Хърбърт Уелс
Островът на доктор Моро (20)

19. „Официалният празник“ на Монтгомъри

Щом свършихме това, се измихме, нахранихме се и

заедно с Монтгомъри отидохме в малката ми стаичка, където за първи път обсъдихме положението си. Той беше почти изтрезнял, но със силно разстроен разсъдък. Дотогава е бил под необикновено силното влияние на личността на Моро. Не мисля, че някога му е идвала наум мисълта, че Моро може да умре. С това злощастие внезапно рухваха навиците, станали част от него през десетте или повече монотонни години, прекарани на острова. Говореше несвързано, отговаряше на въпросите ми мъгляво, луташе се сред най-общите от тях.

— Този глупак на глупците — рече той. — Каква бъркотия е всичко! Не разбрах нищо от живота. Чудя се кога най-сетне ще заживея. Шестнадесет години баламосван от бавачки и преподаватели, както им е угодно, пет в Лондон, предъвквайки медицината — лоша храна, мизерни квартири, мизерни дрехи, мизерни пороци — каква грешка, не мога да си представя по-голяма и запратен на този зверилник. Десет години тук! Защо е всичко това, Прендик? Нима сме сапунени мехури, издухани от някое хлапе?

Беше трудно да се оправя с подобно бълнуване.

— Това, което трябва да обмислим сега — казах аз, — е как да се измъкнем от този остров.

— Защо да се измъкваме? Аз съм прокуденик. С кого да се сдружа? При тебе всичко е наред, Прендик. Горкият стар Моро! Не мога да го изоставя тук да му глождят кокалите. Както е… И освен това какво ще стане с почтената част от Зверохората?

— Добре — казах. — Ще видим утре. Мислех си, че можем да направим клада от съчките и да изгорим тялото му… и онези другите неща… Какво ще стане после със Зверохората?

— Не зная. Предполагам, че тези, които са направени от хищни животни рано или късно ще оглупеят. Не можем да ги избием всичките. Нали? Предполагам, че изисква това твоята човечност. Но те ще се променят. Те със сигурност ще се променят.

Той говори така неопределено, докато накрая усетих, че ще избухна.

— Проклятие! — възкликна той при една моя проява на раздразнителност. — Не виждаш ли, че моето положение е по-лошо от твоето. — Стана и отиде за бренди. — Пийни — каза той, когато се върна — ех ти, умуващ, тебеширеноблед светецо-атеист, пийни.

— Без мен — отговорих и седнах, като наблюдавах тъжно лицето му под жълтите отблясъци на газеничето, докато той изпадна в бъбриво пиянско страдание. Запазил съм спомен за нещо безкрайно досадно. Уплете се в някаква сълзлива защита на Зверохората и Млинг.

Млинг, говореше той, бил единственото същество, което наистина някога се е привързвало към него. Внезапно го осени идея.

— Проклет да съм! — рече той и като стискаше бутилката с бренди, се изправи, олюлявайки се. Интуитивно ми проблесна какво възнамеряваше да направи.

— Няма да даваш алкохол на този звяр — казах, като се изправих срещу него.

— Звяр! — каза той. — Ти си звяр. Той пие като християнин. Махни се от пътя ми, Прендик.

— За бога — казах аз.

— Махни се… от пътя ми — изрева той и изведнъж измъкна револвера си.

— Добре — рекох аз и отстъпих встрани, почти решен да се хвърля върху него, когато постави ръка на резето, но мисълта за безпомощната ми ръка ме разубеди.

— Ти се докара като животно. Можеш да вървиш при животните.

Той блъсна вратата и полуобърнат към мен, застана между жълтата светлина на лампата и бледото сияние на луната; очните му кухини се чернееха под гъстите му вежди.

— Ти, Прендик, си един надут позьор, един глупак! Ти винаги се страхуваш и си въобразяваш. Ние стигнахме до края. Утре смятам да си прережа гърлото. А тази вечер ще си устроя един дяволски чудесен празник.

Той се обърна и излезе в лунната светлина.

— Млинг — извика той, — Млинг, стари приятелю!

В сребристата светлина на помръкналия бряг излязоха три неясни фигури — едната обвита в бяло, следвана от две тъмни сенки.

Спряха се втренчени. Тогава иззад ъгъла на къщата видях да се появяват прегърбените рамене на Млинг.

— Пийте — викаше Монтгомъри, — пийте, зверове! Пийте и бъдете хора. Проклет да съм! Аз съм най-умният! Моро забрави това. А то е последната подробност. Пийте, казвам ви. — И като размахваше в ръка бутилката, той хукна в нещо като бърз тръс на запад, а Млинг се промъкна между него и трите следващи го неясни фигури.

Отидох до вратата. Очертанията им вече се губеха в невзрачната лунна светлина, когато Монтгомъри спря. Видях го да дава глътка чисто бренди на Млинг и после петте фигури се стопиха в едно неясно петно.

— Пейте — чух Монтгомъри да крещи. — Пейте всички заедно: „Проклет да е Прендик“… Така. А сега пак: „Проклет да е Прендик.“

Черната групичка се разпадна на пет отделни фигури и криволичейки, те бавно се отдалечиха по осветената ивица на брега. Всички крещяха н а воля, викаха обиди по мой адрес или каквито други излияния изискваше предизвиканото от брендито ново въодушевление.

Подир малко чух Монтгомъри да крещи в далечината:

— Надясно. — И с викове и глъчка те навлязоха в непрогледната тъмнина на дърветата. Бавно, много бавно притихнаха.

Мирното великолепие на нощта ме успокои отново. Луната вече бе преминала зенита и се спускаше на запад. Беше съвсем пълна, много ярка в пустото синьо небе.

Мастиленочерната сянка на зида, широка около ярд, падаше в краката ми. На изток се сивееше морето, тъмно и тайнствено, а между него и сянката сивите пясъци (от вулканично стъкло и кристали) проблясваха и светеха, сякаш брегът бе осеян с диаманти. Зад мен газената лампа хвърляше топли червеникави отблясъци.

Затворих вратата, заключих я и отидох в двора, където Моро лежеше редом с последните си жертви — хрътките, ламата и още няколко клети звяра, — едрото му лице беше спокойно дори след такава ужасна смърт, а студените му отворени очи бяха втренчени в мъртвешки бледата луна. Седнах на ръба на коритото и загледан в призрачната клада под сребристата светлина и заплашителните сенки, започнах да обмислям плана си.

На заранта щях да събера малко провизии в лодката и след като подпаля кладата, щях отново да се отправя самотен в морето. Съзнавах, че не мога да помогна на Монтгомъри; че той наистина бе станал почти като Зверохората, чужд на човешкия род.

Не зная колко дълго съм седял така, кроейки своите планове. Навярно около час. После мислите ми бяха прекъснати от Монтгомъри, който явно се връщаше и бе някъде наблизо. Дочух викове от много гърла, спускаща се към брега врява от екзалтирани крясъци, ръмжене, вой и възбудени пронизителни писъци, които сякаш спираха на края на водата. Олелията нарастваше и замираше; чух тежки удари и трясък от разцепено дърво, но тогава това не ме обезпокои.

Започна безразборно пеене.

Мислите ми се върнаха към начина, по който да осъществя бягството си. Станах, донесох лампата и отидох под навеса да потърся едни буренца, които по-рано бях видял.

Вниманието ми бе привлечено от няколко метални кутии със сухари и отворих едната. С крайчеца на очите си зърнах нещо, някаква червенееща се фигура, и рязко се обърнах.

Зад мен бяха дворът, гъстата тъмнина, белееща на места от лунните лъчи. купчината дърва и съчки, върху която лежаха редом Моро и неговите осакатени жертви. Сякаш бяха се вкопчили един в друг в последна, пълна с мъст, схватка. Раните му зееха черни като нощта, а по пясъка тъмнееха засъхнали кървави петна. И тогава, без да разбирам причината за това видение, забелязах червеникаво блещукане, което се появи, повъртя се и се скри зад отсрещната стена. По грешка го приех за отражение от мъждукащата лампа и пак се заех със запасите под Продължих да тършувам, доколкото това е възможно за човек с една ръка, намерих някоя и друга потребна вещ, която отделих настрана за утрешното си отплаване. Движенията ми бяха бавни и времето минаваше бързо. Скоро започна да се развиделява.

Пеенето замря, отстъпи място на глъчка, после се поднови и избухна шумна врява. Чух викове „Още, още!“, кавга и ненадеен пронизителен писък. Естеството на шума се промени до такава степен, че прикова вниманието ми. Излязох на двора и се ослушах. Изведнъж, прорязвайки суматохата като с нож, се разнесе револверен изстрел.

Незабавно се спуснах през стаичката си към малката портичка. Чух, че няколко кутии зад гърба ми се срутиха и придружени със звън от счупено стъкло, издрънчаха на пода под навеса. Но не обърнах внимание на това. Блъснах вратата и погледнах навън.

На брега около навеса за лодки гореше голям огън и хвърляше рояк искри сред неяснотата на зората. Около него се боричкаха вкупом няколко тъмни фигури. Чух Монтгомъри да ме вика по име. Незабавно се затичах към огъня с револвер в ръка. Видях огненото езиче от пистолета на Монтгомъри да проблясва близо до земята. Значи беше паднал. Извиках с все сили и стрелях във въздуха.

Чух някой да крещи: „Господарят.“ Черната боричкаща се купчина се разпадна, огънят припламна и угасна. Тълпата Зверохора побягна панически по нагорнището пред мен. Във възбудата си стрелях в техните отдалечаващи се гърбове, които изчезнаха в храстите. После се обърнах към тъмната купчина на земята.

Монтгомъри лежеше по гръб, а косматият сив Зверочовек се беше проснал върху тялото му. Звярът беше мъртъв, но продължаваше да стиска с извитите си нокти Монтгомъри за гърлото. Наблизо по лице неподвижно лежеше Млинг, вратът му беше разкъсан, а в ръката си стискаше горната част на бутилката от бренди. Близо до огъня лежаха още две фигури — едната неподвижна, а другата стенеше на пресекулки, от време на време дори повдигаше бавно глава и пак я отпускаше.

Сграбчих Сивия човек и го смъкнах от тялото на Монтгомъри; докато го дърпах, извитите му нокти с мъка се свличаха по разкъсаната дреха.

Лицето на Монтгомъри беше потъмняло и той едва дишаше. Наплисках го с морска вода и подложих под главата му сгънатото си палто. Млинг беше мъртъв. Гърдите на раненото същество до огъня, беше Човек-вълк с космато сиво лице — лежаха върху още живите въглени. Клетото животно беше тъй ужасно изранено, че от състрадание веднага го застрелях в главата. Другият звяр беше един от обвитите в бяло Хора-бикове. И той бе мъртъв.

Останалите Зверохора бяха изчезнали от брега. Върнах се до Монтгомъри и коленичих до него, като проклинах невежеството си в областта на медицината.

Огънят до мен беше загаснал и бяха останали само овъглени дъски, още мъждукащи, примесени със сива пепел от тънки клони. Чудех се откъде Монтгомъри е взел тези дърва. Вече се беше зазорило съвсем. Небето бе изсветляло, а залязващата луна — станала матово бледа в сияещата синева на деня. На изток небето аленееше. И тогава чух зад себе си тъп звук и съскане и когато погледнах назад, скочих на крака с вик на ужас. На фона на зората от ограденото място бълваха огромни буйни кълба черен дим и сред бушуващия им мрак припламваха езиците на кървавочервени пламъци. После огънят обхвана сламения покрив. Видях как пламъците поглъщаха сламата. Лумна и от прозореца на стаята ми.

Веднага разбрах какво се бе случило. Спомних си трясъка, който бях чул. Когато се бях завтекъл на помощ на Монтгомъри, бях обърнал лампата.

Бях изправен пред безнадеждността да спася каквото и да било от запасите зад оградата. В мислите ми отново изникна планът ми за бягство и като се извърнах, бавно огледах брега за двете лодки. Нямаше ги никъде! На пясъка до мен лежаха две брадви, навсякъде бяха разпилени трески и отломки, а въглените на огъня чернееха и димяха в утрото. Той беше изгорил лодките, за да ми отмъсти и да попречи да се върнем при човечеството.

Разтърси ме внезапна тръпка на ярост. Почти се бях навел да блъсна тази глупава глава, докато лежеше безпомощен в краката ми. Тогава ръката му се размърда изведнъж, толкова леко, толкова жалостно, че целият ми гняв изчезна. Той застена и за миг отвори очи.

Коленичих до него и повдигнах главата му. Той отново отвори очи, мълчаливо втренчени в зората, и после срещна погледа ми. Клепачите му се отпуснаха.

— Жалко — с усилие промълви след малко. Изглежда се опитваше да си събере мислите. — Краят — прошепна, — краят на този глупав свят. Каква бъркотия — Слушах го. Главата му безпомощно клюмна встрани. Помислих си, че глътка вода би го освежила, но нямаше нито вода, нито съд, в който да донеса. Той изведнъж натежа. Изтръпнах.

Наведох се над него и пъхнах ръка под блузата му. Беше мъртъв; и тъкмо когато издъхваше, една откъснала се от слънцето ивица бяла жарава се появи на изток, отвъд носа на залива, разля своето сияние в небесата и превърна морето в развълнуван хаос от зашеметяваща светлина. Сякаш над изкривеното му в мъртвешка гримаса лице се спусна ореол.

Внимателно поставих главата му върху грубата възглавница, която му бях направил, и се изправих. Пред мен бе блестящият простор на океана, една ужасна самота, сред която вече бях страдал; зад мен — смълчаният в утрото остров със своите утихнали и невидими Зверохора. Заедно с всички провизии и припаси домът зад оградата гореше шумно с внезапни лумвания на пламъците, като сегиз-тогиз се разнасяше пращене и трясък. Тежкият дим се стелеше по брега в обрата на мен посока, като се спускаше ниско над върховете на дърветата към колибите в дерето. Край мен бяха овъглените останки на лодките и пет мъртви тела.

Тогава от храстите излязоха трима Зверохора с прегърбени рамене, издадени напред глави, непохватни обезобразени ръце и нахално враждебни очи и с колебливи движения тръгнаха към мен.