Даниел Буланже
Леденият

Той се появи в рамката на вратата и за секунда отвореният към светлината правоъгълник се превърна в огледало, в което се видяхме седнали около масата под стъкления полилей. Някой от нас стана и отражението изчезна. Вратата се беше затворила, докато човекът обикаляше стаята, като се стараеше да не ни обръща гръб. Шумното веселие на нашата компания бе отстъпило място на едно смайване и напрегнато мълчание, близко до уплахата.

— Не се страхувайте — каза накрая непознатият.

И изведнъж видяхме ръцете му, които бяха почти като нашите, но някак по-сложни и по-сръчни, и Франц нададе вик. Тутакси явлението с вратата се повтори. Съзряхме отраженията си в едно огледало заедно с непознатия, който беше ту с лице, ту с гръб към нас. И тъй, истинската врата, нашата врата, чиято боя се лющеше и която имаше много особена дръжка във формата на ръка, стискаща бастунче, тогава се намираше от дясната ни страна. Светлината на няколко пъти се усили, а температурата в стаята се бе повишила чувствително.

— Не се страхувайте — повтори гласът.

Устните на призрака не бяха помръднали. Съществото продължи обиколката си, опипвайки мебелите, обикаляйки, докосвайки, обгръщайки формите на масичката и шкафа, с вид на човек, който знае, че сме се събрали тук, за да отпразнуваме излизането на Франц от затвора. Огледалото, голямо колкото вратата, още веднъж ни изпрати отражението на нашата група, на шестимата, които сега гледахме с втренчени погледи и бледи лица. Тишината пукаше като тлеещ огън, бучеше неумолимо, както треската бучи в ушите, и ние не можахме да отроним нито дума, когато огледалото отново се превърна в истинската рамка на вратата, където се вместиха, падайки като задна кулиса върху театрална сцена, сребристото небе, дърветата, желязната порта и пясъчната алея, водеща до стъпалата пред стаята, където пиехме. Въпреки внимателните ни движения, приборите отново затракаха и ние почувствахме, че си възвръщаме способността да говорим, че отново притежаваме дар слово, от което допреди малко бяхме лишени.

— Видях някакъв човек — каза Пиеро, — а вие?

— Вратата обиколи стаята.

— Бутилките! — извика този, когото наричахме Кастелан.

Всички бутилки освен тази, която едва бяхме наченали, бяха съборени върху масата. Някой силно подсвирна с уста. Изтрихме потта от челата си и се отърсихме от втория пристъп на страх.

— Ръцете — каза Жорж, — видяхте ли ръцете му?

Не знаехме какво да кажем. Просто те изглеждаха по-ловки, по-фини, по-бързи и по-сръчни от нашите.

Заваля дъжд. Кастелана отпи глътка вино и отиде до вратата. Пипна я, затвори я и пак я отвори. Тя се движеше нормално. Дъждът превръщаше пясъчния път в ивица от тъмни кратерчета и небето отново се разцепи. Започнахме да броим секундите, като очаквахме гърма, опитвайки се да определим мястото, където щеше да падне. Беше в гората.

— Деца мои — каза Жорж, — ние просто сме жертва на халюцинация. Явлението е познато, това са електрически ефекти.

Всички ние видяхме едно и също нещо: призрака, обикалянето, огледалата и вратата, която отново зае мястото си, отворена към градината, както преди. Висулките на полилея трептяха и сипеха дъжд от отблясъци, който сякаш бе в отговор на проливния дъжд, заливащ всичко навън.

— Тъмно е като нощ — забеляза Жорж, вдигайки глава към полилея. — Човек би казал, че стъклото се е заредило със светлина отвън.

— Да пием! — подхвърли Пиеро.

— Обяснението е детински просто: ето вече трети ден се надига буря. Сега, когато тя се разрази, се чувствам по-добре. Главата ми беше като стегната в менгеме.

— Наистина — добави Малката ръка, — от известно време не се чувствахме добре. Да затворим вратата и да пием. Дали всичко това не е в чест на Франц? Небето вдига наздравица в твоя чест!

Малката ръка отвори четири бутилки и започна да ни налива.

— За наше здраве, за здравето на Франц! Не казваш нищо, Франц!

Едва бяхме хванали чашите, когато Франц катурна своята върху покривката и рязко се изправи. Гръм разтърси къщата. Вратата се отвори под напора на силен вятър и същият силует, който ни беше изненадал, се появи в рамката й.

— Не, не! — изрева Франц. — Не съм аз. Нищо не съм сторил. Нищо! Спри! Махни се! Помощ!

После рухна върху стола, хванал с ръце главата си, докато призракът отново започваше обиколката си. Пиеро, Жорж, Малката ръка и Кастелана бяха сграбчили ножовете от масата. Аз станах едновременно с тях и след кратко колебание се нахвърлихме срещу госта. Вратата направи полукръг подобно на слънчевите зайчета, каквито децата правят с огледалца и разиграват по стените. В най-голямо безредие и не без да обърнем столовете и масичката, върху която ни очакваха студените ястия, приготвени за нашето ергенско пиршество, се намерихме в градината, побледнели, с разтуптени сърца, глупаво стискащи в ръце обикновените ножове. За миг слънцето се показа между два облака и дъждът отново заваля, но ситен и слаб, сякаш неохотно, като последен знак.

Намерихме Франц, който пиеше направо от бутилката.

— Сега — сухо каза Кастелана — трябва да ни обясниш.

— Това е приятелят на убития — прошепна Франц.

— Какъв убит?

— Главатарят.

— Говори!

— Не съм аз — изкрещя Франц, гледайки в стената. — Не съм аз!

Аз нищо не казах.

Бе се обърнал и сега, когато настоявахме да ни разкаже историята, ни помоли да му вярваме и никога вече да не го изоставяме. Преди десет месеца станало сбиване между затворници в централния двор по време на вечерната разходка. В схватката един от главатарите паднал убит в краката на Франц.

— Бе ударен в слепоочието с камък, с парче кремък. Нещастникът беше приятел на Ледения. Този, който преди малко дойде. Викаха му Ледения заради очите. Видяхте ли очите му?

— Да — каза Кастелана, — като от мрамор.

— Ледения скочи върху мен и бях спасен от пазачите, които ни разгониха. На разпита, макар че бях обвинен от Ледения, Миланеца призна, че той е убиецът, и повече не го видяхме. Но аз съм сигурен, че не Миланеца е нанесъл удара. Той страдаше от носталгия. Беше мекушав човек и толкова. Това се случи през август. Ледения трябваше да излезе в края на годината, тия дни, като мен. Изпрати ми бележка.

Жорж и Пиеро едновременно протегнаха ръце, но Кастелана беше по-бърз. Той взе къса хартия, който Франц току що бе извадил от джоба си, и прочете: „Ще те намеря пак и няма да се отървеш.“

Погледнахме Франц.

— Преди малко дойде. Той беше — прошепна Франц.

— Той или друг — каза подигравателно Кастеланът, — погледни ме в очите!

Кастелана бе сграбчил Франц за сакото и изправен срещу него, му каза:

— Да не би случайно ти да си хвърлил кремъка? Говори!

В този миг в градината падна гръм и ние залитнахме. Кастелана беше пуснал Франц, който рухна на земята. Обърнати към вратата, смазани от грохота, очаквахме сянката на Ледения или самия него, но този път щяхме да узнаем истината, щяхме да решим съдбата на единия от двамата. Вратата оставаше отворена, миришеше на изгорено месо. Тътнежите на гръмотевиците се отдалечаваха, все по-слаби, като ариергард; настъпваше просмукана с дъжд тишина.

Франц не ставаше. Кастелана скъса хартията, от която бяхме прочели заплахата.

— Гръмотевицата — каза просто той. — Гръмотевицата отсъди кой е виновният.

— Винаги съм се съмнявал в него — хладно каза Жорж. — Не исках да празнуваме завръщането му.

— Все пак — отвърна Кастелана — виновен или не, ще му направим хубаво погребение. Той умееше да убеждава. Спомнете си първите му думи, когато влезе: „Затворете тази врата. Смъртта дебне зад всяка врата.“

— Налей да пием! — каза Малката ръка.

Кастелана напълни чашата, която другият му подаваше. Затворихме очите на Франц и преди да излезем, почакахме да угасне последният отблясък в полилея, който беше неподвижен, тъй като нямаше вятър.