Маргарет Парджетър
Гласът на сърцето (18)

Осемнадесета глава

Миранда пристигна в Бирмингам късно на следващия ден. Брет беше уредил всичко, след като тя си бе легнала, фактът, че го беше направил сам, а не беше го възложил на някого от персонала си, малко я бе усмирил, но не беше заличил болката от отказа му да я придружи. Брет имаше кантори и представителства из целия свят. Можеше да се грижи за сделките си от Великобритания толкова добре, колкото и от Ню Йорк.

Когато Миранда влезе в „Уел Хаус“, Алис само дето не се разплака.

— О, скъпа! — възкликна тя. — Радвам се да те видя! Не ми каза кога точно ще пристигнеш, но броях всяка минута…

— Как е баща ми? — попита Миранда, след като целуна леля си и двете Най-после останаха сами в хола. — Толкова се тревожех…

— Постепенно се оправя.

Алис беше предпазлива.

— Мисля, че полага повече усилия, откакто разбра, че ще идваш. Между другото, Брет се обади преди час — да провери дали си вече тук. Уреди да преместят Хари в частния сектор веднага след като излезе от интензивното отделение. Лекарите се надяват това да стане до два дни. Сигурна съм, че Хари ще оцени грижите му.

Икономката донесе сандвичи и чай.

— Каква смяташ, е причината за сърдечната атака на татко? Нали преди не е имал сериозни проблеми? — попита Миранда, разположила се в един стол до камината.

— Да, не е имал…

Алис поклати глава и й напълни чашата.

— На пръв поглед няма някаква специална причина.

— Да не се е разстроил по някакъв повод?

— Не съм чувала. Но имам усещането, че в ума му се върти нещо. Нещо, което, ако не точно го разстройва и тревожи, то поне му ангажира много времето.

— Какво е то?

Миранда отпи от чая си и протегна ръце към огъня в камината. Неловко й беше да спомене, но чувстваше, че трябва.

— Брет ми каза, че му давал доста пари.

— Да, дава му и Хари е много благодарен. Но съм сигурна, че не е това, което си мислиш. Може и да греша. Всъщност е само предчувствие.

— Може би се чуди защо не съм идвала досега. Положи много грижи за мен и вероятно смята, че съм неблагодарна дъщеря.

— Е, липсваш му, разбира се.

Алис топло се усмихна.

— Хари знаеше, че сте на меден месец, и беше много доволен, когато Брет му звънеше от време на време и му съобщаваше, че се чувстваш и изглеждаш чудесно. След това му се обади ти и също го зарадва.

Миранда бе изненадана. Брет никога не й беше споменавал, че е звънил на баща й. Чудеше се защо.

— Предполагам, че можем да продължим да си приказваме така, без да стигнем до правилния отговор. И както казваш, може да няма конкретна причина. Всеки човек си има нещо в ума, което на моменти го тревожи.

— Да, права си.

Миранда за миг замълча, после предпазливо попита:

— Брет каза ли ти, че ще имаме бебе?

— Да, каза ми.

Алис изпитателно я погледна.

— Много искам да си поговорим за него, но не съм сигурна дали трябва. Брет си мисли, че може да не ни съобщиш, за да не се безпокои баща ти и да се влоши състоянието му. Помоли ме, в случай че не ми кажеш, да те наблюдавам да не се преуморяваш.

— Няма такава вероятност, като гледам колко ти е работна икономката!

— Той би следвало да го знае. Нали й плаща заплатата. Както и на прислужницата, и на градинаря. Предполагам, че като всеки любящ съпруг иска да е уверен, че добре се грижат за теб. Но да се върнем на бебето. Много се вълнувам. Струва ми се, че и баща ти ще бъде развълнуван, когато му кажеш.

— Ще го направя утре — обеща Миранда. — Вече е късно за посещения.

— Да, така е. Но той знае, че ще дойдеш, и все едно си го посетила…

Алис погледна племенницата си, поколеба се и малко неловко продължи:

— Никога не съм се опитвала да заема мястото на майка ти и може би понякога си си мислила, че не съм много сърдечна. С удоволствие се грижех за къщата, за теб и за баща ти, но никога не съм си разрешавала да се привързвам към теб прекалено силно. Наясно бях, че ако Хари например се ожени отново, ще остана сама. Непрекъснато се опитвах да се държа за единственото семейство, което имах, и едновременно с това да бъда на разстояние, че май съм изгубила мярка кое е наистина важно.

— Никой не би могъл да се грижи за нас по-добре от теб, Алис — трогна се Миранда от очевидно трудното й признание. — Посвети най-хубавите години от живота си на мен и татко и аз никога не съм се съмнявала в обичта ти към нас.

— Благодаря ти, скъпа…

Успокоена, Алис отново се усмихна.

— Надявам се да ми позволиш да бъда също и баба на детето ти. Тъй като и майката на Брет, и твоята не са между живите, то няма да има друга баба.

 

 

Миранда прекара нощта неспокойно. В мислите й непрекъснато беше Брет.

Признанието на леля й също я държа будна. Доста често я беше обвинявала, че е коравосърдечна и студена. Прекалено строго я беше съдила и сега се разкайваше.

После отново се връщаше към съпруга си. Защо не й беше казал, че поддържа връзка с баща й? Чудеше се и за какво толкова се е тревожел той, за да се разболее. Баща й не беше от хората, които се впечатляват от дреболии. Ако наистина имаше проблем, може би щеше да й го каже, като се видят, и да я помоли за помощ. Тя знаеше, че новината за бебето ще го зарадва.

Само веднъж да свършеха неприятностите. Миранда беше обхваната от някакво смътно чувство за предстояща беда и не можеше да се отърси от него.

Когато с Алис пристигнаха в болницата, с облекчение научиха, че Хари вече не е в интензивното отделение, а е настанен в частния сектор на болницата, където Брет му беше ангажирал стая.

Побързаха да отидат при него. Беше блед и изтощен, но консултиращият лекар им каза, че засега бил вън от опасност и ще се поправел.

На Миранда й се видя състарен поне с десетина години. Сърцето й се сви, но се усмихна, прегърна го и го поздрави. Знаеше, че за хубаво или лошо той й се беше посветил още от раждането й. Накрая бе я пуснал да отиде с мъжа си надалеч, пренебрегвайки бащинските си инстинкти и доволен, че и тя е щастлива.

Не й се искаше да приеме, че парите на Брет имаха нещо общо с това.

Както бе предвидила Алис, баща й наистина се зарадва на новината за бебето.

— Внук… — бавно изрече той и за изненада на Миранда, със сълзи в очите. — Колко жалко, че няма да мога да му оставя нищо, но се надявам, че Брет има достатъчно.

— Може да е внучка — отвърна Миранда с лека ирония.

Странно защо, нито съпругът й, нито баща й допускаха, че би могла да роди момиче.

— Да, разбира се.

Хари тъжно се усмихна, после повдигна гъстите си рошави вежди.

— Знаеш ли, май момиче ще е по-добре. Може да обича стария си дядо повече.

— Е, аз пък ще почакам да видя какво ще е, но ще го обичам, независимо от пола му — мъдро заключи Алис.

Миранда започна да посещава баща си всеки ден. Всъщност прекарваше по-голямата част от деня с него.

Алис пък се разтревожи, че племенницата й не си почина достатъчно. Добре, че лекарите бяха обещали да изпишат Хари след седмица. Само че при условие да се пази много и за нищо да не се вълнува.

— Не знам какво друго си представят, че ще върша — мърмореше той. — Брет прави за мен толкова много, че не се налага дори пръста си да мръдна, ако не желая.

Миранда продължаваше да бъда озадачена защо го прави мъжът й. Този факт малко я безпокоеше. Знаеше за ежемесечните му чекове, но не й бе известна точната сума, нито пък всички останали допълнителни средства. Да не би Брет да искаше по този начин да я обвърже или да откупи детето си?

Кръвта й се смръзна при тая мисъл.

Бе предполагала, че съпругът й ужасно ще й липсва — както на Люк. До известна степен наистина беше така. Трябваше обаче да си признае, че този път се чувстваше по-добре далеч от него. Доста напрежение й се беше натрупало, но постепенно спокойната атмосфера на „Уел Хаус“ и тишината наоколо възвърнаха душевния й мир. Март едва беше започнал, а пролетта се носеше вече из въздуха и това също й помогна да се почувства по-бодра.

Миранда не бе повярвала съвсем на леля си, когато й бе казала, че баща й имал някакви тревоги, но и тя самата също доби такова впечатление, оставайки вкъщи с него. Опитваше се тактично да изкопчи нещо, обаче той се мъчеше да отклони разговорите на тази тема.

— Доста голямо въображение имаш, скъпа. Какво би могло да ме тревожи?

— Мисля си, че все трябва да има причина за сърдечния ти удар.

— Сигурно съм ял прекалено много.

— Татко! Говоря ти сериозно!

— Добре де. Ако наистина говорим сериозно, аз не ям много. Винаги съм внимавал да не качвам килограми. Не седя по цял ден да бездействам — правя упражнения, играя голф и излизам на разходка. Понякога вземам и Алис със себе си. И освен от някое и друго питие, съм се отказал от почти всичко, което според Алис би навредило на здравето ми. Вероятно дори монасите не живеят толкова аскетично като мен.

Миранда кимна. Не беше уверена дали е така, но й стана ясно, че нямаше смисъл да настоява повече. Не беше разумно, в неговото здравословно състояние да таи всичко в себе си, само че какво би могла да направи, щом той не искаше да й се довери?

 

 

Брет звънеше всеки ден и я учудваше с постоянството си, защото всъщност имаше малко неща за казване. Накрая Миранда реши, че просто я проверява. Или ако беше загрижен за някого, то това по-скоро бе бъдещият му син и наследник, когото очакваше тя да му роди.

— Трябва да е много влюбен в теб — подхвърляше й Алис.

От честите му телефонни обаждания очевидно си беше направила извод, че Брет е любещ съпруг.

— Знаеш ли — добавяше с въздишка тя, — дори на моята възраст изпитвам завист.

„Само да знаеше истината!“ — мислеше си пък Миранда.

— Надявам се, че Брет не настоява да бързаш да се връщаш — рече Алис, след като бяха изминали две седмици от пристигането на Миранда. — Хари изглежда по-добре, когато разговаря с теб. Щом се пооправи и е в състояние да излиза, няма да му е толкова скучно. Дано Брет да ти позволи да поостанеш, докато баща ти си стъпи на краката.

Брет обаче отказа категорично.

— Две седмици са достатъчно време. Не искам да пътуваш в напреднал стадий на бременността си!

— Още съм в третия месец… — плахо възрази Миранда и се поколеба, преди да продължи: — Освен това си мислех, че ако изчакам още малко, Алис и татко може да дойдат с мен. Ще ги заведа на Люк.

— Не! — беше непреклонен Брет. — Ще ги доведа по-късно. Ако се наложи, ще ангажирам и медицински персонал за баща ти. За Люк ще видим. Междувременно съм ти запазил билет за полета в четвъртък сутринта.

— Брет, моля те!

Искаше й се да вика, но положи усилия да говори смирено.

— Няма ли да ми разрешиш да остана поне още няколко дни? Баща ми е болен и не мога да прескачам от Ню Йорк, за да го виждам, както например, ако живеехме в Лондон.

— Не! Хайде да не се разправяме. Искам веднага да се върнеш!

— Окей… — вяло се съгласи Миранда, съкрушена от грубия му тон.

 

 

Два дена се чуди как да съобщи, че си заминава. Накрая, след като не остана повече време, бе принудена да го направи. За нейна изненада, баща й не беше чак толкова разстроен, колкото очакваше. Впрочем, ако я накараха да опише с какво чувство бе посрещнал новината й, би го нарекла „облекчение“.

— В четвъртък ли рече? — попита той по време на кафето в хола. — Това показва колко много се грижи мъжът ти за теб.

Миранда се усмихна с надеждата да демонстрира съгласие. Щедро обеща скоро да дойде пак да го види, но баща й каза да не бърза и да не се тревожи.

— Знаеш скъпа, че сега мястото ти е при твоя съпруг — твърдо подчерта той. — Ако оставиш един мъж сам дълго време, може да се отклони от правия път. Не че Брет ще го направи, но по-добре е да вземеш мерки, вместо да съжаляваш после — някак замислено добави.

Миранда го гледаше смръщено. Дали беше чул за слабостта на Брет към жените? Нямаше смисъл да го пита, защото щеше да се направи на несведущ и щеше да отрече, дори и да знаеше. Мъжете по принцип се солидаризираха по тези деликатни въпроси.

— Не се страхувам, че Брет ще кривне от правия път. Поне все още не. Тревожа се за теб.

— Няма защо да тревожиш — каза баща й, но в очите под рунтавите му вежди се таеше нещо. — Вече съм почти възстановен.

— Ако Брет не настояваше да се върна бързо, щях да те взема със себе си.

— Е, няма значение. Ти си върви. След няколко седмици с Алис може да прескочим да те видим. С нетърпение ще очаквам този миг и това ще ми помогне да се оправя още по-бързо.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен. Липсваш на Брет, точно както би трябвало да бъде. Иска да си при него и не бива да го разочароваш.

 

 

„Може й да му липсвам, но за какво?“ — чудеше се Миранда, докато се настаняваше в колата, която съпругът й беше изпратил на летището.

Полетът от Бирмингам беше директен и макар времето — да беше хубаво за началото на март, тя не бе позволила на баща си и Алис да я изпращат.

„Не е необходимо да рискуваш — бе казала на баща си. — Лесно можеш да настинеш и положението ти да се влоши.“

А на леля си бе изтъкнала аргумента, че се обърква по аерогарите и би могла да се изгуби.

„Е, спокойни сме, след като Брет ще те посрещне на летището“ — бе се примирила Алис и я бе целунала по бузата.

„Дали наистина Брет ще ме посрещне?“

Миранда ги гледаше през задното стъкло на колата и им махаше.

Щеше ли съпругът й да се постарае да се върне вкъщи по-рано?

Не й се вярваше. Вероятно просто щеше да изпрати Харис на летището и да остави бележка, че се надявал да се прибере навреме за вечеря. Или нещо подобно…

За да се разсее от тези потискащи мисли, Миранда реши да си поговори с шофьора. Беше настоял тя да седне на задната седалка, но бе оставил отворена стъклената преграда помежду им. Като че ли обаче не му беше до разговори. Отговорите му представляваха предимно някакво сумтене, защото се озърташе и разглеждаше какво има наоколо. Вече минаваха през някакъв полузастроен район и се отправяха към летището.

Миранда се облегна назад и се замисли за Брет и за това, което я очакваше в Ню Йорк. Обичаше съпруга си, но едва ли щеше да обикне къщата, където живееха. Намираше я за твърде пуста и безлична. Обслужващият персонал беше голям и толкова зает, че рядко го виждаше. Понякога къщата й напомняше на музей и благодареше на Бога, че има Джил. Не че всичко това я плашеше — все пак „Уел Хаус“ също не беше малка и след злополуката винаги бе имала прислуга. Но в Ню Йорк Миранда копнееше за нещо по-скромно — едно местенце, където двамата с Брет да си живеят, без някой непрекъснато да следи всяко тяхно движение. Където тя да се грижи за всичко. Например да приготвя обяд и вечеря… Не се виждаше като кой знае каква домакиня — едва се справяше с варенето на яйца — но можеше да се научи, все трябваше да започне отнякъде.

Само че това тихо семейно гнездо можеше да си остане само безплодна фантазия и неосъществена мечта. Брет живееше в къщата, която майка му беше наследила от родителите си. Беше притежание на семейството от години и той беше свикнал с нея. Сигурно я обичаше и никога нямаше да я напусне.

Веднъж, когато беше в лошо настроение, Габи бе й подхвърлила, че брат й бил останал да живее в тази къща, защото майка им я завещала лично на него. Само че доколкото Миранда го познаваше, той не беше от тези мъже, които биха позволили да ги управляват чувствата им вместо разума.

Миранда отново опита да размени няколко думи с шофьора, за да се поразсее. Този път той й отговори и даже си побъбриха известно време, когато го попита дали е от Бирмингам.

По-късно вече се самообвиняваше за случилото се.

Ако не беше му отвлякла вниманието, шофьорът може би по-рано щеше да забележи фургона, който връхлетя върху тях, и щеше да предприеме нещо. Но не му остана време да направи каквото и да било.

Фургонът беше мръсен, с тъмносин цвят. На един стеснен участък бързо ги изпревари и се качи на тротоара, после внезапно спря и изцяло им препречи пътя. Шофьорът натисна спирачките и рязко завъртя кормилото, за да избегне сблъсъка.

— Откачени глупаци! — извика той. — Какво по дяволите си мислят, че правят?!

Миранда безпомощно политна напред. Коланът я спаси от удар, но поради внезапното спиране, болезнено се вряза в гърдите й. Дъхът й секна от страх, хвана се за корема и преди да успее да каже нещо, вратата на колата се отвори.

Някой откопча колана й и я издърпа навън.

Всичко стана толкова бързо, че отначало тя не разбра какво се бе случило. Щом стъпи на земята, ръцете, които я издърпаха, завързаха нещо на очите й, за да не може да вижда. Чу да предупреждават шофьора й да не мърда, защото иначе щял да бъде мъртъв. Той явно не се бе вслушал в този съвет, защото след малко се дочу и тъп удар, последван от стон и шум от падащо човешко тяло.

После някой грабна Миранда и я хвърли отзад във фургона. Последното, което чу, преди да потеглят, беше затръшването на вратите и възбудените викове на похитителите.

Не беше загубила съзнание, но всичко и беше като размазано. Няколко минути дори не можеше да мисли както трябва. Разбра единствено, че е отвлечена и толкова. Беше я обзела паника, но се опитваше да се успокои с надеждата, че полицията ще дойде.

„Дали ще ме чуе някой, ако извикам?“ — мина й през ума.

Но в мига, в който реши да го направи, й пъхнаха нещо в устата и тя издаде само някакво сподавено мучене.

— Кротувай, че да не си изпросиш боя! — изсъска същият глас, заплашил и шофьора. — Ако стоиш мирно, всичко ще бъде наред!

Миранда се укроти. Не беше видяла какво бе станало с шофьора, но това, което бе чула, й беше достатъчно, за да повярва, че тези мъже не се шегуваха. Сигурно внимателно бяха планирали похищението й. Едва ли беше случайно. Знаели са, че тази сутрин ще ходи на летището. Не й се вярваше, че шофьорът й е замесен. Колата беше на Брет и Миранда предполагаше, че той е един от най-доверените му хора. За своята работа сигурно получаваше прекалено добра заплата, за да рискува да я загуби заради някакъв налудничав план.

Въпросите, които се въртяха в главата й, доведоха до други. Защо никой не й се притече на помощ? Рано беше, но вероятно имаше хора наоколо. Дори да ги беше страх да предприемат нещо, би трябвало да са видели какво става и да са позвънили в полицията. Но ако бяха се обадили, защо не се чуваха сирените? По нищо не си личеше, че в района има полиция. И защо всичко това се беше случило точно сега?

Съпругът й беше милионер, а баща й загадъчно бе изгубил всичко… Дали имаше някаква връзка между тези факти?

Фургонът се движеше бързо и Миранда се люшкаше във всички посоки. След известно време той забави ход и ръцете й бяха завързани отзад. Мъжът до нея отново я предупреди да стои мирно.

Ако не беше бременна, нямаше безропотно да се подчинява, а щеше да се бори, но мислеше за бебето и се страхуваше да не му навредят. За Брет още не желаеше да мисли. Страхуваше се да не хвърли върху него вината за случилото се. Ако беше я придружил или й беше разрешил да остане по-дълго в Англия, може би нищо такова нямаше да й се случи.

Тези мисли обаче я правеха още по-нещастна. Може би щеше да е по-добре, ако се помолеше съпругът й да дойде навреме и да й помогне.