Пьотър Бондел
Форми в тъмнината

Тъмнина, вечна тъмнина — помислих си аз, застанал неподвижно. Колкото и да напрягам зрението си, нищо няма да видя. Всъщност можеше да нямам и очи, ако не бяха просветващите точки. Трябваше да стигна до тях на всяка цена. Времето нямаше значение. Време имах много — цяла вечност. Направих една крачка. Добре. Нищо не ме спря. Не бях вече така нетърпелив, както в началото. Исках най-напред да помисля, да се концентрирам и тогава да тръгна. О, не, няма да позволя да ме понесат нервите. Държах ръцете си близо до гърдите. Научен от горчивия опит, не ги изпъвах внезапно напред. Наистина имам още девет пръста, но вярвам, че някога ще ми потрябват. Не мога да ги загубя. Завъртях глава наляво, надясно, поех няколко пъти въздух с носа си. Нищо. Никаква определена миризма. Тъмнината не мирише. Реших да рискувам. Направих три бързи крачки напред. Нищо. Стоя. Още веднъж имах щастие. Не се блъснах в никаква бариера. Сега малко ще си почина. Изнесох левия си крак напред и бавно го завъртях, описвайки кръг. След това направих същото с ръка. Стараех се да действам колкото е възможно по-бавно, без всякакви резки движения. Знаех, че бариерата не е опасна, ако бъде докосната бавно и внимателно. Ще почувствам най-много леко парване. Но това е дреболия. Тази тъмнина има някакви специфични свойства. Всички рани тук заздравяват почти моментално. Когато толкова безсмислено изгубих пръста си, дори кръвта не успя да плисне както трябва. Най-близкото пространство беше празно. Наведох се и седнах с кръстосани крака. Положих длани на коленете си и застинах в неподвижност. Дори не знам откога съм тук. Досега съм спал само три пъти, но колко време е отделяло една дрямка от друга? Времето е промяна, а тук не се долавят никакви промени. Само тъмнина. Гъста, почти осезаема тъмнина. Не, не се страхувах от нея. Бях свикнал с нея от началото на живота си. Да, моят живот имаше начало, въпреки че не знам по какъв начин е започнал. Не зная и как се нарича моят свят, къде се намира. Затова пък помня прекрасно цялата наука, която съм усвоил в онзи свят. Помня гласовете на Учителите, но не мога да си припомня как изглеждаха. Колко отдавна беше това? Не зная. Продължавах да седя неподвижно, взрян в тъмнината. Тук не свети никаква звезда, няма ден и нощ. Дали ще видя пак звезди и слънце? Къде ще бъдат? Затворих очи. Сънят дойде бързо.

 

 

Събудих се, обхванат от вътрешно безпокойство. Вече не бях седнал, а лежах свит на кълбо. Колко добре направих, че преди да заспя, проверих пространството около себе си. Страшно е, като си помисля какво щеше да стане, ако се бях катурнал върху някоя бариера. Подуших няколко пъти с нос. Някъде отдясно идваше неопределена чужда миризма. Чух в ума си гласа на Учителя: „Вероятността за среща с някого в Тъмнината е много малка. Това не значи, че всички веднага намират Точките. Но обхватът на Тъмнината расте в геометрична прогресия спрямо броя на намиращите се в нея същества. Ако е напълно пуста, приема основната величина. Тя обаче е толкова голяма, че дори да не увеличаваше размерите си заедно с нарастването на броя на съществата, вероятността да се срещи някой, дори при много големи числа, би била нищожна.“ Изправих се напрегнат, с максимално разширени ноздри. Миризмата не се засилваше, поради което заключих, че чужденецът не мърда. Отново чух гласа на Учителя: „Ако все пак се случи да срещнете някого, ще го разберете само по миризмата. Няма да видите нищо, няма да чуете нищо, само миризмата ще бъде за вас сигнал, че наблизо има някой. Затова упражнявайте обонянието си. Всеки от вас има различна чувствителност към ароматите. Но колкото повече задълбочите вродената си чувствителност, толкова по-рано ще усетите другите. Колкото по-малка концентрация регистрира вашият нос, толкова по-големи ще са възможностите ви да предприемете съответни действия. Сега още нямате свои миризми — ще ги получите едва преди да навлезете в Тъмнината. Помнете, че вашите познанства и вашите приятелства там няма да имат никакво значение. Помнете първия Закон на Науката: «Една Точка — Едно същество».“ Бях нащрек и мислех. Никой никога не беше ни казвал какво трябва да правим, ако срещнем някого. Дали да чакаме развитието на събитията, или да предприемем някакви действия. Какви именно? Да бягаме, или да се стремим към срещата? Не можех да определя разстоянието, на което се намираше носителят на чуждата миризма. Може да ме отделя от него някаква бариера. Дали той също ме усеща? Този въпрос за момент парализира мисълта ми. Напълно бях забравил за такава възможност. Ако ме усеща, сигурно мисли върху същото, върху което разсъждавам аз, и затова не се помръдва. Да, миризмата продължава да е едва доловима. Какво да правя?

Отново се върнах с мислите си във времето преди Тъмнината. Група момчета и момичета, горе-долу на еднаква възраст, тичат под слънчевите лъчи сред дърветата. Катерене по околните скали, гоненица и хващане през врата, за да повалиш със смях някое момче на земята, а след това да му помогнеш да стане, за да бъдеш повален на свой ред. И гласът на Учителя: „Тренирайте физическата си издръжливост, тя ще е основа на вашето пътуване в Тъмнината. Силата и издръжливостта на тялото, свързани с храбростта и търпението, ще ви позволят да намерите Точката.“ Така че тренирахме силата, храбростта и издръжливостта. Никой от нас никога нито се замисляше, нито говореше защо го правим. Приемахме го като нещо естествено. Нямаше разговори и въпроси за началото на нашия живот. Ако е имало нещо, преди да се срещнем на поляната при скалите, не знаехме нищо за това и не се интересувахме от него. Явно не ни е било нужно, защото и Учителите никога не го споменаваха. Моята памет стигаше само до тази поляна, като че ли тя беше началото на съзнателния ми живот. Изгревите и залезите на слънцето разделяха за нас обучението от почивката. Растяхме и усъвършенствахме телата и мислите си.

А сега — помислих си аз — не зная какво да правя. Някъде отляво блесна светлина. За част от секундата ми се стори, че виждам върха на носа си. Вече съм забравил как изглежда — си казах с усмивка. В този кратък проблясък не успях да забележа никаква фигура. Миризмата сега беше по-силна, но светлината не беше толкова мощна, че да разкрие източника й. Смени се и посоката, от която идваше миризмата. Другият се движеше към мен, не по права линия, а косо. Може да ме отмине, ми мина през ума. Ако се движи към мен, или още не ме е усетил, или иска да се срещнем. С каква цел? Това не можех да зная. Продължавах да стоя неподвижно. В един момент си помислих, че мога да извикам нещо, но веднага си спомних думите на Учителя, че Тъмнината не провежда звука. Може би именно затова подобни срещи нямат смисъл. Та нали така и така няма да можем да се разберем. Помня огромните затворени помещения с непрозрачни стени. От двете страни на залата стояхме в две редици лице в лице. Пред всекиго висеше екран, едната половина на който грееше с комбинация от различни знаци. Нашата задача беше да предадем телепатично тази комбинация на партньора отсреща и да проектираме на празната част от екрана предадените на нас знаци. Упражнявахме се, докато цялата система не се покрие напълно. Спомням си, че отначало не ми вървеше с приемането на информацията, затова пък бях много добър в предаването. Но и тази способност тук беше безполезна. „Тъмнината блокира изцяло телепатичните линии — казваха Учителите, — но ще дойде момент това умение да ви послужи, както и многото други, които ще придобиете тук.“

Първото нещо, което направих, след като се озовах в Тъмнината, беше опитът за телепатично намиране на някакъв разум. Нямах успех. Бях обкръжен от пълна блокада. След това исках да проверя поредното си умение. Способността за телепортиране. Но без точка за пренос не успях да постигна нищо. Учителите казваха, че не е възможно телепортиране вън от рамките на Тъмнината. Сега, усещайки близостта на другия, можех още веднъж да опитам телепатията. Съсредоточих мисълта си върху един въпрос: „Кой си?“ Но за съжаление телепатичната линия се отрази от блокадата и предизвика у мен моментна вибрация. Така че наистина това беше невъзможно. А другият се приближи още, тъй като усетих по-интензивна миризма. Какво да правя, какво да правя — мислех трескаво. Да бягам или да чакам? Трябваше да взема някакво решение, защото миризмата ставаше все по-силна и отново промени посоката. Сега другият се движеше право срещу мен. Щом през всичкото време се придвижва — мислех аз, — значи по пътя си не е срещнал никаква бариера. Това, което стана миг след това, трая много кратко, така че едва го осъзнах. В момента, когато миризмата нарасна до такава степен, че вече знаех, че другият е много наблизо, пред мен грейна светлина. Автоматично направих скок, за да се озова в центъра й, успях да забележа и неясна фигура, която също скача към светлината! Преди да стигна до центъра на моментния блясък, се възцари тъмнина, усетих удар, болка в главата, нечий панически страх, примесен с надежда. Изгубих съзнание.

 

 

Когато дойдох на себе си, истински се стъписах. Станалото беше просто невероятно. Лежах върху някого. Това ще рече лежаха главата ми и лявата ръка. Чувах ясно ударите на сърце и леко дишане. Едва след известно време си дадох сметка, че това е момиче. Главата ми лежеше върху гърдите му. Сигурно това не може да бъде мъжка гръд — си помислих аз, вдигайки внимателно глава. Предпазливо се обърнах на една страна. Момичето лежеше точно до мен, но не виждах дори очертанията на тялото му. Не бях подготвен за подобна среща. Не си спомням Учителите да са казвали нещо за такива случаи.

Явно вероятността за среща е била толкова малка, че не са я вземали предвид. Внимателно докоснах с ръка тялото й. Сега достигна до мен, че е гола. Но да, аз също съм гол. Тук дрехите са ненужни — си помислих аз, усмихвайки се сам на себе си. Момичето дори не трепна. Явно още не беше дошло в съзнание. Премислях случилото се. Тогава нямаше време за анализи, едва сега си давах сметка за онова, което почувствах за част от секундата. Напомняше ми го цицината на челото. В момента на удара усетих страх и надежда. Сигурен съм, че не бяха мои чувства. Трябваше да са нейни. Значи в този кратък миг ни беше свързала телепатична линия. Дали причината беше в проблесналата светлина или в нашата непосредствена близост? Мога да проверя, помислих си аз, навеждайки глава към мястото, където трябваше да се намира главата на момичето.

Предпазливо докоснах челото й. Мощна вълна от отчаяние и тревога нахлу в мозъка ми. Значи не светлината, а допирът прави възможна телепатията. Изпитах необикновено удовлетворение. Не питах какво ще стане по-нататък. Най важното е, че ще можем да се разберем. Момичето внезапно трепна, опитвайки се да вдигне глава. Изненадата й порасна толкова силно, че известно време бях парализиран. Опитваше се да ме отблъсне и да стане. Без да обръщам внимание, че ме удря и дращи, здраво сграбчих главата й и я притисках към своята, като се мъчех да я успокоя. Измина доста време, преди момичето да спре да ме налага, и в мислите й да се появи тревожният въпрос: „Какво се е случило?“ Преди да отговоря, й предадох какво съм открил за възможностите на телепатията. Момичето се успокоило толкова, че хванати за ръце, седнахме с допрени глави. Едва сега започна нормален телепатичен разговор.

Научих, че се казва Далия и не знае от колко време е в Тъмнината. Досега е спала десет пъти, но след това престанала да брои. Не е срещнала никого преди мен. Усетила ли ме е? Да, но само миг преди блясъка и й било все едно какво ще стане. Много искала да достигне светлината, но отново не успяла. Опитвала ли е по-рано? Да, няколко пъти, но безуспешно. Макар че веднъж я стигнала с ръка. За жалост само с ръка. След това пита за мен. Разказах накратко за досегашните си постижения. Не бяха много. Като се изключи единият изгубен пръст. Тя не беше загубила нищо. Явно е имала по-голям късмет. „Сигурно е така, но сега трябва да поспим.“ После ще мислим за по-нататък — отговорих, изпращайки й усмивка. Предложих й да спим, колкото е възможно по-близо, но решително ми отказа, предавайки ми образа на облечени от главата до петите момиче и момче. Изпратих й залп от смях и й казах, че в такъв случай ще докосваме само челата си. Съгласи се и след малко лежахме, обърнати на различни страни, допрели главите си. Заспа почти моментално. Опитах се да стигна до разума й. О, чудо, не беше затворен. Известно време бродих из спомените на Далия. Не открих нищо ново. Всичко беше като при мен, Група момчета и момичета, които учат това, което учех и аз. Не видях лицата им, не можех да разбера дали не сме били в една група. Единственият обезпокоителен факт, който успях да открия в спомените й, беше слабото обоняние. Въпреки усилените упражнения не беше могла да го изостри. Сигурно затова ме е усетила толкова късно — си помислих аз, измъквайки се внимателно от разсъдъка й. Блокирах своя, за да не научи, ако се събуди преди мен, за какво мисля. Сега можех спокойно да анализирам фактите. От това, което ми каза, излизаше, че е била значително по-дълго от мен сред тъмнината. Спала десет пъти, а след това престанала да брои. Колко дълго е траело това? Не зная. Всъщност нали тук времето не съществува. Учителят казваше: „Ще търсите, докато намерите. Имате за това цяла вечност.“ Със същата сигурност можеше да е тук и по-отскоро от мен, само че да е спала по-често. Както и да е било, сега няма никакво значение. Най-важното е какво да се прави по-нататък? Досега бях независим — вземах решения само за себе си. С Далия се появяваше проблем — дали да пътувам заедно с нея? От търсенията на двама нито има някаква полза, нито се улеснява откриването на Точката. Точно обратното. Беше свързано с много неудобства. За да не изостане някъде по пътя, Далия ще ме държи, а това ще ограничи свободата на придвижването. И като плюс телепатията е възможна само при пряк допир на главите. Не, това никак не ми харесваше. Първият Закон на Науката гласи: „Една точка — едно Същество“. Това вече напълно ликвидира съмненията ми. Заспивайки, бях решен да оставя Далия при първа възможност.

 

 

Събуди ме внимателно почукване. Известно време не можех да разбера какво става. Автоматично отключих разсъдъка си и едва тогава до мен достигна плаха мисъл: „Здравей, защо беше затворен?“ „Винаги се заключвам преди сън“ — излъгах аз. Лежахме в същата поза с допрени глави. „Не, не е вярно, Флаър. Не ме прекъсвай. Знам какво си си мислил. Искаш да се избавиш от мен, защото ти създавам грижи. Нямаш ми доверие. Аз също знам Първия Закон на Науката. Но ми позволи да остана с теб. Няма да ти открадна Точката, ако я достигнеш. Повярвай ми. Толкова съм отчаяна. Толкова пъти вече опитвах да достигна светлината и не успях. Чувствам, че това, което казваха Учителите, не е вярно. Тук не може да се остане вечно. Ще ми позволиш ли да остана, Флаър?“ Последната мисъл беше изпълнена с толкова дълбока надежда, че в моето решение се появи пукнатина. Усещах, че Далия чака напрегнато отговор. Стана ми жал. Трябваше да й дам надежда. „Далия, изобщо не мислех да те изоставям — излъгах още веднъж. — Мислех си само какви могат да бъдат последиците от нашата среща. Сама знаеш от Науката, че срещите са невероятни и Учителите никога не казваха какво трябва да се прави в такъв случаи.“ „Благодаря, Флаър.“ „Няма какво да приказваме. Трябва да тръгваме. Няма в края на краищата да лежим на едно място“ — помислих си, търсейки ръката й. Внимателно се изправих, дърпайки я след себе си. Далия ме хвана за бедрата. Направихме първата съвместна крачка. Грижливо проверявах пространството с длани, за да не се натъкнем на бариера. Бавно се движехме напред. Тъмнината съвсем не беше празна. Беше насечена от енергетични плоскости. Учителите ни казваха, че системата им непрекъснато се променя. Така че не могат да се очертаят никакви сигурни пътища. „Трябва непрестанно да проучвате пътя. Бариерите са енергия. Чиста енергия с различни потенциали. Затова при съприкосновение с една бариера няма да усетите нищо освен леко парване, а натъкването на друга може да постави край на вашия път. Помнете, че само внимателното и бавно докосване на бариерата ще ви даде възможност да я заобиколите и ще запази шансовете ви да попаднете в Точката.“ Така казваха Учителите. Сега трябваше да се движа още по-бавно зарад вкопчената в бедрата ми Далия. Внезапно някъде пред нас се появи цяла серия блясъци. Усетих по-силно прегръдката на Далия. Може би през тези няколко секунди е започнал нечий живот — си помислих аз.

Вървяхме, почивахме и все не можехме да стигнем до Точката. Не зная колко време продължи това. Далия стана неспокойна. Забелязах, че все повече се затвърждава убеждението й, че никога няма да стигне блясъка. Започна да подновява молбите си да не я оставям. Толкова много ми пречеше, че трябваше да използвам дълбока хипноза. Сега беше достатъчна една дума, за да се отърва от нея. Но не го направих. Колкото по-дълго бях с нея, толкова повече се убеждавах, че трябва да има изход. Много мислех за Тъмнината. Припомнях си всичко, което бях научил за нея, и все по-смело допусках мисълта, че Учителите не са познавали така добре това място, както се разбираше от техните науки. Там, в моя свят, нямаше причини да се съмняваме в тях и да се замисляме какво ни чака. Тук, може би поради срещата, възникнаха много нови въпроси. Състоянието на Далия показваше, че не е вярно, че пребивавайки в Тъмнината, не сме подложени на никакви изменения. Далия изпадаше във все по-задълбочаваща се депресия. Може би имаше право, като казваше, че тук не може да се остане вечно. Животът — това е промяна — помислих си аз и спрях като закован. Ако е истина, че тук не сме подложени на никакви промени, в такъв случай по какъв начин можем да живеем? Обърнах се с лице към Далия, допрях глава до нейната и премахнах хипнотичната блокада. „Далия, чуваш ли ме?“ — запитах аз. „Да, Флаър. Какво става? Нищо не помня.“ „Усещаш ли ръцете ми? Кажи!“ Стисках ръцете й с всички сили. „Разбира се, че ги усещам. Престани, боли. Кажи какво има?“ Отхлабих хватката, беше безсмислица. „Извинявай, но преди миг смятах, че ни няма тук.“ „Как така ни няма?“ — Далия беше явно уплашена. „Не е важно. Не се тревожи. Такива глупави мисли ми минаха през главата. Можем вече да продължим.“ В момента, когато отделях глава от челото й, наблизо блесна светлина. За секунда зърнах умореното и изплашено лице на младото момиче. Почувствах, че стиска по-силно ръката ми. Явно тя също ме беше видяла. Вътрешният импулс, освободен от този блясък, ни повели да направим крачка напред. Грижливо прихванах треперещата Далия. Нашите мисли се смесиха и за един кратък миг забравихме за заобикалящата ни Тъмнина. Още една светлина, но значително по-слаба, грейна за част от секундата.

И внезапно си дадох сметка къде е нашият шанс. Далия, подплашена от втория блясък, внезапно ме отблъсна. За щастие успях да я уловя за ръцете. Бързо намерих главата й. „Далия, слушай ме внимателно. Първият Закон на Науката е неточен! Точките блясват с различна сила. Колкото е по-ярка, толкова по-голяма е енергията й. «Едно същество — една Точка» е само определение за средната енергия, достатъчна да пренесе едно същество. Ако успеем да попаднем в Точка с голяма енергия, навярно ще се пренесем и двамата! Чуваш ли ме?“ Долавях смут в нейните мисли. Страх и неверие, смесени с надежда. „Това е невъзможно, Флаър. Няма да успеем.“ „Трябва да успеем. Трябва да рискуваме. Сигурно искаш?“ — запитах я, като й изпратих образа на две прегърнати фигури. „Не зная. Бих искала винаги да съм с теб. Страх ме е.“ „Слушай ме внимателно. Ще застанеш зад мен и ще ме прегърнеш през врата. Помни, че нашите глави непрекъснато трябва да се допират. Трябва да бъдем в непрестанен контакт. И не се бой. Всичко ще е наред.“ Чувствах как Далия ме прегръща с треперещи ръце. Усетих допира на напрегнатото й тяло. Беше страшно нервна. Не можех да й дам нито миг за размисъл. Тръгнал съм вероятно по посоката, в която преди малко се бяха появили двете светлини. Не зная дали се водех от сляпата вяра в случайността или от вътрешното предчувствие, че именно там ще се появи още един силен блясък. „Трябва да попаднем в Точката — повтарях непрекъснато на Далия. — Дръж ме здраво. Не се бой.“ Смело крачех напред с прегърналата ме девойка, сякаш уверен, че само след миг ще се озовем в… Внезапен ослепителен блясък! Отчаяният вик на Далия — „Не, не, страх ме е. Пусни ме!“ Стремителен скок напред, къде е Далия? Далия-а-а…!

Вече зная, че съм попаднал в центъра на светлината. Намерих Точката на моето Предназначение. За миг цялата ми памет отлетя. Знаех само, че енергията на Точката ме пренася в свят, който отсега нататък ще бъде моят свят. Ще се родя отново, чист като угаснал екран. Сред хилядите светове, които се появяват в Тъмнината като кратки проблясъци, най-после намерих онзи единствен, който ще бъде моят. И някъде дълбоко в мен ще остане само знакът, който ще чакам в своя свят.