Чеслав Хрушчевски
„Не ходете по тревата“

— Хе-хе, значи ти на всяка цена искаш да станеш безсмъртен? Е, какво пък, може да се каже, че стоката е първо качество, рядко се намира, на пазара не се продава.

— За пари може да се купи всичко.

— Така е, ама не съвсем.

— Така е.

— И колко възнамеряваш да изръсиш за това? Хайде, говори, говори, не се стеснявай.

— Половин състояние.

— А това колко е?

— Ако се наложи и един милион.

— Милион какво?

— Милион долара.

— Милион за безсмъртие. Шегобиец! На всеки човек му е писано да умре и никакви милиони не могат да помогнат.

— Ти направи така, че да се обезсмърти името ми, хората да говорят за мен сто, двеста, хиляда години след смъртта ми!

— Виж ти какви желания имаш! Честолюбие ли е, или просто прищявка?

— Каква ти прищявка! Нощем не спя, през цялото време мисля за безсмъртието.

— Намерил за какво да мисли!

— Място не мога да си намеря. Преди една седмица навърших петдесет години. И какво? Нищо!

— Превъзходно нищо! Два милиона в текуща сметка.

— Има мултимилионери, милиардери. А кой ги познава, кой ще ги помни след сто години? Искам да остана в човешката памет като пирамида или като Паганини.

— Слушай, може би свириш на нещо?

— Ненавиждам музиката.

— Чудак! Мечтае за безсмъртие, а ненавижда музиката! Пишеш ли стихове?

— Господи! Цял живот съм развъждал свине.

— И трябва да се признае, че много добре се справяш.

— Но нито един търговец на свине, дори най-гениалният, не е влязъл в историята.

— Имаш ли някакво хоби?

— Срамувам се да кажа.

— Няма от какво да се срамуваш. Нима безсмъртието е шега!

— В свободното си време колекционирам малки свинчета.

— Прасета?

— Порцеланови. Събирам статуетки. В колекцията ми има почти две хиляди.

— Да полудееш!

— Защо да полудяваш? Заеми се и спечели един милион.

— За такава сума ще те направя безсмъртен. Съвсем сигурно. А къде е гаранцията, че ще удържиш на думата си?

— Ще сключим договор.

— И ще го заверим при нотариуса?

— При когото искаш. При нотариуса, при дявола, при директора на банката.

— Нареди да съставят съответния документ. Утре ще го подпишем.

— При едно условие.

— А какво точно?

— Твоето предложение ще бъде оценено от специална комисия. Ще поканя умни хора: професори, юристи, журналисти.

— Покани ги, не възразявам.

— Ако те решат единодушно, че като се осъществи твоето предложение, аз ще обезсмъртя името си, ще получиш милиона. Съгласен?

— Съгласен.

Сбогувах се с Доналд Харботъл, който — също като много други в окръга — забогатя от развъждането на свине, и се отправих към реката да попремисля. По какъв начин може да се обезсмърти този тип? Свинете му ги награждаваха със златни медали, той се ползваше със славата на добър специалист, разбираше от свине. Нищо друго не го интересуваше.

Помня, че когато ракетата с хора кацна на Луната, аз казах на Доналд: „Чу ли, истинско чудо, хората се разхождат по небето? Още малко и ще кацнат на Марс.“ „Аха — измърмори той, — и какво от това? Космонавтите бойкотират моите консерви, разправят, че свинското трудно се смила, възниквали допълнителни претоварвания… А пък с моите свине могат да хранят и новородени!“

Той почервеня, вените по слепоочията му се издуха и избяга от кафенето. Цяла седмица не го видях. И изведнъж ми позвъни. Ела, ми каза, имам нещо важно да ти говоря. Ти много четеш, на обед вестник, на вечеря книжка, а аз съм прост човек, завършил съм само неделно училище, нямах време да се уча. Баща ми умря, свинете гинеха, трябваше да зарежа всичко и да се заема с тежката работа, да спасявам каквото мога. А сега една мисъл не ми дава мира. И ми разказа за тъгата си по безсмъртието. Милион не се въргаля по улицата. Как да направя безсмъртен Доналд Харботъл?

На следващия ден подписахме договора пред свидетели.

Помолих за срок от една седмица и аванс за сметка на хонорара.

— Мисли, ако искаш, цяла година, но не повече — рече Доналд и ми връчи сто долара.

— Или ще измисля нещо за месец, или да вървят по дяволите и договорът, и милионът, и твоето безсмъртие.

Сякаш напук лятото през тази година беше лошо, сухо, от горещината се топеше асфалтът, изгаряха тревните площи, кръвта кипеше във вените, а в какво се превръщаше мозъкът, по-добре да не споменаваме. През деня киснех във ваната и с гумен мехур, пълен с лед на главата, размислях, поглъщах литри кафе, през нощта се разхождах по плоския покрив на небостъргача, от който се откриваше изумителна панорама на града. Луната осветяваше стените на сградите, иглите на небостъргачите потъваха във виолетова мъгла. Виждах бляскащите неонови реклами на универсалните магазини, облаците розов дим над топлоцентралата, десетки нефтени кули из южната равнина. Обикновено ме придружаваше Олстър, собственик на магазинче за хранителни стоки. Неговата страст беше астрономията. Сам си беше направил телескоп и се пулеше към небето. Говорехме за различни неща.

— Ах, звездите — въздишаше търговецът-астроном, — чудесните звезди! Бели джуджета, червени гиганти, свръхнови, двойни. Погледнете онова мъничко облаче — това е мъглявина. Някога на същото място се разгоряла чудна звезда. В 1054 г. свръхновата избухнала, станала космическа катастрофа. А от изумителната звезда останало само парченце мъглявина.

— Много интересно — съгласих се аз без особен ентусиазъм. — А на вас не ви ли е жал за времето?

— Нима може да се спи, когато небето е така прекрасно?

— Прекрасно? Милиарди светещи точки. Какво им е прекрасното? Е, ако в телескопа си бяхте видели марсианци, а още по-добре марсианки, щеше да е друго нещо.

— Знаем, че на Марс няма разумни същества.

— Не настоявам за марсианци. Ако с помощта на този телескоп видя същества от друг свят, тогава ще кажа: мистър Олстър, вие ненапразно сте си губили времето, вашето име ще влезе в историята… По дяволите!

— Какво се е случило?

— Нищо! Главата ми просто се пръска от болка.

Извиних се на астронома и се втурнах към стаята си на тридесетия етаж. Главата ми действително се пръскаше, но не от болка, а от излишък на мисли. Не можех да заспя, толкова възбуден бях. Озари ме вдъхновение. Да, да! Доналд Харботъл е на прага на безсмъртието, той скоро ще прекрачи този праг, а аз ще получа хонорара, заработен с тежък труд. Необходим е подробен план за действие, трябва всичко да се предвиди, да се запозная със съответните материали. Господи, колко неща трябваше да се свършат! Те се разрастваха до безкрайност. На следващия ден се отбих в библиотеката, по пладне навестих Доналд.

— Още днес трябва да купиш телескоп. Ще го поставим върху покрива на вилата ти в Биг хорн. От понеделник ще започнеш да досаждаш на всички с приказки за новото ти хоби.

— Астрономия ли?

— Да, именно астрономия. Астрономични наблюдения. След половин година…

— Смили се — изстена Доналд. — Шест месеца без сън!

— Глупости. Ще си спиш като заклан. А след шест месеца ще вдигнеш целия град на крака със съобщение, че си открил нова звезда.

— Нова звезда ли казваш? Е, съвсем не е лошо. Търговец на свине открива нова звезда, ще надойдат хорица, ще започнат да си чешат езиците, идиоти и мъдреци ще заговорят за мен. Добре — той се замисли, — добре, но не е много вероятно. Може с години да стърчиш до телескопа, а откъде да знам, че точно на мен ще се падне щастието да открия нещо ново?

— Не ме остави да довърша. След няколко минути наблюдение ти ще стигнеш до извода, че тази звезда се движи, че лети към Луната.

Доналд зяпна. Отдавна не бях виждал такова изумление.

— А след това — продължих аз — те ще установят връзка с теб.

— Те — повтори той, като преглътна слюнката си. — Кои те?

— Представителите на друга цивилизация. Те от векове изучават космическото пространство и са обърнали внимание на нашата планета.

— Защо?

— Защо, защо… не мога всичко наведнъж, остави ме да помисля, все ще изкомбинирам нещо, не се бой.

— Ще изкомбинираш — процеди той през зъби разочаровано. — А кой ще повярва?

— Ще повярват, ще повярват. Ще намерим свидетели, ще пуснем в ход печата, радиото, телевизията.

— А когато стане ясно, че е блъф?

— Дотогава ти вече ще си безсмъртен, отдавна ще си завоювал всеобщо уважение и възхищение. Хората лесно забравят, че някога са се оставили да ги измамят. На кого му се иска да помни подобно нещо? Здравата или нездравата сензация е капан за много хора. Някои обичат да разгадават тайнствени загадки, други ги създават, съставят изкусни главоблъсканици. Да, и решенията са различни. Не за всички е от значение същността на въпроса, на много повече им харесва атмосферата на непроницаема тайна. Чел съм за хора, посещавани от привидения, за други, които чували гласове, макар да не са виждали тела. Ти също ще чуеш глас от другия свят, ще беседваш с представители на чужда цивилизация.

— Виж ти — измърмори Харботъл, като пребледня леко.

Три дни продължиха преговорите със завода за научна апаратура. Накрая те изпратиха отличен телескоп. Закарахме го в Биг хорн с камион. Градчето е малко, но е разположено на красиво място сред Крайбрежните планини. По осемте му улички се разхождат измъчените от скука жители, вечно разполагащи с излишно време. Всяка дреболия събира тълпа — а какво да кажем за камион с телескоп! Разяжданата от любопитство тълпа запълни улицата, аз охотно отговарях на въпросите и скоро шестте хиляди жители на Биг хорн, включително кърмачетата и старците, знаеха за новото хоби на Доналд. Няколко яки момчета пренесоха телескопа на терасата на вилата. Харботъл отвори три бутилки коняк, може да бяха и четири, и пет… кой ли обръщаше внимание на подробностите? Произнесохме съответното количество тостове за астрономията, за космоса, някой спомена, че не бива да забравяме свинете, но не успя да ни развали настроението. Жителите на Биг хорн сияеха от радост, гърдите им се издуваха от гордост. Лятната резиденция на Харботъл обещаваше да се превърне в астрономична обсерватория. Вечерта Доналд се хвана на работа. Аз пиех чай, небето ни намигаше с милиардите си звезди, а човекът, който тъгуваше по безсмъртието, току подвикваше:

— Ах, Луната! Ах, защо е оранжева? Ах, тя виси във въздуха! Ах, изумително! Как се държи там горе? Защо не пада?

През целия си живот Харботъл бе развъждал свине и бе търгувал с тях, може да се каже, виртуозно, а от астрономия нямаше никакво понятие. Но толкова му хареса да разглежда небето през увеличителните стъкла, че не можех да го откъсна от телескопа.

— Ти си умен човек — говореше ми той, като ме потупваше по рамото, — прочел си сигурно хиляда книги.

— Две хиляди.

— Виждаш, дори две хиляди. Трябва да ме понаучиш. Искам да зная защо звездите и Луната не падат на Земята, от какво са направени, какво ги кара да блестят така.

— В договора няма нито думичка за учене.

— Ще получиш професорска заплата.

— И няма нищо да намалиш от хонорара за безсмъртието?

— Нито цент.

След месец той вече знаеше колкото мен. Продавах знания за небето с голяма облага за себе си, внимателно записвах лекциите на стария Олстър, който се радваше като дете, че е намерил в мое лице търпелив слушател. По този начин изведнъж правех две добри дела. Но Харботъл беше ненаситен и ме засипваше с въпроси.

Веднъж попита:

— Все още не мога да разбера защо планетите се движат около Слънцето по елипси, а не например по квадрати или правоъгълници?

— Върви по дяволите! — възкликнах аз.

Два дена не си говорихме. Примириха ни дъждът и една игра на билярд. Доналд загуби, плати си и после рече:

— Ти ще се изненадаш, но вчера получих сигнал от тях.

— От кого?

— От представителите на извънземна цивилизация.

— Аха — казах аз, като оставих щеката. — Иска ми се да зная дали ще съобщим това на вестниците?

— Не, не. Те помолиха да не го разгласяваме.

— Ти май си се побъркал!

— Обиждаш ме. Просто твоята идея се въплъщава в действителността.

— Нима искаш да измамиш най-добрия си приятел?

— Нищо подобно. Ти ще получиш милион, а аз ще вляза в историята, защото те наистина влязоха във връзка с мен. Стой спокойно и не ме прекъсвай. Слушай, в петък аз се върнах в Биг хорн по-рано от обичайното, изпих една бутилчица и отидох да се поразходя в гората. Не познавам добре тукашните места, но точно това придава очарование на разходката. Вървя си аз по някаква пътечка между боровете и гледам — поляна, на поляната къща, също като от приказките, със сиви стени, жълти рамки на прозорците с кафяви ивички, под прозорците червени рози, пълзящи по стените към зелено балконче. От дясната стена сребрист бор, от лявата — цветно бельо на въже, върху покрива телевизионна антена, на антената врабче. Помня всяка дребна подробност. Врабчето изпърха от антената и кацна върху ограда, обграждаща къщата. В клюна му перце. Същински мустаци! Веднага си спомних сержант Хелей от противопожарната охрана. Помислих си, че наоколо няма никого, прозорците са отворени, а не се чува никакъв звук. В градината имаше беседка, която приличаше на клетка за папагал. Подвикнах „Ало!“ или нещо подобно, за да наруша тишината, и тогава от къщата излезе мършав мъж в бял костюм и се представи.

— Хихикс, свръзка. Моля да влезете в станцията.

— Искате да кажете в къщата?

— Не, в станцията. Стените на къщата са декорация, зад която е скрита апаратурата на разузнавателната станция. Нали имам удоволствието да разговарям с Доналд Харботъл? — попита ме мъжът.

— Да, това съм аз — отвърнах му.

— Упълномощен съм да вляза във връзка с вас.

— Упълномощен?

— Никога не действам без пълномощия. Те възнамеряват да кацнат на Земята. Към вашата планета в настоящия миг летят седемстотин звездолета, ескадра от средна величина. Обикновено изследваме Космоса с ескадри, които включват от пет до седем хиляди кораба, но този път става дума за изследване на малка система, мистър Харботъл. Но у вас кипи живот. До нас стигнаха слухове за достойните за удивление успехи на земните жители. Хората създават хора. Вие правите това с невероятен размах, фантазия и колосална интензивност. Бихме искали да се запознаем с вашите методи, да пренесем земния опит на други планети. Ще ви съобщя, че естественият прираст в Космоса отива по дяволите! Особено в някои райони. Надявам се, че достатъчно ясно изложих целите на нашата експедиция? Ако не, моля, задавайте въпроси.

— Той точно така ли каза? „Отива по дяволите“? — попитах аз, като внимателно се вглеждах в Доналд.

— Да, точно така. Той отлично владее нашия език с всичките му оттенъци.

— И какво стана по-нататък?

— Защо точно с мен влязохте във връзка? — попитах аз. — С какво заслужих тази чест? Кога ескадрата ще кацне на Земята? Няма ли моето интелектуално ниво да бъде пречка за обмена на мнения?

— Ние получихме от вас сигнали, мистър Харботъл.

— Сигнали ли? Не съм подавал никакви сигнали!

— Не съм съгласен. Вие използвахте леща, отражаваща лунната светлина. Командирът на ескадрата откри редовните блясъци и ги дешифрира: „Виждам ви, очаквам нареждания.“ Машините показаха мястото на излъчване и мен ме отправиха тук, за да установя пряка връзка.

— Невероятно!

— Освен това, мистър Харботъл, вие излъчвате биотокове на наша вълна, а те облекчават много обмена на мисли. Освен всичко друго, на нас ни харесваше вашето фамилно име, започващо с „Ха“. Нашата система се нарича „Хахаха“ и ние ценим изключително тези звуци.

— Изумително. А каква е моята задача?

— Вашата задача се състои в това, да подготвите земните жители за посещението на експедиции от други светове; и кажете на когото се полага какво ни интересува. Моля да се отзовавате за нас сърдечно, добре, ние очакваме топъл прием. Малко по-късно ще ви възложим да ръководите нашите екскурзии по земното кълбо и да посредничите в беседите ни с хората. Ние знаем, мистър Харботъл, че мечтаете за безсмъртие. Мечта, достойна за гражданин на Космоса! С удоволствие ще я осъществим и моля да гледате на това като на скромен аванс за сметка на бъдещите ви усилия. Ескадрата ще кацне точно след две седмици в място, определено, от вас. И последният проблем — нивото на вашите познания, простете за откровеността, действително не е съвсем добро и ние ще попълним празнотите във вашето образование.

— Хм, това ще отнеме твърде много време. У мен има доста големи празноти. Нали разбирате, търговията със свине…

— Да, да — прекъсна ме Хихикс, — практична специалност. Ще преминете институтски курс в течение на един час. Няколко инжекции, няколко таблетки, ще ускорим процеса на възприемане и това е всичко. Моля да легнете на дивана и да затворите очи. Ще започнем с физиката.

— Няма ли да боли?

— Бъдете спокоен. Ще учим безболезнено.

— И какво стана по-нататък?

— За един час ме натъпкаха с познания, които обикновено се получават за няколко години.

— А резултатът?

— Леко главоболие.

— Питам те, какво ти остана?

— Голямо удовлетворение — отвърна Харботъл. — Хихикс ме изпита и каза:

— Моля да пристъпите към работа. Вдругиден чакайте първото съобщение; простете, исках да кажа първата информация. Ще се срещнем отново тук.

— Предлагам да се срещнем в моята вила.

— Дебелите стени не пропускат лъчите „ха“ и ще загубя връзка с ескадрата.

— Предоставям на ваше разположение терасата.

— На терасата не може да се скрие ракета.

— Тя много място ли заема?

— Как да кажа? Ами колкото ей оная елха.

— Толкова висока?

— По-скоро дълга.

— И толкова тънка?

— Малко по-дебела.

— Ще купя моторен трион. Ще скрием вашата машина сред дърветата.

— Добре — съгласи се Хихикс, — ще демонтирам декорацията и ще се върна при своите.

Като каза това, той задейства някакъв малък апарат, напомнящ кинокамера, и приказната къщичка се стопи пред очите ми.

— Достатъчно е да се включи апаратът на обратен ход — обясни ми той — и ние ще материализираме изображението, записано на лента, в произволно избран район, или пък ще го дематериализираме. Джобен видеопродуктор „Хе–1“, служи за изграждане на леки конструкции. С помощта на по-големи апарати създаваме цели градове, космодруми, междупланетни острови, а когато се наложи, демонтираме тези обекти и ги пренасяме на друго място. Е, довиждане, мистър Харботъл.

Хихикс влезе в кораба, излетя безшумно, направи един кръг над гората и изчезна сред облаците.

Моят приятел млъкна. Явно нещо го тревожеше. За да му помогна, казах:

— Подцених те, Доналд. Ученикът надмина учителя си. Ти ме изпревари с цял километър, ами, със сто километра. Прекрасно, хитро засукано.

— Не съм измислил нито думичка — обиди се той. — Всичко е истина. Фантастично стечение на обстоятелствата, ще го докажа.

— Аз ти вярвам и без доказателства, но дано и другите повярват.

— Ще повярват, когато видят със собствените си очи.

— Какво?

— Ескадрата.

— Ти ще хипнотизираш астрономите, ще заповядаш на военните радиолокатори да засечат звездолетите, на всички ще внушаваш, че…

— Нищо на никого няма да внушавам — отвърна Харботъл с уморен глас. — Това си е тяхна грижа, Хихикс все някак ще се справи.

— Разбира се, ще ме запознаеш с него?

— Ще те запозная.

Зазвъня телефонът.

— Мистър Доналд Харботъл?

— Не, неговият секретар.

— Обажда се полковник Хогинс от щаба на армията. Съобщете на мистър Харботъл, че тази вечер ще го посети генерал Хук.

— Началникът на контраразузнаването ли?

— Шшшт — зашътка гласът в слушалката. — Не бива да се разгласяват държавни тайни.

— Познаваме генерал Хук от вестниците, радиото и телевизията. Той с желание разказва на читателите, слушателите и зрителите за своята дейност. Неговите методи на работа действително са поразителни и предизвикват всеобщо удивление. Името на контраразузнавача Хук е известно в двете полукълба. Добрият, честният стар Хук се ползва със симпатии както сред приятелите, така и сред заклетите си врагове.

— В този изключителен случай молим да се запази всичко в тайна. Довиждане. Утре в деветнадесет часа и една минута.

Те дойдоха точно навреме. Полковник Хогинс беше в спортен костюм, а генерал Хук с къси кожени панталони и тиролска шапка.

— Извинете — поде генерал Хук, като напразно се стараеше да прикрие смущението си, — работата е доста необичайна, а вашата роля във всичко това, мистър Харботъл, как да кажа, е изключително трудно да се определи.

— Всичко ни е известно — избухна полковникът. — Всичко.

— Почти всичко — поправи го генералът. — Така че, драги мистър Харботъл, няма смисъл да играем повече на криеница; получихме информация…

— От четири достоверни източника.

— … че към Земята се приближава ескадра, състояща се от седемстотин звездолета. Летящите на звездолетите същества поддържат постоянна връзка с вас. Правилно ли се изразявам, полковник?

— Напълно, генерале. Нека назоваваме нещата със собствените им имена, мистър Харботъл. Вас трябва да ви изправим пред военен съд, а след това ще ви разстрелят за шпионаж в полза на чужда държава на друга планета от друга слънчева система, а може би и от друга галактика.

— Но господа! — възкликна поразеният Доналд. — Небето ми е свидетел, на мен ми възложиха съвсем мирна мисия. Аз съм длъжен да посреднича при преговорите между тях и хората.

— Какви хора? — попита Хогинс.

— Моля да уточните — усмихна се генералът. — Ще ви бъдем много благодарни, ако обясните от какви хора се интересуват представителите на чуждия свят?

— За това не е ставало дума. Смятам, че са имали предвид хората в най-широкия смисъл на думата.

— Мили мистър Харботъл — каза с шепот полковникът. — Нашето контраразузнаване не си губи напразно времето. Благодарение на това ние знаем, че съществата, които се приближават към Земята, се отличават — меко казано — с крайно леви възгледи. Правилно ли се изразих, генерале?

— Вие отлично отгатвате и изразявате моите мисли, полковник. Продължавайте.

— Нас ни заплашва страшна опасност. Ние на всяка цена трябва да им попречим да кацнат на Земята и вие ще ни помогнете в това, Харботъл. Това е ваше свято задължение.

— Свято задължение — повтори генералът и извади от джоба си един плик. — Тук имам пълномощия от самия президент.

— Те — поде Харботъл, — всъщност той, тяхната свръзка Хихикс ме уверяваше, че те искат да се запознаят с нашите методи за увеличаване на населението, с нашите успехи в тази област.

— Предлог — заяви безапелационно полковникът. — Те искат да ни унищожат. Ще ви вземат, Харботъл, всичките свине, а спечелените от вас милиони ще изхвърлят на сметището. Какво има да се говори — или вие ще ги убедите да не кацат на Земята, или ние вас ще…

— Ние вас, ние с вас… — генералът го заплаши с пръст, — ние можем много нещо да направим за вас.

— Например? — попитах аз.

— Да кажем — доставки за армията.

— Мистър Харботъл мечтае за безсмъртие — поясних аз.

Военните се спогледаха. Полковникът повдигна рамене, а генералът разцъфна.

— Е, разбира се, ако желаете, ние сме готови да ви осигурим безсмъртие при следните условия. Моля ви, полковник.

— Ще продължавате да поддържате връзка с представителя на ескадрата, ще ни осведомявате за всяка негова стъпка и за намеренията му, ще го настройвате против хората, ще го настройвате — полковникът повиши глас, — разбирате ли?

— Хм — прокашля се Доналд, — ами ако те пожелаят да кацнат по̀ на изток?

— Това още повече не бива да се допуска. Ще им кажете, че целият свят е едно огромно семейство, че ние се грижим за сигурността на това семейство и че няма да позволим на никого да наруши земното долче фар ниенте^[1], нали така, полковник?

— На никого! Ще погубим всеки чужденец. Вие ще спасите човечеството от нападение на същества от друг свят.

— И това — завърши генералът — ще ви обезсмърти, вашето име ще се запази в благодарната памет на човечеството за вечни времена. Доставките за армията също имат привлекателни страни и в нашия живот не трябва да ги пренебрегваме. Та така, мистър Харботъл, вие ще спасите три милиарда души.

— Ще ги спася.

— Главата ти стои здраво на раменете — с удивление отбелязах аз, когато военните напуснаха вилата. — Каква убеденост! Браво! Ти ще спасиш Земята от катастрофа, от ескадра, която сам си измислил. Ще направиш чудо, като унищожиш онова, което никога не е съществувало. Контраразузнаването ще получи информация от четири достоверни източника! Ха! Колко ти струваха достоверните източници? Хайде, кажи, Доналд, колко души си подкупил?

— Никого не съм подкупвал. Утре ще дойдеш с мен на дъскорезницата и ще се запознаеш с Хихикс.

Доналд изпълни обещанието си. Запознах се с неговата свръзка. Ниският слаб човечец с весели очи и леко изпъкнало чело ме разочарова. Напразно се опитвах да открия в чертите на лицето му признаци на космическа меланхолия или надменност. „Мистификация, съшита с бели конци“, помислих си аз.

Хихикс се ръкува с мен и след като чу разказа на Харботъл за разговора с военните, каза:

— Връщам се от пътешествие по вашия изумителен свят. Какво немислимо богатство на формите, милиони видове живи същества! Видях микроскопични зверчета в епруветки и огромни животни в джунглите. Останах поразен от бурно развиващия се живот. Прочетох проникновените ви надписи: „Не ходете по тревата“, „Пазете насажденията“, „Не късайте цветята“; възхищавах се, когато се разхождах из резерватите. Но хората, вашите хора… извинете, не бих искал да ви обидя, нямам право да злоупотребявам с гостоприемството ви. Потресен съм от шедьоврите на Възраждането. Какви майсторски докосвания на четката! Не можех да откъсна очи от лицата на ангелите, окръжени от едва доловими облачета, наричани ореоли, с часове можех да разглеждам ръцете на Мона Лиза, видях фреските в Сикстинската капела и проектът на град с улици на два етажа, разработен от Леонардо, стъпвах по паркета на Великата джамия в Басра… Но хората, вашите хора! Подозирам, че всеки човек е свързан с Вселената посредством космически лъч. По този начин макрокосмосът поддържа връзка със своите миниатюрни копия, с микрокосмоса. Световете, които съставят макрокосмоса, са различни. Лошите, долнопробните, конструираните на бърза ръка са смесени с идеални светове. Вероятно затова едни хора изправят стъпканите тревички, а други секат дървета, като забравят за птичите гнезда. Всеки жител на Земята би могъл да има собствена планета. Около милиони слънца се въртят милиарди прекрасни светове, техните атмосфери притежават целебни свойства, възстановяват силите, едно дълбоко вдишване удължава човешкия живот с десетки години, а едно изкъпване в Пресното море възвръща младостта. Тези светове все още не са заселени.

Вървяхме по пътечката между дърветата към дъскорезницата на Доналд. Неочаквано из храсталаците върху нас налетя огромен рой пчели. Харботъл спря като вкаменен, а Хихикс вдигна лявата си ръка и пчелите полетяха право нагоре.

— Как направихте това? — промърморих аз.

— Просто ги отклоних в друга посока. Те бяха разярени, стремяха се към унищожение и самоунищожение, летяха слепешката. Студеният въздух ще ги отрезви.

Харботъл дишаше тежко, срещата с пчелите предизвика у него сърцебиене. Приседнахме на един пън от секвоя.

— Генерал Хук и полковник Хогинс ще останат доволни от вас — рече Хихикс. — Ескадрата няма да кацне на Земята и вие ще влезете в историята като човек, който е спасил човечеството от космически чудовища. След минута ще подам сигнал за връщане.

— Бог да ви поживи — прошепнах аз, при това с най-добри намерения, но Хихикс се почувства засегнат — подведе го космическото му чувство за хумор. Той ни напомни за милионите хора, загиващи от глад в страната, в която кравите спокойно се разхождат по улиците.

— Вашите богове стъпват тежко по земята и чупят табелките с надписи „Не ходете по тревата“. Прощавайте, мистър Харботъл — каза той и си тръгна, като се направи, че не забелязва протегнатата ми ръка. Нима го обидих?

— Откъде го измъкна? Той е отличен актьор, прекрасно изигра ролята си. А какво ще стане с моя хонорар?

Харботъл мълчеше. Плъзна се от пъна, падна на тревата, лежеше и хъркаше силно.

Изминаха сто години.

Енциклопедистът Хариет Уд с пот на лицето се трудеше над големия сборник за велики хора, който съставяше. Точно беше стигнал до буквата X; написа на машината „ХАРБОТЪЛ Доналд — спасител на човечество“ и се обърна към съпругата си, която изпълняваше задълженията на негова секретарка.

— Паметта ми съвсем отслабна. Въобще не мога да си спомня какво е направил този човек. В моята енциклопедия са записани десетки хиляди спасители на човечеството. Може би ти помниш с какво Харботъл е заслужил безсмъртие?

— Разбира се, отлично помня. Харботъл развъждал свине. Бил изключителен специалист. Отхранвал тлъсти, апетитни свинчета с приказно вкусно месо. По онова време човечеството преживявало тежък период, а свинските котлети и първокачествената шунка възвръщали на жителите на нашата Земя бодрия им дух.

Бележки

[1] Блажено безделие (итал.) Б.пр. ↑