Йорг Вайганд
Тъмницата на мъдростта

Поглед малко напред

Даже тук, на няколко дни път навътре в пущинака, ниската гора се беше преплела с клонките на боровинковите храсти, дивата лоза и бръшляна, образувайки почти непроходим гъсталак. Затова пътят напред беше изключително трудна работа.

Рико, който рано сутринта пое пръв начело на шестчленната група, беше капнал, уморен до смърт. Въпреки това вдигаше десница с остър нож и проправяше пъртина на спътниците си.

Надяваше се, че това мъчение ще продължи наистина само още няколко дни. Така Волбер, четецът, беше изчислил пътя, водещ към тайнствената „Тъмница на мъдростта“, ръководейки се от стари рисунки, намерени по време на пътешествията из рядката горица на Голямата равнина в почти изцяло разрушените останки от сграда, която вече не можеше да бъде идентифицирана.

— Хей — чу се вик отзад.

Рико забави ход против волята си, за да даде възможност на другите да го стигнат. Тъй като обикновено най-здравите се сменяха във водачеството, по-слабите изоставаха бързо при такива преходи в горския гъсталак. Въпреки големите усилия, които изразходваше допълнително първият, проправяйки пътека.

— Ти тичаш — изпъшка Сани, който вървеше втори, загубил дъх и това всъщност не беше чудно, защото за никого не беше тайна, че обича да мързелува и предпочита да си пийва касисово вино, вместо да ходи на лов. Ала този път трябваше да се включи в групата, която предполагаше, че ще се изправи пред заключена врата — опит, натрупан от многото срещи с миналото. А в отварянето на ключалки от времето преди Голямата катастрофа Сани беше просто майстор. Ненадминат майстор на всички племена от Голямата равнина.

— Ти тичаш, сякаш мечка е по петите ти.

Упрекът беше директен. Рико сви рамене. Той беше на осемнадесет години и от две години се смяташе вече за пораснал. Предпочиташе да тича бодро, вместо да спира ход. Защото за него беше по-трудно да се спира, отколкото да крачи напред.

— Къде са другите? — попита той.

— Сега идват.

Сани все още не можеше да си поеме спокойно въздух. По челото и голите му ръце бяха избили капчици пот.

— Малко повечко движение ще ти се отрази добре — каза Рико и плъзна поглед по закръгленото коремче на Сани.

— Аз просто не съм за тая работа — защити се Сани, чийто вид беше доста нещастен.

Рико бръкна в окачената през рамото му торба от еленова кожа и извади парче сухо месо. Щом трябваше да чака, то поне да си прекара смислено времето. Дъвчеше с пълна уста, дочаквайки остатъка от групата: Волбер, четеца; Дабу, най-младия от всички — петнайсетгодишен; Крина, бегача и Пао, който носеше огъня.

Най-добре изглеждаше младият Дабу. Беше свеж и бодър. Най-лош беше видът на Пао, най-възрастния — на четиридесет години.

— Да се надяваме, че усилията ни няма да са напразни — отбеляза той спокойно и остави съда с огъня. Седна до него, на просеката, направена от Рико, масажирайки лявата си ръка, която вероятно беше изтръпнала от тежестта на съда.

— Ти знаеш, че досега винаги си е струвало да търсим наследство от миналото — добави Волбер почти засегнат. — Книгите говорят за неизмерими съкровища от знания, които трябва да овладеем, за да се спасим от бедността и глада.

— Ти трябва да знаеш — обади се Пао и полегна. Той изглеждаше много по-изморен, отколкото показваше видът му одеве.

Рико реши да направят почивка.

 

 

И поглед назад

Беше идея на административния директор, който от основаването на предавателя страдаше, че високоотговорната му дейност във ведомството няма онзи резонанс сред обществеността, който има дейността на колегите му от програмна редакция и редакцията за забавни предавания.

— Представете си — каза той на едно от последните заседания на Надзорния съвет преди Коледа миналата година, като оживено жестикулираше към председателя му, от когото се надяваше да получи подкрепителна усмивка.

— Представете си какви възможности се разкриват пред идните поколения на нашите деца и децата на нашите деца, ако използваме техническите възможности, с които разполагаме в момента, и ги приложим целенасочено.

Тук думата поиска техническият директор. Той винаги парираше опитите на някои колеги да се намесват без разрешение в неговия ресор. И беше ужасно възмутен от хладнокръвието, с което шефът на администрацията се бъркаше в техническите въпроси.

— Аз не зная, господин колега, дали правилно преценявате техническите възможности на дирекцията…

Административният директор се сепна. А техническият директор беше доволен. Добре стана. Защото това, което другият мразеше най-много на света, беше да отправят към неговата особа упреци в некомпетентност.

Председателят на Надзорния съвет проследи със задоволство мини-дуела на двамата ръководители на телевизионната станция. Той обичаше такива стълкновения, преди всичко когато ставаха тук, на заседанията и пред него.

— Може би ще обясните по-подробно вашето предложение? — предложи той.

Това накара техническия директор да побеснее отново. Преди всичко думичката „предложение“… Административният шеф нямаше какво да прави предложения по техническата част.

— Както прецените — просъска той и с усилие потисна своя бяс. Не искаше да си разваля отношенията с председателя на Надзорния съвет.

— Моля ви, господин колега — председателят даде думата на административния шеф и се настани удобно, за да го изслуша.

Административният директор се засмя поласкан. Това правеше всеки път, когато някой началник се обърнеше към него с думите „господин колега“. Той се надигна, като преди това пийна голяма глътка вода от поставената пред него чаша.

— И така… накратко казано: законите за запазване на културното богатство в случай на криза, имам предвид някаква катастрофа, изискват от разпространителите на културата в нашата страна значителна отговорност. Това се отнася и за радио- и телевизионните станции, значи и за нас. При огромните количества излъчен материал и материал за излъчване, да не говорим за архивите, където имаме и черно-бели филми. Каменоделска телевизия, така да се каже… ха, ха, ха…

Той беше изгубил нишката, което му се случваше доста често. Безпомощно се огледа, търсейки подкрепа. Но никой от колегите му и от Надзорния съвет не му се притече на помощ.

Председателят се усмихна, приятно му беше да се забавлява с този човек, който си придаваше важност и искаше да се меси в работи, които действително не разбираше.

— Интересно. Наистина много интересно — отбеляза той. — Продължавайте, драги. Та това засяга всички ни, нали така, дами и господа?

Но само една от участничките в заседанието издаде звук, ала той идваше от стомаха й и се дължеше на факта, че явно беше попрекалила с чудесното шампанско, поднесено преди това.

— Така… да-а… това, което исках да кажа — продължи административният директор и си обърса челото. Стана му непоносимо горещо в залата въпреки работещата с пълна пара климатична инсталация.

— Та какво искахте да ни кажете? — пропя техническият директор.

Смутен от подобно суфльорство, административният директор загуби изцяло дар слово. Просто нищо повече не можа да се сети.

Тогава му се притече на помощ директорът на службата по документация. Не защото искаше да направи мили очи, това не му беше необходимо, тъй като той беше на независима позиция. А от услугите на архива се нуждаеха всички — в случай на авария неминуемо опираха до тях.

— Господин председател, дами и господа… — той почти се поклони от учтивост. — Господин административният директор изложи интересен проект. Запазването на културата за по-късните времена — това е начинание, което досега не е осъществено поради липса на място. Защото разполагаме и с 32-милиметрови филми, 16-милиметров материал, супер осем — огромни, отчасти проучени купчини. Както знаете всички… — Не можеше да си спести тази забележка. — Както знаете всички, за тази дейност ще имаме нужда от по-голям персонал. Много по-голям. Но към филмовия материал се добавя и запаметената с помощта на електрониката информация върху магнитна лента. Това е невероятно многообразие, да си признаем, би могло да се говори и за бъркотия. Самите ние се затрудняваме, за да я подредим, а какво би означавало за нашите потомци…

Той направи многозначително пауза, очаквайки нахвърляната информация да се подреди в съзнанието на слушателите. Административният директор му кимна с благодарност, въпреки че с инициативата си директорът на архива му беше отнел инициативата.

— Но ние имаме и огромни количества фотоматериал, карикатури, изрезки от вестници, книги, брошури, карти, пътеводители… — Тук на директора на архива му свърши въздухът. Той пийна глътка вода.

Затова пък директорът на развлекателните програми усети, че е настъпил часът му. Той стана бавно, оправи си вратовръзката:

— И, разбира се, не бива да забравяме огромните количества от сериозна и лека музика — от Бетховен до Орф и Григ, от Бийтълс до Сабрина. Нашите комедии и трагедии, криминалните филми и уестърните, забавните програми — от всичко има богат избор.

Той седна също така бавно, както се беше надигнал, но веднага се сепна и скочи:

— Да не забравяме и документалните филми, филмите за животни и културните филми, учебните и още много други.

След това седна окончателно. Беше доволен от себе си. Беше казал заключителните думи по разисквания въпрос. Въпреки че в началото изобщо не ставаше дума за развлекателни програми. Трябваше навремето да стане преподавател по философия, детската му мечта, но когато съдбата му предложи друга възможност, той без голямо колебание прие.

— Разбирам — започна председателят на Надзорния съвет, — че вие искате да запишете всичко това върху единна система.

Това беше възможността на техническия директор, който завидя на директора на развлекателните програми за предоставилия му се шанс да блесне.

— Така е, господин председател. Точно така е.

Сега той държеше края на конеца в ръката си. И не биваше да го отстъпва никому.

— Усъвършенстването на нашите апарати за запис ни позволява да спестяваме място и да регистрираме и архивираме всичкия материал, с който разполагаме — заяви той. — И освен това нов метод ни позволява да записваме и книги върху същата магнитна лента, като с помощта на специално устройство е възможно да се извиква всяка отделна страница, всяка диаграма, всяка илюстрация.

Той се огледа, търсейки одобрение. Но почти никой не го гледаше. Всички го познаваха като технократ кариерист, който минава през труповете на колегите си, когато това му се струва необходимо, за да изпъкне.

Повечето членове на Надзорния съвет дремеха, както правеха често. А председателят се загледа внимателно в прецизно изпилените си нокти и се сети за приятната малка маникюристка, която му беше дала възможност да надзърне в голямото й деколте, докато работеше. Може би утре ще трябва да намине отново там…

Техническият директор беше засегнат, но не искаше това да се забележи. А и се колебаеше дали да продължи. Но по този начин даде възможност на административния директор отново да вземе думата.

— Ако правим архивирането успоредно като документация в смисъл на запазване на културното богатство, както предвижда законът, като го складираме на място, осигурено срещу земетресения, ще имаме възможност да направим постъпки в смисъл на намаляване на данъците, с които биваме облагани.

И въпреки че изречението беше много увъртяно и беше казано съвсем тихо, всички го чуха. Защото това беше девизът: трябва да пестим, каквото и да ни струва.

 

 

Още един поглед, още по-напред

Атаката на риса ги изненада; само след няколко минути щяха да стигнат „Тъмницата на мъдростта“.

Рико беше водач и този ден. Волбер, четецът, вървеше след него, защото едва издържаше на изпълненото с напрежение очакване. И това беше късметът му. Защото вероятно първият от колоната беше изплашил голямата котка по време на почивка. Тя скочи и се впи в лявото рамо на Сани, който беше трети. Сани беше метнат в гъсталака, виковете му предупредиха не само Рико и Волбер, а и другите от групата, които побързаха да му помогнат.

Сумтейки, женският рис се върна обратно в гъсталака. Рико предположи, че е бременна. Оголените й зъби говореха за голяма възбуда. Дабу изпрати копието си към звяра, но не можа да го уцели; шумът му и настъпващите хора така го изплашиха, че с предупредителен рев той изчезна в гората.

Сани се опитваше с мъка да се изправи и като успя, се облегна на ствола на едно дърво.

— Търсете от лековития корен — заповяда Волбер, който беше и техният лечител.

А когато Дабу се върна като герой, след като беше пропъдил риса, и почти веднага намери от необходимото лекарство, настроението на групата се подобри значително. След половин час Сани отново беше в състояние да върви. Дебел слой от размачканите корени покриваше раната му, успокояваше болката и щеше да помогне за по-бързото зарастване.

До целта вече не оставаше много път: пещера, издълбана в скалната стена, чийто вход беше обраснал с диви лози и мъх. Докато Сани си почиваше поседнал в тревата, Волбер търсеше мястото, където беше ключалката на желязната врата.

— Става — заяви той накрая.

Рико почувства облекчение. Ако имаше трудности при отварянето, не се знаеше дали щяха изобщо да се радват на успех. Сани беше ранен лошо и не можеше вече да се разчита на силата му.

— Когато Сани си почине, ще опитаме — каза той на спътниците си. — Ще направим бивак. Запалете огън, нека да хапнем.

„Тъмницата на мъдростта“ можеше да почака.

 

 

Печатът тогава: един пример

„… отговорните господа от станцията доказаха отново и съобщиха на цял свят, че държат на запазването на нашата култура. Документирането струваше двадесет милиона.

Да не говорим за подреждането на материалите в бивши рудни галерии, които трябваше да бъдат пригодени за новата си цел…“

Над десет хиляди души се събраха, за да присъстват на затварянето на този храм на културата. Разбира се, присъстваше и оркестър, който придаде по-голяма тържественост на случая. Детски балет изпълни сцени от „Лешникотрошачката“.

Директорът подчерта в словото си задължението на всички културни дейци да се грижат за запазването на културните ценности.

— Знанието е сила, но и задължение. И знание е не само литературата и изкуството, а и техниката и естествените науки. Знание е умението за ежедневно улесняване на нашия живот. Всичко това трябва да бъде предадено на нашите потомци. Предадено във форма, която да е достъпна и разбираема за всички.

Бурни аплодисменти бяха благодарността към директора за неговите пълни с разбиране думи. Председателят на Надзорния съвет каза буквално: „Да се надяваме, че ще бъде осъществено намерението на начинанието, за да ни прослави и да бъде в полза на онези, които идват след нас.“

Малкият празник завърши с почерпка под открито небе на присъстващите — приятен финал, който хареса на всички.

(Изрезка от „Дойчер курир“, 7 юни, добавена в стоманената касета на събраните културни ценности чрез заваряване към външната врата на касетата)

 

 

До целта на желанията — или все пак не

Разочарованието беше изписано на лицата на шестимата. Особено очебийно беше при Волбер, четеца, който беше тръгнал с толкова големи очаквания към „Тъмницата на мъдростта“.

— Ама че работа — повтаряше той от време на време. Другите само кимаха мълчаливо. И Рико не знаеше какво да се прави по-нататък. Всичко беше напразно.

А нещата вървяха толкова добре. Въпреки нараняването си Сани успя сравнително бързо да отвори ключалката. Той знаеше разни трикове, които не издаваше никому. Накратко, беше просто детска игра, както подчертаваше.

След това влязоха в дългата пещера. Беше много внушително: навсякъде бяха поставени завити срещу праха стелажи, издигащи се до тавана. Волбер почна пръв. Скъса едно фолио. Видяха се безброй малки черни кутии с дръжка.

— Книги — установи Волбер. — Добре опаковани, за да не им стане нещо.

Той беше доволен от находката. Щеше да има много за четене и учене. Сега най-сетне ще има повод да наложи в общността искането си всички да се научат да четат. Обзе го гордост, защото той разгада старите текстове и така успяха да открият „Тъмницата на мъдростта“.

Кутиите се отваряха лесно. И тогава радостта се превърна в разочарование. Голямо разочарование.

Защото вътре нямаше книги, а други кутии с навита лента, която можеха да извадят само ако счупят кутиите. Въпреки всички усилия даже Волбер не можа да разчете някакви букви по лентата. А машините, положително това бяха машини, които бяха поставени до стените и които сигурно можеха да им помогнат, не се помръдваха, когато натискаха различни копчета по тях, както пишеше в упътващите текстове. Та как и да работят, като отдавна нямаше ток.

Но откъде да знае това Волбер?

Той намери няколко тънички тетрадки, върху които пишеше „Упътване за ползване“. Но и вътре не намери указание как да прочете лентите в кутиите.

Кипящ от ярост, той хвърли в стената една отворена кутия. Тя се удари и се счупи в една от непотребните машини. Лентата се размота.

— Вижте — обади се Пао, пазителят на огъня, който досега стоеше по-назад, — ще направим гирлянди за сватбата на Дабу догодина.

И всички ликуваха и се радваха, омотаха се в ленти от счупени касети и украсиха пещерата, за да добие празничен вид.

Така Рико и приятелите му се превърнаха в новите културни дейци на своето време. Рико носеше „Деветата“ на Бетховен около врата си, допълнена с няколко песни на „Ролинг стоунс“. Дабу се накичи с Гьотевия „Фауст“ и тържествен баварски марш. А Сани, раненият, предпочете една документална лента за предохранителните мерки при бедствия и запис на „Опера за три гроша“.

Те взеха много ленти, толкова, колкото можеха да носят, разбира се, без ненужните касети и тръгнаха обратно по пътя към Голямата равнина.

Както каза директорът:

— Знанието е сила, но и задължение. И знание е не само литературата и изкуството, а и техниката и естествените науки. Знание е умението за ежедневно улесняване на нашия живот. Всичко това трябва да бъде предадено на нашите потомци. Предадено във форма, която да е достъпна и разбираема за всички.

И за тези свои думи получи дълги, заслужени аплодисменти.