Анджей Богуслав Боричко
Третата порта

Аз, Сингун — четвъртият и последен от членовете на Главния съвет на Манастира на Малиновата Заря, освобождавам сам себе си от обвързаността с обета на мълчанието. Сега, когато се реших да извърша единственото по рода си самоубийство; когато зная, че вече е близък краят на престъпния живот на тройката безумци: Урумен, Саматек и Даисури, не трябва да се опасявам от никакви последици на тая земя. Смъртното наказание в жестоки мъчения, отреждано за най-честото от престъпленията — предателството спрямо тайните на светилището, утре вече няма да ме засяга.

До мен се намира цилиндричен метален контейнер. В него ще затворя листовете, които ще напиша тази нощ. Надявам се той да издържи момента на взрива и някой някога да го намери в развалините на днес още могъщия манастир, да го отвори и, след като прочете думите ми, да научи истината.

Тази е надеждата, която ме кара да говоря. Бих искал всеки човек да разбере опасността, скрита в собствените му ниски въжделения. Да се убеди, че само освободен от принизените желания човешки ум ще успее да се отправи към тайнствените и неизследвани простори на ВСЕЛЕНАТА. Както към тези, които са отдалечени на хиляди светлинни години, така и към онези, които са съвсем наблизо или дори съществуват вътре в нас.

Трябва да бързам, защото нощта е толкова кратка, а онова, което искам да опиша, е толкова много…

Отново чувам зловещия вик, раздиращ като тигрови нокти нощната тишина. Достига до ушите ми през невидимата бариера, разделяща два свята. Не ми дава покой нито през деня, нито през нощта, преследва ме по тъмните коридори, из влажните подземия, догонва ме в откритите, шибани от студения вятър, равнини и по върховете, покрити от шапките на вечните снегове. Ранява съзнанието ми както по време на дълбока медитация, така и докато изпълнявам задълженията си спрямо боговете и ордена.

Това е моят по-голям брат Хамиин. Точно така крещеше, когато блъснат от мен от скалата, бързаше на среща със смъртта, която го очакваше сред зъберите в ниското. Този вик чувам за последен път. Утре, тъй като планът ми ще се увенчае с успех, ще бъда гражданин на друг далечен свят, обитавайки друго, ново тяло. Ще се избавя най-сетне от мъчителния спомен за престъплението, което извърших преди години. Към него ме тласна желанието да постигна тайното знание, стремежът да принадлежа на кръга на всезнаещите последователи на жестокия бог Джгис-биеда от Манастира на Малиновата Заря.

Всички възрастни в селата, подчинени на Манастира, работеха за издръжката на няколкото десетки монаси. Предавахме половината от скромните си реколти и мършавия си добитък, за да им осигурим спокоен живот, изпълнен с наука и съзерцание. Така е било винаги, от стотици години, когато, както разказва легендата, благочестивият Чан-по с шепа ученици, борейки се с безпътицата на непристъпния край, достигнал платото, на което живеели нашите деди. В центъра на тази обширна област, заобиколена от пейзажа на докосващите небето вериги от върхове, покрити със сняг, се издигал немного висок хълм с пресечен плосък връх. Чан-по оценил мястото като най-подходящо за основаването на манастир. Така скоро след това на върха на хълма построили малък храм и няколко сгради, служещи за жилища и стопански помещения.

С течение на годините манастирът растял. Стените му се издигали все по-високо, а постройките заемали все по-голяма площ. Сега комплексът обхваща три манастира: Най-долният, наричан Бронзов — предназначен за младите последователи и за слугите. Средният — Синият — за последователи с по-висша степен на посвещение. И накрая разположеният най-високо Жълт манастир, обитаван от Главния съвет и неговите довереници.

При момчешките си скитания заедно с Хамиин стигахме до манастирските порти. Възхищавахме се на мощните му стени и скритите зад тях силуети на високите здания, увенчани с извити червени покривчета. Над куполите на храмовете, опънати на пилони, плющяха многоцветни, изпъстрени със символи пряпорци. Течението, което се спускаше по планинския склон, тласкаше перките на поставената до портата огромна молитвена мелница.

Четири пъти годишно прекрачвахме „Първата Порта“, за да участваме заедно с всички жители на подчинените на манастира селища в големите религиозни празници в чест на Джгис-биеда. Когато гледах чудесните ритуални танци, пъстрите костюми и маски, завиждах на брат си, че той като най-голям от децата в семейството е определен за манастирския живот. Всяко, дори най-бедното семейство, смяташе за въпрос на чест да даде поне едно от децата си да учи и да служи на божествата, обитаващи манастирската светиня. По-заможните изпращаха в манастира всичките си потомци от мъжки пол. Аз обаче не можех да разчитам на помощ от родителите си за духовно обучение. Бяха прекалено бедни, за да покрият големите разходи за обучението, да осигурят облекло и храна за двама сина. Така че Хамиин беше определен да носи монашески дрехи, докато аз, облечен в мизерни дрипи, трябваше цял живот да работя за издръжката му и за укрепването на мощта на ордена. Остатъкът от силите си можех да насоча, за да създам на бъдещото си семейство възможности за скромно вегетиране.

Не исках да се съглася с подобна съдба и извърших престъпление. Само като премахнех от пътя си Хамиин, можех да разчитам, че като следващ син в семейството ще заема неговото място зад манастирските стени. Седмица преди брат ми да напусне родния дом, по време на една от последните ни обиколки из планините, го блъснах в пропастта.

Седем дни по-късно с обръсната глава, с дълго кафяво расо прекрачих „Първата Порта“. Бях в групата от седемнайсет момчета, които тази година бяха предадени в служба на Джгис-биеда. Крилата на портата се отвориха тихо пред нас, а дълъг тъмен коридор ни изведе в двора на Бронзовия манастир. Сега тук трябваше да бъде нашият дом. През близките няколко години ще покоряваме първите стъпала на тайното знание, което ще позволи на избраните измежду нас да се изкатерят във висините и да познаят това, което е непознато на обикновените хора. За някои от нас „Втората Порта“, водеща към Синия манастир, никога нямаше да се отвори. Те щяха да останат до смъртта си долу като експлоатирани монаси-работници. Моите амбиции бяха по-големи. Не извърших престъпление, за да остана вечен слуга. Планирах не само да премина през „Втората Порта“. Моята цел беше разположеният зад „Третата Порта“ Жълт манастир.

Засега обаче стоях в групата от няколко момчета, смутен и уплашен пред колосалната статуя на Джгис-биеда, страховито деветоглаво чудовище с трийсет и четири ръце и шестнайсет крака, тъпчещи всяка жива твар. Гледахме разкривените от болка хора и животни, в чиито тела се впиваха ноктите на каменния гигант. От тази смразяваща гледка ни откъсна глас, който дойде иззад гърбовете ни.

— Дойдох да ви поздравя от името на Главния Съвет. Казвам се Мадал и от днес ще бъда ваш гуру. Ще ви поведа по криволичещия и стръмен, но толкова прекрасен път, който, не крия, ще отведе само малцина от вас до границата, където свършват всички тайни и започва страната на сияйната яснота. Сега ще се разделим. Чакайте тук знак от мен — добави той и изчезна зад вратата, от която беше излязъл преди това.

Седнахме в краката на статуята и започнахме първото от многото изпитания, на които щяхме да бъдем подлагани. Шест дни и нощи чакахме на студа, под открито небе знака или появяването на Мадал. Стигнахме до ръба на силите си от жаждата, глада и пронизващия мраз, който не ни позволяваше да заспим нито за миг.

Гуру се появи отново в утрото на седмия ден. Отведе ни люшкащи се от умора до тъмните, тесни килии, които трябваше да ни служат за жилище. Всеки от новаците получи отделна стаичка с парче сламена рогозка на пода, кана с вода и паница за храна, като единствено имущество.

По този начин се озовах в първия, във вътрешния кръг около извора на всички знания. Очакваха ме осемнайсет години тежки изпитания и лишения. А може би повече? Може да не се окажа в кръга на избраните и до края на живота си да остана на това най-ниско стъпало на посветеността. А след смъртта ми прахът, останал след изгарянето на моето тяло, смесен с глината, ще се превърне в прекрасен материал за статуетка на един от отблъскващите демони от свитата, заобикаляща Джгис-биеда.

 

 

— Пред целта сме — гласът в слушалките прекъсна дългия сън на Од’мур, затворен в прозрачна капсула. В следващия миг клепачът на капсулата се отвори безшумно и водачът на трансгалактичния кораб „Хиспеноо“ можеше свободно да пристъпи към осъществяване на по-нататъшната част от Програмата. Бяха я разработили най-големите компютри на Центъра за проучване на възможностите за оцеляване на суперцивилизацията на планетата Миинатаар.

Погледът на Од’мур се премести към просторната ярко осветена зала, където в прозрачни капсули си почиваха останалите членове на екипажа. Централната система за управление на полета точно беше започнала да ги буди и скоро всички образуваха група около водача. Бяха петнайсет. Високи, млади, с детски лица, дълги светли коси и сини очи. Няколкото десетки години пътуване из дълбините на Космоса не бяха оставили по лицата им нито една бръчка.

Цялата група премина през огретия с пулсиращ блясък коридор, който водеше до навигационния център на ракетата. Една от стените на претъпкания с безброй монитори, сигнализационни светлини и арматурни табла център представляваше екран. Когато Од’мур натисна един от клавишите на таблото, на екрана се появи цветна панорама на обсипано със звезди небе. Премествайки образа вляво, водачът го спря в момента, когато обвита от слой атмосфера планета зае централната му част.

— Това е нашата цел — започна той, обръщайки се към подчинените си. — Третата поред планета от системата на единична звезда, означена в нашите атласи на вселената със символа GHX–439252. Масата на планетата е 5,975×10²⁴ кг, средната плътност е 5520 кг/м³, ускорение на повърхността — около 9,81 м/сек², атмосферата се състои главно от азот, кислород и аргон, което създава благоприятни условия за развитие на живот. Съществува голяма вероятност да я обитават разумни същества, макар и намиращи се на значително по-ниско стъпало на развитие от нас — Едолите. Това е една от малкото планети в нашия обсег с условия, близки до царящите на Миинатаар, което дава на нашата планета шанс за оцеляване… Центърът за управление разработи доклад за състоянието на нашата родна планета. Според изчисленията условията на живот на Миинатаар ще са осигурени най-много за 1006 години. След това вече няма да съществува никаква възможност за живот.

— Това е на теория — се намеси Таамор — ръководител на Ескадрата на разузнавателните кораби. — На практика животът ще приключи значително по-рано, след някакви си 875 години. Като се вземе предвид, че средната продължителност на живота ни е 956 години, катастрофата може да порази още нашето поколение.

— Именно затова сме тук — продължи Од’мур. — Ти, Таамор, със своята ескадра си определен да направиш проучвания на повърхността на този „нов Миинатаар“. Всеки от вашата петорка отлита за различен район и съгласно инструкциите, получени от бордовите компютри, реализира съответната изследователска програма. Ще се върнем за вас след 614 години. До това време трябва да сте готови. Потегляте утре.

— И още нещо — добави той в края на инструктажа — в случай на някакъв вид агресия от страна на обитателите на планетата трябва да ги унищожите.

Няколко часа по-късно изстрелващите устройства, разположени в долната част на мощния корпус на „Хиспеноо“, разтвориха тъмната си паст. Към Земята полетяха пет малки разузнавателни кораба. Ескадрата на Таамор започна осъществяването на поредния етап от програмата.

Щом сондите изчезнаха от погледите на останалите членове от екипажа на „Хиспеноо“ и се потопиха в кълбетата облаци, обвиващи Земята, гигантският корпус на кораба-база трепна и се отправи по посока на съзвездието Еридан. Корабът набираше скорост, а екипажът заедно с водача се върна в своите прозрачни корпуси, за да потъне отново в дълбок сън.

 

 

В Бронзовия манастир прекарах осемнайсет години, изпълнени с лишения и страдания. Всяка сутрин при изгрев слънце силният звън на гонговете на Златния манастир ни откъсваше от дрипавите постели. Денят започваше с обща молитва в храма. След приключването й в двора, независимо от времето, сезона и условията, се правеха дълги прегледи, където всички нарушили манастирската дисциплина бяха осъждани. Виновните веднага бяха подлагани на сурови наказания. Най-често — бой с пръчки. Смъртното наказание не съществуваше официално, но съм бил свидетел на няколко екзекуции, изпълнени чрез безброй удари.

Останалата част от деня се запълваше със стопанска работа — поддържане на реда и чистотата в храмовете. Самото обучение, зарад което се реших да приема монашеския сан, траеше едва един час дневно. След вечерните молитви и приключването на деня с удрянето на големия барабан настъпваше времето на индивидуалното покаяние. Всеки новак сам решаваше как да го направи. Имаше и самобичуване, и обливане с ледена вода при температури много под нулата, и поставяне на ръка или крак в пламтящ огън и други умъртвявания на плътта. Както твърдеше гуру, присъствието ни в Бронзовия манастир трябваше да ни подготви да се откъснем от телесните потребности, за да може мисълта ни свободно да се потопи в размисъл. Дали периодът за формиране на характера на новаците е минал, решаваше Главният Съвет. Долната граница бяха осемнайсет години, а горната — смъртта на кандидата. Аз „узрях“ след осемнайсет години.

Думите на Мадаал, който каза: „Сингун, ти си един от избраните, от днес твоето място е за Втората Порта“, бяха за мен най-прекрасната песен, която някога съм слушал. Склоних глава в мълчание, въпреки че душата ми преливаше от огромна радост.

 

 

Миинатаар, четвъртата поред планета откъм звездата майка Лио, беше едно от трите небесни тела в тази система, където имаше живот. Различните условия, които царяха на трите посестрими, бяха причина на всяка от тях да се развият съвършено различни негови форми. Докато на Миинатаар доминираше човешкият вид — Едолите, на останалите — Атеелеа и Ксили, на върха на еволюционната стълбица се намираха насекомоподобни видове. Огромните бръмбари и водни кончета, надарени с извънредна интелигентност, размножавайки се със застрашително темпо, често застрашаваха цивилизацията на Миинатаар. Единствено фактът, че Едолите разполагаха със съвършено оръжие, им позволяваше да отблъскват честите, тягостни нашествия на насекомите.

В резултат на последната война обитателите и на Атеелеа, и на Ксили бяха напълно унищожени, а двете жизнеспособни планети се превърнаха в облаци космичен прах, който с голяма скорост се разнасяше в пространството. Оръжието, използвано от Едолите обаче, беше нож с две остриета и погубвайки вражите планети, нанесе огромни щети и на бащиния дом. Огромна част от космоса около арената на битките стана жертва на радиационно замърсяване. Наруши се гравитационното равновесие на системата и орбитите на планетите се деформираха, което в крайна сметка приближи прекалено много Миинатаар до звездата Лио. Внезапният скок на температурата превърна повърхността на планетата в безплодна пустиня. Само благодарение на невероятната си техника Едолите оцеляха при катаклизма. Затворени в подземни градове, те използваха всички възможни средства, за да си създадат изкуствени условия за живот. Това обаче изискваше огромни запаси от енергия и суровини. Наистина енергия в неограничени количества можеше да се черпи от Лио, но суровинните запаси на Миинатаар заплашително привършваха. Въпреки неуморните проучвания на близките планети и експлоатацията на техните недра недостигът се задълбочаваше. Огромните транспортни кораби бяха принудени да извършват все по-далечни рейсове в търсене на източници на суровини. Ставаше ясно, че неизбежният край на цивилизацията на Едолите е близък.

При това положение единственият шанс за оцеляване беше да се намери друга планета със сходни условия, на разстояние, което да даде възможност за пълна емиграция. Управляващият център създаде Център за проучване на възможностите за оцеляване на суперцивилизацията на планетата Миинатаар, който въз основа на задълбочени наблюдения и изчисления откри двайсет и две планети, разположени в обсега на едолските ракети. Разработени бяха подробни планове и се комплектоваха единайсет разузнавачески екипажа от по петнайсет души.

 

 

— Последвайте ме, моля — завърши краткото си слово Кеебар, ръководителят на Центъра за проучване на възможностите за оцеляване на суперцивилизацията на планетата Миинатаар.

Сто шейсет и пет души мълчаливо поеха по широкия, леко наклонен коридор надолу. Яркият блясък на скритите в тавана лампи осветяваше съсредоточените, пълни с очакване лица.

Безшумно се разтвори тежката херметична врата и пред погледите на събраните се показа гигантски хангар. Големината му не можеше да се пресметне дори приблизително, тъй като мощните потоци светлина изтръгваха от мрака само греещите тела на колосални цилиндрични ракети. Стотици роботи с ярки комбинезони се въртяха около тези исполини.

— От днес това ще са вашите домове — започна Кеебар — и вашите лаборатории. Не е нужно да ви казвам каква голяма отговорност пада върху вас. Само вие все още можете да ни спасите. Цялото ни знание и нашите актуални възможности са използвани при създаването на тези „китове“. Утре, скрити в техните търбуси, ще излетите в пространството да търсите „нов Миинатаар“. Инструкциите ще ви предадат бордовите компютри.

Към групата се приближиха единайсет автолета, в които един след друг се качваха водачите със своите екипажи. Последна се отправи към своята ракета петнайсеторката на Од’мур. Техният кораб „Хиспеноо“ се намираше в самия край на хангара. Зад прозорците на автолета се мяркаха туловищата на ракетите, все още застинали в неподвижна дрямка. След неколкоминутно пътуване се озоваха в подножието на стоманената планина. Пневматичният асансьор за миг ги издигна на няколко десетки метри нагоре до малка платформа пред входа на ракетата. Един след друг членовете на екипажа изчезваха в зейналия черен отвор. Последен остана Од’мур. Херметичната врата се затвори. Екипът от роботи пристъпи към последните приготовления преди старта.

* * *

Следващият етап от моето посвещение започна зад „Втората Порта“. В Синия Манастир послушниците вече не бяха слуги. Ставаха ученици, които се задълбочаваха в науките и в магиите. Противно на предвижданията ми, науката беше повече от магията. Истинското тайно знание се криеше зад все още недостъпната за мен „Трета Порта“. Вярвах, че някога ще се намеря там, а засега ме чакаше неколкогодишно обучение под ръководството на определения ми гуру.

В Синия Манастир учителите бяха толкова, колкото и учениците. Самото обучение представляваше поредица от дълги дискусии с учителя, прекъсвани единствено от медитацията или четенето на посочени книги.

С годините съзрявах. Забелязах съществените изменения, които ставаха вътре в мен. Не ме затрудняваха многочасовите медитации. Умението да владея физическите си потребности ми позволяваше да прекарвам нощи наред без сън, да се предавам на продължителен пост и покаяния.

По време на една от нощните си медитации за пръв път от момента на смъртта на Хамиин чух неговия предсмъртен вик. За мен това беше болезнен удар. Досега изтощителната работа и строгостта на манастирската дисциплина успешно заличаваха спомените за извършеното убийство. Сега душата на моя брат ме намери и ми припомни безчестието ми. Разтърсен дълбоко, избягах от тъмното помещение на окъпания от лунния блясък двор. Остър, леден вятър удари лицето ми и ми върна спокойствието и уравновесеността. Изведнъж чух снега да скрипти под нечии стъпки. Разпознах съвсем ясно крачките на двама души. Не ги виждах, значи се движеха от другата страна на каменната стена, ограждаща стълбите, които водеха към Жълтия Манастир. Значи идваха отгоре. Инстинктивно се вмъкнах зад издатината на стената в краката на огромната статуя на Яматака. След малко ги видях. Бяха се огънали под странна тежест и ситнеха към малката вратичка на външната стена. Зад нея зееше дълбока пропаст, дълбана векове от водите на потока. Лунната светлина ми позволи да видя предмета, който носеха. Беше дълъг чувал, завързан на няколко места с дебел шнур. В следващия момент разбрах какво е съдържанието на пакета, защото единият от носачите, спъвайки се, изпусна товара на земята. Една от връзките се разхлаби и от торбата се подаде нещо продълговато. Беше човешка ръка. Тайнствената двойка изчезна в чернотата на хвърляната от високата стена сянка. След малко се разнесе звук от издръпването на резе и за момент на тъмната стена се появи ивица лунен блясък. Ново щракване на резето и след няколко минути чух скърцането на крачките. Връщаха се без товара си, така че се движеха доста по-бързо. По стъпалата към Жълтия Манастир почти тичаха. Зад тях безшумно се склопиха двете крила на „Третата Порта“.

 

 

Дебел пласт сребрист скреж пръска светлината на лампата в милиони искри, превръщайки мрачното подземие в приказна стая. В момента тук е пусто. Само централната част на помещението е заета от метален сандък върху каменна подставка. Изпод покриващия го слой бял прах на места се забелязват детайли от тайнствени символи и рисунки, с които е покрита цялата повърхност. От едната стена на сандъка се подава сноп тънки спирални жици, а другият му край изчезва в овалния отвор на вратичка в стената, обкована с дебела тенекия.

Гробната тишина се нарушава от забързани стъпки. С леко скърцане се отваря входната врата, пропускайки няколко души, които слизат по стръмните стълби. Тримата първи: Урумен, Саматек и Даисури — най-висшите владетели, господарите на живота и смъртта на всички членове от общността на Манастира на Малиновата Заря. Зад тях двама неми лакеи влачат омотан с въжета млад монах с гладко обръсната глава. Пленникът се мъчи с всички сили да се освободи от въжетата. Напъва малките си изпосталели ръце и безуспешно се дърпа, теглейки назад цялото си тяло.

Знае какво го чака и в очите му се чете панически страх. Това са последните мигове в живота му. Вратата, отделяща живота от смъртта, вече се е затворила. Младият монах обгръща с поглед последния сребрист лъч на стените и непроницаемите лица на палачите. Урумен се приближава до обкованата вратичка. Отваря я. Появява се плитка вдлъбнатина в стената, заета напълно от метален стол с метален шлем, окачен на мястото, където ще се озове главата на седналия. Мощните ръце на лакеите натискат пленника на този стол, затягат кожените ремъци, които правят невъзможно каквото и да било движение. Металната чаша на шлема увенчава главата му. Вече нищо не чува и не вижда. Обкованата врата плътно се затваря. Слугите излизат от подземието, а тримата монаси се навеждат над тайнствения сандък.

Затворникът не знае защо се е озовал тук, в това ужасно положение, единственият изход от което е смъртта. Все по-трудно му е да диша. Странният шум в ушите, отначало слаб и почти недоловим, се усилва с всеки изминал миг, невидима сила притиска черепа, продупчва кората на мозъка и къса фината тъкан на сивите клетки. Внезапно идва освобождението, пленникът не изпитва повече болка. Оглежда се наоколо. Всичко като че ли е както преди, но сякаш се вижда в друга светлина. Топла и ясна. Забелязва в нишата своето собствено, измъчено тяло. Сега вече мъртво и никому ненужно. Чувства чудновата сила, която го тегли към сандъка, но той й се противопоставя и постепенно се освобождава от влиянието й. Прониква през свода и се издига все по-нагоре. Вече вижда под себе си далеч долу заспалия, потънал в мрака на нощта манастир. На път е към нов живот.

Завладя ме ужас. Защо този човек не беше погребан в една от манастирските гробници? Защо изнасят скришом тялото му вън от манастирските стени? Защо изобщо е умрял? — задавах си тези и подобни на тях въпроси, без да мога да намеря разумен отговор. Чувствах обаче, че разгадаването на тайната е съвсем наблизо. Бях убеден, че много скоро ще зная истината. В стадия на моето посвещение вече можех да предвиждам различни важни събития, които трябваше да имат решителна дума за бъдещето. Дълбоките медитации ми позволяваха да разбера сам себе си. Вече знаех, че освен чисто емоционалните подбуди съществува друга, истинска причина за престъплението ми от младостта. Бях сигурен, че трябва да изпълня необикновено важна мисия, предписана ми от боговете още в деня на моето раждане, може би и още по-рано, когато душата ми е обитавала съвсем друго тяло. Така че очаквах спокойно понататъшния развой на събитията и скоро предчувствията ми се сбъднаха.

Една ранна сутрин килията ми посети много стар монах, с одежди на обитател на Жълтия Манастир. Хвана ме за ръка и без да промълви дума, ме преведе през „Третата Порта“. Преживяването беше изключително силно. Толкова бърз напредък не бях очаквал и в най-смелите си мечти. Бях постигнал върха на желанията си. Предчувствието обаче ми казваше, че това не е краят, че няма да мога да прекарвам в дълбоко спокойствие светия живот на мъдрец, а след смъртта ми моят прах няма да бъде поставен в златния съд, полагащ се на високопоставените лица в манастирската общност.

Старецът ме прекарваше по дългия, тъмен коридор, водещ от „Третата Порта“ до двора на Жълтия Манастир. Първото нещо, което се наби в очите ми, когато излязох на дневна светлина, беше каменната грамада, която заемаше централната част на двора. Виждал съм много храмове от този тип, които се намираха и в долните манастири, и на различни други места из обширната територия, подвластна на Манастира на Малиновата Заря. Този обаче беше много по-различен от останалите. Беше нещо като цилиндър от камък, висок два етажа и лишен от характерния конусовиден или сферичен покрив. По стените нямаше никакъв отвор. Единствено изключение правеше малката вратичка, намираща се малко по-ниско от равнището на двора. Прехвърлих погледа си към най-важната сграда в Жълтия Манастир — „Златния дом“, седалище на най-висшите сановници в манастира — членовете на Главния Съвет. Стените на зданието бяха украсени с многоцветни рисунки, представящи сцени от живота на благочестивия Чан-по. Каменни маскарони разкрасяваха острия покрив, а над всичко, високо горе трептяха в поривите на вятъра букети пъстроцветни флагчета, изписани с молитвени текстове. Останалите постройки, заобикалящи двора, се отличаваха рязко по богатството си от сградите в Бронзовия и дори в Синия Манастир. В дългото здание, което затваряше лявата част на плаца, се помещаваха познатите ми от разкази библиотека и съкровищница. Там се намираше огромна сбирка от свещени книги, тайни документи, както и несметни богатства, трупани от векове — ковчези със злато, скъпоценности, прекрасни оръжия и култови предмети. В зданието от дясната страна живееха всички, които бяха заслужили честта да прекрачат „Третата Порта“, но още не можеха да прекрачат прага на „Златния дом“. Там именно ме заведе моят водач.

Стаята, която беше предназначена за мен, беше просторна и удобна. В сравнение с предишните ми жилища приличаше на дворцова зала. Мебелировката й осигуряваше максимално възможните удобства за манастирски условия. Тук времето течеше съвсем различно. Не очаквах с мъка ежедневното обучение. Не бях длъжен да изпълнявам никакви досадни задължения. Образовах се вече самостоятелно. Сам си бях гуру. Можех на воля да се ползвам от богатото книгохранилище, така че повечето дни прекарвах в библиотеката, прелиствайки страниците на книги, прикрепени с вериги за дървени пюпитри. Вниквах полека в най-тайните текстове, съдържащи магически науки, събрани и записани от безброй поколения мъдреци. Асистирах в работата на белокосия Хейко, хрониста, който ден след ден преписваше историята на манастира на големи листове и ги подреждаше в кожени подвързии.

Старият монах ме обикна и често водеше с мен дълги дискусии на тема вяра, добродетелен живот и начини да се постигне абсолютното. Тези разговори ми даваха много повече знания, отколкото всички книги, които бях изучил дотогава. По време на един такъв свободен разговор Хейко изведнъж стана сериозен и изрече тържествено:

— Чуй, Сингун, думите ми, и запиши дълбоко в паметта си това, за което ще ти разкажа сега. Знам, че някога, може би съвсем скоро, то ще стане най-важният проблем в живота ти. Но това ти ще решиш сам.

— Слушам те, Хейко — отвърнах аз, сядайки на възглавница в краката му.

Хейко започна разказа си, който ме потресе дълбоко, но ми и изясни и много загадки, на които се бях натъквал от момента, когато прекрачих прага на манастира.

— Преди повече от шестстотин години в околоземна орбита влязъл огромен космически кораб. Както станало ясно по-късно, съществата, намиращи се в него, обитатели на далечната планета Миинатаар, пристигнали, търсейки нови места за живеене. Тяхната родна земя загивала в резултат на военни действия и единственият им шанс бил да открият друга „нова земя“. За да се изучат грижливо възможностите за живот на нашата планета, от кораба-база „Хиспеноо“ били изстреляни пет автоматични изследователски станции. Една от тях кацнала в нашия двор и сега се намира в онази каменна кула, която била издигната, за да се скрие корабът от нежелателни погледи. Единствен пътник на станцията бил Таамор. Човешко същество с детско лице и дълги бели коси. Космическият гостенин въпреки младостта си притежавал огромни знания. С помощта на малка кутийка, която носел на единия ръкав на костюма си, за няколко минути овладял езика ни и можел без затруднения да разговаря с нашите предшественици.

След преодоляването на взаимното недоверие пришелецът бил поканен в „Златния Дом“, където разказал на тогавашния Съвет своята история, описал родната си планета, показал и обяснил конструкцията и действието на станцията и разкрил причината, поради която направил толкова далечно пътешествие из космическите простори. Поводът ужасил монасите и те решили да обезвредят госта. От друга страна обаче, разказът за мощното оръжие на Едолите (така наричали себе си обитателите на планетата Миинатаар) ги навел на налудничавата мисъл да станат владетели на цялата земя. Решили да използват знанията на Таамор и да го спечелят за сътрудник в осъществяването на проекта си. Едолът отказал и искал да напусне. Тогава отчаяните монаси го вързали и го затворили в едно от многото дълбоки подземия, които се простират под „Златния Дом“. За да се осигурят срещу евентуално бягство на пленника, извадили от управляващата кабина на неговия кораб прозрачния куб, който бил главният източник на енергия за всички уреди, инсталирани в него. Без прозрачната си душа лабораторията на Таамор представлявала само купчина космически отпадъци. Кубът бил скрит в секретен сейф в „Залата на Всички Тайни“ в „Златния Дом“.

След три седмици затвор, сигурно поради внезапната промяна на условията за живот, космическият гост починал. Измамените монаси след безуспешни опити да му върнат живота, балсамирали тялото му и го положили в специално направен саркофаг. От този момент всички членове на Главния Съвет без изключение правят опити да възкресят Таамор.

— Това означава, че продължават да ламтят за власт? — политах аз.

— Да, Сингун — отвърна с тъжен глас Хейко, — това са безумци. Направили са много опити, техните експерименти вече са погълнали много човешки същества.

В този момент пред очите ми изникна тайнственото погребение, на което бях свидетел. Разбрах, че трупът в чувала е бил на една от жертвите.

— Ламтят за власт — продължи старецът, — но сега се и страхуват. След седем месеца корабът-база „Хиспеноо“ отново ще се появи в нашето небе. Таамор трябва да се върне там. Ако това не стане, пришълците за миг ще унищожат всички ни.

— Хейко, знаеш ли какво представлява експериментът по възкресяването на мъртвия? — запитах аз, желаейки да разбера цялата истина.

— Накратко казано, Сингун, целта е да бъде присадена душа. Тялото на космическия жител е в идеално състояние. Всичките му клетки са готови да поемат веднага функциите си. Липсва им само онази малка искрица, каквато е душата. Техническата страна на операцията е овладяна преди много години, но организмът на Таамор по неизвестни причини не приема чуждия елемент на душата. На много хора са извадени душите, но всички са литнали някъде в пространството и никоя не е попаднала в тялото на починалия космически гост. Така че той продължава да лежи мъртъв, а огромното знание, запечатано в клетките на неговия мозък, е неизползваемо.

След тези думи настъпи мълчание, което прекъснах с въпроса:

— Винаги съм чувал за четворката жреци на Главния Съвет, а ти, Хейко, през всичкото време говореше само за трима.

— Аз съм четвъртият, но понеже не подкрепях плановете им за завладяване на Земята, бях изолиран и отстранен от „Златния Дом“. Знам, че именно ти, Сингун, трябва да заемеш моето място. Тогава ще ги опознаеш и или ще станеш един от престъпниците, или ще останеш такъв, какъвто си. Вярвам, че е възможно да се изпълни второто. През всички дни, които прекара до мен, добре те опознах. Ти ще издържиш и няма да оцапаш ръцете си с невинна кръв.

— Разкриването на толкова страшни тайни може да свърши трагично за теб! — добавих аз с тревога.

— Аз свършвам вече своя път. Само още няколко дни ще обитавам своята телесна обвивка. След това ще бъда свободен. Хайде, върви! И издържи! — завърши той.

Хейко живя още три дни. Заспа завинаги в мрачната зала на библиотеката над недовършеното изречение от хроника, а душата му отлетя в пространството в търсене на ново тяло. Тленните му останки бяха изгорени в „Залата на Двете Граници“, а прахът му беше положен с полагаемите се почести в кутия от злато.

В „Залата на Всички Тайни“, на меки възглавници, край дълга ниска маса, седят трима старци — Урумен, Саматек и Даисури — най-висшата власт на нашия манастир. Това са безумците, които, искайки да задоволят своята жестока жажда, тласкат манастира, а може би и цялата земя към ръба на смъртта. Насочили са всевиждащите си очи към вратата на залата, на която след миг трябва да се появя. Вървя бавно. Напрегнат до крайност. Нямам страх. В моя стадий на посвещение въпросите, които на обикновените хора изглеждат най-важни, най-опасни и просто невъзможни, не будят уплаха. Знам, че сега е възможно всичко. Желая само едно тези мъчители да не открият в мен своя враг. Защото тогава мисията, която тази нощ си възложих или която са ми предопределили боговете в онова далечно минало, когато вдигнах ръка на Хамиин — няма да се изпълни. А тогава би триумфирал демонът на злото и разрушението.

Само няколко крачки ме делят от тежката, обкована с метал врата в края на дългия коридор. Виждам ги ясно въпреки преградата помежду ни. Виждам погледите им, свличащи от мен всяко покривало, и зная, че те също вече ме виждат. Кой ще победи?

Победих аз — Сингун, от този миг четвърти член на Главния Съвет. Заклет и посветен. Сега вече имах достъп до тайното съкровище, до кулата с космическата лаборатория и до подземната крипта, където Таамор почиваше в саркофаг. Виждах лицата на пленниците, определени за жертви на поредните експерименти по трансплантация на душата. Бяха напълно лишени от израз. Участвах в няколко поредни операции, завършили като всички предишни с провал. Озлоблението и страхът на тройката злодеи растяха след всеки неуспех. Прекарваха цели нощи в наблюдаване на небосклона, на който се беше появила нова звезда. Мигащата точка с всеки изминал ден ставаше по-голяма и след няколко дни все по-ясно придоби очертанията на гигантския корпус на „Хиспеноо“. Колосът намали скоростта си и няколко нощи поред мереше небесата в посока, обратна на нашето Слънце.

* * *

След смъртта на Хейко само нашета четворка: Урумен, Саматек, Даисури и аз, знае, че в това горещо със зеленикава светлина тяло се крие гибелта на цялото човечество. Тройката на моите събратя е обхванато от паника. Решават утре вечер да направят поредния експеримент. Вече последен. Вдругиден сутринта Таамор трябва да се представи на своя водач. Ако това не стане, отмъщението на Едолите ще бъде жестоко. Единствен аз от нашата четворка пазя спокойствие. Имам план, който съставих в момента, когато разбрах истинската причина за неуспехите при провеждането на експерименталните трансплантации на душа. Тази причина, толкова явна за мен днес, е била невидима за заслепените от жажда за власт свещенослужители. Просто трансплантираната душа е трябвало доброволно да се пресели в другото тяло, а и най-малката принуда е предизвиквала моменталното й отлитане извън границите, в които действат магическите сили. Аз, Сингун, съм решен, надявам се, че това ми действие ще заличи петното от престъплението, което ми тежи от години.

 

 

Приспаният под звездния чадър манастир е обвит от издигащата се от топящия се сняг мъгла. Само от един прозорец се процежда колеблива светлина. Това са Урумен, Саматек и Даисури, които подготвят последния си експеримент. Знаят, че неуспехът означава смърт за всички тях, значи трябва да съберат в себе си всички тайни сили. Опънатите докрай нерви не им позволяват да се концентрират напълно. Най-много след няколко часа трябва да слязат в подземието до криптата, където в нишата зад обкованата врата, с глава във веригата на стоманения шлем, очаква смъртта си последната жертва. Този път собственоръчно са поставили там затворника, пазейки тайната дори от мълчаливите слуги, за да не събудят с прекалената си нервност подозрения сред подвластните им.

Досега Сингун не се е появил, но не могат да тръгнат да го търсят. Това би означавало голяма деконцентрация, а в сегашното положение не могат да си я позволят. Този, за когото става дума, приключва последния ред от своето писмо. След това го затваря в метален контейнер с цилиндрична форма, гаси светлината и излиза в тънещия в мрак коридор. Безшумно се отправя към „Залата на Всички Тайни“. Обкованите врати не скърцат, когато прекрачва прага, не щраква ключалката на сейфа, когато завърта в него скришом набавения ключ. Дланите му се сключват върху малкия прозрачен куб. След малко зад Сингун остават и мрачната зала, и тъмният коридор, и стълбите към двора. Той се приближава до кулата, скрила космическия кораб. Няколко минути по-късно прозрачната душа на ракетата се връща на мястото си. В един миг светват мониторите, мигат с пулсираща светлина сигналните лампи, компютърът, който регистрира идващите от пространството сигнали, изплюва спиралата на перфолентата, изчезваща след това в процепа на демонстратора. На екрана се появява тялото на „Хиспеноо“, последвано от дълга редица цифри и непонятни символи.

Това вече Сингун не вижда. Забързан напуска станцията и се връща в „Златния Дом“. Стръмните стъпала към криптата потъват под краката му. Отваря тежката врата. Струя леден въздух удря лицето му. Вече е пред бронираната вратичка. Бори се известно време с резето, в следващия момент държи в ръцете си безжизненото тяло на пленника. Изтръгва го от обятията на стола и стоманения шлем. Още едно усилия — и безчувственото тяло на клетника потегля върху гърба му към изхода. Този път стъпалата се струват на Сингун по-стръмни. Тежестта го притиска и с голямо усилие се измъква от подземието. Внимателно полага все още безпомощното тяло в една от залите на „Златния Дом“, Бързешком се връща долу, довлича се до вратичката на нишата и вмъква глава в смъртоносния шлем. Затръшнатата със силен ритник врата го отделя от света на живите.

Трима старци влизат а криптата. С бавна, достолепна стъпка се доближават до саркофага и повдигат клепача му. Поклащащото се острие на факела осветява лицето на космическия гост. То продължава да е като живо. Тялото не носи никакви следи от многовековното пребиваване на душата в Страната на Мъртвите. Ръцете на Урумен внимателно закрепват към лентата, опасваща челото на лежащия, краищата на проводниците. Саматек пуска в движение трансплантиращото устройство. Даисури проверява жиците, опънати към стоманената вратичка. Процесът започва според плана им.

Таамор се пробужда от дълбокия сън. Мозъкът му започва бавно своята работа, изпращайки команди до всяко кътче на тялото. Всички органи функционират правилно. Паметта коректно извиква регистрираните някога събития. От мястото в задната част на черепа му, където е монтиран приемник за сигналите, излъчвани от предавателите на „Хиспеноо“, до центъра на нервната му система достигат засилващи се импулси. Това е призив за връщане. Базата очаква завръщането на разузнавача. Реакцията е моментална. Таамор със стремителен скок напуска кутията. За младия, в разцвета на силите си мъж тримата прегърбени старци, които препречват пътя му, не са проблем. Изминава светкавично пътя от мрачното подземие до машината, която очаква само заповедта за излитане. Автоматично се затварят веднага след влизането на беглеца херметичните люкове. С един поглед Таамор проверява работата на всички системи в навигационната кабина, след което тялото му потъва в мекото пилотско кресло. Ръката улавя управлението. Вибрациите свидетелстват, че всичко работи правилно. Старт. Могъща сила разхвърля каменните стени на кулата, скрила ракетата. Космическият кораб със светкавична скорост се откъсва от повърхността на Земята. Искряща светлина пада върху стените на постройките, опасващи двора. Гореща вълна залива целия манастир. Зидовете му не издържат сътресението. Пречупват се покривите. Все по-широки пукнатини разсичат каменните опори. Гордите прекрасни сгради се превръщат в купища развалини, Огромната статуя на Джгис-биеда се разсипва на прах.

Мощният корпус на „Хиспеноо“ запълва вече целия екран на разузнавателния кораб. Таамор-Сингун вижда ясно подготвения за влизането му тунел. Още няколко секунди и от двете му страни се появяват позиционните светлини по стените на този огромен кладенец. Зелена светлина — да се включат спирачните двигатели! Синя светлина — скоростта да се сведе до минимум! Жълта светлина — стоп! Той става бавно от креслото и се приближава към люка. След миг е всред чакащите го приятели. Той е последният от разузнавачите. Всички останали вече са се върнали на борда на космическия гигант…

Таамор-Сингун няма отчет за своята дейност. Стотиците години, които е имал на разположение, е проспал в мъртвешки сън, не е правил никакви изследвания и наблюдения. Какво да каже? Од’мур сигурно скоро ще го повика при себе си. Какво ще чуе тогава? Таамор-Сингун може да каже истината, но Сингун-Таамор не иска. Това би могло да предизвика унищожаването на Земята.

Напразно търси друго решение и обяснение на нещата. Просто няма алтернатива. Или с разказа си ще погуби много човешки същества, или ще предизвика неодобрение и наказание с космическото изгнание. Обвиненият в липса на дисциплина или в предателство ще бъде изстрелян с малка ракета към далечно съзвездие и ще лети така самотен през целия си живот и после, след смъртта, вече повторна, мъртвото му тяло ще броди из вечния път на космическата бездна. Тази картина е ужасна. Няма обаче време за размишления, защото Од’мур се приближава и сега ще го запита за резултатите от неговата мисия. Таамор-Сингун би желал в този момент да оглушее, да загуби разума си. Затваря очи…

Вместо очаквания въпрос чува суха, конкретна заповед:

— Всички при мен.

Тези думи, усилени от мегафоните, достигат всички кътчета на борда на „Хиспеноо“. Целият петнайсетчленен екипаж се струпва около водача. Всички чакат думите му. Таамор-Сингун, все още в очакване на въпроса за резултатите от изследванията, следи напрегнато Од’мур. Той обаче започва с думите:

— Четири рапорта от Земята и пет от планетата Хатар в съзвездието Еридан ми позволиха да взема решение. Чаках да ви информирам до момента, когато ще бъдем всички заедно. Моментът настъпи.

— На планетата Земя заварихме развиваща се цивилизация на същества, наричани хора, докато на Хатар, въпреки че условията са идеални, още няма разумни същества. Едолите не желаят да унищожават безпричинно никой живот. Така че оставяме Земята на спокойствие, а място за емиграцията ни ще бъде Хатар. Сега се връщаме при нашите.

Когато приключи, се случи нещо невиждано — за пръв път в историята на цивилизацията Миинатаар, Едол загуби съзнание. Таамор-Сингун беше пренесен в залата с прозрачни капсули и там дойде на себе си. Всъщност само за да може малко по-късно, след като осъзнае напълно, че от страна на тези удивителни същества вече нищо не заплашва нито Земята, нито него, да се потопи спокойно в следващия дълъг сън.