимателно я гледаше.

— То добре ли е? — попита го с надежда и мъчително преглътна, предусещайки отговора му.

— Съжалявам, опитаха се да го спасят, но не успяха.

— Кои?

— Полицията и лекарите. Работиха неуморно, но беше твърде късно. Най-важното е, че те намериха навреме и те спасиха. И друго бебе можем да имаме, но ти си единствена…

Трябваше ли тези думи да я успокоят? Въпреки трагичността на ситуацията, Миранда едва не се засмя нервно, докато се питаше колко ли пъти през краткия им, но бурен брак си беше задавала този въпрос след някоя поредна забележка на Брет. Сега го гледаше безмълвна. Тъмносините му очи бяха приковани върху лицето й, сякаш се стараеше да запомни всяка негова черта.

Беше блед и посърнал — сигурно не беше спал много, откакто бе изчезнала. Може би беше решил, че нямаше да направи добро впечатление, ако си беше легнал, докато другите я търсеха. Загубата на бебето вероятно беше голям удар за него, въпреки думите му. Искаше й се да би могла да я приеме също така хладнокръвно като него.

— Миранда? — поде той, стискайки ръката й по-здраво. — Скъпа…

— Откога съм тук?

Брет сякаш се поколеба.

— От вчера, но сега не говори. Ще имаме време по-късно. Опитай се да си починеш.

Искаше й се да извика, че не може, но му се подчини и отново се унесе в трескав, неспокоен сън.

Когато се събуди отново, изненада се, че Брет пак беше при нея. Попита го защо не е на работа и той тъжно се усмихна.

— По очевидни причини. Ти спа още един ден. Имаш — нужда от сън след шока от загубата на бебето и хипотермията. А персоналът вече ме приема като неразделна част от обзавеждането на тази стая. Ще разполагам с достатъчно време да работя, щом като се оправиш.

Миранда се огледа наоколо.

— В болница ли съм?

— Че къде другаде?

Брет се наведе и натисна един звънец. Почти моментално влязоха две сестри и лекар. Той стана и излезе, обещавайки й, че ще се върне след няколко минути.

Миранда не желаеше да си отива, защото искаше да разбере дали баща и е научил за отвличането й. И ако е научил, как го е приел. Не й достигнаха обаче сили и решителност да го спре.

— Аз съм гинеколог, мисис Дикин — каза й лекарят. — Помолих съпруга ви да ни повика, като се събудите. Бих желал да ви задам няколко въпроса, ако сте в състояние да отговаряте.

Тя не беше сигурна, но кимна вяло.

— Полицията също иска да ви разпита и трябва да се уверя, че сте достатъчно добре.

Докторът я прегледа набързо и седна в края на леглото й.

— Предполагам, че мистър Дикин ви е съобщил за бебето. Опитахме се да го спасим, но за жалост не успяхме. Много съжалявам. Физически бързо се възстановявате и липсва причина да нямате друго дете. След време разбира се. От медицинския ви картон знаем, че напълно сте се оправила след някаква злополука, която ви е оставила инвалид за няколко години. Лекарите, които тогава са се грижили за вас, идваха да ви видят…

— Идвали са?! — възкликна Миранда.

— Да, мисис Дикин. Били много обезпокоени, когато чули, че са ви отвлекли. Не защото се страхували, че ще се влошат резултатите от операцията, но разбрали, че сте била бременна и ужасно съжаляват, че сте изгубила бебето.

Миранда кимна. Лекарите, за които ставаше дума, винаги се бяха държали чудесно. Но на нея вече не й се слушаше за бебето и й се искаше да престанат да й говорят на тази тема.

— Не желая да ви досаждам или да ви разстройвам, мисис Дикин — рече докторът, сякаш беше отгатнал мислите й, — но освен отвратителните условия, при които похитителите са ви държали, има ли друга причина за помятането? Например, чувствахте ли се добре, когато тръгвахте за Америка онази сутрин?

— Да — отвърна тя. — Мъжете не се опитваха да ме изнасилват или нещо подобно. Страхувах се да не го направят, но те се интересуваха само от откупа. Обаче се подхлъзнах и паднах на пода в избата. Осветлението беше оскъдно и каменните плочи бяха влажни и хлъзгави. Струва ми се, че здравата се натъртих.

— Аха… Причината може наистина да е тази. Имахте ли болки след това?

— Да…

Тръпки я побиха, като си спомни.

— Доста силни. Похитителите ми се уплашиха, че ще умра.

Докторът я наблюдаваше внимателно, любувайки се на красивото й лице.

— В нормални обстоятелства малко жени умират при аборт, независимо от усложненията. Но вашето положение е било доста различно от нормалното. В студена изба, без подходящо отопление, храна и проветрение. И да не бяхте бременна, със сигурност щяхте да получите хипотермия и не се знае дали щяхте да оцелеете повече от няколко дена.

Лекарят остана доволен от здравословното и състояние и разреши на полицаите да влязат.

Екипът им се състоеше от главния инспектор Спанкълхърст, когото Миранда познаваше чрез баща си, двама детективи с по-нисък чин и една жена полицай.

След като изразиха надежда, че е по-добре, и изказаха съболезнования за преживяната загуба, инспекторът започна:

— Не искаме да ви преуморяваме, мисис Дикин, но трябва да ви зададем няколко въпроса. Съпругът ви призна, че още не е имал възможност да ви разкаже как ви намерихме, но ще го направи, когато си тръгнем. Той има голяма заслуга, защото ни насочи към правилната следа. Забелязал нещо, което моите хора са пропуснали.

Инспектор Спанкълхърст хвърли убийствен поглед към сержанта, който означаваше, че няма да му се размине само с едно скастряне.

— На другата сутрин след изчезването ви вашият съпруг ни позвъни с първата истинска улика и след няколко часа хванахме похитителите ви. Единият тъкмо излизаше от къщата, където са ви държали, а другите двама бяха недалеч от нея.

Миранда се намръщи.

— Излизащият мъж трябва да е бил онзи, който е щял да ви се обади, че съм болна, и да ви каже къде съм. Определено не може да сте пристигнали толкова бързо.

— О, ние имахме предварителна информация и вече действахме съобразно с нея, когато младежът ни телефонира.

— Разбирам… — промълви тя, макар че не разбираше.

Забеляза, че докторът погледна многозначително инспектора — знак, че времето му за разпит беше свършило и полицаите трябваше да си ходят.

Затова побърза да добави:

— Този младеж се отнасяше добре с мен. Знам, че носи същата отговорност като останалите, но поне не беше арогантен. Какво ще стане с него?

Спанкълхърст се поколеба.

— Отвличането е сериозно престъпление, мисис Дикин. Бихме желали да разберем допълнителни подробности за случая. Например сториха ли ви нещо, след като ви затвориха в избата.

Миранда се досети, че инспекторът иска по деликатен начин да разбере за евентуално физическо насилие. Доколкото й бе известно, той имаше дъщеря на нейните години.

— Не са се опитвали да ме изнасилят, ако това имате предвид. Отправяха ми доста заплахи, но долу в избата при мен идваше един и същи човек. Вече споменах, че беше доста вежлив. Не го забравяйте.

— Даваха ли ви нещо за ядене?

— Чай и супа…

Спомняйки си странния вкус, Миранда направи гримаса.

— Щом се оплаках, че ми е студено, донесоха ми печка, но тя почти не топлеше, а и горивото й свърши. Ако ме бяха държали в топла стая, независимо че бях уплашена, може би щях да съм по-добре.

— Не е сигурно. Само по себе си напрежението да не знаеш какво те очаква, е достатъчно. Похитителите споделиха ли с вас защо им трябват парите от откупа? Знаете ли защо ви изоставиха и избягаха толкова бързо?

— Не — поклати глава Миранда.

Очите на всички бяха приковани в нея и тя неспокойно започна да се върти в леглото.

— Никога не са споменавали защо са им парите, но някак си останах с впечатлението, че не са закоравели престъпници. Като че ли по-скоро им трябваха, за да се измъкнат от някаква беда, отколкото да изчезнат с тях и просто да им се наслаждават.

— И ние така смятаме — измърмори сержантът, но не обясни защо.

— Ако бяха изпечени престъпници — продължи Миранда, — не мисля, че щяха да се паникьосат, когато научиха, че съм на път да изгубя бебето си. Този, който се грижеше за мен, каза, че сестра му едва не умряла при аборт.

Тя погледна доктор Левис.

— Това трябва да ги е накарало да си помислят, че и с мен може да случи същото, ако веднага не ми се окаже медицинска помощ. Последния път, когато се видяхме, младежът призна, че не искали да ги обвинят в убийство.

— И тогава ли ни е позвънил? — попита инспекторът.

— Смятам, че да.