Януш Шаблицки
Ти винаги си ти

Колкото и да се мъчиш, екранът на видеофона притегля погледа ти като гигантски магнит. Сега той е мъртъв. Сякаш застинало и покрито с перде око. Колко би искал той да си остане такъв по-дълго, а най-добре завинаги, дотогава, докато Слънцето не се превърне в ледена буца, неспособна да се разбуди, или да поддържа поне примитивни трохици живот!

Само половин час след като завърши, без да се откъснеш през тези три мъчителни денонощия, вратата рязко се отвори и в лабораторията влязоха двама стражи, у тебе проблясна мисълта, че работите ти започват да взимат лош обрат. Но тогава още не допускаше, че нещата вече са станали толкова лоши.

— Откога в една лична лаборатория се влиза без разрешение?! — строго подхвърли ти иззад бюрото, смръщвайки войнствено вежди.

За твое разочарование обаче стражите въобще не се смутиха.

— Моля ви да се явите незабавно в Щаба — на един дъх изрече онзи, който влезе пръв.

Внезапно се почувства така, сякаш са ти нахлузили броня от гипс.

— А защо? — зададе ти въпроса си вече не така уверено.

— Не ми е казано. Ще ви съобщят на място.

— Кой ме вика?

— Не ми е казано. Ние трябва да ви придружим само до входа.

— Да ме придружите? — повтори ти, давайки и с тона, и с очите да се разбере, че смяташ тази дума за неуместна и, направо казано, за скандално превишаване компетентността на този, който я е произнесъл. Твоите думи обаче не направиха никакво впечатление на стражата.

— Такава е заповедта — обясни безстрастно единият. — И ви моля да не усложнявате изпълнението й. Вярвайте ми, че ние не обичаме да прибягваме към сила. Това е нещо извънредно. Длъжни сме да тръгнем незабавно!

Незабелязано погледна към изправената до стената кошница за хартия и като се убеди, че от листовете не е останало нищо освен жалка купчинка черна мазна пепел, стана тежко, излезе пред бюрото и гордо вдигна глава — единствената форма на протест, на която беше способен — и така тръгна към вратата.

Командор Салвени се усмихна приятелски, но не стана да те посрещне, както правеше преди. Остана зад своето огромно бюро, което беше покрито от разноцветни копчета и всякакви ръчки и бутони. Прие това за още един зловещ признак и се почувства, ако може така да се каже, твърде неуютно. Не го показа обаче с нищо…

— На какво дължа една толкова своеобразна форма… на покана? — сухо подхвърли ти, с кисела гримаса на лицето.

Командорът Салвени обаче, което ти впрочем знаеше от доста отдавна, съвсем не беше от онези, които е лесно да притиснеш до стената.

— Надявам се, професоре, че не съм ви попречил в нищо, което да е наистина важно? — загрижено се осведоми той. — Няма ли да седнете? Трябва да си дадем един на друг някои обяснения и предполагам, че това ще ни отнеме известно време.

— Що се отнася до мен, нямам какво да обяснявам — изтърси неохотно ти, обаче се възползва от предложението. — Няма да скрия, че очаквам обяснение от вас.

Лицето на командора си оставаше също толкова приветливо, както и в началото на срещата.

— Скъпи професоре, признавам, че ви поканих по малко… необикновен начин. Моля да ми повярвате, че имах основателни причини за това — каза той миролюбиво. — Убеден съм, че като ги научите, ще ме извините.

И в този момент ти си позволи за миг да бъдеш измамен от добродушната благоразположеност, грееща в очите на командора. У тебе се зароди надеждата, че все пак все още е възможно нещата да се разминат благополучно.

— Как стоят нещата с вашата работа? Напредват ли? — запита Салвени с тона на човек, измъчван от желанието да завърже свободен и необвързващ с нищо разговор.

— Разбира се! — забързано отвърна ти. — Но, командоре, вие очевидно разбирате, че темпът на нашата работа, а следователно и нейните резултати не винаги могат да бъдат измерени с простото протичане на време. Особено ако се има предвид, че ние създаваме нещо съвършено ново, абсолютно оригинално, което не произтича от постиженията на човешката мисъл и дори няма аналози в самата Природа.

— Да-а-а — разтегли нещата командорът, като изпъна гърди, плътно обхванати от мундира. Върху лицето му се отрази загриженост. — Вие знаете чудесно колко е важно тази тема да се доведе до успешен финал и колко надежди възлагаме върху нея. Освен това — той понижи глас — аз направо ви обичам. По човешки. И поради това се надявах, че все пак ще се намери някакво друго обяснение по въпросите, които ни интересуват.

След току-що чутото вече не можеше да разчиташ, че ще е възможно да се избегне фронтално сблъскване или поне то да се отложи. Само за миг се разпръснаха слабите ти надежди, че може би все още не са успели да разкрият играта, която започна през последните дни, и да разберат стоящите зад нея намерения. Всичко трябваше да се разкрие сега, тук, преди да излезеш оттук! Като автомат пъхна ръката си, чието треперене нямаше сила да удържиш, в джоба на панталоните. Попи с кърпичка мокрото си чело и сълзящите очи, след което забърбори, без да познаеш собствения си глас:

— Аз наистина… Въобще не разбирам за какво вие…

Командорът поклати глава.

— Струва ми се, цялата беля е в това, че съвсем напразно ни смятате за глупави. Впрочем за мен това съвсем не е някаква изненада: мнозина от вас непрекъснато правят такива грешки, тъй като поставят науката несравнимо по-високо от умението да се определят нейните цели и правилно да се използват нейните плодове. Замисляли ли сте се някога поне за минута, какво бихте били без нас, разчистващите от вашия път всички битови грижи, създаващите ви истински оранжерийни условия, осигуряващи ви всичко, което сметнете за необходимо за правилния ход на творческия процес?

Защо никога не можете или просто не желаете да разберете, че резултатите от вашите и нашите старания са всъщност двете страни на един и същи медал, фундамент на безопасността на Федерацията, на нейната основа, а значи и на вашето могъщество? Разбира се, по отглежданите от вас, корифеите на науката, ниви ние се движим не съвсем свободно, но можете да ми повярвате, че в своята работа обаче сме истински професионалисти. Не по-маловажно значение има също и фактът, че нашето сътрудничество с учените е започнало не от вчера. Поради това сме имали достатъчно време и възможности да се убедим, че на вас никога не трябва да се осланяме напълно и че от време на време в най-неподходящи моменти в мозъците ви се появяват някакви ирационални и абсолютно наивни принципи, започват да ви вълнуват необосновани с нищо угризения на съвестта. И тогава става ясно, че за нас, за нашето велико дело най-често сте вече безвъзвратно загубени и абсолютно безполезни.

За да спечелиш време и да събереш мислите си, ти обърна поглед към открехнатия прозорец. В далечината се очертаваха стройните конструкции на стражевите кулички, в чиито куполи се отразяваха слънчевите лъчи, които проблясваха и по дантелените конструкции на гравитационните завеси. Постепенно започна да се успокояваш. Та нали, ако се замислиш, независимо какво са си намислили те, в твоите ръце все още има достатъчно силни козове, които няма да им позволят да се отнесат с тебе като с безполезен и негоден за нищо боклук! Започна да обмисляш с какво ще започнат: ще подхвърлят пред лицето ти миража за рая в замяна на твоя отказ от годните ти според тях намерения или пък най-вероятно е веднага да те притиснат към стената, да разбудят у тебе атавистичния страх пред физическата принуда, който в една или друга степен дреме у всеки човек, а най-вече у интелектуалеца.

Поклати глава. Очите ти отново се срещнаха с изучаващия поглед на командора Салвени.

— И какво, нима през цялото това време съм бил следен? — запита достатъчно спокойно.

— А как иначе!

— И какви са тогава изводите?

Командорът само за няколко секунди забави отговора си.

— Ние знаем например, че въпреки онова, в което се опитвате да ни убедите, още от 12 юни сте отишли далече напред. За да не бъда голословен… — той с късо дръпване изтегли едно чекмедже на бюрото, пъхна в него ръка и протегна към тебе над бюрото няколко листа хартия.

Бързо ги прегледа и веднага се почувства изключително зле. Разбира се, това не биха могли да бъдат онези листове, които съвсем наскоро подложи на безжалостно изгаряне, но почеркът — едър и неравен — без съмнение беше твой. Листовете съдържаха същите преобразувания и идентични коментари. И което беше най-главното: завършваха със заключението, което еднозначно сочеше по какъв път трябва да се върви, ако сериозно се мисли за успех.

С тези листове, докато не беше ги предал още на огъня, не беше се разделял нито за минута. По какъв начин, дявол да го вземе, в командора бяха се оказали техните копия? След кратко трескаво обмисляне стигна до извода, че обяснението може да е само едно. Бюрото. Всичко, което до този момент им беше дал, бе възникнало именно върху това малко и вече достатъчно паянтово бюро. Това означава, че да си осигурят пълен контрол на твоите действия и вероятно без да ти вярват още от самото начало, а може би само поради присъщото им недоверие към всичко и всекиго, те е трябвало да монтират в бюрото някакво предавателно устройство. И как по-рано не беше помислил за това и не беше се опитал да се застраховаш от тяхното грубо вмешателство в личните ти неща! Прехапа устни толкова силно, че почувства в устата си соления вкус на кръвта.

Салвени упорито те гледаше, докато ти все още обмисляше възможните последици от откриването на записките. За втори път, сега значително по-спокойно и без излишни емоции, прелисти страниците. Когато стигна до заключителната фраза, гърдите ти се повдигнаха от лека въздишка на облекчение. Указанието, което беше толкова ясно за тебе — техния автор, фактически не даваше нищо на никой друг. Онова, което беше квинтесенция на проблема, ключът към неговото решаване, както и преди си оставаше само в твоя мозък. А до него, независимо от своите безспорни колосални възможности, те най-вероятно още не бяха успели да се доберат!

— От всекиго, но не от вас, който ме знае не от вчера, не съм очаквал такова недоверие — каза ти спокойно, с израза на пълна невинност, гледайки в очите командора. — Да, аз унищожих материала, но направих това от съвършено други съображения, а не от тези, които предполагате!

С непроницаем израз Салвени бръкна в джоба си, измъкна от него табакера и извади от нея цигара. Всмукна дълбоко.

— Е, добре. И защо направихте това?

— Защото стигнах до извода, че тези материали са абсолютно безполезни. Грешката, която открих в тях след допълнителния анализ, ми доказа пълната им несъстоятелност.

— Във всеки случай в съответствие с договора бяхте задължен да ни ги преда де те!

— Какво пък, ще бъда с вас напълно откровен — въздъхна ти. — Поддадох се просто на обикновеното самолюбие. Всъщност никой не обича да си признава, че е сбъркал. Аз просто не съм нито по-добър, нито по-лош от другите!

— Така-а-а — констатира Салвени, издухвайки към тавана струйка дим. — Ето че сега всичко ми е ясно! — Той замълча за минута, в която ти трескаво обмисляше как трябва да приемеш думите му: дали те подсказват, че избраната от тебе тактика е успешна, или всъщност е напълно катастрофална. Командорът обаче не те държа твърде дълго в неведение и като изтръска в пепелника малко от пепелта, която беше се образувала на края на цигарата, завърши: — Повярвайте ми, професоре, че ми е ужасно неприятно, но не виждам никаква възможност да продължим съвместната работа с вас.

— Трябва ли да правя извода, че въобще се отказвате от тази тема? — подхвърли предпазливо.

— В никакъв случай — твърдо отговори Салвени.

Обхвана те ярост. Така стисна с пръсти гладките облегалки на креслото, че ноктите ти побеляха. Какво ли си въобразява?! Обвинява те, че си ги недооценил, а сам вижда в тебе простак, който не е способен да мисли логично и не може да направи съответните изводи от създалата се ситуация.

— Моля да ме извините за смелостта — започна дори без да маскираш насмешливата си усмивка, — но ми се струва, че някой, деликатно казано, ви е въвел в заблуждение. Тъй като и двамата, или във всеки случай се надявам да е така, знаем отлично, че в целия свят съществува само един човек, който е в състояние да интерпретира правилно този материал и да му даде заслужена оценка. И този човек съм аз!

Настъпи мълчание. Салвени старателно загаси цигарата в пепелника. След това, явно избягвайки твоя поглед, каза:

— В определен смисъл сте прав. Но, уви, ненапълно…

Премигна, сякаш за да се убедиш, че не спиш.

— Не… разбирам. Няма ли да ми обясните?

И тогава чу онова, което напълно те изуми.

— Но това е абсолютно… невъзможно! — изхърка, когато накрая вече можеше да говориш.

— Че защо? Знаете отлично, че клонирането се прилага вече достатъчно отдавна. При това с прекрасни резултати.

— Но не и при хора!

— Говорите така, сякаш не знаете, че човекът не е нищо друго освен една от многобройните животински разновидности.

Отново изгуби за няколко минути способността си да говориш. Този път обаче причината беше възмущението.

— Имам предвид не физическата невъзможност — най-сетне можа да промълвиш, — а моралния аспект на подобна процедура.

— Моралът е твърде относително понятие — каза Салвени, така както говорят на дете, когато искат да му дадат вярна представа за заобикалящия го свят и за властващите в него закони. — Всичко зависи от гледната точка. За нас най-важният и единствен изходен пункт е благото на Федерацията, а в резултат и на всички нас! Заради това може и трябва да се откажем от много вкоренени в нас сантименталности, като ги принесем в жертва върху олтара на Отечеството.

Светът зад прозорците беше същият, както и преди минута. На теб обаче ти се стори, че неочаквано си се озовал в абсолютно друга реалност, натъпкана със зловещи сенки.

— Мога ли да попитам за някои неща? — глухо промълви, след дълго мълчание.

— Моля — мило се усмихна командорът.

— Кога взехте… клетка?

— Преди около 11 години.

Мигом възпроизведе мислено този период от живота си, но не откри нищо, което да потвърждава думите на Салвени.

— Но все пак аз би трябвало да зная нещичко по този въпрос! — каза сухо.

Командорът се усмихна съчувствено.

— Грешите. Сега да се вземе клетка е също толкова просто, както и да се направи маникюр. Използвахме случая, когато лежахте в нашата клиника с навехнат крак.

Отчаяно затвори очи. Наистина преди 11 години беше си изкълчил крака. Това стана много глупаво. Тичаше като побъркан по стълбата, прескачайки наведнъж по две-три стъпала, тъй като в хола те чакаше на видеофона Лена. Рязката болка в крака само за малко те задържа. Строполи се на пода едва след като Лена със своя нисък и леко вибриращ глас ти съобщи, че всичко между вас е свършено. Тогава са могли да правят с тебе каквото си искат. Друг е въпросът сега! Разбира ли обаче Салвени, че отново ти е подхвърлил трохичка надежда? Сякаш не.

— Преди 11 години! — каза с глас, който звучеше като закъсняло и леко изкривено ехо от гласа на командора. — В такъв случай дори и да ви се е отдал експериментът… той трябва да е някъде на около… 10 години?

— Да.

— Тоест, засега вие не можете да очаквате от него твърде много! — заяви уверено, без дори да се мъчиш да скриеш задоволството си. — На тази възраст на мене дори и на сън не ми е хрумвало, че ще избера този, а не друг жизнен път и ще стана това, което станах!

Салвени още не беше успял да отвори уста, когато по израза на очите му се досети, че ще бъдеш победен безжалостно и в този рунд.

— Съжалявам, професоре, но ще трябва да ви разочаровам. Бъркате. В дадения момент той вече е по принцип напълно оформен учен. Вярно е, че според биологичните мерки е само на десет пролети, но от гледна точка на обема от знания и умението да ги използва — моля да не се възмущавате, но това са само голи факти! — той е най-малко равен на вас. Просто още от самото начало, знаейки за какво го отглеждаме и за каква роля сме го предназначили, се загрижихме да не си губи времето за нищо друго. Освен това взетата от вас клетка не беше клетка на дете, а на зрял човек… Що се отнася до вас…

Оброни глава. Почувства се така, сякаш внезапно са те напуснали всички сили. И така, рушаха се последните ти надежди, че все още може нещо да се промени.

— А какво ще стане с мене? — дрезгаво запита, преодолявайки с мъка сухотата в гърлото си.

Командорът Салвени постави ръце върху облегалките на креслото. Лицето му отново стана благоразположено.

— Мисля, сам разбирате при сегашното състояние на нещата доколко нашето по-нататъшно сътрудничество е невъзможно. Освен това не е и задължително.

— Тоест… мога да си отида?

— В известен смисъл.

— Не ми е ясно.

— Виждате ли, не можем да се разделим напълно с вас. Знаете твърде много!

— Обещавам ви да мълча като мъртъв.

— Вярвам в добрите ви намерения, но сега става дума не за това. Вие представлявате твърде лакомо парче за противната страна. Повярвайте ми, че те също умеят да развързват езици!

— Изглежда, трябва да разбирам думите ви не другояче, а така, че ми предстои да прекарам тук остатъка от дните си?

— Тук за вас не би било много удобно. Ще бъдете настанен в съвършено безопасно място, което в същото време ще ви даде възможност да се насладите на почивката, която сте заслужили. Моля ви да гледате на това като на предсрочно излизане в пенсия.

Въпреки всичко се усмихна. В твоята усмивка обаче нямаше нищо друго, освен горест.

— И така, трябва освен всичко и да ви благодаря за грижите към моята скромна особа?

— Винаги можете да разчитате на нашата помощ!

— Ако позволите, веднага ще помоля за нея — каза бързо, тъй като разбра по израза на лицето на командора, че смята разговора за приключен.

— Ако това е по силите ми…

— Кога ще се състои първото изпитание?

— Всеки момент. Правят се последните приготовления. Честно казано, вече почти всичко е готово.

— Бих искал да присъствам.

Салвени дълго се взира в теб, сякаш се готвеше да проникне в мозъка ти и да изстиска от него най-тайните ти замисли. Накрая се усмихна.

— Съгласен съм. Засега ще останете в своя кабинет. В съответния момент ще прехвърлим картината от изпитанията върху вашия видеофон. Това устройва ли ви?

 

 

Неочаквано спомените ти се прекъснаха, тъй като екранът, след като няколко десетки часа беше сив, просветна и започна да се изпълва с цветове. Вкамени се върху пода по средата на кабинета. Няколко секунди по-късно върху екрана се появи пълното с достойнство лице на Салвени.

— Добър ден, професоре — произнесе той добродушно. — Приятно ми е да съобщя, че след няколко минути ще можем да изпълним даденото обещание. Пожелавам ви добър образ!

Върху екрана се появи доста просторна котловина, обрамчена от всички страни със сиви, почти вертикални скали. Това място не ти е познато и никога не си го виждал преди, но трябва да признаеш, че е избрано чудесно. В самия център на котловината, там, където от тревата се издигат няколко рахитични акации, безгрижно си играе стадо павиани. Това означава, че на тях им предстои първи да изпитат върху себе си кошмара, който така прибързано се зароди в твоя мозък! В дъното върху доста широката каменна площадка, надвиснала на височина от около 6–7 метра над котловината, подобни на удължени капки живак се движат хора в сребристи скафандри. На това разстояние синктаторът напомня невинно леко вдлъбнато огледало, кой знае защо монтирано върху къса гъсенична платформа. Щом там се намират хора, това означава, че в него са монтирани ограничители на полето. Въпросът е само дали те ще успеят да обуздаят невижданите мощности, които скоро предстои да бъдат изхвърлени от центъра на огледалото и фокусирани в точно очертано пространство. Резултатите от изчисленията не винаги бяха еднозначни.

В горния ляв ъгъл на екрана се появяват цифрите 20, 19, 18… Става ясно, че е започнало отчитането на времето. Защо ли то се разтегля като гума? Взираш се в пъплещите по каменната площадка фигурки. В кого от тях се е превърнала взетата от тебе клетка, кой е наследил твоята неугасима жажда да измъкнеш от природата нейните тайни, да разгадаеш всичките й съкровени механизми? Разстоянието и скафандрите обаче не позволяват хората да бъдат разгледани както трябва.

10… 9… 8… Суетенето върху площадката спира. Ти също замираш. Напрежението достига до краен предел. Толкова си съсредоточен в себе си и увлечен от онова, което се разиграва върху екрана на видеофона, че въобще не забелязваш как ноктите на свитите ти в юмрук пръсти се врязват в дланта ти така, че са появяват пурпурни капки кръв. Само павианите продължават безгрижно да си играят, не знаейки нищо за неотвратимо надигащата се гибел.

Когато върху екрана се появява нула, инстинктивно затваряш очи. Минават секунди, отмервани от глухите удари на кръвта в слепоочията. Когато отново отваряш очи, върху екрана са вижда съвсем не онова, което очакваше. Хората върху каменната площадка очевидно нервничат. Те размахват ръце, върху лицата им, които сега при голямото увеличение могат да се видят през стъклата на шлемовете, се изписва недоумение.

Обръщаш глава, за да проследиш техните погледи, и се натъкваш на семейството павиани, което изглежда още по-весело от досега.

За няколко секунди чувстваш, че главата ти е напълно изпразнена. След това внезапно в късия вихър на мислите се заражда озарението. Дълбока въздишка на облекчение повдига високо гърдите ти. Всъщност е странно, че не си помисли веднага за това! Та нали твоят двойник е унаследил целия комплекс от гените ти, всички свойства на твоя характер и съзнание. Как тогава би могъл в края на краищата да не стигне до същите тези изводи, до които ти бе стигнал преди това.