Ясутака Цуцуи
Жена край пътя

Прекарах безсънна нощ и довърших разказа си. Четирийсет и четири страници. Обикновена развлекателна дреболия, от която няма нито вреда, нито полза.

„В наши дни не можеш написа и нищо друго. Просто е невъзможно да си го позволиш“ — опитвах се да се успокоя, докато забождах страниците с кламер и ги пъхах в плик.

Страх ме беше дори да си помисля дали е по силите ми да пиша разкази, които могат да донесат добро или зло. Защото стига да си го помислиш и току-виж ти се приискало да опиташ.

Утринното слънце опари очите ми. Обух дървените си сандали и излязох. До идването на пощенския камион имаше още време и свърнах към парка. В този ранен сутрешен час там още няма деца. Паркът заема само някакви си осемдесет квадратни метра в центъра на гъсто населен жилищен район. Тук е много тихо, затова винаги се мъча да надникна в него по време на утринната си разходка. В мегаполиса даже зеленината на десетина дървета е безценна.

Трябваше да взема хляб, сетих се аз. До пейката стоеше моето любимо светложълто куче-стълб с необикновено пухкава за помияр козина. Вегетацията вървеше бавно и засега това приветливо псе приличаше повече на куче, отколкото на дърво.

Камионът с течния тор току-що бе потеглил от парка, пръстта беше влажна и въздухът миришеше на хлор. Възрастният джентълмен, когото срещах често тук, седеше на пейката до кучето и го хранеше с нещо, което отдалеч приличаше на месо, запечено в тесто. Обикновено кучетата-стълбове имат добър апетит. Навярно течният тор потъва много дълбоко в почвата и още недостатъчно вегетиралите корени не могат да го изсмучат напълно. Така че те ядат всичко наред.

— Донесли ли сте му нещо? — попитах стареца. — Аз забравих да взема хляб.

Той ме погледна приветливо и се усмихна.

— Значи това куче ви харесва и на вас?

— Да — казах аз, сядайки до него. — Много прилича на кучето, което имах някога.

Кучето ме погледна с големите си черни очи и завъртя опашка.

— Аз също имах куче, точно като този момък — каза човекът, почесвайки зад ушите кучето-стълб. — Превърнаха го в дърво-куче, когато беше на три години. Не сте ли го виждали случайно? То стои между галантерията и магазина за кино- и фотоматериали по пътя покрай брега. Не се ли сещате?

Кимнах и добавих:

— Значи е ваше?

— Да, да. Беше наш любимец. Казваше се Хачи. Напълно се е превърнало в растение. Просто красиво куче-дърво.

— Сега наистина си спомням, че много прилича на това куче. Може даже да са роднини.

— А вашето? — попита старецът. — Къде го посадиха?

— Нашето куче се казваше Баф — отвърнах аз. — Посадиха го до входа на гробищата, в края на града, когато беше на четири години. Бедничкото, то умря скоро. Камионите с тор не пътуват много често дотам, а толкова далеч не можех всеки ден да му нося храна. А може и просто да не са го посадили добре. Умря, преди да се превърне в куче-дърво.

— Значи са го махнали.

— За щастие не. Там нямаше значение дали вони или не, така че го оставиха и то изсъхна. Сега е костен стълб. Чувах, че е станал незаменимо учебно помагало за близкото училище.

— Чудесно.

Старецът погали кучето по главата.

— Как ли се е казвало, преди да стане стълб?

— Да не се нарича кучето-стълб с истинското му име не е ли доста странен закон — казах аз.

Старецът ме огледа внимателна, преди да отговори.

— Просто законите, които се отнасят за хората, се пренасят върху кучетата. Затова и те губят имената си, когато стават кучета-стълбове. — Той кимна, чешейки кучето зад ухото, и добави: — Не може да им се дават и нови имена. А това е, защото няма собствени имена за растенията.

— Да, да, естествено — помислих си аз.

Той погледна моя плик с надпис „Ръкопис“.

— Извините, вие писател ли сте?

Малко се обърках.

— Да, въобще, обикновени малки разказчета.

След като още веднъж ме огледа внимателно, отново започна да гали кучето.

— Аз също пишех някога — той се опита да скрие усмивката си. — Преди колко ли години оставих писането? Изглежда, много отдавна.

Загледах се в профила му. Започна да ми се струва, че съм го виждал някъде. Исках да попитам как се казва, но се поколебах и млъкнах.

Старецът неочаквано каза:

— Нашият свят стана прекалено тежък, за да се пише.

Сведох очи, стана ми срамно, че продължавах да пиша, живеейки в този свят. Старецът почувства внезапната ми потиснатост.

— Простете ми за грубостта. Не критикувам вас. Мен трябва да ме е срам.

— Не — казах аз, като се огледах бързешком. — Аз не мога да оставя писането, защото няма да имам кураж. Ако престана, ще бъде предизвикателство към обществото.

Старецът продължи да гали кучето-стълб. Помълча и каза:

— Щом заговорихме за това, ще ви призная. Много ми беше трудно изведнъж да престана да пиша. И щеше да е много по-добре да продължа да пиша смели социално-критични статии — в края на краищата щяха да ме арестуват. Често си мисля за това. Но аз бях всичко на всичко дилетант, не познавах нищетата. Живях в плен на илюзии. Имах силно чувство за собствено достойнство и мисълта, че могат да ме изложат на всеобщо съзерцание, да ме осмеят, не ми даваше мира. Затова престанах да пиша. Тъжна история.

Той се усмихна и поклати глава.

— Е, стига толкова. Никога не знаеш дали някой не подслушва дори тук, на улицата.

Реших да сменя темата.

— Наблизо ли живеете?

— Знаете ли козметичния салон на главната улица? Казвам се Хайяма. Наминете, аз наистина съм женен но…

— Много благодаря.

Аз също казах името си.

Не си спомнях писател на име Хайяма. Разбира се, писал е под псевдоним. Нямах намерение да го посещавам. В наше време, когато се съберат дори двама-трима писатели, се смята за нелегално събрание. Пощенският камион трябваше да пристигне скоро. Погледнах часовника си.

— Боя се, че за мен е време.

Старецът се усмихна тъжно и леко се поклони.

На главната улица колите бяха смешно малко, пешеходците също бяха рядкост. Котка-дърво, високо 30–40 см, растеше до тротоара. Понякога виждах току-що посадени котки-стълбове, които още не бяха станали котки-дървета. Новите котки-стълбове ме гледаха и мяукаха, но онези, които бяха посадени с четирите лапи и бяха преминали процеса на вегетация, само рядко помръдваха уши. Зеленикавите им муцунки бяха неподвижни, очите затворени. На някои дори бяха пораснали клончета с листа. Изглежда, че и умствено бяха напълно вегетизирани, не мърдаха дори уши. И въпреки че муцунката още се долавя, те са вече истински дървета.

Може би наистина — помислих аз — има смисъл да се превръщат кучета в дървета. Когато храната им свърши, те стават зли и се хвърлят върху хора. Но защо да се превръщат котките. Прекалено много ли са станали уличните котки? Или за да се подобри положението с изхранването… Близо до болницата, на ъгъла, където се пресичат двете автомагистрали, стоят два човека-стълбове, а до тях човек-стълб с формата на пощаджия. Панталоните му пречат да се види колко вегетизирани са краката му. Това е мъж на 35–36 години, висок, малко прегърбен.

Като се приближих, както обикновено му връчих плик.

— Специална кореспонденция, специална доставка, моля.

Човекът-стълб мълчаливо кимна, взе плика и извади от джоба си марки и квитанция. Когато плати, аз бързо се огледах. На улицата няма никой. Реших да го заговоря. Въпреки че му връчвам поща почти на всеки три дни, досега не бях имал такъв случай.

— Какво сте направили? — тихо попитах аз.

Човекът-стълб ме погледна учудено. Хвърли бърз поглед към пътя и каза с кисел вид:

— Дори аз… аз не съм длъжен да ви отговарям.

— Знам — погледнах го аз в очите.

Като видя, че не си тръгвам, той въздъхна дълбоко.

— Казах само, че заплатата ни е много малка. Бедата е, че го чу моят шеф. А на нас наистина ни плащат много малко. — С мрачен вид той ми посочи с брадичката си двете близки дървета: — Същата е историята и с тези две момчета. Само защото някъде, без да искат, се оплакали, че им плащат малко. Не ги ли познавате случайно?

Посочих единия. Този го помня, защото му носех много поща. А другия не. Той беше вече дърво, когато се преместихме тук.

— Беше ми приятел — прошепна пощаджията.

— А другият май че беше старши продавач или завеждащ секция.

— Точно така. Старши продавач — кимна той.

— А усещате ли глад или може би ви е студено?

— Не, че много — каза той както преди безизразно. Всички, които биват превръщани в стълбове, бързо стават равнодушни към всичко. — Струва ми се — продължи той, — че заприличвам на растение. И по това как възприемам всичко и как мисля. Отначало ми беше тъжно, а сега вече ми е все едно. Понякога наистина изпитвам глад, но, казват, че вегетацията преминава по-бързо, когато не ядеш.

Погледна ме с помръкнали очи.

— Говори се, че на хората с радикални възгледи правят лоботомия, преди да ги превърнат в стълбове, но на мен не ми изиграха този номер. Да, и без това след месец не се сърдех вече на никого.

Хвърли поглед към часовника ми.

— Сега е най-добре да си вървите. Ей сега ще пристигне камионът.

— Да, сега — но не можех да се заставя да си тръгна.

— Слушайте — каза човекът-стълб, — случайно да са превърнали наскоро някого от вашите познати в стълб?

Изненадан, аз се втренчих в него, след това бавно кимнах.

— Жена ми.

— Хъм, жена ви? Така ли? — няколко минути ме разглежда с нескриван интерес. — Така си и мислех. Хората ме удостояват с думи само когато такова нещо се случи с техни близки. И какво е направила тя?

— Оплакала се от високите цени в компанията на такива като нея, домакини. Да беше само това, пак нищо, но тя критикувала правителството. Започнах да придобивам известност като писател и мисля, че това й завъртя главата. Една от жените я обадила. Посадиха я от лявата страна на пътя, ако се върви от гарата към заседателната зала — до магазина за уреди.

— А, там — той затвори за секунда очи, сякаш си припомняше как изглеждат зданията и магазините в този район. — Това е доста тиха улица. Може и да е за добро. — Той отпори очи и ме огледа… — Имате намерение да я посещавате ли? И за нея, и за вас ще бъде по-добре, ако го правите по-рядко. Тогава и двамата по-бързо ще забравите.

— Знам — отпуснах аз глава.

— Жена ви — ме попита той и в гласа му се долови съчувствие — не я ли обиждат?

— Не. Засега не. Тя просто стои, но дори ако…

— Ей. — Човекът-стълб вдигна високо брадичка, за да привлече вниманието ми. — Пристигна. Пощенският камион. По-добре е да си вървите.

— Прав сте.

Направих няколко неуверени крачки, сякаш тласкан от неговия глас, отново спрях и се обърнах.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Той се усмихна с усилие и поклати глава. Камионът спря до него, а аз продължих покрай болницата.

* * *

Реших да се отбия в любимата си книжарница и се отправих към нужната улица. Новата ми книга трябваше да излезе тези дни, но сега това не ми доставяше никаква радост.

Близо до книжарницата, от същата страна, има малка евтина сладкарница, а встрани, точно срещу нея, стои човек-стълб. Всеки момент ще се превърне в дърво. Млад мъж. Вече година, откакто са го посадили. Лицето му е станало кафяво със зеленикав оттенък, очите му са плътно затворени. Раменете му са леко изкривени и цялата фигура е наклонена напред. Краката, тялото, ръцете, които прозират през дрипите на гнилото облекло, вече са вегетизирани и са пуснали млади филизи. Ръцете са разперени като криле и по тях тук-там са разтворени млади листенца. Човекът се е превърнал в дърво и дори лицето му е съвсем неподвижно, а сърцето се е преселило в спокойния свят на растенията.

Представих си деня, когато жена ми ще стане същата. И отново сърцето ми се сви от болка при мисълта, че трябва да забравя. Колко мъчително е да се забравя.

Ако сега завия зад ъгъла и тръгна напред, си помислих аз, ще излеза точно на мястото, където стои тя. И ще мога да я видя. Но не бива да отивам, могат да ме видят. А ако срещна жената, която я е обадила, съм загубен.

Приближих се до спирката срещу сладкарницата и огледах пътя. Минувачите са малко, както обикновено. Всичко е наред. Никой няма да забележи, ако се приближа и поговорим малко. Само две-три думи. Вътрешният ми глас викаше: „Не отивай!“, но аз се опитах да не му обръщам внимание и бързо тръгнах надолу по улицата.

Жена ми стоеше на пътя. Краката й не се бяха променили, само изглеждаше, че са закопани в земята до коленете. Със застинало лице, сякаш се опитваше да не забелязва и да не чувства нищо, тя се взираше в далечината. Стори ми се, че страните й малко са по-хлътнали, отколкото преди два дни. Работниците, които минаваха край нея, пуснаха някаква гнусна шега, като я посочваха, и с оглушителен смях продължиха нататък.

Доближих се.

— Мичико! — извиках аз пронизително.

Жена ми ме погледна и кръвта нахлу в лицето й. Тя приглади с ръка разрошените си коси.

— Пак си дошъл… Нали знаеш, че не бива да идваш…

— Не мога да се справя със себе си.

Притежателката на магазина ме видя. С подчертано равнодушие отмести погледа си от мен и се скри вътре. Бях й благодарен и се доближих плътно до Мичико.

— Свикваш ли по малко?

Тя набра сила и на застиналото й лице се появи ослепителна усмивка.

— Аз… аз вече свикнах.

— Вчера валя.

Без да откъсва от мен огромните си черни очи, тя кимна леко.

— Моля те, не се тревожи, не чувствам почти нищо.

— Когато мисля за теб, не мога да заспя — отпуснах аз глава. — Сега трябва непрекъснато да стоиш тук. Миналата нощ исках да ти донеса чадър.

— Не прави нищо такова. Ще бъде ужасно, ако надробиш нещо.

Мина камион. Белият прах покри раменете и косите на жена ми, но тя дори не го забеляза.

— В края на краищата не е толкова лошо да се стои — тя се опитваше да говори непринудено, искаше й се да ме успокои.

За два дни в поведението и говора на жена ми се бяха появили известни промени. Като че ли думите й бяха станали не толкова деликатни, а чувствата й — по-слаби. Ето така ще наблюдавам отстрани как става все по-безчувствена. А толкова живо си спомням колко жизнерадостна беше, колко остър беше езикът й.

— А тези хора — запитах аз, сочейки с очи магазина — добре ли се отнасят към теб?

— Да, те са добри по душа. Веднъж дори ми предложиха да се обръщам към тях, ако ми трябва нещо. Но засега с нищо се са ми помогнали.

— Не си ли гладна?

Тя поклати глава.

— По-добре е да не се яде.

Сега всичко ми стана ясно. За нея беше непоносимо да се превърне в човек-стълб. Макар и с един ден по-скоро, искаше да стане дърво…

— Не ми носѝ храна — тя ме загледа напрегнато. — И ме забравѝ. Струва ми се, че нямаше да ми е трудно да те забравя. Радвам се, че идваш, но ти само удължаваш мъките ни.

— Права си, разбира се, но… — Колко се презирах, че не мога да направя нищо за своята жена. Сведох глава и заплаках. — Няма да мога да те забравя. Никога.

Когато вдигнах глава и я погледнах отново, срещнах неподвижния поглед на помътнелите й очи, а на лицето й блуждаеше отчаяната усмивка на Буда. Никога не бях виждал такава усмивка у нея. Почувствах, че живея в кошмар. Не, това вече не е моята жена — казах си аз.

Костюмът, с който я арестуваха, се беше изцапал и омачкал. Но няма да ми разрешат да й донеса други дрехи. Тъмно петно на полата й прикова погледа ми.

— Това е кръв. Какво се е случило?

— А, това… — неуверено каза тя, оглеждайки притеснено полата си. — Миналата нощ двама пияни се пошегуваха с мен.

— Негодници. — Задушаваше ме ярост. Но ако им изложа всичко, ще ми кажат, че жена ми вече не е човек, затова няма значение какво са й направили.

— Те нямат право. Законът го забранява.

— Прав си. Но едва ли мога да се оплача.

Аз, естествено, също няма да ида в полицията. Тогава ще бъда смятан дори за по-опасен от обикновения неблагонадежден жител.

— Мръсници. Те… — прехапах устни. Сърцето ми беше готово да се пръсне. — Много ли кръв тече?

— М-м… Малко.

— А боли ли?

— Вече не боли.

Лицето на гордата Мичико беше печално. Все повече ме поразяваше промяната, която ставаше с нея. Наблизо мина компания младежи, които оценяващо огледаха жена ми и мен.

— Ще те видят. Моля те, не се жертвай — разтревожи се тя.

— Не се безпокой — горчиво се усмихнах от презрение към себе си. — Няма да имам мъжество.

— А сега трябва да си вървиш.

— Когато се превърнеш в дърво, ще подам молба — казах аз на прощаване. — Ще ги накарам да те пресадят в нашата градина.

— Ще разрешат ли?

— Мисля, че да — кимнах аз. — Трябва да разрешат.

— Бих била щастлива — равнодушно каза Мичико.

— Довиждане.

— По-добре ще е все пак да не идваш — прошепна тя, като се оглеждаше.

— Знам. Няма. Но все някой път ще се отбия.

Помълчахме няколко минути. След това Мичико каза отривисто:

— Сбогом.

И аз си тръгнах. Завивайки зад ъгъла, се обърнах. Мичико ме следеше с поглед, но на лицето й стоеше все същата усмивка на Буда. Сърцето ми се късаше от болка. Продължих нататък. Изведнъж разбрах, че отново съм на гарата. Отново машинално следвах маршрута на своите разходки. Срещу гарата се намираше малко кафене на име „Глътка пунш“, където се отбивах понякога. Този път седнах в сепарето на ъгъла и си поръчах чисто кафе. Преди винаги пиех кафе със захар. Сега горчивината на кафето без мляко и захар разкъсваше вътрешността ми и изпитвах мазохистка наслада от това. Отсега ще пия само чисто кафе, помислих си аз.

В съседното сепаре три студентки говореха за критика, когото арестували и превърнали в човек-стълб.

— Чух, че го посадили в центъра на Гинза.

— Той обичаше страната си. Винаги е живял тук, затова са го посадили на такова място.

— Изглежда, са му направили лоботомия. А студентите, които нахлули със сила в парламента, за да протестират срещу ареста му, също били арестувани и превърнати в стълбове.

— Били са трийсет души, къде са ги посадили?

— Казват, че са пред университета от двете страни на улицата, която се нарича Студентско шосе.

— Тогава ще им се наложи да я преименуват в алея на Насилието. — Трите тъжно се разсмяха.

— Стига толкова. Ще вземе да ни подслуша някой.

Замълчаха.

Излязох от кафенето и се отправих към къщи. И изведнъж разбрах, че и аз самият отдавна съм станал човек-стълб.