Ерик Симон
Риданите

1. Сигнал от Вселената

След като сигналът беше летял в продължение на дванадесет години със скоростта на светлината из Вселената, достигна до антените на огромните приемателни инсталации на планетата Рид. Четиридесет и осем обиколки около слънцето Епсилон Инди, т.е. девет земни години, бяха достатъчни на жителите на планетата Рид да разшифроват посланието почти изцяло.

Първата част на сигнала съдържаше математически знаци и уравнения. Базирайки се на тях, втората част запознаваше с начина на мислене на подателите и с основите на английския език. В третата част жителите на планетата Рид узнаваха, че сигналът идва от третата планета на Жълтото слънце, описана много точно и поради тази причина са я намерили обозначена в своите звездни каталози.

Обаче не разбраха самото послание. Предполагаха, че четвъртата и последна част на сигнала съдържа нещо важно, но не можеха да схванат нищо: „Кока-колата е най-доброто питие в света! Пийте кока-кола!“

2. Следи във Вселената

След като на борда на космическия кораб от планетата Рид бяха минали четиридесет и една години, екипът беше изваден от състоянието на анабиоза с помощта на автоматиката и съществата съзряха на екрана в своя кораб нашето Слънце вместо тяхната звезда Епсилон Инди. Почти веднага кацнаха на Уран и там откриха следи, които очевидно бяха оставени от жителите на третата планета, онази планета, от която идваше загадъчният сигнал.

Най-напред откриха устройството, което непрекъснато изпращаше еднакви по вид импулси, а близо до него и страхотно примитивно място за кацане. Тръпнещи в очакване, те се събраха в централата на своя кораб и самият комендант на полета подаде радиосъобщението, в което се казваше, че поздравява жителите на тази база и иска разрешение за кацане. Не пристигна никакъв отговор. Той опита още веднъж, ала резултатът не беше по-добър. Тогава нареди на бордовия радиопредавател да излъчи съобщението последователно на всички дължини на вълните. Тъй като станцията на планетата продължаваше да мълчи и след няколко обиколки на риданския кораб, космонавтите решиха след дълги дебати да рискуват и да кацнат без разрешение.

Корабът вече стоеше на площадката за кацане. Те продължиха да чакат, но никой не излезе от трите полукръгли сгради на станцията, свързани помежду си с тръбовидни коридори, и не се приближи. Половин час по-късно, преминал в напразно очакване да открият признак на живот, те вече бяха стигнали до убеждението, че станцията сигурно е напусната и затова се осмелиха да излязат от кораба.

Без особена трудност успяха да отворят вратата на най-голямата от трите сгради. Станцията действително беше изоставена и някои членове от екипажа изгаряха от желание час по-скоро да разгледат сградите, да видят къде се намират лабораториите, които положително са създадени тук, да проучат непознатата техника. Но комендантът предупреди за необходимостта от предпазливост и сдържаност:

— Представете си, че чужди космонавти кацнат на някоя от нашите станции и евентуално от незнание повредят някои от ценните ни уреди. Няма ли да гледате на тях като на неканени натрапници? Не, нямаме право да променяме нещо тук, достатъчно е, че кацнахме без разрешение.

Но те бяха разочаровани. По-голямата част от помещенията се оказаха празни, в останалите цареше невъобразим хаос, само залата с радиофара даваше признаци за някакъв порядък, а и фарът беше единствено действащият агрегат в станцията. Другите уреди, чиято функция не можеха да установят точно, изглеждаха сякаш не са в ред, сякаш са извадени от строя (но тъй като не можеха да кажат това със сигурност, не ги докоснаха). В някои помещения бяха разхвърляни безразборно по-дребни и по-едри предмети. Една зала в централната сграда беше пълна с правоъгълни плочи, поставени водоравно върху четири тънки метални пръчки; имаше по-големи плочи и други по-малки, почти наполовина на големите. Върху всички големи и много от по-малките плочи имаше остатъци от различни органични субстанции. Мисълта на изследовател, че това би могло да са маси и столове, беше отхвърлена веднага; никое дарено с разсъдък същество не би седнало на толкова неудобни конструкции.

Най-накрая един от екипажа каза това, което всички бяха разбрали: тук трябва да е станала някаква ужасна катастрофа. По всичко личеше, че учените са напуснали своята станция в спасително бягство; вероятно хаосът можеше да се обясни с някаква експлозия… Те не знаеха. Чуждите изследователи бяха унищожили или взели със себе си всички схеми и документи — във всеки случай не можеше да се открие нищо. Трябва да е бил ужасяващ експеримент… Сигурно жителите на третата планета бяха уредили не случайно тази станция така далече от своята родина.

По-късно риданите проучиха околността, в която беше построена станцията. Под снега от въглероден двуокис откриха малки кръгообразни платформи, а в близост до тях, странно, но почти никога отгоре им, същите предмети както в сградите, дори много повече на брой: празни съдове с най-различна форма и големина — метални, пластмасови и предимно хартиени, парченца тънко фолио от същите материали, малки количества органични вещества, подобни на онези, оставени върху четириъгълните плочи; различни дребни уреди, включително и много голям брой шишета от силикатни съединения, облепени с цветно фолио. Внимателният анализ на замръзналите остатъци показа, че преди те са били пълни със смес от вода, етанол и други вещества.

И тук не беше открита някаква банка за данни. Затова им се стори невероятно странно откритието на един член от екипажа, забелязал на скална стена, намираща се в близост, множество странни знаци. Риданите изкопираха тези информации внимателно и ги вкараха за дешифриране в големия бордов компютър, за съжаление обаче без успех. Никоя от тези думи не се появи в сигнала, получен навремето на тяхната планета и използван като повод за полета. Нищо не можа да обясни и лингвистичния структурен анализ.

Един-единствен надпис беше дешифриран от компютъра: „Аз бях тук“. Те дълго мълчаха, опитваха се да си представят как чуждият космонавт е написал тези думи — може би като последен опит да остави следа след унищожителна катастрофа…

В станцията намериха друг надпис, но кибернетичният преводач беше отново безпомощен. И те си обрисуваха картината, представиха си какъв драматичен смисъл вероятно е скрит в тези няколко думи: „Къмпинг Уран северозапад. Затворен извън сезона.“

— Огромна е Вселената и е пълна с чудеса — каза накрая комендантът на риданите.

Корабът стартира и продължи полета си.

3. Среща във Вселената

След като космическият кораб от планетата Рид беше преминал Планетоидния пояс южно от еклиптичната равнина, риданите забелязаха, че трябва да са съвсем наблизо до своята цел, третата планета на Жълтото слънце. Все по-често приемаха фрагменти или по-дълги части от радиосигнали, едвам потискаха нетърпението си час по-скоро да се срещнат и да поздравят своите земни братя по разум. Един ден, когато бяха на половината от пътя между Марс и Земята, срещнаха друг космически кораб.

Забелязаха го много късно. В системата на тяхната звезда Епсилон Инди не съществуваше планетоиден пояс и почти не се срещаха метеорити, затова космическият кораб на риданите не притежаваше автоматичен щит — защита срещу сблъсъци. Така че едва няколко секунди преди колизията узнаха за наличието на другия кораб. Пилотът, който беше дежурен, реагира светкавично и включи стартовите двигатели, но въпреки това чуждата ракета се плъзна встрани по корпуса и те усетиха леко сътресение.

Риданският кораб не беше повреден, екраните показаха, че и малката ракета е без видими щети, увредена беше сякаш само една антена. Риданите бяха доволни от благоприятния изход на произшествието.

— Ти вместо очи домати ли имаш? — прозвуча глас от високоговорителите на радиоприемника и всяка дума беше записана автоматично, за да е възможно по-късно да бъде дешифрирана и преведена. — Може би си въобразяваш, че с такъв голям сандък можеш да си позволяваш всичко, ти, отвратителна лунна овца?!

Анализът на тези думи с помощта на бордовия компютър не даде никакъв логически смисъл и риданите причислиха този случай към останалите загадки, които се надяваха да разберат на третата планета.

4. Посещение от Космоса

След като космическият кораб на риданите кацна на Земята, космонавтите с радост установиха, че естествените условия са сходни с условията на тяхната планета. Оказа се, че въздухът е подходящ за дишане, температурата — поносима, въпреки че беше малко влажна и хладна. Не откриха и никакви вредни микроорганизми, срещу които да не са ефикасни техните ваксини.

Нивата, от която беше прибрана вече реколтата и на чиято територия се приземи космическият кораб, напомняше за родните полета. Наблизо минаваше път, който в едната посока чезнеше зад хълмче, а в другата — в далечна гора. Встрани от хълма, малко отдалечени от пътя, съзряха група къщи, вероятно колиби или края на скрито зад хълма село.

След кратко съвещание риданите изпратиха тричленна група — биолога, втория пилот и лингвиста, — за да установят първия контакт с къщите. Вероятно беше земните жители да се изплашат от превозното им средство или от някаква друга непозната за тях техника и затова тримата тръгнаха пеша — не беше и много далече. Бяха облечени в своите леки комбинации, включващи облекло от няколко части, предназначени за планети с условия, подобни на риданските. Можеха да се откажат от шлемове и скафандри и го сториха. Лингвистът носеше своя портативен компютър-преводач (в случай че тук се говореше един от вече анализираните земни езици), биологът — куфара с картинните табла (в случай, че откаже компютърът-преводач), а вторият пилот — преносим генератор за защитно поле (за всеки случай). С помощта на безкабелни слушалки всеки от тях беше във връзка с компютъра-преводач, посредством който при необходимост можеха да влязат в радиовръзка със своя кораб.

Когато тръгваха, заваля ситен дъждец, пътят беше пуст и в двете посоки. Първите сгради, до които стигнаха, изглежда, се използваха за стопански цели; най-сетне насреща им се изправи едноетажна малка къща, чиито прозорци светеха. Почукаха предпазливо на вратата. Никаква реакция отвътре. Така че се осмелиха да почукат по-силно, докато биологът се сети да използва копчето до вратата. (Вторият пилот постави за всеки случай ръката си върху шалтера на генератора, произвеждащ защитно поле.) Позвъниха.

— Сега, идвам, ето ме! — чу се глас от къщата.

Автоматът преведе чутото и тримата доловиха провлачени стъпки зад вратата. Отвори възрастна жена.

— Помислих, че ще дойдете чак довечера, защото нали момчето… Ама влезте, ще се измокрите целите! То е едно време… Хайде, влизайте!

Колебливо космонавтите сториха това, което им беше наредено, и последваха жената, която едва-едва повдигаше крака от пода.

— Ах, да — рече тя, докато водеше риданите по къс коридор, и ги покани в една стая, — такава дъждовна година, времето непрекъснато се влошава.

Тя продължи да обяснява, като според нея виновни за всичко са множеството ракети, които напоследък кръстосват небето. Докато говореше, вдигаше обвинително показалец нагоре.

— Ние сме… — започна безпомощно лингвистът.

— Да, разбира се — прекъсна го старицата. — Веднага ще донеса това-онова. Разбира се, вие сте гладни. Момент, тутакси се връщам.

Щом затвори вратата след себе си, риданите използваха възможността да се огледат наоколо и да споделят впечатленията си. Намираха се в доста голяма стая с два прозореца, затъмнени донякъде с плат, през който все пак проникваше светлина. Покрай стените бяха разположени мебели, чието предназначение успяха да разгадаят донякъде. Засега оставаше съвършено неясно, както и много други неща в тази Слънчева система, каква е целта на безброй предмети от стъкло и керамика, подредени зад стъклените стени на голям шкаф. Мебелите сякаш бяха от различни технологични епохи, например три групирани около масата конструкции, очевидно използвани като столове — едната тежка, обемна, обвита в много плат и тапицирана, другата от метални тръби и пластмаса, будеща спомени за напуснатата станция на другата планета, а третата — изработена по най-прост начин от кафяво дърво. На стените висяха доста снимки, двете най-големи бяха поставени една до друга — на едната се виждаха мъж, жена и дете, на другата — животно с малки остри ушички, присвити очи и дълги косми над муцуната. Жената можеше да се види на няколко снимки. Фотосите потвърждаваха впечатлението: тя приличаше невероятно на риданка.

Отново чуха стъпките, старата жена отвори вратата и влезе с овална табла, върху която бяха сложени кана, чаши и чинии с големи парчета някакво печиво.

— Седнете удобно на масата.

Сложи таблата и започна да разпределя чашите и чиниите. Забелязала смущението на гостите, рече припряно:

— Седнете, моля ви, аз ще си донеса стол от кухнята.

Като се върна със стола в ръце, застана втренчена смаяно в тримата мъже, които я очакваха седнали точно върху масата.

— Защо не ядете? Или кафето е още…

— Ние сме… — започна отново лингвистът, но в този момент лицето на жената засия.

— Боже, ами млякото! Много почнах да забравям. Може би ще си помислите нещо. Искате ли захар?

— Всъщност…

Вторият пилот прекъсна третия опит на лингвиста да започне.

— Да, моля — рече той и жената отново изчезна.

— Трябва да се пригодим — обясни вторият пилот. — Тя очаква от нас да хапнем и да пийнем, преди да й разкажем важното. Това е обичай и при много ридански народи. Така че да се подчиним на този ред.

— И кой каза, че тези храни са безопасни за нас? — отвърна лингвистът. — Трябва ли да се отровя?

— Глупости, при биологично подобни същества…

— Сигурен ли си?

— Не — призна си вторият пилот с пълна уста. — Не съм съвсем сигурен. Но е вкусно.

— Вкусно е — повтори той на домакинята, която се беше върнала.

— Можете спокойно да си поискате, ако не ви стигне, ще ви донеса още. Знаех, че ще пристигнете и се приготвих. После ще ви покажа…

Тя замълча и потупа по гърба седналия до нея биолог. Той тъкмо бе започнал да яде и като чу какво рече жената, се задави:

— Откъде знаехте…? — запелтечи лингвистът и се втренчи в жената. Дори вторият пилот бе спрял да дъвче.

— Е, Берт ми писа. Писмото дойде завчера. Много се зарадвах и веднага приготвих всичко. Момчето ми пише толкова рядко, не знам точно какво прави там в университета, но знам, че има там приятели, даже трима отвъд океана! При нас в централното училище един вид, вие знаете, та така… Ах, забравих да попитам — през цялото време ви говоря на „ти“, а вие сте… имам предвид, че отдавна сте пораснали и вероятно трябва да ви казвам „вие“?

— Аз не разбирам съвсем каква е разликата — отговори внимателно биологът.

— Това имам предвид и аз — заяви зарадвана жената, — това не е толкоз важно. Но може и да се обидите.

— В никакъв случай, в края на краищата ние сме братя по разум — обясни лингвистът.

Всеки космонавт знаеше, че при контакт с чужд интелект най-незначителните неразбирателства можеха да имат неприятни последици, ако не умееш бързо да се нагодиш.

— Ние всички се стремим към една и съща цел.

— Да, Берт беше писал нещо такова, че утре искате да продължите, но забравих как се казваше населеното място. Все едно, важното е, че тази нощ ще имате покрив над главата и че тук ви харесва. Разбира се, не е толкова хубаво, както вкъщи, преди всичко времето, но сигурно вече сте свикнали с него. Или и в Канада вали толкова често?

— В Канада?

Лингвистът познаваше това име, това беше името на една държава на Земята. Съмненията му в качеството на машинния превод се задълбочаваха непрекъснато и той вече мислеше трескаво къде може да е грешката в програмата. Или някой от семантичните филтри беше дефектен? Май щеше да изглежда неподходящо сега да разгъва картинните табла…

И биологът междувременно се беше учудил, че нещо не е наред, и повтори внимателно:

— Да, във всеки случай в Канада…

Ала вторият пилот беше стигнал до някакво решение, докато дъвчеше мълчаливо и с видимо удоволствие:

— Ние не сме от Канада — рече той — и не познаваме никакъв Берт.

Сега изумлението се прехвърли у жената?

— Вие не сте…? Да, но Берт ми писа… Кои сте… кои сте в такъв случай?

— Ние сме — обясни вторият пилот — космонавти. Току-що кацнахме на Земята. Корабът ни е тук наблизо. Идваме от планетата Рид.

Продължи да яде.

— Боже мой! — рече жената. — Обърках вие едни други. Боже мой!

— Ужасно съжаляваме, ако с нещо сме ви причинили някакви щети — заяви лингвистът. — В никакъв случай нямаме намерение…

— Кой говори за щети? За какви щети става дума изобщо… Откъде идвате?

— От планетата Рид. Тя се намира на разстояние дванадесет светлинни години от Земята, втората планета е от слънцето Епсилон Инди… — започна лингвистът, но домакинята го прекъсна:

— Няма нищо — каза тя категорично. — Но какво става с приятелите на Берт? За шестима гости нямам място. В плевнята сега не може да се спи. Ние тук си имаме плевни, съвсем както преди, но при такова време можете да си умрете от студ в плевнята.

— Не е нужно — рече решително биологът. — Мисля, че ако мислите, че е проблем… — Той загуби нишката. — Ще спим в кораба.

— Ама не, ще се намери нещо. Веднага ще ида при Рихтер и ще питам там, те положително имат място. Или при Шуфенхауер… Тук почти никой не живее вече, всички се изселиха в града, в централното село… Ще намерим все нещо.

— Ще спим в кораба — каза вторият пилот и за да избегне сложните обяснения, излъга: — Такава е заповедта.

Нямаше никаква заповед, но сигурно, защото никой не беше предвидил подобна ситуация.

— А, така ли… Но ако макар поне за малко не ви представя, Рихтерови няма да ми говорят. Защото тук не идва никой. Момчето сигурно също ще остане в града, какво да прави тук на село, най-много да дойде да ме види от време на време. Но почти не идва. Така е днеска. А не е далече. Преди човек не можеше да го извади от къщи. Момент, сега ще ви сипя още. Захар? И аз не го пия със захар, докторът ми забрани. Та какво исках да кажа — преди момчето ми не излизаше от къщи, можеше да живее в интерната в централното училище, но не, всеки ден си пътуваше с велосипеда. Над двадесет километра. По-късно имаше мотопед, пътуваше каквото и да е времето. Тук непрекъснато вали, от години нямаме истинско лято и зимата не е истинска…

Тя се прекъсна, защото забеляза, че никой от гостите вече не я слуша. Очевидно не откри каква е причината: по системата за превод и комуникация се беше обадил космическият кораб на риданите. Комендантът ги информира, че в околността са се приземили няколко летателни апарата и са влезли в радиовръзка с техния кораб. Сега тримата бяха необходими на борда.

— Има ли нещо? — попита жената.

— Трябва да се връщаме на нашия кораб — отвърна лингвистът.

— Искате вече да тръгвате? Сега? Почакайте да спре дъждът или поне да намалее.

— Трябва да тръгваме — рече лингвистът. — Това е заповед.

Вторият пилот го стрелна гневно с очи.

— Ами тогава… поне вземете чадъри, имам два. Момент, веднага ще ги донеса.

Като ставаше, се чу шум пред вратата и някой енергично позвъни.

— Това ще са приятелите на Берт — каза жената и отиде да отвори.

Но това беше отряд от бързо сформираната Извънредна комисия за междупланетни контакти. Представителите на комисията пред вратата бяха не по-малко изненадани от жената. Изумлението им беше горе-долу колкото нейното. Зад експертите по контакта с техните апарати за радиовръзка и картинни табла, на доста голямо разстояние, стояха въоръжени хора в униформи, а още малко по-нататък имаше и военни машини — за всеки случай. Та нали в края на краищата те трябваше да са подготвени по всякакъв начин за срещата с напълно непознати същества.