Аксел Мелхарт
Крехко минало

— Той става все по-странен — помисли Едит.

— Да не си очаквала нещо друго? — отвърна Оливер и с някак безпомощно тревожен жест сложи ръка на рамото на жена си. — При човек в неговото положение не е чудно, че става особен. Без контакт със света характерът му се променя.

Той погали Едит по късо подстриганата коса и се опита да отклони мислите й.

— Но фризурата ти наистина е чудесна.

— По-рано комплиментите ти бяха по-оригинални и по-трудно можеше да се разбере желанието ти да смениш темата.

Раздразнението на Едит беше видимо, ръцете й леко трепереха, когато поднесе чашата с кафе към устните си.

— Ужасно ми е мъчно за него — върна се тя към темата, — но някак си ми е съвършено чужд и само като си представя, че ден след ден, месец след месец, години наред седи долу в своята стаичка и се взира в черните кръгове, наистина ми става мъчно, ама вече не.

— Той ти е баща — помисли Оливер, — ако ти не можеш да го разбереш, кой би го разбрал?

— Това е ужасното, понякога ми се струва, че сме от различни видове, сякаш той изобщо не е човек.

Едит поклати глава.

— Като виждам каква радост ти доставят твоите родители, колко щастливо семейство сте вие, се чувствам почти като прокажена.

— Може би си права — разколебано каза Оливер, — може би наистина той не е човек, не, разбира се, от биологична гледна точка, несъмнено той е създал дъщеря, но дали е човек от духовна гледна точка — в това смея да се съмнявам. Действително не мога да преценя.

Оливер се облегна удобно на своя широк тапициран стол. Внезапно се промени изразът на лицето му, дружелюбно угрижената физиономия изчезна и мястото й зае израз на изключителна концентрация.

Той приемаше някаква вест, а Едит седеше съвсем спокойна, за да не го смущава. Също така изведнъж изчезна напрегнатостта на чертите му и той се обърна отново към жена си:

— Беше Фред. Ще ни чака за вечеря. След това би желал да доиграем партията шах, която започнахме след обяд, ако нямаш нищо против.

— Боже мой, колко сте неразумни — ядоса се Едит и стана. — Ще вършите щуротии, докато ви накажат с мъмрене.

— Глупости!

Оливер тръгна след жена си, за да я успокои.

— Никой не може да забележи. Ако не правиш някакви груби грешки в работата си, нищо не може да се случи. А аз не съм чак такъв тъпак, че да не смогвам да извършвам движенията с ръце дори и насън. Така че мога между другото да играя шах или каквото си искам.

— Знам — отвърна Едит малко поуспокоена. — Но как се оправя Фред? Не мислиш ли малко за своя приятел? Неговата работа не е съвсем безпроблемна.

— Той си е вкъщи — продължи да я успокоява той. — Лежи в леглото си, защото е болен от грип, който е нещо обикновено по това време на годината.

— Къде го е хванал? — учуди се Едит, която все още не можеше да си представи, че медицинската наука е капитулирала пред обикновения грип въпреки всички чудеса, които беше сторила до днес.

— Той отиде на екскурзията в планината — сети се Оливер, — на която ние не бяхме…

— Да, да — прекъсна го тя, — вярно. Ние не искахме да го оставяме сам, знаеш кого имам предвид.

— Спокойно можеш да го наричаш „татко“ — Оливер се беше ядосал. — Все едно колко чужд го чувстваш, той е и си остава твой баща!

Едит разтвори ръце.

— Знам, но ми е много трудно. Щом искаш обаче — добре: не заминахме, защото аз трябваше да остана при татко. Сега доволен ли си?

Той сложи успокоително ръка на раменете й:

— И ти знаеш много добре, че няма да те упрекна за това. Той ти е баща, а аз разбирам съвсем ясно, че трябва да се грижиш за него. Обаче сега — край на разправиите, хайде полека-лека да се приготвяме.

Едит се засмя:

— Не забрави ли нещо?

Той се плесна с ръка по челото:

— Ами да, ние бяхме решили преди вечеря у Фред да похапваме добре. Последния път той имаше толкова малко за ядене вкъщи, че си останахме гладни. Ако се сещаш още за ергенските ми години, тогава не беше много по-различно. Едва след като се появи ти, се научих да пазарувам.

— Така че аз ще приготвя за него… за татко… и за нас нещо в кухнята, а ти междувременно си облечи чиста риза. И душът няма да ти се отрази зле.

— Добре, ще го направя. И подсети ме да не забравя да програмирам вратата.

— Хубаво, и не забравяй ушите!

 

 

Възрастният мъж седеше сгушен на плетения диван в стаята си. Тя не беше много голяма и вероятно някога е била използвана за килер. Подредбата беше чиста, но доста спартанска и можеше да се види, че стените са правени допълнително. Чуваше се тихото жужене на климатичната инсталация, която доставяше на стареца чист въздух, защото тук, в неизползваната част от мазето, нямаше прозорци. Той живееше скрит зад сандъци и скринове, в края на коридор с много завои, по който не минаваше никой освен дъщеря му и зет му. Човек трябваше да се провре през стар изгнил автомобил, да мине през скрита врата и най-накрая да пропълзи в стар дървен сандък, чиято задна стена се отваряше само ако предната стена е добре затворена.

В стаята на стареца имаше само един диван, вехта клатушкаща се на краката си маса, старомодна лампа без абажур, а по стените чак до тавана бяха поставени безброй етажерки. На масата до отворена книга бяха захвърлени небрежно старомодни очила без рамка. Той беше затворил очи, сякаш трябваше да остави духа си да отпочине.

Някак в центъра на помещението, въпреки че всъщност беше в един от ъглите, имаше усилвател с грамофон, касетофонен дек и лентов магнетофон. Апаратите бяха свързани с кабели към два големи високоговорителя, поставени симетрично вдясно и вляво от дивана.

Музика изпълваше помещението. Когато тя секна след едно кресчендо, той стана с мъка, притискайки с ръка хълбока си, и тръгна към грамофона, който издаваше своята почтена възраст и активното си използване. Грижливо и внимателно възрастният вдигна вилката, духна силно игличката и я постави върху плочата. Той прослуша само няколко такта, отново вдигна вилката и сръчно смени игличката — от движенията му можеше ясно да се разбере, че е правил това безброй пъти.

Постави отново вилката, увеличи звука, заслуша се и кимна доволно.

— Наред е — каза той и се усмихна леко, — какъв късмет, че имам толкова много иглички.

Едва сега с известно закъснение забеляза, че не е сам в стаята. Беше влязла Едит. Както винаги тя отново се беше ядосала, че никоя от безбройните врати в мазето не реагира на мисловни заповеди. Тя трябваше да крепи табла в ръце и с лакът да натиска дръжката на вратата, да отмества разни препятствия с крак и за стотен път се зарече вече винаги да идва заедно с Оливер, който да й помага по пътя. Но винаги забравяше и всеки път ходеше на експедициите при баща си сама, изложена на опасността да се подхлъзне.

Старецът пое внимателно таблата от ръцете й, постави я на масата до книгата и разтвори ръце, за да я притегли към себе си и да я целуне шумно по бузата. Тя търпеливо понесе това, но можеше да се забележи, че не отвръща с особен ентусиазъм на ласките на възрастния мъж.

Тя взе една от безбройните хвърчащи бележки, разхвърляни по масата, и написа съобщение за баща си. Той взе листчето, сложи си очилата и се усмихна дружелюбно.

— Приятно прекарване — каза старецът, — радвам се, че ще прекарате приятна вечер.

Едит се обърна, помаха му още веднъж с ръка, преди да го остави сам, хвърляйки страхлив поглед на ротационната машина.

Той седна на масата, загледа с радостни очи богатата студена вечеря и започна да яде бавно, с наслада.

— Всъщност всичко е както трябва — промърмори старецът с пълна уста по начина, по който правят това всички възрастни самотници. — Имам чудесна дъщеря, дете, което наистина ме обича и глези, имам книги и прекрасна музика, имам дори и събеседник, който никога не ме оставя да скучая — аз самият… — Той захихика малко инфантилно на собствената си смешка. — Какво повече искам? Може би тази или онази книга, която все още не съм прочел, за да не трябва толкова ужасно бавно да чета, тъй като ме е страх, че един ден ще привършат четивата ми и Едит и Оливер много ги е страх да ми осигуряват нови книги. Затова чета бавно като дете, но това не е лошо, така пазя старите си очи. По дяволите, какво повече искам. Какво повече мога да желая от живота?

Той отмести таблата встрани, в която все още имаше ядене, вторачи се пред себе си, без да вижда нищо, и повтори:

— Какво още искам от живота?

И старецът се засмя, ехидно, горчиво: така както може да се смее човек, измъчен и отчаян до крайност и поради това се надсмива сам над себе си.

— Остарявам, ставам ужасно стар и толкова глупав, че искам да се излъжа сам. Опитвам се да си внуша, че съм щастлив.

Започна да се смее отново, така силно, че почти заглуши финалните акорди на Деветата от Бетховен.

Плочата беше свършила, вече не се бореше с неговите крясъци, старецът отново се надигна с мъка и се потътри към грамофона, като триеше сълзите от смях от очите си. С безкрайно нежен жест той вдигна черния кръг, изтри го педантично от двете страни с кърпа, постави плочата в предпазна обвивка и след това — в обложката й. Внимателно я постави на място и потърси нова плоча, подходяща за настроението му в момента.

С почти театрално движение избра най-накрая една, обърна се и направи дълбок поклон към дивана.

— Дами и господа — издекламира той, — сега ще чуете известен запис от 1950 година: Луис Армстронг с неговите звезди в легендарния и незабравим концерт в Бостън хол.

Когато изричаше думата „незабравим“, той отново изтри очи, но този път това не бяха сълзи от смях.

 

 

Оливер се беше излъгал — Фред този път се беше погрижил да има достатъчно ядене, а напитките у него никога не бяха липсвали. С голямо напрежение беше погълнал всичко, което Фред му натрупа в чинията, а когато домакинът отбеляза: „Понякога нямам кой знае колко, но този път пазарувах, сякаш утре ще има поскъпване на храната“, Оливер можа само да простене измъчено и да се поизлегне удобно.

— Този път не можеш да изядеш всичко — помисли Фред и се засмя.

Оливер се бореше отчаяно с мисълта да си вземе от вкусните неща, победи с разхлабен колан и най-накрая седна изтощен на масата за шах.

— Вече построих партията — съобщи Фред, докато Оливер правеше опити отново да се запознае с положението на нещата.

— Ти постави моята царица в много затруднено положение — сети се Оливер.

— В какво положение ме е поставил? — обади се Едит.

— По изключение ти не си единственото същество от женски род, от което се интересувам — прекъсна я Оливер, за да се концентрира най-накрая върху играта.

Той подпря чело със свит юмрук, подобно на творбата на Роден, и се изолира изцяло, поне дотолкова, колкото е възможно на един човек да се изолира от партньора си, с когото в продължение на много години живее заедно.

Фред отдавна се замисляше: всъщност Оливер беше със средни възможности шахматист и той играеше с него, защото бяха истински приятели и можеше да бъде сигурен, че никой няма да узнае за нелегалните партии в работно време. Странното обаче беше, че Оливер винаги е равностоен единствено в моментите, когато случайно присъстваше и Едит.

Тогава внезапно той имаше изненадващи, почти гениални хрумвания и Фред почти беше сигурен, че зад тях всъщност се крие прекрасната шахматистка Едит, за която беше истинско удоволствие да види Оливер победител. Затова тя доставяше на своя божествен съпруг насладата да се къпе в щастието на победата. Седеше до него, потупваше го по рамото — ти си най-добрият!

Затова Фред изобщо не беше изненадан, че загуби безславно така добре започнатата след обяда партия.

— Днес си в чудесна форма — похвали той приятеля си, като имаше предвид неговата невинно усмихваща се приятелка, която от своя страна нямаше и представа, че е разкрита, макар и от половината от присъстващия мъжки свят.

— Достатъчно ми е за днес — отбеляза Фред, — но с удоволствие бих пил още една бутилка вино.

Масичката за шах изчезна в стената, която веднага сервира чудесно изстудена бутилка специално вино. След първата глътка, съпроводена от доволно кимване от страна и на тримата, Фред направи признание, което всъщност не изненада приятелите му:

— Моят така наречен грип ми дойде много добре — лекарят беше заблуден доста лесно и аз сега имам достатъчно време, за да се посветя на хобито си.

Оливер и Едит кимнаха с разбиране — познаваха добре това от личен опит. Всеки служител обичаше да си почива, а всеки лекар обичаше да издава болнични листове, защото голяма част от „работата“ служеше само за да ангажира хората, които за съжаление често не знаеха какво да правят през свободното си време. Все едно дали ставаше дума за разкопаване на улиците, за да се положи кабел, който миналата година е могло да се постави по време на извършваните тогава строителни работи без всякаква трудност; дали хората контролираха компютри, работещи от десетилетия без грешка, контролирани и без това от съвършени компютри; дали служителите изписват все нови и нови купища формуляри, които минават от бюро на бюро — голяма част от извършваната работа беше безсмислена, отегчителна и, което беше най-лошото, излишна. Който осъзнаваше донякъде този факт, продължаваше да върви по утъпкания път, вливаше се в потока, нагаждаше се към обществото и под формата на излишни болнични листове и тайни партии шах по време на работния ден изразяваше своя протест.

— Отново рових старите книги — продължи Фред, — имам предвид онези, които са били издавани преди нулевата година. Често не знаем какво са всъщност те — дали е публицистика, дали са романи, които донякъде се придържат към действителността, или са просто утопични фантазии. В полуразрушен чифлик намерих един сандък с поразително съдържание: исторически романи, научна фантастика, политическа фантастика. Прочетох някои по диагонал — изобщо не мога да се ориентирам. Има понятия, за които не ми хрумва никакъв еквивалент. „Дума“ е понятие, поредица от букви, които можем да наредим. Но „дума“ означава и нещо друго, моля те, не ме питай какво.

Фред отпи от чашата си, а Оливер го заподозря, че прави умишлено пауза, за да го провокира да направи изявление.

— Ако трябва да го дефинирам, то „дума“ е мисъл, изразена по друг начин — продължи най-накрая Фред, — вероятно с нея не може да се направи нищо.

Последва нова пауза, Фред прие: „Той е най-добрият ни приятел, но въпреки това трябва много да внимаваме“, беше от Едит, която сякаш безучастно се беше посветила на чудесното червено вино.

— Съществува и клон от науката — продължи Фред, — който се нарича акустика. Там има понятия като „говоря“, „чувам“, „звукова вълна“, „скорост на звука“, „тъпанче“, „трептения“ и много други.

Фред си отвори устата и започна да прави гротескни движения.

— Мисля, че сега говорих — добави той. — Разбира се, още не съм напреднал в теорията, но вече понаучих нещо. Тогава е имало „слухово сетиво“, можело е да се „вика“, съществувало е и „ехо“. Разбира се, нямам дори бегла представа дали моят говор е бил смислен, това беше дейност, при която изпусках въздух, не, не го издишвах, беше по-друго, използвах и езика си, и „гласните струни“, но и въздуха. По този начин са били предавани информации, обработвани в онази част от мозъка, в която се намират предавателният и приемателният център.

— Изумителна представа — прекъсна го Едит, — сигурен ли си, че не си попаднал на научнофантастичен роман?

— Положително не съм. Старите книги са пълни с подобни чудновати твърдения — Фред отново отпи от чашата си. — Сигурен съм, че думите „ухо“ и „чувам“ имат връзка помежду си, сигурен съм също така, че тези понятия са реалистични или поне са били.

— Така както вълкът, Хензел и Гретел? — Оливер стана неспокоен.

— Възможно ли е да знае за татко? — попита Едит, като внимателно насочи въпроса си така, че да го приеме само Фред.

— Невъзможно, но вероятно нещо се досеща — отвърна Оливер.

— Само като си представиш, че не е имало информационен обмен на мисли — продължи внимателно Фред, — вероятно някои се интересуват ужасно от това минало. Ние сме оперирани още като бебета, но родителите ни…

— … също са били още много малки, когато се е прилагал методът на Меснер — прекъсна го Едит, — всичко това е теория и не знам дали администрацията би се радвала на твоите мъдрувания.

— Не е нужно тя непременно да знае за всичко — успокои я Фред, — все още са неизяснени много въпроси, но аз вече открих някои отговори.

Фред отново отпи глътка, сякаш искаше да отпие смелост.

— „Говоря“ е обратното на „чувам“ — подобно на предавам и приемам. „Крещя“ означава настоятелно предавам, „викам“ е предавам, като същевременно търся, „пея“ също е от тази област.

Той въздъхна безшумно.

— В момента съм се отказал да проучвам глаголите, защото се натъкнах на понятие, което трябва да е невероятно важно, но което не мога да проумея: „музика“ вероятно е нещо много драматично, защото на тази тема са написани цели книги, намерих тритомен лексикон, в който гъмжи от непознати термини. Но просто не мога да си представя, че някой си е направил труда да издаде толкова подробно произведение, което е без реална основа. Трябва да е имало „музика“, все едно какво е представлявала тя.

Фред беше станал и се разхождаше напред-назад из голямата стая. Много рядко, изглежда, когато беше много развълнуван, той правеше безсмислени жестове с ръце в процеса на интензивна мисловна дейност.

— Наблюдавай ръцете му — обърна се Едит към своя съпруг. — Те ми напомнят за баща ми.

Оливер често беше наблюдавал тази странна характерна черта на своя тъст, но я смяташе за чудатост на стареца. Сега видя у своя приятел незначителни наченки на тези движения.

— Невероятно — сподели той с жена си, — не мога да проумея.

Фред беше продължил да обменя мисли:

— Бих дал дясната си ръка, ако можех да комуникирам с човек от предмеснеровата ера. Но това ще си остане моя мечта. Съобщенията за залавяния стават все по-редки. Преди две години — старецът от Минеаполис, а преди четири — племето в Бразилия. Това бяха последните съобщения от този род. При индианците всичко мина без трудности и съпротива, но мъжът от Северна Америка се е съпротивлявал ужасно, когато го заловили — с голяма мъка успели да предотвратят опитите му да сложи край на живота си. Сякаш са искали да му вземат нещо, което е смятал за незаменимо — а ние просто му подаряваме телепатията, съвършената комуникация, тоталната информация, пълното съзвучие с околния свят.

Фред отново направи пауза и на Оливер му се стори, че усеща оттенък на ирония.

— Да, да, не бих искал да ви отегчавам с моето хоби — Фред отклони разговора след почти мъчително дълга пауза. — Нека приемем това, което става по света.

Той включи усилвателя, което накара Едит да отклони мислите си:

— Вече ми дойде до гуша от проклетата политика, просто ще се пръсна!

Докато Фред и Оливер приемаха актуалните новини, политиката и икономиката за Едит минаха на заден план, тя се концентрира върху предаване за готварски рецепти от различни страни.

Между спагети карбонара и екзотичната паеля вниманието й беше привлечено от информационния канал: „… днес Върховният съд произнесе присъдите над семейство Стонеман, които от 53 години отказват операцията на Меснер. Съпругът бе осъден на доживотна депортация на Марс, жена му, чиято присъда е само три години, предяви желание да придружи съпруга си. Все още не е ясно дали и на другите членове от семейството ще бъде позволено да отлетят до най-близката до нас планета. В коментар, който ще бъде излъчен в 22 часа, ще бъде разгледан въпросът дали не става дума за прекалена толерантност на нашето правораздаване. Но в никакъв случай не бива да се притъпява бдителността ни към подобни случаи въпреки твърденията, че са неоснователни съмненията за съществуване на цяло племе диваци в джунглите на Гвинея и за някои изолирани случаи в цивилизованите области, сред които е и Централна Европа.

А сега нека преминем към международните спортни събития…“

С мъка Едит успя да потисне чувствата си, ако не се владееше съвършено, щеше да изпадне в паника.

Оливер й изпрати успокоителни мисли:

— Нищо не може да се случи, скъпа, нещата вървят добре вече толкова години, на баща ти нищо няма да се случи…

— Но Форд ни гледаше толкова странно…

— Случайност е — успокои я Оливер, — сигурно е глупаво съвпадение…

Можеше да се забележи, че и двамата са възбудени, но Фред се правеше, че не вижда нищо. Той изключи усилвателя и предложи преди лягане да изиграят още една партия шах.

Оливер направи одобрителна гримаса и не обърна внимание, че Фред го наблюдава много особено, когато той се остави да го победи без особена съпротива.

Едит седеше в своето кресло като уловено животно и трябваше прекалено много да се замисля, за да помага на мъжа си в най-обикновената партия шах.

 

 

Вечерта у Фред разтревожи Оливер много по-силно, отколкото той и жена му си признаха. Той искаше да узнае повече за времето преди Меснер, имаше желание да комуникира с човека, който му беше безкрайно чужд и с когото живееше под един покрив, макар и скрит в мазето.

Но знаеше много ясно, че с това ще предизвика панически страх у жена си, която обичаше повече от всичко. Наказателното депортиране на Марс не беше шега, а Едит, много интелигентна и любима, не обичаше рисковете и беше предпазлива.

Ала няколко дни след вечерта у Фред случайността му се притече на помощ. Сестрата на Едит, женена в Манхайм, очакваше първото си бебе и, естествено, Едит имаше желание да присъства на щастливото събитие.

Разбира се, по този повод той можеше да вземе извънреден отпуск от предприятието си, но с простия трик, че всъщност би предпочел да остане във Виена, за да се посвети на приятелката си, той успя да уговори своя шеф да не му разреши отпуска.

Както очакваше, Едит се нацупи, но той успя да оправи настроението й с довода, че трябва да се грижи за баща й.

— Но не се грижи прекалено за него — предупреди го тя. — Ако разбереш твърде много за времето преди, ще се издадеш лесно.

— Той ще получава от мен яденето си — успокои той Едит, — иначе ще поиграя повече шах и ще се отдам на пиянство.

Изпълнена с радост от щастливото събитие, което очакваше сестра й — Едит имаше право да роди дете едва след три години, — тя се отправи на път, а Оливер приготви богато угощение за своя тъст.

Щеше да бъде истинско празнично меню, такава беше амбицията му, защото някак имаше чувството, че е виновен за нещо пред стария човек долу в мазето.

Опипом пристъпваше в коридора, защото от години не беше ходил сам при стареца, несъзнателно си беше търсил оправдание и го беше намирал.

Старецът изглеждаше много изненадан, когато той с огромна табла в ръце влезе в стаичката. След това изненадата премина в радостна усмивка, при което устните му гротескно се изкривиха.

Оливер остави таблата на масата и обясни на тъста си, че Едит е заминала при сестра си, за да присъства на раждането.

Поведението на стареца странно се промени, той изпълни истински танц на радостта и Оливер прочете на бележката, че Едит изобщо не е сметнала за необходимо да съобщи на баща си, че ще става дядо.

Много му беше жал за стария човек.

Когато най-сетне тъстът му се поуспокои, написа: „Благодаря ти за прекрасното ядене — но наистина е прекалено много!“

Буквите бяха разкривени, но се четяха ясно.

„Ще ям с тебе“, написа Оливер.

Старецът се зарадва на това съобщение почти колкото на вестта за бъдещото внуче. Той щастливо затанцува, като непрекъснато прегръщаше своя зет и с изнемощелите си ръце го потупваше по раменете.

„Това е най-хубавият ден от живота ми“ — написа той, а почеркът му стана съвсем нечетлив. — „Не съм сядал на маса с някого от много години. Защо?“

„Искам да науча повече за теб. За времето преди. Не си спомням нищо!“

„Не е чудно. Ти си бил бебе.“

„Можеш ли да ми напишеш какво е представлявал светът преди нулевата година?“

„Разбира се, имам много време, безкрайно много време.“

„Но нека най-напред да хапнем както трябва!“

Старецът кимна и двамата започнаха да опразват таблата. Изумен, Оливер наблюдаваше как сътрапезникът му прекъсва яденето си и отива към ротационната машина, взима един черен кръг, скрива го в калъфка, подрежда я на етажерката, търси замислено сред останалите такива калъфки и отново пуска да се върти друг черен кръг.

Когато най-сетне бяха готови, старецът написа: „Такава вечер като днешната не съм прекарвал отдавна. БЛАГОДАРЯ ТИ!“

„Това не беше безкористно! Не забравяй: искам да узная историята на твоя живот!“

„С удоволствие!“

Старецът седна до изподрасканата маса, поседя няколко минути замислен, загледан пред себе си и след това започна да пише.

Оливер повървя известно време насам-натам и зададе въпрос:

„Мога ли да надникна в това, което пишеш?“

Старецът направи подканващ жест и продължи да пише вманиачено.

Оливер вадеше напосоки обложките и непрекъснато срещаше различни варианти на една и съща дума: „Music“, „Musica“, „Musik“, „mousique“.

Най-накрая седна на масата, погледна известно време как старецът пише и когато той спря, за да си почине, му тикна бележка под носа: „Какво общо имат тези надписи с музиката?“.

„В тях има музика“, написа старецът.

Оливер поклати глава, без да разбере нищо. Но щом видя, че неговият тъст отново се е захванал да пише, реши да не му задава повече въпроси, не искаше да го смущава.

Продължи да се разхожда напред-назад из стаята, наблюдаваше бързо растящото писмо и най-накрая седна на дивана, за да си почине малко.

Когато се събуди, видя тъста си дълбоко заспал, така както е писал своя разказ, а до лакътя му — купчинка с изписани листове.

Внимателно, за да не го събуди, Оливер ги взе и зачете:

„Скъпи приятелю, моля те, извинявай за обръщението, но никога не съм ти казвал, че в твое лице виждам скъп приятел, който ми е безкрайно близък. Ти си направил много за мен, благодарение на теб аз все още съм жив — повече от това не може да се направи за един човек. Но не искам да държа дълги сантиментални речи, а да ти разкажа за времето, което те интересува. Много се радвам, че си дошъл, за да ме разпиташ за онези дни и дълбоко съжалявам, че дъщеря ми не споделя твоя интерес — но не бива да сме толкова взискателни.

За съжаление няма да успея да ти обясня истински миналото, защото голяма част от разказа ще остане непонятна за теб.

Едно нещо обичам най-силно на света — музиката. И точно тук започва моето безсилие, защото не мога да ти опиша какво всъщност е тя. Представи си, че трябва да опишеш на човек, който по рождение е сляп, какво представлява червеният цвят. В това положение се намирам и аз сега. Мога да ти разкажа, че музиката е нещо прекрасно, нещо чудно, ала ти няма да ме разбереш, ти не можеш да чуваш.

Не знам как ти е била представена историята — сигурен съм, че имаш изкривена представа за събитията тогава, преди нулевата година.

Няколко години преди настъпването на тази нова епоха несъмнено гениален учен, чието име е Меснер, откри метод за усвояване на телепатията от човечеството, но то трябваше да плати за това: да се откаже от своя слух. Положително мога да си представя, че прякото предаване на мисли от човек на човек е нещо фантастично, но смятам, че цената, която трябваше да бъде заплатена, е прекалено висока.

Държавата се възползва от откритието на Меснер. Зная, че съществуват неописуеми телепатични екстази, не мога да си ги представя, така както ти не би могъл да си представиш какво представлява един клавирен концерт на Бетховен, симфония на Малер или «Сейнт Луис блус» на Беси Смит. Но музиката винаги е била нещо индивидуално — телепатията включва по един начин, всеки изпраща едни и същи импулси, възприемани еднакво.

Аз имах щастие, един приятел в министерството ме предупреди, бях пианист и той ценеше много високо, вероятно с право, интерпретаторските ми способности. Успях да се скрия, докато дъщеря ми стана достатъчно голяма, за да ми помага. И въпреки че тя проявяваше слаб интерес към мен, беше дотолкова лоялна, че да ми помага. Ужасно се страхуваше, когато се оженихте, ала аз отново извадих късмет — тя се омъжи за човек, готов да ми окаже помощ, човек, който рискува и скри мен и плочите ми. Защото черните кръгове са най-скъпото за мен — в тях е съхранена световната музика, макар и само за мен…“

Оливер се стресна, нещо беше прекъснало концентрацията му. Той не усети кога старецът се беше събудил. Стоеше изправен до етажерката, по страните му се стичаха сълзи. Оливер не можеше да си обясни причината за неговото отчаяние, но тогава съгледа един счупен черен кръг на земята — старецът го беше изпуснал, без да иска.

Оливер не знаеше какво е музика, ала можеше да разбере възрастния човек. Всеки е отчаян, щом изгуби незаменима част от своя живот. Той отиде до тъста си и го прегърна. Много бавно отзвуча хлипането и постепенно старецът се успокои.

Импулсивно той целуна набраздената буза, мокра от сълзи.

Очите на стареца светнаха от радост. Той отвърна на прегръдката със слабите си уморени ръце и отиде до масата, седна и продължи да пише.

„Счупих нещо, което ми беше мило и скъпо, но прегръдката ти ме стопли, показа ми нещо, което сякаш е по-важно от музиката: разбрах, че на света има човек, който малко ме обича“, прочете Оливер.

Възрастният мъж се зае да събира парчетата, след това си избра от етажерката друг черен кръг, който постави на ротационната машина.

Оливер продължи да чете: „През нулевата година операцията на Меснер стана закон, но в течение на десетилетия почти нямаше ден, в който да не бъде открит някой престъпник, така наричаха хората със слух, когото да оперират насила. Постепенно тези новини станаха рядкост…“

Оливер чете дълго, но почти всичко, което старецът беше написал за музиката, не му стана ясно. В своето въодушевление авторът беше забравил, че пише за човек, който не знае нищо за Вивалди и Хайдн, Пучини и Елингтън, Паркър и Армстронг. Той беше изпаднал в опиянение, във фанатизъм и още веднъж преживяваше в душата си прекрасни концерти и опери, описвайки ги на своя зет, който за жалост изобщо не знаеше за какво става дума.

Старецът отново беше легнал на дивана и спеше.

Оливер отиде до ротационната машина и вдигна вилката — така както беше видял от стареца.

Той беше прочел много страници но все още не знаеше какво толкова намира възрастният мъж в тези еднакви на вид черни кръгове.

Вечерта той се самопокани у Фред.

— Едит замина — с удоволствие бих пийнал една чаша с теб, — предаде той.

— Разбира се, ще дойдеш ли за вечеря?

— Не, само на приказки, за да се разтоваря.

— Радвам се.

След първата чаша бира разговорът секна. Оливер беше странно развълнуван от събитията и се опита да скрие вълнението си от Фред.

— Чувствам се толкова изоставен. Сякаш изведнъж стените се сринаха върху главата ми.

— Не се притеснявай, но аз не ти вярвам напълно. Имам чувството, че нещо те безпокои. Но не искам да нахалствам, когато му дойде времето, ще се изповядаш.

Те изиграха партия шах — Оливер безславно загуби, след което захванаха някакъв диалог, докато събере смелост да се насочи към темата, която го вълнуваше:

— Тогава ти ни разправи доста за времето преди новото летоброене. Обясняваше ни понятия, които вече са непознати. Да не би да имаш книга, в която се обяснява тази терминология?

— Не, но ако бих могъл да открия някой човек със слух, който ми има доверие, мисля, че ще рискувам и ще започна да пиша книга.

Фред настойчиво гледаше своя приятел, в погледа му можеха да се прочетат някои неща.

— Откога знаеш? — попита накрая Оливер.

— Само предполагам — беше отговорът. — Непрекъснато откривах незначителни улики. Вие никога не пътувате заедно за дълго време. Когато съм бил канен у вас на гости и сме сядали да ядем, жена ти винаги обясняваше, че ще трябва да занесе храна на някаква възрастна съседка, но дрехите й винаги бяха сухи, дори навън да валеше проливен дъжд. И няколко пъти долавях нейни откъслечни мисли, които бяха насочени несъмнено само към теб.

Фред беше развълнуван.

— Е, вярно ли е? Бащата на Едит живее ли тайно у вас?

— Да! — Оливер почувства облекчение, че вече не пази своята тайна. Той имаше доверие в приятеля си.

— Не се притеснявай — успокои го Фред. — Никога няма да ви предам — отдавна можех да го направя, защото, както знаеш, достатъчно е само подозрението и веднага ще дойдат у вас със заповед за обиск.

Оливер стана:

— Да вървим. Мисля, че старецът ще се зарадва много на възможността да общува с теб.

Най-напред тъстът на Оливер се разтрепера от страх. От десетилетия не беше виждал друг жив човек освен дъщеря си и зет си, но след като размени няколко бележки с Фред, постепенно изпита доверие към приятеля на Оливер.

Възбудено той изпълняваше своята роля на домакин, те седяха на масата и си разменяха бележки.

„Как да ви обясня музиката“ — написа старецът. „Както на някой слепец се обяснява цветът, на сакатия — радостта от движението, на евнуха — оргазмът? Какво ще ви помогне моето обяснение, че с музика може да се опише всичко, всяко чувство — наслада, любов, омраза, копнеж, мъка и щастие, страст и отказ. Как да ви обясня на бележка това, след като сме заобиколени с етажерки, в които е подредена музиката на старите майстори, без да можете да я чуете. На вас ви е отнето нещо незаменимо — поне така мисля аз, защото не мога да разбера телепатията. Но се опасявам, че сте направили неизгодна замяна.“

„Вероятно е възможно по някакъв начин да се възприема музиката без слух“, написа той.

Старецът порови в едно чекмедже и поднесе на своите гости нотен лист.

„Какво е това?“ — попита Оливер.

„Музика, но без смисъл за вас, така както са и грамофонните плочи.“ Той сви примирено рамене. „Трябва да признаем, че живеем в различни светове, че сме различни хора.“

Вероятно се беше уморил, почеркът му стана разкривен и трудно се разчиташе.

С мъка написа: „Уморен съм.“

Стана и отиде до етажерката. С безкрайна нежност си избра една плоча и подаде на двамата приятели да прочетат обложката, докато слагаше плочата на грамофона: „Нещата не са вече такива, каквито бяха“, прочетоха те, а от снимката ги гледаше Джони Ходжис.

Лицето на стареца се беше променило, в израза му въпреки цялата умора можеше да се види радостта от музиката.

Но те не го разбраха.