Хърбърт Уелс
Островът на доктор Моро (18)

17. Бедствие

Едва ли бяха изминали и шест седмици, когато загубих всякакво друго отношение към безславните експерименти на Моро освен неодобрение и неприязън. Единствената ми мисъл бе да се махна от тези ужасни карикатури с образа на Твореца, да се върна обратно към приятното и благотворно общуване с хора. В спомените ми моите себеподобни, от които бях откъснат, започнаха да придобиват идилични добродетели и красота. Първоначалната ми дружба с Монтгомъри не се задълбочи. Дългата му разлъка с човечеството, скритият му порок към пиянство, очевидното му състрадание към Зверохората го отдалечаваха от мен. На няколко пъти го оставих да ги навести сам. Всячески отбягвах каквото и да било общуване с тях.

Все по-дълго време прекарвах на брега в очакване на някакви спасителни платна, които все не се появяваха, докато един ден ни сполетя потресаващо нещастие, което представи в съвършено различна светлина странните обстоятелства, в които се намирах.

Беше около седем-осем седмици след пристигането ми на острова, а може и повече, защото не си направих труда да следя времето, когато стана тази злополука. Случи се рано заранта, мисля към шест часа. Бях вече станал и закусил, разбуден от тропота на трима Зверохора, дошли да донесат дърва отсам оградата. След закуска отидох при отворената портичка на оградата и постоях там, пушейки и нягпядсдяняйин се на свежото утро. Подир малко зад ъгъла излезе Моро и ме поздрави.

Отмина и го чух да отключва и влиза в лабораторията си зад мен. По това време вече бях станал тъй бездушен към гадостите на този остров, че нищо не трепна в мен, когато чух клетата пума да започва нов ден на терзания. Тя посрещна своя мъчител с крясък, досущ като на сърдит кавгаджия.

Тогава се случи нещо. И до ден днешен не зная точно какво. Чух зад себе си остър вик и щом се обърнах, насреща ми се втурна едно ужасно лице — нито човешко, нито животинско, — пъклено, кафяво, набраздено с червени белези от шевове, кървави капки се стичаха по него, а очите без клепачи пламтяха. Вдигнах ръка да се защитя от удара, който ме хвърли напред презглава и сякаш счупи ръката ми, а огромното чудовище, омотано в превръзки и окървавени бинтове, ме прескочи, треперейки, и отмина.

Изтъркалях се надолу по брега, опитах се да седна и рухнах върху счупената си ръка. Тогава се появи Моро, широкото му бледо лице беше още по-ужасяващо поради кръвта, която се стичаше по челото му. В едната си ръка носеше револвер. Хвърли ми бърз поглед и веднага се спусна да преследва пумата.

Опитах да си помогна със здравата ръка и успях да седна. Бинтованата фигура бягаше на големи подскоци по брега, а Моро я следваше.

Тя обърна глава, видя го и като свърна рязко, се втурна към храстите. С всеки скок печелеше преднина. Видях я как се вряза в тях, а Моро, тичайки напряко, за да й пресече пътя, стреля, но не улучи и тя изчезна. Сетне и той се скри в зеленината.

Загледах се подир тях, но скоро болката в ръката ми пламна и стенейки, несигурно се изправих на крака. На входа се появи Монтгомъри, облечен, с револвер в ръка.

— Велики Боже! Прендик! — каза той, без да забелязва, че съм наранен. — Звярът се е освободил. Изтръгнал синджира от стената. Видяхте ли ги? — И като забеляза, че притискам ръката си, добави остро: — Какво е станало?

— Стоях на входа — казах аз.

Той се приближи и хвана ръката ми.

— Кръв по ръкава — рече той и нави фланелата. Прибра оръжието в джоба си, опипа горящата от болка ръка и ме въведе вътре. — Счупена е — каза той и добави: — Разкажете ми как точно се случи… какво се случи?

Разказах му какво бях видял, като прекъсвах разказа си с болезнени стенания, докато той сръчно и леко намести ръката ми. Закачи я на преметната през рамо превръзка, изправи се и ме погледна.

— Ще се оправи — каза той. — А сега? — замисли се. Сетне излезе и заключи вратите на оградата. Известно време го нямаше.

Бях сериозно загрижен за ръката си. Нещастието идеше като добавка към многото други ужасни неща. Седнах на шезлонга и да си призная, с удоволствие изругах острова наум.

Когато Монтгомъри се завърна, първоначалното неприятно усещане от наранената ми ръка се бе превърнало в остра болка.

Лицето му бе твърде бледо и долните му венци се виждаха повече от всякога.

— Нито го виждам, нито го чувам — рече той. — Мислех си, че може да се нуждае от помощ. — Вторачи се в мен с безизразни очи. — Звярът беше силен. Просто изтръгнал синджира си от стената.

Отиде до прозореца, после до вратата и се обърна към мен.

— Ще тръгна след него — ми каза. — Има още един револвер, който мога да ви оставя. Да ви кажа право, някак си съм обезпокоен.

Извади оръжието и го постави заредено на масата до ръката ми, после излезе, оставяйки след себе си атмосфера на безпокойство. Не останах да седя дълго след неговото напускане. Взех револвера и се отправих към вратата.

Утрото беше мъртвешки тихо. Никакъв полъх на вятъра, морето беше гладко като стъкло, небето пусто, брегът самотен. В моето полувъзбудено, полутрескаво състояние това спокойствие само ме подтискаше.

Опитах се да изсвиря, но звукът замря. Отново изругах — за втори път тази заран. Сетне отидох до ъгъла на оградата и се загледах втренчено в зелените храсти, погълнали Моро и Монтгомъри. Кога ли ще се върнат? И как?

Тогава далеч горе на брега се появи някакъв дребен сив Зверочовек, изтича до края на водата и зацапа из нея. Върнах се обратно до вратата, после отново до ъгъла и така се заразхождах напред-назад, като караул на пост. По едно време вниманието ми бе приковано от далечния вик на Монтгомъри:

— Моро, е-о-о-о…!

Болката в ръката ми понамаля, но гореше. Втресе ме и усетих жажда. Сянката ми се скъси. Наблюдавах далечната фигура, докато тя отново изчезна.

Нима Моро и Монтгомъри нямаше да се върнат никога?

Три морски птици се сбиха за някаква изхвърлена на брега плячка.

И тогава някъде далеч зад оградата се разнесе изстрел. След дълга пауза още един. Последва сърцераздирателен писък и отново настъпи смутна тишина. Черногледото ми въображение започна да ме измъчва. Изведнъж се чу нов изстрел, съвсем наблизо.

. Стреснат, отидох до ъгъла и там видях Монтгомъри със зачервено лице, разрошена коса и скъсан на коляното панталон. Лицето му изразяваше дълбоко вцепенение. След него се влачеше с мъка Зверочовека Млинг, по чиято челюст личаха някакви зловещи кафяви петна.

— Той върна ли се? — попита Монтгомъри.

— Моро ли? — казах аз. — Не.

— Боже мой! — Беше задъхан, почти хълцаше от недостиг на въздух. — Влезте обратно вътре — каза той, като ме хвана за ръката. — Те са полудели. Всички се щурат като луди. Какво може да се е случило? Не зная. Нека си поема дъх и ще ви разкажа. Има ли малко бренди?

Той влезе, накуцвайки, в стаята и се отпусна на шезлонга. Млинг се хвърли на земята точно пред вратата и уятля като куче. Дадох на Монтгомъри малко бренди с вода. Седеше, безучастно втренчен пред себе си, мъчейки се да възстанови дишането си. След няколко минути ми разказа какво се бе случило.

Успял да ги проследи донякъде. Отначало било лесно — по смачканите и скършени храсти, откъснатите от бинтовете на пумата бели парцалчета и случайните кървави петна по листата на шубрака.

Ала по каменистата почва оттатък потока, където бях видял Зверочовека да пие, загубил следите и продължил да се лута безцелно на запад, като викал Моро по име.

После към него се присъединил Млинг, който носел лека брадвичка. Млинг не знаел нищо за случилото се с пумата, сечал дърва и го чул да вика. Продължили да викат заедно. От гъсталака излезли двама превити, взиращи се в тях Зверохора, притаените им пози и жестовете им обезпокоили Монтгомъри със своята странност. Той ги поздравил, а те побягнали гузно. След това престанал да вика и след като се полутал безцелно още известно време, решил да посети колибите.

Намерил дерето изоставено.

С нарастващо безпокойство тръгнал да се връща обратно по същия път. Именно тогава срещнал двамата Мъже-Свине, които бях видял да танцуват през нощта след пристигането си; били с окървавени уста и крайно възбудени. Вървели, пробивайки си път през папратите, и когато го видели, спрели със злобни физиономии.

Той изплющял с камшика, треперейки, но те незабавно се нахвърлили отгоре му. Никога преди това Зверочовек не се бил осмелявал да стори това. Застрелял единия в главата, а Млинг скочил върху другия и двамата се търкулнали вкопчени.

Млинг притиснал звяра под себе си, забил зъби в гърлото му, а Монтгомъри го застрелял, както се мятал в прегръдката на Млинг. Срещнал известна трудност, докато убеди Млинг да тръгне с него.

Оттам забързали към мен. По пътя Млинг внезапно се втурнал в гъсталака и изкарал оттам един дребничък окървавен Оцелоточовек, накуцващ поради раната на крака си. Зверчето побягнало, но след малко се върнало в отчаяна съпротива и Монтгомъри го застрелял — смятам донякъде безпричинно.

— Какво означава всичко това? — попитах аз.

Монтгомъри поклати глава и отново се съсредоточи над брендито.